Третият гроб отсреща

Глава 12

Паркирах Мизъри в една странична уличка на половин пресечка от изоставения приют за душевноболни и притичах приведена до най-близкия контейнер, а след това се прикрих зад туфа вечнозелени храсти. След няколко минути осъзнах, че храстите са покрити с паяжини и започнах да размахвам неистово ръце и да пляскам. След като по гръбнака ми пробяга тръпка на отвращение, се стегнах и призовах настройката си за "мисия невъзможна", за да се изкатеря по ограда от бодлива тел до покрива на порутена барака. Щом се озовах там, се свих в ембрионална поза и заскимтях. С настройка или без, оградите от бодлива тел си бяха гадни, главно защото болеше от тях.

Разтворих с мъка пулсиращите си пръсти и се огледах. Ротвайлерите ги нямаше наоколо, така че скочих и тръгнах към прозорчето на мазето, през което обикновено се промъквах. Завъртях резето, отключих набързо и дръпнах. Обикновено, прозорецът се отваряше лесно и можех да изпълня нещо като претъркулване в мазето като при ядрена опасност, но без тревогата за радиоактивно заразяване и последващ в резултат косопад, само че прозорецът заяждаше. Дръпнах по-силно и той поддаде. За по-малко от секунда, преди отново да се хлопне. Какво ставаше тук, в името на топките на Зевс?

Преди да пробвам пак, Ракетата се появи, притиснал носа си към стъклото, подобно на огромно бебе, което играе на ку-ку, само че в кошмар. Той се изкикоти.

– Госпожице Шарлот – изкрещя, сякаш беше на хиляди километри разстояние.

– Ракета – пошепнах и притиснах показалец към устните си, – шшшш... – Огледах се в очакване всеки момент да ме потупа някоя ротвайлерска лапа. Не бях сигурна дали кучетата могат да чуват мъртвите, но сега не беше подходящият момент да разбера. – Ракета, пусни ме да вляза.

Той пак се изкиска.

– Госпожице Шарлот, виждам те през стъклото – изкрещя още по-силно, като не спираше да го сочи, в случай че не съм го забелязала. – Ти чуваш ли ме?

О, вси светии и тям подобни. Плъзнах се по корем и успях да открехна мъничко прозореца.

– Ракета – казах през отвора, – трябва да ме пуснеш да вляза.

– Не може. Не съм сам.

– Така ли? Наистина? – Ракетата беше умрял някъде през петдесетте. Колко ли познати имаше? – Тук вън има огромни кучета, а аз искам да ти дам някои имена.

Той светна. Буквално. Шантава работа. Отвори прозореца още съвсем мъничко и показа носа и устата си.

– Имена? – пошепна.

– Да, имена на хора. Трябва да разбера дали са мъртви или не. – Можеше да го изгубя като събеседник всеки миг. Да задържиш вниманието на Ракетата повече от няколко секунди си беше като печалба от лотарията без паричната придобивка.

Той притисна рамката на прозореца към лицето си, докато то се сплеска и започна да ми прави рибешки физиономии.

– Здрастиии, госпожице Шарлот.

Поех дълбоко дъх, за да се успокоя.

– Ракета, къде са Ягодка и Блу? – Блу Бел беше сестра му, която беше умряла през трийсетте години от пневмония. Така и не я бях виждала. Явно нямаше желание да се запознава с жътваря на души. Ягодка беше мъртвата сестричка на един местен полицай, който работеше с чичо ми. Тя беше голяма беля.

Както беше смачкал лицето си, той се ухили.

– Крият се от теб.

– О, страхотно, вече и двете ме отбягват? – Отначало ми стана малко неприятно, но после си спомних, че не харесвах особено деца, така че по-скоро беше повод за радост. Нямах избор. Трябваше да му дам имената. Той вероятно щеше да хукне из приюта и щях да го изгубя окончателно, но беше по-добре, отколкото да се окажа с отхапан крак.

– Тереза Дийн Йост.

Той отстъпи назад и застина, а клепачите му затрепкаха, докато проверяваше наум регистъра си. После светкавично бързо ме погледна и каза:

– Не. Не ѝ е дошло времето.

Отговорът му ме зашемети. Сериозно? Беше още жива? Как, по дяволите? Бях сигурна, че Док Холидей я беше убил. Два милиона в зелено си бяха сума зеленилка. Но тя беше жива. Имах още време.

– Обичам те, Ракета.

Той се изкикоти и пак затръшна прозореца.

– Чакай, Ракета. – Дърпах и блъсках, но без резултат. Прозорецът не помръдваше. В ребрата и лактите ми се забиха камъчета, налагаше се да се прибера вкъщи и да се преоблека, преди да върша нещо друго. След едно мощно дръпване успях да отворя, но съвсем мъничко. – Само още едно име, миличък – пошепнах през отвора.

– Можеш ли да кажеш вълшебната думичка?

– Моля – процедих след дълга въздишка.

– Моля ли е вълшебната дума? Аз си мислех, че е абракадабра.

– Добре, прав си, съжалявам. Добре, готов ли си?

Той кимна, а очите му заблестяха в очакване.

Това щеше да е по-сложно. Ърл Уокър е имал различни имена и кой можеше да каже кое е истинското, но си струваше да опитам.

– Ърл Джеймс Уокър.

– Мъртъв – заяви той без колебание.

Отново примигнах от изненада.

– Чакай, сигурен ли си?

Ракетата затвори прозореца и сложи резето с дяволит смях.

– Мамка му, Ракета! – Дърпах и се борех да отключа, но той веднага заключваше отново. – Ракета! – изсъсках.

Накрая той спря да се смее за достатъчно дълго време, та да ме погледне.

Като се надявах, че ме чува през прозореца, повторих:

– Ърл Джеймс Уокър. Сигурен ли си, че е мъртъв?

Той отвори прозореца още веднъж, но само толкова, че да може да говори през него, не се отказваше от играта си. После сви рамене.

– Повечето от тях са мъртви.

– Повечето от кои? Ърл Джеймс Уокъровците?

– Дааа – той започна да брои на пръсти – Седем само от черните бури насам. А кой знае колко още са били преди това?

Нямах идея какво представляват черните бури, но Ракетата беше израснал по времето на прашните урагани. Може би това имаше предвид.

– А има ли живи с това име?

Той пак преброи.

– Двама.

Леле, това означаваше, че Рейес може би не е луд. Ясно беше, че хората с фамилия Уокър не проявяват особено творчество, като до един кръщават децата си Ърл Джеймс.

– Можеш ли да ми кажеш къде са? – попитах, като знаех какъв ще бъде отговорът.

– Не къде, само дали. Живи или мъртви. Само това знам.

Добре, така не се получаваше. Може би ако успеех да му обясня по-добре кой Ърл Уокър търся, щеше да стесни кръга.

– Ракета, пусни ме да вляза.

– Защо? – попита той с ужасно притеснен вид.

– Защото искам да говоря с теб, а нямам желание да ме изяде някой тъп ротвайлер.

На лицето му цъфна огромна усмивка.

– Като този ли?

Той посочи над главата ми в момента, в който на ръкава на якето ми капна огромна лига. После усетих дъха му, горещия му дъх върху бузата си и положих голямо усилие да не намокря гащите.

Усетих прилив на адреналин, заради който не можех да лежа неподвижно, но не мръднах.

Само щях да го зарадвам, ако хукнех. Внимателно, сякаш обезвреждах бомба, бръкнах в джоба на якето си и извадих кокал залъгалка. В същия миг го захапа огромна челюст и животното се преобърна върху мен с ръмжене, като най-вероятно ми счупи няколко ребра.

Изсумтях и погледнах до себе си, където ротвайлерът се беше проснал да дъвче. Кокала, за щастие. Той ме побутваше, сякаш ме предизвикваше да се опитам да му го взема. Сърцето ми съвсем спря.

– Какво си сладурче – изчуруликах му.., по-точно на нея. – Преобърна се по корем, стиснала кокала здраво със зъби, а късата ѝ опашка се движеше толкова бързо, че можеше да предизвика буря в Китай. Почесах я по корема. – Кукличка. Да, точно така. – Тя побутна ръцете ми с нос и аз погледнах нашийника ѝ. – Артемида? Казваш се Артемида?

Реших, че ще е добра тренировка за новата ми работа, така че се поборихме малко.

– Богиня ли си? Приличаш на богиня. Какво хубаво име за хубаво кученце... – Спрях да се лигавя и застинах, когато в полезрението ми се появиха чифт ботуши.

Погледът ми се вдигна към крака, покрити с обрив, тока за колан във форма на череп и черна фланелка под кожено яке, на която пишеше "Избий ги всички, нека Бог ги сортира после". Продължих нагоре и стигнах до небръснато лице с тъмни прилепващи до слепоочията очила и коса, толкова черна, че не отразяваше, а поглъщаше слънчевата светлина.

– Късметлийка си, че сънната ти артерия е здрава – каза той с дълбок и успокояващ въпреки думите глас. – Артемида не обича много хората.

Цялата мръсна, се надигнах до седнало положение, подпрях ръцете си назад и вдигнах поглед.

– Тя е сладко куче.

Приближиха се още двама мъже, също толкова раздърпани като първия. Единият беше млад и приличаше на гръцки принц. Другият имаше по-скоро вид на италиански мафиот, отколкото на рокер.

Първият им каза:

– Тя каза, че Артемида е сладка.

Принцът сви рамене.

– Ами сладка е. – След като разтри рамото, по което го блъснаха, рече: – Така си е. Аз какво съм крив.

– Твоя е вината, кретен. – Изглеждаше разгневен, но се затруднявах да определя истинските му чувства. – На мацката трябваше да ѝ го няма половината лице.

Тони Сопрано кимна в знак на съгласие. Аз поклатих глава в знак на несъгласие от цялото си сърце.

– Тя вече и за куче пазач не става. Какво да я правя сега?

Артемида скочи на гърдите му игриво, сякаш искаше да му покаже новата си играчка.

– Да, да, знам. Имаш подарък. – Той я почеса по ушите, престори се, че ще го захапе, пусна я на земята и я накара да седне. Тя се опита пак да скочи, но той я притискаше с ръка, докато тя не се отказа и не насочи цялото си внимание към кокала.

– Аз ли бе? – възрази принцът. – Ти си мекушав лигльо.

Обърнах се към онзи, който явно беше водачът на местния рокерски клуб.

– Сигурно се чудите какво правя тук.

Те се спогледаха и се изхилиха.

– Сериозно? – попита мафиотът.

– Ти ги виждаш, нали?

Погледнах лидера.

– Тях? – Още бях на земята и понечих да стана, но той постави ботуша си на корема ми. Не беше силно, но достатъчно да ми попречи да стана. Явно така предпочиташе жените. Въпреки че вече бях мръсна, го изгледах гневно. – Би ли престанал?

– Ти си нарушител, нали така? Мога да ти направя каквото поискам.

А тъкмо бях започнала да го харесвам.

– Кои са те? – попита той.

– Не знам за какво говориш.

Принцът коленичи до мен, наведе се, докато устните му почти се допряха до моите, после се пресегна към задния ми джоб и извади разрешителното ми за частен детектив. Остана така десет секунди по-дълго, отколкото трябваше, после погледна документа ми.

– Тя е частен детектив.

Изправи се и го подаде на водача.

– Шарлот Дейвидсън, частен детектив – изрече храбрият вожд и махна ботуша си от корема ми. – Добра ли си?

– Дай ми дефиниция за добра. Къде са другите кучета? Обикновено са три.

Всички мълчаха.

– Умряха – процеди той през стиснати зъби. – Отровиха ги. Артемида едва оцеля.

Ахнах тихичко и се изправих.

– Кой го направи? – Нямаше как да не се възмутя.

Мафиотът сви рамене.

– Още не знаем. – После ме погледна с подозрение.

Реших да игнорирам обвинението. Ако можеше.

– Та кои са те?

Обърнах гръб на водача и повдигнах вежди въпросително, докато си отупвах дрехите. Артемида взе движенията ми за сигнал и без малко не ме залепи за стената.

– Кой кой е? – попитах, като паднах назад и я гушнах.

– Духовете в приюта.

Замълчах, докато водачът хвана Артемида за нашийника и отново я накара да седне. Дадох си сметка, че беше много нежен с нея. Явно още не беше оздравяла.

– Не приличаш на човек, който вярва в духове.

– Не вярвах. Вече да.

– Добре. Защо мислиш, че аз знам кои са те?

Принцът заговори.

– Защото само ти идваш редовно да говориш с тях. Останалите идват само да се позабавляват или да снимат "обитавания от духове приют". – Той размърда пръсти, за да изобрази кавичките. – Ненормални ловци на духове. Има и такива, които водят момичета тук, за да ги плашат. Забавно е, като ти се хвърлят в ръцете. – Той се усмихна. – И аз съм прилагал този номер няколко пъти.

Не можах да се сдържа и се ухилих широко.

– А защо мислите, че тук наистина има духове?

– Виждаме стените – каза мафиотът. – Един ден има едни имена, на другия се появяват нови. Духовете драскат имена по стените ден след ден, отново и отново. – Той хвърли поглед към порутената сграда. – Това чудо ще падне някой ден.

И аз се притеснявах от това.

– Всъщност става дума за "той". По-точно Ракетата. Той дълбае имената по стените. Сестра му също е тук, но не съм я виждала.

Вярата им ги накара да застинат. Другите двама погледнаха към шефа си, за да видят какво ще каже. Той искаше да пита още, но аз наистина нямах време да се занимавам с това. Реших да мина със съкратената версия.

– Вижте сега – казах и поех дълбоко въздух, – Ракетата е умрял някъде около петдесетте. Той има тази.., не знам, способност. Знае имената на всички, които са се родили и знае дали са мъртви или не. Това ми помага доста често в разследванията ми. Той е учен. Той е... – Представата за Ракетата ме накара да се усмихна. – Той е като дете. Като голямо, яко дете със сериозен проблем с концентрацията.

Те всички се спогледаха.

– Може ли да си вървя? – попитах, като посочих с палец назад над рамото си. – Трябва да открия една изчезнала жена.

– Можеш ли да поговориш с него от наше име? – попита храбрият вожд.

– Естествено, но не днес.

Принцът наклони глава на една страна, докато оглеждаше долната част на тялото ми преценяващо.

– Можеш да излезеш през предната врата – каза водачът и хвана нашийника на Артемида. Тя дишаше тежко с изплезен език, очевидно ѝ се играеше.

– Наистина? През предната врата? – Това беше страхотно. Прескачането на огради определено не ми беше силната страна.

– Кога ще дойдеш пак? – попита единия от тях.

Аз бързах да се измъкна през предната врата.

– Скоро! – обещах. Наистина исках да поговоря с Ракетата, но сега не беше моментът да се сприятелявам с рокерска банда. Неизвестно защо с такива хора винаги се стигаше до танц в скута. Забързах към Мизъри, но по средата на пътя се вцепених и погледнах назад. На около половин пресечка имаше голяма черна кола. Прозорецът се отвори, показа се Гарет и пусна широка усмивка, преди да ме поздрави.

Стиснах зъби. Явно той беше на смяна. Чичо отново го беше пратил да ме следи. Рейес беше избягал и очевидно аз бях траекторията на най-малкото съпротивление за откриването му.

Изгледах го с такава омраза, че се надявах да го ослепя завинаги.

Той се засмя и подвикна:

– Три! Умирам си да опитам това!

О, боже, пак този списък. Можеше да отказва на чичо Боб от време на време.

Скочих в Мизъри и започнах да набирам Куки по телефона, когато Ракетата се появи на седалката до мен. Никога не бях виждала Ракетата извън неговата територия, така че ми трябваше малко време да се настроя. Също и да го разпозная. Очевидно и той имаше нужда от време. Примигна, огледа се, сякаш не знаеше къде се намира, а после обърна детинското си лице към мен.

– Ти си тръгна.

– Ракета, какво правиш тук?

Широка усмивка се появи на лицето му, после пак стана сериозен.

– Ти си тръгна.

– Да. Знам, съжалявам. Всичко наред ли е?

– О, да – отговори той и подскочи, като си спомни какво има да ми казва. – Тереза Дийн Йост.

Разтревожена попитах:

– Какво за нея? – Надали жизненият ѝ статус се беше променил за последните пет минути.

Той се обърна към мен със загрижено изражение.

– Побързай.

Преди да успея да гъкна, той беше изчезнал. Мамка му. Побързай. Щях, стига да знаех къде е тя. Какво, за бога, можеше да ѝ е направил добрият чичо доктор?

Набрах Куки.

– Според теб червено и розово отиват ли си? – попита тя вместо поздрав.

– Само ако си сладкиш. Тереза Йост е жива – съобщих ѝ, включих двигателя и завих по улицата.

– Какво? Наистина? Сладкиш?

Четирийсет минути по-късно карах количка за голф на игрището "Айслета". Чичо Боб се беше обадил. Беше се свързал с детектива, разследвал случая на фалшификация, в който се споменаваше доктор Нейтън Йост. Исках да знам защо.

Взех телефона си и пак се обадих на Куки.

– Мой човек, трябва да си вземем количка за голф, за да ходим на работа.

– За 30 секунди ходене пеша?

– Ами да! Това ни отнема минути в път годишно.

– Спа ли?

– Разбира се. Подремнах по пътя насам.

– Не шофира ли дотам?

– Да. Другите шофьори постоянно ме будеха. Трябва да забранят клаксоните.

Преди да започне да ми се кара – определено още беше разстроена от забележката за сладкиша – затворих телефона и свих вляво при пясъчната яма до хвойновите храсти. Групичка мъже стояха на затревено хълмче и се взираха към следващата дупка. Или може би в мен, докато маневрирах, за да не ме уцелят, докато карам към тях. Това возило беше страхотно. Но му трябваше още мощност, може би по-солидно окачване.

Спрях с писък на спирачки пред мъжете. Метафорично.

– Някой от вас казва ли се Пол Юлибари?

Един от тях пристъпи напред, възрастен господин с опасен на вид стик за голф в ръка.

– Аз съм Пол – каза той с бегло любопитство.

– Здрасти. – Слязох от колата и му подадох ръка. – Аз съм Чарли Дейвидсън.

– О, разбира се, тъкмо говорих с чичо ти. Не те очаквах толкова скоро.

– Ами търсим една изчезнала жена и трябва да я намерим колкото е възможно по-бързо.

– Разбира се. Хауърд – рече той, като се обърна и подаде стика на мъжа до себе си, – след малко се връщам.

Те всички се усмихнаха и кимнаха любезно, дори твърде любезно, когато ние се отдалечихме. Само един от тях изглеждаше ядосан от прекъсването на играта, по-млад мъж с козя брадичка, лъскав часовник и намръщено лице.

– Съжалявам, че ви прекъснах играта.

– О, недей. Само си губим времето. Изглежда изветрелите старци като нас играят твърде бавно, а младия Кейлъб го чакат срещи.

Аз се изкисках.

– Значи той е този, който бърза?

– Да. Обеща на баща си една игра на голф и не е спрял да съжалява за това.

Отново се обърнах да ги погледна.

– Кой е баща му?

– Аз. – Той се ухили, а очите му бляскаха палаво. – И така, чичо ти спомена за кой случай става въпрос. Помня го доста добре. Обадих се на Хана, тя още работи в архива, да извади досието. У нея е, ако искаш да го погледнеш.

– Благодаря. – Бях малко изненадана от такава отзивчивост.

– Наистина исках да пипна онзи тип – каза той и стисна челюст.

– Доктор Йост? – попитах.

– Какво? О, не. – Той поклати глава и върна поглед към мен. – Илай Куинтеро. Най-добрият фалшификатор, когото съм срещал. Изпечатал е повече документи, отколкото "Ксерокс".

– Документи? – попитах изненадана. – Искаш да кажеш подправени документи? Лични карти и подобни неща?

– Точно така.

– Виж ти, изобщо не очаквах това. А защо името на доктора е намесено в този случай?

– Защото беше в списъка. – Повдигнах въпросително вежди и той обясни: – Когато стигнахме до къщата на Куинтеро, той вече беше изчезнал, последно чух, че заминал за Минесота, или Мисисипи, или нещо друго с М, но забравил една книга, счетоводна книга, която паднала зад масата, докато бързал да напусне жилището. В нея имаше десетки имена, включително това на твоя доктор.

– Сериозно? – Бях повече от изненадана.

– За беда, само това имахме. Не разполагахме с достатъчно доказателства за дело, а аз загубих месеци по случая.

– Гадна история.

Той кимна лениво в знак на съгласие.

– Така е.

– Знаеш ли по кое време доктор Йост се е видял с Куинтеро?

– Ако не ме лъже паметта, името на доктора беше в края на списъка, значи трябва да е било малко преди да стигнем до мястото. Тоест...

– Ама моля ти се, татко – проточи глас Кейлъб зад нас. Явно беше дошъл редът на баща му. Той се обърна и се усмихна широко.

– Да, Кейлъб, да. – Той се обърна отново към мен, когато Кейлъб хвърли на земята един стик за голф и си тръгна наперено. – Съпругата ми ужасно разглези това момче. Мисля, че преди около три години.

Разглезила го е преди три години? Такова поведение се гради с десетилетия.

– Да, точно така. Това беше един от последните ми случаи, така че трябва да е било преди три години.

– А, добре, ясно. Много благодаря за отделеното време и ще се свържа с Хана за досието, ако нямаш нищо против.

– Ни най-малко. – Подаде ми визитката си, на гърба ѝ беше написал телефонният ѝ номер. Погледна към сина си, който крачеше, после се обърна отново към мен. – Сигурна ли си, че нищо друго не ти трябва? Съвети за акции на борсата? Правен съвет? Да чуеш рецитация на речта при Гетисбърг?

Аз се засмях и поех към прекрасното си возило.

– Няма нужда, благодаря.

– Кажи на чичо си, че е магаре – провикна се той зад гърба ми.

– Непременно. – Този човек ми хареса. Докато се отдалечавах с количката за голф, чувах как синът му се пеняви, че времето било пари.

– Нека ти кажа колко ми дреме по скалата от едно до дръж ми шапката – сряза го бившият детектив.

Обадих се за случая на Хана, която се грижеше за архива, докато пътувах обратно, и я засипах с въпроси. В счетоводната книга срещу името на доктора беше записано името Кийт Джейкъби. Получих точната дата от книгата и попитах Хана дали може да задържи досието за известно време, в случай че се наложи да мина да го погледна. Можеше да се наложи да потърся Илай Куинтеро за повече подробности. Според докладите на полицията Илай беше забегнал в Мисисипи и беше отворил магазин там.

– Няма проблем, всичко бих направила за Боби.

Боби? Да нямаше предвид чичо Боб? Ъх.

Пернах леко Гарет, качих се в Мизъри и се обадих на Куки.

– Забрави за пътуването на доктор Йост до островите и обратно – казах, когато тя вдигна телефона.

– Добре, защото не получавам особено съдействие.

– Хората вече не гледат ли "Улица Сезам"? – попитах и отбих по четирийсет и седма. Гарет ме последва.

– Хвана ме натясно. Какво става?

– Искам да продължиш да правиш същото като досега, само се оглеждай за името Кийт Джейкъби.

– Казах ли ти как никой не ми съдейства?

– Естествено, добре, че повтори.

– Къде си?

Включих се в магистрала 1-40, като за една бройка се разминах с полуремарке.

– Връщам се, защо?

– Струваш ми се разсеяна.

– Така е, Гарет ме следва, да му се не види.

– Наистина ли? С какво е облечен?

– Куки, това е сериозно.

– Чакай, какво правиш?

Явно усещаше как напрягам гласа си, докато проточвах шия ту вляво, ту вдясно.

– Опитвам се да гледам пътя през едно момиченце на капака на колата ми.

– О, това не е ли малко опасно?

– Обикновено да. Но тя има нож.

– А, добре, значи всичко е наред тогава.