Трафик

Глава XXVII

Колоната от автомобили, отиващи в Мексико, бе по-дълга и се движеше по-бавно от предния ден. Бош предположи, че причината беше коридата, която привличаше хора от целия окръг. Това бе традиционно неделно развлечение, не по-малко популярно тук от мачовете на „Рийдърс“ в Лос Анжелис.

Бош бе на две коли разстояние от мексиканския граничар, когато осъзна, че неговия „Смит и Уесън“ все още стоеше в кобура на гърба му. Беше прекалено късно да направи нещо. Когато стигна до служителя, каза само „за коридата“ и онзи му махна да продължи.

Небето над Мексикали беше чисто, а въздухът хладен. Изглежда, времето щеше да е идеално. Хари почувства как нетърпението гъделичка гърлото му. Причините бяха две: щеше да види ритуала на бикоборството и може би Сорильо — мъжът, чието име и слава така бяха изпълнили последните три дни, че сам се улови да се поддава на мита за него. Просто искаше да види Папата в естествената му среда — заедно с биковете и с хората му.

Той паркира на „Пласа Хустисиа“ и извади от жабката един бинокъл. Арената бе само на три пресечки оттам и Бош предположи, че ще идат пеш. След като показа картата си на полицая на пропуска и му бе позволено да влезе, той намери Агила зад единственото бюро в залата на следователите. Пред него имаше няколко написани на ръка доклади.

— Взе ли билетите?

— Да, у мен са. Имаме ложа от слънчевата страна. Това няма да бъде проблем, защото в ложите не прониква много слънце.

— Близо ли е до ложата на Папата?

— Почти точно срещу нея… ако той дойде днес.

— Да, ако. Ще видим. Готов ли си?

— Да, приключих с докладите по случая Фернал Гутиерес-Льоса. Докато не бъде задържан някой заподозрян.

— Което вероятно никога няма да стане тук.

— Така е… Мисля, че вече трябва да тръгваме.

Бош вдигна бинокъла.

— Готов съм.

— Ще бъдеш толкова близо, че няма да имаш нужда от него.

— Не съм го взел, за да гледам биковете.

По пътя за арената те се вляха в непрестанен поток от хора, запътили се в същата посока. Мнозина си носеха малки квадратни възглавнички, на които щяха да седнат на стадиона. Те минаха покрай няколко невръстни деца, които бяха напълнили ръцете си с възглавнички и ги продаваха по долар бройката.

След като влязоха през входа, Бош и Агила се спуснаха по едни бетонни стъпала до площадка, където мексиканецът показа билетите им на някакъв разпоредител. После онзи ги поведе по подобен на катакомба коридор, извиващ се по периферията на стадиона. Отляво имаше дървени вратички с номера.

Разпоредителят отвори врата номер седем и те влязоха в помещение, не по-голямо от затворническа килия. Подът, стените и таванът бяха просто небоядисан бетон. Сводестият таван се спускаше напред и оставяше отвор към арената, широк метър и петдесет. Бяха точно на първия ред, където матадори, тореадори и други участници в боевете стояха и чакаха. Бош подушваше мръсната арена, миризмата на коне и бикове, кръвта. На задната стена бяха облегнати шест сгънати железни стола. След като Агила благодари на разпоредителя, затвори вратата и я заключи, те разгънаха два стола и седнаха.

— Тук е като в бункер — отбеляза Бош, докато гледаше през процепа към ложите от другата страна на арената. Не видя Сорильо.

— Какво е бункер?

— Няма значение — рече Бош, защото осъзна, че и той никога не бе влизал в бункер. — Прилича на затворническа килия.

— Може би — отвърна Агила.

Хари усети, че го беше обидил. Бяха на най-хубавите места на стадиона.

— Карлос, страхотно е. Оттук ще виждаме всичко.

В бетонната ложа беше и шумно, а освен миризмите от арената се носеше пропиващата воня на разлята бира. В малкото помещение кънтяха хиляди стъпки, докато стадионът над тях се пълнеше. Някъде далеч на горните редове свиреше оркестър. Бош погледна към арената и видя, че представяха тореадорите. Почувства нарастващото вълнение на тълпата. Ехото в ложата се усили, когато публиката започна да приветства покланящите се матадори.

— Мога да пуша тук, нали? — попита той.

— Да — отговори Агила и стана. — Cervesa?27

— С удоволствие бих пийнал „Текате“, ако има.

— Има, разбира се. Заключи вратата. Ще почукам.

Мексиканецът кимна към вратата и излезе. Хари заключи и се запита дали го прави, за да се защити, или просто за да се отърве от неканени зяпачи. Щом остана сам, осъзна, че не се чувстваше защитен в крепостната обстановка. В крайна сметка тук не беше като в бункер.

Вдигна бинокъла и огледа отворите на ложите отсреща. Повечето бяха все още празни, а сред хората, заели вече местата си, никой не му заприлича на Сорильо. Забеляза обаче, че много от ложите бяха обзаведени по поръчка. На задните стени се виждаха рафтове с алкохол или гоблени, столовете бяха тапицирани. Това бяха сенчестите ложи на редовните посетители. Не след дълго Агила почука и Бош го пусна да влезе с бирите. Тогава зрелището започна.

Първите две борби бяха безлични и скучни. Агила ги определи като блудкави. Матадорите бяха бурно освиркани от публиката, когато последните забивания на сабите им във вратовете на съответните бикове не успяха да ги убият и всичко се превърна в разточителна и кървава проява, нямаща нищо общо е изкуство или с проверка за храброст.

В третата битка стадионът се оживи и шумът гръмна в ложата на Бош и Агила, когато черен като катран бик (с изключение на дамгосаното бяло С на гърба му) връхлетя яростно отстрани на един от пикадорските коне. Огромната сила на животното изтласка подплатената висяща част от седлото до бедрото на ездача. Конникът замахна с копието с желязно острие към гърба на бика и отпусна тежестта си върху него. Ала това като че ли само доразяри животното. То събра нови сили и пак се втурна яростно към коня. Сблъсъкът ставаше само на девет метра от Бош, но все пак той вдигна бинокъла, за да го проследи от по-близо. Като на забавен кадър той видя драматичната развръзка, уловена в обхвата на бинокъла: конят се вдигна на задните си крака против волята на господаря си и пикадорът28 тупна в праха. Бикът продължи атаката си, рогата му прободоха подплатеното седло и конят се прекатури върху ездача.

Тълпата стана дори по-шумна и се разнесоха неистови викове, когато хора с бандерили29 нахлуха на арената и заразмахваха пелерини, за да отклонят вниманието на бика от падналите кон и ездач. Други помогнаха на пикадора да се изправи на крака и той закуцука към изхода. После отхвърли с рамене ръцете им, отказвайки по-нататъшна помощ. Зачервеното му от смущение лице лъщеше от пот, а виковете на публиката бяха подигравателни. С бинокъла Бош имаше чувството, че стои до него. Една възглавничка долетя от трибуните и отскочи от рамото на мъжа. Той не погледна нагоре, защото, ако го направеше, щеше да си изпроси още.

Бикът бе спечелил тълпата и в продължение на няколко минути те почтително аплодираха смъртта му. Сабята на един матадор проникна дълбоко във врата му, предните крака на животното се огънаха и огромното му тяло рухна. Един тореадор, който беше най-стар от всички участници, бързо настъпи към него с къса кама и я заби в основата на черепа му. Мигновена смърт след продължителното мъчение. Бош проследи как мъжът избърса острието в черната кожа на мъртвото животно и после, докато се отдалечаваше, прибра камата в ножницата на жилетката си.

На арената изкараха три впрегнати мулета, около рогата на бика омотаха въже и след като повлачиха трупа в кръг, той бе изтеглен навън. Бош видя как една червена роза падна отгоре и улучи мъртвото животно, докато то оставяше равна диря в мръсотията на арената.

Хари разгледа мъжа с камата. Като че ли нанасянето на смъртоносния удар беше единствената му роля във всяка борба. Не можеше да определи дали работата му бе проява на милосърдие или на допълнителна жестокост. Мъжът беше възрастен; черната му коса бе прошарена, а лицето му имаше уморен и безчувствен вид. От захабеното, червеникавокафяво каменно лице гледаха бездушни очи. Бош се сети за човека с трите сълзи на лицето — Арпис. Какво ли е било изражението му, когато е отнемал живота на Портър с гарота или когато е опирал пушката до лицето на Мур и е натискал спусъка?

— Бикът беше много смел и красив — отбеляза Агила. По време на първите три битки той само окачествяваше матадорите въз основа на уменията им като опитни или немарливи, добри или лоши.

— Сорильо сигурно много щеше да се гордее, ако беше тук — каза Бош.

Сорильо наистина не бе дошъл. Хари се усети, че постоянно проверява празната ложа, посочена му от Агила, ала тя си остана празна. След като вече оставаше само една борба, не изглеждаше вероятно човекът, отгледал биковете за днешната корида, да пристигне.

— Искаш ли да си вървим, Хари?

— Не. Искам да гледам.

— Добре тогава. Тази битка ще е най-хубавата и най-изкусната. Силвестри е най-добрият матадор в Мексикали. Още една бира?

— Да, аз ще я взема. Ти какво…

— Не. Това е мое задължение. Нещо като малка отплата.

— Както кажеш — съгласи се Бош.

— Заключи вратата.

Той го направи. Сетне погледна билета си, на който бяха написани имената на бикоборците. Кристобал Силвестри. Агила твърдеше, че той е най-изкусният и храбър матадор, когото е виждал. Тълпата възторжено изрева, когато бикът, друго огромно черно чудовище, връхлетя на арената, за да се изправи срещу убийците си. Тореадорите започнаха да го обикалят със зелени и сини наметала, разтварящи се като цветя. Бош беше поразен от ритуалите и пищността на коридите, даже и на блудкавите. Това със сигурност не беше спорт. Ала беше нещо друго. Проверка. Проверка на уменията и, да, на смелостта и решителността. Смяташе, че ако имаше възможност, често щеше да ходи на тази арена като зрител.

На вратата се почука и Бош стана, за да пусне Агила. Когато обаче отвори, отвън чакаха двама мъже. Единият му беше непознат. Другия го познаваше, но му бяха нужни няколко секунди да си спомни откъде. Това беше Грена, капитанът от следствения отдел. Доколкото можеше да види през двамата мъже, нямаше и помен от Агила.

— Сеньор Бош, може ли да влезем?

Хари се дръпна, но вътре влезе само Грена. Другият мъж се обърна с гръб към тях, сякаш за да пази входа. Грена затвори вратата и я заключи.

— Така няма да ни безпокоят, нали? — каза той, докато оглеждаше ложата. Нравеше го надълго и нашироко, като че ли тя бе голяма колкото баскетболно игрище и трябваше да бъде внимателно проучена, за да се твърди със сигурност, че вътре няма никой друг. — Имам навик да идвам за последната борба, сеньор Бош. Особено когато Силвестри е на арената, разбира се. Велик шампион. Надявам се да ви хареса.

Бош кимна и нехайно погледна към арената. Бикът все още си тичаше живо насам-натам, а тореадорите отбягваха атаките му и го чакаха да стане по-бавен.

— Ами Карлос Агила? Отиде ли си?

— За бира е. Но вие сигурно вече знаете това, капитане. Е, защо не ми кажете какво има?

— Какво „има“ ли? Къде?

— Питам ви какво искате, капитане. Какво правите тук?

— О, si, искате да гледате малкото ни зрелище и не желаете да ви притеснявам с бизнес. Да говорим по същество. Така се казваше, струва ми се.

— Да, и така става.

Последваха възгласи и двамата мъже погледнаха към арената. Силвестри беше излязъл и дебнеше бика. Носеше златистобял боен костюм и се движеше величествено, с изпънат гръб и наклонена надолу глава, като строго изучаваше противника си. Бикът все още беше бояк и се носеше из арената, а сините и жълти бандерили, проболи врата му, плющяха.

Бош пак насочи вниманието си към Грена. Капитанът беше облечен с черно яке от мека кожа, чийто десен маншет леко закриваше часовника „Ролекс“.

— Искам да зная с какво се занимавате, сеньор Бош. Не идвате заради коридата. Така че, защо сте тук? Казаха ми, че самоличността на сеньор Гутиерес-Льоса е била потвърдена. Защо оставате? Защо отнемате времето на Карлос Агила?

Бош не би му казал нищо, ала не желаеше да застрашава Агила. Накрая той щеше да си иде, но не и мексиканецът.

— Тръгвам си сутринта. Приключих работата си.

— Тогава би трябвало да си тръгнете тази вечер, а? Да заминете по-рано?

— Може би.

Грена кимна.

— Вижте, получих молба от някакъв лейтенант Паундс от лосанджелиската полиция. Той очаква с нетърпение завръщането ви. Помоли ме да ви го предам лично. Защо е всичко това?

Хари го погледна и поклати глава.

— Не зная. Трябва да го попитате.

Последва дълго мълчание, по време на което вниманието на Грена пак бе привлечено от арената. Бош също погледна натам точно навреме, за да види как Силвестри отклонява атакуващия бик покрай себе си с наметалото. Грена го съзерцава дълго време и после се усмихна така, както сигурно се беше засмял Тед Бънди30 на момичетата от университетското градче.

— Познавате ли изкуството на пелерината?

Бош не отвърна и двамата просто се взираха един в друг. Ехидна усмивка продължи да играе по тъмното лице на капитана.

— El arte de la muleta — каза най-сетне Грена. — То е заблудата. То е изкуството да оцелееш. Матадорът използва пелерината, за да измами смъртта, да я накара да отиде там, където той не е. Но трябва да е смел. Трябва да рискува живота си пред рогата на смъртта. Колкото по-близо е смъртта, толкова по-смел става той. Нито за миг не може да покаже страх. Никога не показвай страх. Да го направиш, значи да загубиш. Тоест да умреш. Такова е изкуството, приятелю.

Той кимна, а Бош просто продължи да го гледа. Грена се усмихна широко и се обърна към вратата. Отвори я, а отвън все още стоеше другият мъж. Когато пак се обърна, за да затвори, Грена погледна към Хари и каза:

— Приятно пътуване, детектив Хари Бош. Тази вечер, а?

Бош не отговори нищо и вратата се затвори. Той остана така за миг, ала виковете привлякоха вниманието му към коридата. Силвестри бе застанал на едното си коляно в средата на арената и бе подмамил бика да нападне. Той стоически остана закован на място, докато чудовището не връхлетя върху му. Тогава отмести пелерината от тялото си с плавно движение. Бикът профуча на сантиметри, а Силвестри бе невредим. Беше красиво и аплодисментите взривиха стадиона. Отключената врата на ложата се отвори и Агила влезе вътре.

— Какво искаше Грена?

Бош не отвърна. Той вдигна бинокъла и провери ложата на Сорильо. Папата го нямаше, но сега Грена бе там, вперил поглед в него със същата ехидна усмивка на устните си.

Силвестри повали бика с един-единствен удар на сабята; острието потъна дълбоко между плешките му и разряза сърцето. Моментална смърт. Бош погледна към мъжа с камата и му се стори, че забелязва сянка на разочарование по загрубялото му лице. Намесата му беше ненужна.

Приветствията за майсторски извършеното убийство от Силвестри бяха оглушителни. Те не намаляха, докато матадорът правеше обиколка около арената, вдигнал ръце, за да посрещне аплодисментите. Рози, възглавнички и женски обувки с високи токчета заваляха над арената. Бикоборецът сияеше сред хвалебствия. Шумът бе толкова силен, че мина доста време, преди Бош да усети, че пейджърът на колана му го викаше с пиукане.