Трафик

Глава XIX

Когато Бош излезе със своя „Каприс“ на „Удроу Уилсън“ и пое по дългия виещ се път нагоре към дома си, минаваше един сутринта. Видя как прожекторите чертаят осморки по ниските облаци над „Юнивърсъл сити“. Докато караше, му се наложи да заобикаля коли, паркирали успоредно пред вихрещите се празнични купони, и захвърлено коледно дръвче, по чиито клони, изпречили се на пътя, все още висяха няколко самотни гирлянди. На седалката до него лежаха единствената кутийка „Будвайзер“ от хладилника на Кал Мур и пистолетът на Луциус Портър.

През целия си живот бе вярвал, че се стреми към нещо добро, че има някакъв смисъл. В приютите, в домовете на чуждите хора, в армията и Виетнам, а сега и в управлението той винаги носеше в себе си увереността, че се бори за някакво разрешаване на нещата и за установяване на определена цел. Вярваше, че в него има нещо добро. Трудното беше чакането. То често оставяше чувство за празнота в душата му. А той смяташе, че хората виждат това, щом го погледнат, разбират, че е празен. Беше се научил да запълва тази празнина с уединение и работа. Понякога с пиене и с джаз на саксофон. Никога обаче с хора. Никога не пускаше някого изцяло в територията си. Сега обаче смяташе, че е разбрал същността на Силвия Мур, нейната истинска душа, и не можеше да не се запита дали тя бе тази, която ще запълни празнината в него.

— Искам да се видим — беше й казал, когато се разделяха пред „Фонтаните“.

— Да. — Това бе единственото, с което тя му отговори. После погали бузата му с ръка и се качи в колата си.

Сега Бош се чудеше какво би могла да означава тази единствена дума и придружаващата я милувка. Беше щастлив, а това бе нещо ново.

Докато взимаше последния завой и намаляваше, за да се размине с колата отсреща, караща на дълги светлини, той мислеше за начина, по който тя се бе взирала дълго време в рамката, преди да отрече да я е виждала. Беше ли излъгала? Каква бе вероятността Кал Мур да е купил толкова скъпа рамка, след като се е преместил в такава дупка? Съвсем малка.

Докато паркираше каприса под навеса, в него напираха объркани въпроси. Каква е била снимката? Какво бе по-особеното при нея, че тя го беше премълчала? Ако не му се е сторило, разбира се. Все още без да излиза от колата, той отвори бирата и бързо я пресуши, при което част от нея се разля по врата му. Знаеше, че тази вечер ще спи.

След като си влезе, Хари отиде в кухнята, пъхна пистолета на Портър в едно шкафче и провери телефонния секретар. Нямаше никакви съобщения. Портър не се бе обаждал, за да обясни защо избяга. Паундс не бе звънял, за да попита как вървят нещата. Нито пък Ървинг, за да му каже, че знае какво е намислил.

След две почти безсънни нощи, Бош очакваше леглото с нетърпение, каквото изпитваше през малко други вечери. Сънят за него бе най-често част от режима, който спазваше. Много бяха нощите с краткотрайна почивка или кошмари, последвани от една-единствена нощ, в която изтощението най-сетне го поваляше и му пращаше мрачни сънища.

Щом се барикадира със завивките и възглавниците, той усети, че миризмата от парфюма на Тереса Корасон още не бе изчезнала от тях. Затвори очи и за момент се замисли за нея. Скоро обаче образът й бе изблъскан от лицето на Силвия Мур. Не това от снимката в плика или от тази на нощното шкафче, а истинското й лице. Изморено, ала силно, с поглед, впит в очите на Бош.

Сънят приличаше на някои от кошмарите, които Хари бе имал. Намираше се на тъмното място. Обгръщаше го пещерна чернота и дъхът му отекваше в мрака. Чувстваше, или по-скоро знаеше, както във всичките си сънища, че напред тъмнината свършва и трябва да отиде там. Но този път не беше сам. Това бе различното. Беше със Силвия. Те се притискаха един към друг в чернотата, а потта пареше очите им. Хари я прегърна и тя му отвърна. Не говореха.

Откъснаха се един от друг и започнаха да напредват в тъмнината. Отпред се виждаше слаба светлина и Хари се насочи натам. Бе протегнал лявата си ръка напред, стискайки своя „Смит и Уесън“. Дясната му ръка беше отзад. С нея държеше тази на Силвия и я водеше. Щом излязоха на светло, Калексико Мур ги чакаше там с пушката. Не се криеше, но част от него се виждаше като силует на светлината, нахлуваща в прохода. Зелените му очи бяха в сянка. Той се усмихна и сетне вдигна пушката.

— Кой се е издънил? — попита той.

Трясъкът отекна оглушително в мрака. Бош видя как ръцете на Мур се откъсват от пушката и отхвърчат нагоре от тялото му като вързани птици, опитващи се да полетят. Той се хвърли заднишком в тъмнината и вече го нямаше. Не падна, а изчезна. Като дим. На мястото му остана само светлината в края на прохода. С едната си ръка Хари продължаваше да стиска дланта на Силвия. С другата — димящия пистолет.

В този миг той отвори очи и седна в леглото. Забеляза, че откъм краищата на пердетата на източните прозорци се процежда бледа светлина. Сънят му се бе сторил съвсем кратък, ала по зазоряването разбра, че е спал до сутринта. Вдигна китката си към светлината и погледна часовника. Нямаше будилник, защото никога не му беше трябвал. Беше шест часът. Той разтри лице с длани и се помъчи да възстанови съня. Това не бе обичайно за него. Психоаналитичката от лабораторията за нарушен сън в управлението по въпросите на военните ветерани веднъж му каза да записва нещата, които си спомня от сънищата. Според нея това било упражнение, с което се опитваме да информираме съзнанието за дейността на подсъзнанието. Месеци наред той държеше край леглото си тетрадка и химикалка и чинно записваше утринните си спомени. Ала откри, че това изобщо не му помагаше. Колкото и добре да опознаваше източника на кошмарите си, не можеше да ги отстрани от съня си. Беше се отписал от програмата за съвети върху безсънието преди години.

Сега той не можеше да изживее отново съня си. Лицето на Силвия изчезна в мъгла. Хари усети, че се е изпотил обилно. Стана, смъкна завивките и ги хвърли в един кош в гардероба. После отиде в кухнята и си наля кафе от каничката. Взе си душ, обръсна се и облече сини джинси, зелена риза от рипсено кадифе и черно яке. Дрехи за шофиране. Върна се в кухнята и напълни термоса си с чисто кафе.

Първото, което занесе в колата, бе пистолетът. Махна килимчето, застлано в багажника, и извади резервната гума и крика, сместени под него. Остави своя „Смит и Уесън“, който бе извадил от кобура и обвил в мушама, в освободената вдлъбнатина и сложи резервната гума обратно отгоре му. Върна килимчето на място и пъхна крика успоредно на задната стена на багажника. После прибра вътре куфара си и една брезентова торба с дрехи за няколко дни. Изглеждаше съвсем задоволително, макар да се съмняваше, че някой изобщо ще надникне вътре.

Върна се в къщата и извади другия си револвер от шкафчето в коридора. Беше четирийсет и четири калибров, с дръжка и предпазител, предназначени за десничар. Барабанът също се отваряше наляво. Бош не можеше да го използва, защото бе левак. Пазеше го обаче вече шест години, понеже му беше подарък от човек, чиято дъщеря бе изнасилена и убита. Бош простреля убиеца в ръката по време на кратката престрелка при задържането му близо до язовира „Сепулведа“ във Ван Найс. Той оживя и сега излежаваше доживотна присъда без право на обжалване. Ала това не беше достатъчно за бащата. След процеса той връчи на Бош пистолета и Хари го прие, защото противното би означавало да отрече болката на човека. Посланието бе ясно: следващия път да свърши работата както трябва. Да стреля с цел да убие. Хари взе пистолета. Би могъл да го занесе на оръжеен майстор и да го пригоди за употреба с лявата ръка, но това беше все едно да признае, че бащата е бил прав. Не беше сигурен, че е готов да извърши такова нещо.

Пистолетът бе стоял на едно рафтче в шкафа шест години. Сега той го свали, провери състоянието му, за да се увери, че с него все още можеше да се стреля, и го зареди. Пъхна го в кобура си и беше готов за тръгване. Пътьом грабна термоса си от кухнята и се надвеси над телефонния секретар, за да запише ново съобщение.

— Говорите с Бош. През почивните дни ще бъда в Мексико. Ако желаете да оставите съобщение, направете го. Ако е важно и искате да се свържете с мен, ще отседна в хотел „Де Анса“ в Калексико.

Все още нямаше седем, когато потегли надолу по хълма. Кара по холивудската магистрала, докато заобиколи центъра на града, чиито административни кули се губеха зад ранната утринна смесица от мъгла и смог. Свърна по междинния път към магистралата за Сан Бернардино и се насочи на изток, далеч от Лос Анжелис. До граничния град Калексико и близнака му Мексикали, намиращ се от другата страна на границата, имаше четиристотин километра. Хари щеше да пристигне там преди обед. Наля си чаша кафе, без да разлее и капка, и започна да се наслаждава на пътуването.

Смогът от Лос Анжелис се разсея чак след отбивката за Юкайпа, окръг Ривърсайд. След това небето стана синьо като океаните на картите, които се търкаляха на седалката до него. Денят бе спокоен, без вятър. Докато минаваше край вятърната електрическа централа недалеч от Палм Спрингс, перките на стотиците генератори за ток стояха безжизнени в утринната пуста мъгла. Беше зловещо като гробище и Хари избягваше да спре някъде поглед.

Караше, без да спира, през луксозните пусти курорти Палм Спрингс и Ранчо Мираж. Минаваше по улици с имена на голф-президенти и знаменитости. Докато се движеше по „Боб Хоуп“, той си спомни времето, когато гледа комика във Виетнам. Току-що се бе върнал от тринайсетдневно прочистване на виетнамски тунели в провинцията Чу Чи и смяташе, че вечерта, в която гледа Хоуп, му е било страшно забавно. Години по-късно бе видял част от същото шоу в ретроспектива на комика по телевизията. Този път представлението само го натъжи. След Ранчо Мираж тръгна по шосе 86 и се насочи право на юг.

Пътуването винаги представляваше една тиха тръпка за Бош. Усещането, че отиваш на някое ново място, съчетано с неизвестността. Вярваше, че най-добрите мисли му хрумват, докато кара извън града. Сега се върна мислено към претърсването на апартамента на Мур и се опита да открие някакви скрити значения или послания. Очуканите мебели, празният куфар, скритото порносписание, празната рамка. Мур бе оставил след себе си озадачаващо присъствие. Отново се замисли за плика със снимки. Силвия бе променила решението си и го прибра. Бош съжаляваше, че не взе назаем фотографията на двете момчета и тази на бащата и сина.

Хари нямаше никакви снимки на собствения си баща. Беше казал на Силвия, че не го е познавал, ала това бе вярно само донякъде. Беше израснал, без да знае и без да се интересува поне видимо кой е баща му. Когато обаче се върна от войната, изпитваше неотложна нужда да проучи произхода си. Това го накара да издири баща си, след като в продължение на двайсет години дори не знаеше името му.

Хари бе отгледан в редица приюти и домове на чужди хора, след като властите поеха попечителството над него от майка му. В спалните помещения на „Макларън“ и „Сан Фернандо“ или в другите зали го утешаваха редовните посещения на майка му, които прекъсваха единствено когато тя бе в затвора. Беше му обещала, че не могат да го изпратят в чужд дом без съгласието й. Имала добър адвокат и се мъчела да го върне при себе си.

Когато надзирателката в „Макларън“ му съобщи, че посещенията са приключили, тъй като майка му е починала, той прие новината необичайно спокойно за едно единайсетгодишно момче. Външно не показа нищо. Кимна, че е разбрал, и после се отдалечи. Ала същия ден в часа по плуване той се гмурна до дъното в дълбокия участък и крещя толкова силно и толкова дълго, че беше сигурен, че виковете се чуват и на повърхността и ще привлекат вниманието на спасителя. След всяко поемане на въздух, той се гмурваше обратно. Крещя и плака, докато го обзе такова изтощение, че можеше само да се прилепи към стълбичката на басейна, чиито студени стоманени перила бяха ръцете, които го успокоиха. Щеше му се някак си да е бил там. Това бе всичко. Щеше му се някак си да я бе предпазил.

След това му лепнаха етикет ГЗО. Годен за осиновяване. Започнаха да го прехвърлят в редица чужди домове, където го караха да се чувства като на процес. Щом очакванията не се оправдаеха, процесът се преместваше в следващия дом и при следващата двойка съдии. Веднъж го върнаха в „Макларън“ заради навика му да яде с отворена уста. А друг път, преди да го изпратят в един дом във Вали, „подбираните“, както ги наричаха „годните за осиновяване“, заведоха Хари и още няколко тринадесетгодишни на игрището, за да си подхвърлят бейзболна топка. Избраха Хари. Скоро той разбра, че това не бе, защото олицетворяваше чистите момчешки ценности. Причината беше, че мъжът търсеше левак. Планът му бе да тренира питчър13 и леваците се котираха по-високо. След два месеца всекидневни тренировки, уроци по хвърляне и теоретични лекции върху стратегиите за хвърляне Хари избяга от дома. Това стана шест седмици, преди ченгетата да го приберат от булевард „Холивуд“. Изпратиха го обратно в „Макларън“, за да чака следващата двойка „подбирачи“. Когато „подбирачите“ влизаха в спалното, винаги трябваше да се държиш порядъчно и да се усмихваш.

Той започна издирването на баща си от общинския архив. В акта за раждане на Йеронимус Бош от хиляда деветстотин и петдесета година от болницата „Куин ъв Ейнджълс“ като майка бе записана Марджъри Филипс Луи, а името на баща му бе неговото собствено — Йеронимус Бош. Но, разбира се, Хари знаеше, че това не бе вярно. Майка му веднъж каза, че носи името на художник, от чиито творби се възхищава. Според нея картините на твореца отпреди петстотин години били чудесни изображения на днешния Лос Анжелис: един кошмарен пейзаж с хищници и жертви. Беше обещала да му каже истинското име на баща му, когато дойдеше подходящият момент. Намериха я обаче мъртва в една задна уличка край булевард „Холивуд“, преди да е дошъл моментът.

Хари нае адвокат, чрез който подаде молба пред гражданския съд да му бъде позволено да прегледа собственото си досие за попечителство. Искането бе уважено и Бош прекара няколко дни в сградата на общинския архив. Обемистата документация, която му дадоха, отбелязваше хронологически неуспешните опити на майка му да го вземе под свое попечителство. Това ободри духа на Бош, ала името на баща му не фигурираше в нито една от папките. Озова се в задънена улица, но си записа името на адвоката, картотекирал всичките документи по предявения иск на майка му. Дж. Майкъл Холър. Докато го записваше, Бош осъзна, че името му е познато. Майки Холър бе един от главните лосанджелиски адвокати в наказателния съд. Беше оправдал едно от момичетата Менсън. В края на петдесетте бе спечелил оправдателна присъда за така наречения „пътен разбойник“ — полицай, патрулиращ по главните пътища, обвинен в изнасилване на седем жени, които спрял за превишена скорост на усамотени участъци от „Голдън стейт“. Какво правеше Дж. Майкъл Холър в дело за попечителство над дете?

Само с едното предчувствие Бош отиде в сградата на наказателния съд и поиска от архива всичките дела на майка си. Докато ги проучваше, той откри, че освен в битката за попечителство Холър бе представял Марджъри Ф. Луи още при шест ареста за скитничество в периода 1948 — 1961. Това бе точно по времето, когато Холър е бил главен адвокат по гражданските дела.

Тогава вече Хари придоби вътрешна увереност.

Секретарката в адвокатската кантора на последния етаж в една от административните кули на „Пършинг скуеър“ каза на Бош, че Холър се е пенсионирал неотдавна поради влошено здравословно състояние. В телефонния указател адреса му го нямаше, обаче фигурираше в списъка на зарегистрираните гласоподаватели. Холър беше демократ и живееше на „Кенън драйв“ в Бевърли Хилс. Бош винаги щеше да помни розовите храсти от двете страни на алеята към луксозната къща на баща си. Розите бяха съвършени.

Прислужницата, която отвори вратата, заяви, че господин Холър не приемал посетители. Бош поръча на жената да му предаде, че синът на Марджъри Луи е дошъл да изкаже почитанията си. Десет минути по-късно го преведоха покрай членовете на адвокатското семейство. Всички те стояха в коридора със странни изражения. Старецът им бе наредил да напуснат стаята му и да изпратят Бош сам. Като се приближи до леглото, Хари прецени, че адвокатът сега тежеше към четиридесет килограма и че нямаше нужда да го пита какво не е наред, защото и сам виждаше, че рак го изяждаше отвътре навън.

— Мисля, че зная защо си дошъл — каза той с дрезгав глас.

— Исках само да… Не зная какво.

Дълго време стоя безшумно и наблюдава как старецът се изтощаваше само като държеше очите си отворени. Една тръбичка влизаше под завивките от кутия, поставена отстрани на леглото. Кутията пиукаше периодично и изпомпваше обезболяващ морфин в кръвта на умиращия. Старецът изучаваше сина си безмълвно.

— Не искам нищо от вас — рече Бош най-сетне. — Не зная, като че ли само исках да сте сигурен, че съм се справил. Добре съм. В случай че изобщо сте се притеснявали.

— Участва ли във войната?

— Да. С това е приключено.

— Синът ми… Другият ми син, той… Аз му спестих това… Какво смяташ да правиш сега?

— Не зная.

След възцарилата се отново тишина старецът като че ли кимна. После каза:

— Казваш се Хари. Майка ти ми каза. Тя ми е разказвала много за теб… Но аз не можех… Разбираш ли? Времената бяха други. А след като мина толкова време, не можех… не можех да обърна нещата.

Бош само кимна. Не беше дошъл, за да причини още болка на човека. Последва поредното мълчание и той чу затрудненото му дишане.

— Хари Холър — прошепна старецът с гаснеща усмивка на тънките си, напукани устни, изгорели от химиотерапията. — Това можеше да си ти. Чел ли си Хесе14?

Бош не го разбра, ала кимна отново. Чу се пиукащ звук. Той наблюдава около минута как дозата, изглежда, оказваше някакво въздействие. Очите на стареца се затвориха и той въздъхна.

— По-добре да тръгвам — обади се Хари. — Пазете се.

Той докосна немощната синкава ръка на баща си, който стисна пръстите му силно, почти отчаяно, след което ги пусна. Когато пристъпи към вратата, чу стържещия глас на стареца.

— Прощавайте, не ви чух?

— Казах, че съм се притеснявал за теб.

Една сълза се стичаше по бузата на стареца към бялата му коса. Бош кимна пак, а две седмици по-късно стоеше на един хълм над участъка „Гууд Шепърд“ в гробището „Форест Лоун“ и гледаше как спускат бащата, когото изобщо не познаваше, в земята. По време на церемонията видя една групичка хора, за които подозираше, че са трите му природени сестри и единият му брат. Природеният му брат, вероятно роден няколко години след него, го наблюдаваше по време на погребението. Накрая Бош се обърна и си тръгна.

Към десет Хари спря на някакъв крайпътен ресторант, който се казваше „El Oasis Verde“15 и хапна един миш-маш. Масата му бе до прозорец с изглед към синьо-бяла водна ивица, наречена Солтън Сий16 и към Шоколадовите планини, които бяха по-далеч на изток. Бош тихо се наслаждаваше на красотата и простора на пейзажа. Когато се нахрани и сервитьорката напълни термоса му, той излезе на мръсния паркинг и се облегна на калника на автомобила си, за да подиша хладния чист въздух и да се огледа пак.

Природеният брат сега беше скъпоплатен адвокат, а Хари стана ченге. В това имаше странно съответствие, което намираше за приемливо. Те не бяха говорили досега и вероятно никога нямаше да го сторят.

Продължи по шосе 86 на юг през низината между Солтън Сий и планинската верига Санта Роса. Това бе обработваема земя изцяло под морското равнище. Императорската долина. Голяма част от нея беше разделена на огромни блокове от напоителни канали и докато Бош пътуваше, го съпровождаше миризмата на тор и пресни зеленчуци. Камиони с открити каросерии, натоварени с щайги марули, спанак и кориандър, от време на време излизаха от селските пътища пред него и го забавяха. Хари обаче не възразяваше и ги изчакваше търпеливо да минат.

Край един град, на име Валесито, Бош отби встрани от пътя, за да погледа нисколетящата ескадрила самолети, свистящи над планината на югозапад. Те прекосиха шосе 86 и прелетяха над езерото. Бош не можеше да разпознае модерните военни самолети. Тези реактивни машини бяха станали по-бързи и по-бляскави от онези, които помнеше от Виетнам. Те обаче прелитаха достатъчно ниско, за да види ясно, че под крилата на всеки самолет бяха прикрепени оръдията на войната. Наблюдава ги как направиха вираж, смениха посоката в стегнат триъгълник и се върнаха по собствената си траектория към планината. След като прелетяха над него, Хари направи справка с картите си и откри участъци на югозапад, отбелязани като затворени за посещения. Това бе полигонът на американската военноморска артилерия в планината Сюпърстишън. На картата пишеше, че този район се бомбардира и трябва да се стои настрана.

Бош почувства как слаб трус разклати колата леко и последва тътен. Вдигна поглед от картата и като че ли успя да забележи струйката дим, която се издигна от базата в Сюпърстишън. Сетне усети и чу още едно взривяване на бомба. После трето.

Когато реактивните самолети, чиито сребристи обшивки отразяваха слънчевите лъчи като диаманти, минаха пак над него за нова атака, Бош се вмъкна обратно на шосето след камион, на чиято открита каросерия се возеха двама младежи. Те бяха мексикански полски работници с отегчени изражения, вероятно вече наясно с уморителния и труден живот, който им предстоеше. Бяха почти на същата възраст като двете момчета на снимката в белия плик. Те гледаха Бош с безразличие.

След няколко секунди насрещната лента се освободи и той задмина бавния камион. Докато се отдалечаваше, чу и други експлозии откъм Сюпърстишън. Мина покрай още ферми и семейни ресторантчета, след което подмина и една захарна фабрика, където на скала, нарисувана с боя в горната част на високия й силоз, отбелязваха равнището на морето.

През лятото след разговора с баща си Бош си купи книгите на Хесе. Изпитваше любопитство какво е искал да каже старецът. Откри го във втората книга, която прочете. Хари Холър бе герой в нея. Разочарован самотник, човек без истинска самоличност, Хари Холър беше като степен вълк.

Същият август Бош стана полицай.

Той май усещаше как теренът става по-висок. Обработваемата земя отстъпи на кафяв храсталак, а из полето се вдигаха пясъчни вихрушки. Ушите му забучаха при изкачването. Разбра, че границата е близо много преди да подмине зелената табела, на която пишеше, че до Калексико остават тридесет и два километра.