Третият гроб отсреща

Глава 16

Когато най-после се прибрах в апартамента си, малко по-голям от кутия за хляб, си дадох сметка колко разхвърлян беше. Смяната на Гарет беше пред сградата и ни чакаше, когато спряхме и Гарет хукна да гледа "Доктор Зюс" по телевизията.

Бях му благодарна, че си тръгна, когато пристъпих в скромния си дом. Или беше имало подранило празнуване на Марди Гра, и то в моя дом, или някой беше тършувал. При това сериозно. Очевидно нарязаните гуми не бяха резултат на раздразнение от репликата ми за долния лъжец. Идеята е била да съм ангажирана, докато някой е дошъл набързо в Албукърки да ми рови в нещата. И да ги съсипе. Крайно незаслужено по мое мнение.

– Господин Уонг, какво ти казах за пускането на непознати вкъщи? – Изгледах гневно кокалестите му рамене, после видях момичето с ножа и поклатих глава. – Този човек никак не ме слуша.

Огледах дневната. Подът беше покрит с разпилени документи и книги. Чекмеджета бяха отворени до различна степен. Вратичките на шкафовете бяха зейнали, сякаш се бяха мъчили да полетят.

Въоръжена с огромна чаша кафе в ръка, се промъкнах до всичките дрешници – имах само два в апартамента – и надзърнах в тях. Можех да взема пистолета си, но той беше в един от дрешниците, така че това беше само теоретична възможност. И те бяха опустошени, всичко беше пръснато по пода – бъркотия от бельо, обувки и ластици за коса. Смесица от "Пийпъл Магазин" и "Ню Йоркър". Кристални фигури за шах, омешани с елементи от "Монополи" във вариант Спъндж Боб Квадратни Гащи. Пълен хаос.

И все пак не беше чиста проба вандализъм. Беше по-обмислено, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Шкафовете и чекмеджетата бяха преровени за информация, докато всичко несъществено беше захвърлено настрани, включително и скрития за спешни случаи шоколад. Моят взломаджия очевидно нямаше вкус.

Компютърът ми също беше включен и освен ако господин Уонг не се бе ровил в порно сайтове, то явно някой се бе опитвал да разбере какви проучвания съм правила. И този някой е бил доста нервен.

В един ужасен миг, осъзнах, че мишката ми я няма. Просто.., изчезнала. Кой би взел една бедна, беззащитна мишка? Погледнах отзад за безжичния ѝ USB конектор – мишокът ми много си го обичаше – и се отдадох на тъгата от загубата на мишката, която твърде често бях приемала за даденост. След това взех телефона и се обадих на един полуприятел, полицай на име Тафт, да подам жалба набързо. Без жалба полицаите не можеха да свършат никаква работа, така че исках да им я осигуря.

– Мога да се отбия, ако искаш – предложи той.

– Не, който и да е направил това, а аз се сещам кой може да е бил, си е отишъл отдавна. – Дадох показанията си на Тафт по телефона.

– Е, виждала ли си сестра ми? – Сестрата на Тафт беше умряла, когато са били деца и сега продължаваше да го следва.

– Мисля, че си играе със сестричката на Ракетата в приюта.

Наскоро бях запознала момичетата по случайност и оттогава бяха неразделни. Това беше хубаво, защото бях успяла да се отърва от нея. Подозирах обаче, че на Тафт му липсва, въпреки че не можеше да я види и дори не подозираше, че тя е там, докато не му го казах преди няколко седмици.

– Добре – каза той, като се мъчеше да го приеме храбро. – Радвам се, че си има приятелка.

– И аз. Ще се отбия набързо в офиса, за да проверя дали всичко е наред. За всеки случай. Ще ти се обадя, ако има проблем.

– Сама?

– Мога да набера телефона сама, Тафт.

– Не, сама ли ще отидеш? Може би е по-добре да се обадиш на баща ти да провери.

Погледнах момичето до мен.

– Няма да съм сама. Не точно. Напоследък ме преследва слабичко момиче с нож.

– Не искам да знам за това.

– Освен това барът е отворен. Съмнявам се, че някой би влязъл с взлом, след като долу десетина полицаи разпускат след работа.

– Добре. Може ли да се обадя на чичо ти, за да му кажа?

– Не, той знае, че там се мотаят полицаи. Пък и вероятно вече спи и хърка като дъскорезница. Ще му звънна утре.

В опит да избегна поредната лекция на татко, заизкачвах външните стълби, които водеха към предната врата, вместо да мина напряко през бара. Огледах се набързо, за да се уверя, че долният лъжец не е наоколо, отключих вратата и надникнах вътре. Всичко изглеждаше наред. Това означаваше, че нямах друг избор освен да се захвана да подредя апартамента си. Единственото, което мразех повече от подреждането на апартамента, бяха мъченията, а се намирах на косъм и от двете.

Тръгнах обратно по тротоара към "Козуей" и се изяждах от мъка, че не бях купила количката за голф, когато осъзнах, че не съм сама. Усещах как някой ходи в сенките от лявата ми страна, но преди да успея да погледна, една кола забави ход зад мен. Поддържаше бавна скорост и не ме задминаваше. Забавих крачка, но колата продължи да ме следва. Човекът на Гарет беше паркирал от другата страна на улицата, но не можех да преценя дали спи или не. Щеше да е добре да беше буден. Когато заобиколих сградата и минах напряко през паркинга, колата спря до мен.

Уличните лампи хвърляха леки отражения в тъмните стъкла на син нисан. Прозорецът се отвори и ми стана ясно, че ще трябва да отделя на шофьора малко от времето си. Беше слабо вероятно да пита за пътя.

– Чарли? – обади се женски глас отвътре. – Чарли Дейвидсън? – Към светлината се наведе глава с кестенява къдрава коса, а усмивката беше като на супермодел.

– Йоланда? – попитах. Не я бях виждала от гимназията, а и тогава не бяхме приятелки. Приближих едва-едва, след като ми кимна. Изобщо не се беше променила. В училище тя беше типичната мажоретка и се движеше в обкръжението на сестра ми. Аз бях по-скоро от смахнатите, с които тези от обкръжението на сестра ми се майтапеха от безопасно разстояние, и се мотаех със загубеняците, тъй като самата аз бях една от тях. Голяма гордост.

– Получих съобщението на помощничката ти и опитах да те намеря в офиса, но вече си беше тръгнала. После те видях да се качваш по стълбите и реших да те хвана тук.

Две неща ми направиха впечатление на момента. Първо, беше късно да идва в офиса ми. Или в който и да е офис, в интерес на истината. Второ, защо просто не се обади? Защо да бие толкова път по това време? В този момент усмивката ѝ стана колеблива и към мен се прокрадна чувство на притеснение.

Лепнах усмивка на лицето си.

– Благодаря, че дойде. Как си? – Тя протегна ръце и аз се наведох, за да ме прегърне, като се чувствах неловко от липсата на пространство. – Бих те поканила у дома, но е малко разхвърляно – посочих през рамо с кимване.

– Няма проблем. А на въпроса ти, добре съм. Имам три деца, две кучета и съпруг. – Тя се засмя и аз се присъединих към нея. Изглеждаше доста щастлива.

– Явно си доста заета. Исках да те питам някои неща във връзка със случая, по който работя.

– Помощничката ти ми каза. – Отново долових притеснение в погледа ѝ, докато се огледа набързо. – Ще се качиш ли? Можем да поговорим в колата.

– Разбира се. – Погледнах набързо през рамо. Който и да наблюдаваше от храстите, беше доста заинтригуван. Чувствах го. Може да беше човекът на Гарет. Струваше ми се, че няма никой в паркираната отсреща кола. Заобиколих нисана на Йоланда, след като тя отключи вратите и вдигна прозореца си. Качих се и попитах: – Значи всичко е наред?

– Направо чудесно – каза тя и намали радиото. Оставаше да изключи и двигателя. Беше топличко. – Работиш по случай, свързан с Нейтън Йост ли?

Право на въпроса. Харесвах това у старите познати.

– Да. Жена му е изчезнала. Може да си видяла в новините.

– Както и други неща. – Тя се усмихна тъжно и аз се сетих, че е гледала репортажа за отвличането с колата ми. – Добре ли си?

– О, това ли? – Махнах с ръка. – Не беше нищо особено. Познавам този човек от сто години. През цялото време, докато държеше насочен към мен нож, се държеше като истински джентълмен.

Внезапно в очите ѝ проблесна любопитство.

– Ще ми разкажеш ли с подробности? Много ли те беше страх? Той заплаши ли те?

Засмях се тихо и казах:

– Май гледаш много криминални сериали.

Тя кимна виновно.

– Извинявай. Не излизам често.

– Няма защо. Ще ми разкажеш ли какво се случи с доктор Йост в колежа?

Тя пое дълбоко дъх и каза:

– Срещахме се около година. Бяхме млади и нещата бързо станаха сериозни, но родителите ми не позволяваха да се оженим, докато не завърша. Нейтън се разгневи от това. – Тя поклати глава при спомена. – Разгневи се, че те се изправят срещу нещо, което не ги засяга. Реакцията му беше толкова странна, че ме извади от транса, в който бях изпаднала. Започнах да виждам какво се случва в действителност. За годината, през която се бяхме срещали, бях загубила почти всичките си приятели, почти не се виждах със семейството си и рядко излизах без него. Това, което в началото ме очароваше, започна... – Тя се затрудни в търсене на точната дума. – Ами.., да ме задушава.

– Неприятно ми е да ти го кажа, но не си първата, която споделя подобно нещо за него. Защо повдигна обвинения срещу Йост?

– Той все ме закачаше за това какво щяло да се случи с мен, ако го напусна. Изкарваше го като шега и аз се смеех.

– Ще ми дадеш ли пример? – Трудно ми бе да разбера как подобна заплаха е могла да бъде смешна за някого от тях.

– Ами веднъж той каза нещо от рода на: "Да знаеш, че ако ме напуснеш, ще открият безжизненото ти тяло на дъното на каньона Отеро".

Ужасена, се усмихнах, доколкото можех, като търсех смешната страна на чутото.

– Знам – каза тя и кимна в знак на съгласие. – Знам, че звучи ужасно, но той го каза много смешно. После, след като родителите ми не ни позволиха да се оженим, всичко се промени. Настояваше да му пристана и ме питаше отново и отново защо позволявам на нашите да се месят. После шегите се превърнаха в открити заплахи. Стана неуравновесен и ми просветна, че винаги е бил такъв, а аз просто съм се научила какво да казвам и какво не, в негово присъствие.

– Нарани ли те?

– Мен? – попита тя изненадана – Не. Не мен. Той не постъпва така.

Събрах вежди въпросително.

– Отне ми много време в терапия да успея да изрека това, да стигна до това заключение, но той ме контролираше, като контролираше обкръжението ми. Хората, с които излизах. Когато изобщо излизах с някого. Нещата, за които можех или не можех да говоря. Винаги следеше телефонните ми разговори.

Класически случай на доминиране.

– Никога не ме е наранявал пряко. Контролираше ме, като нараняваше хората около мен.

Чудех се как изобщо е успявал да прави това. Как е смогвал с професия като неговата, със смените си.

– Но накрая те е заплашил?

Тъжната ѝ усмивка ме накара да проумея, че греша и за това. Тя наведе глава и продължи да разказва:

– След като родителите ми провалиха плановете за женитба, неговата враждебност нарастваше с всеки изминал ден. Аз не откликнах на молбите му, той се гневеше все повече и повече и накрая прещрака. Както като загасяш електрически ключ. Той просто.., не знам.., отново стана щастлив.

– Звучи подозрително. Или като следствие от употреба на наркотици.

– И на мен така ми се стори, но бях толкова облекчена, че когато той покани родителите ми на вечеря, дори не ми хрумна, че може да е намислил нещо.

– Да позная ли? Той е приготвил вечерята.

– Да. Всичко беше чудесно до средата на вечерта, когато майка ми се почувства ужасно зле. Толкова, че се наложи да я закараме в спешното отделение.

– Майка ти? – попитах изненадана.

Тя кимна утвърдително.

– Майка ми. А докато чакахме пред спешното, той се наведе към мен и каза: "Изумително е колко е крехко човешкото тяло". Погледна ме и на практика си призна какво е направил само с доволното си изражение. – Очите ѝ изразяваха отчаяние. – Бях уплашена, Чарли.

Представих си лицето му, сините му очи, студени и пресметливи.

– Всеки би се уплашил, Йоланда.

– Не, аз бях ужасена – каза тя и поклати глава, – едва си поемах дъх. Когато станах и се опитах да си тръгна, той ми каза да седна обратно. Отказах, но той стисна китката ми, погледна ме право в очите и каза: "Тя ще прекара нощта в болницата. Едно боцване ще бъде достатъчно. Сърцето ѝ ще спре за секунди и никой няма да може да го свърже с мен".

Когато агент Карсън ми каза за това по телефона, предполагах, че става въпрос за Йоланда. Но той беше застрашил майка ѝ.

– Много съжалявам, Йоланда.

Историята беше също толкова мистериозна, както и тази на Ърл Уокър, така че започнах да се чудя дали с Нейтън не са роднини. Ърл беше контролирал Рейес, като наранявал сестра му Ким. Нейтън беше контролирал приятелките и съпругите си, като наранявал близките им. Но нито Лутър, нито Моника бяха споменали, че ги е застрашавал. Казаха, че е доминирал и е манипулирал, но не беше наранил никого от семейството. Поне нищо не подсказваше за такова нещо. Социалните контакти на Тереза бяха намалели дотолкова, че почти нямаше такива. Беше се срещала тайно дори със собствената си сестра. Може и да ги бе заплашвал, но Тереза така и да не е признала, като се имаше предвид на какво е способен Лутър.

Йоланда притисна пръсти към устните си, докато се успокои. Тъгата се беше просмукала в купето на колата, беше се пропила навсякъде.

– Аз седнах обратно и седях до него през цялата нощ, уплашена до смърт да не би да го изпусна от поглед дори за секунда. После, след като изписаха майка ми, изчаках да отиде на работа, събрах си багажа, върнах се вкъщи и повдигнах обвинения срещу него. – Тя ме погледна. – Но мисля, че се опита да нарани племенницата ми за отмъщение.

Примигнах от изненада и се извъртях, за да я погледна.

– Защо? Какво се случи?

Тя поклати глава, сякаш за да се смъмри сама.

– Глупаво е. Не трябваше да го споменавам.

Реших да не я притискам, но имах предчувствие, че нейното предчувствие не я е излъгало.

– Той е чудовище, Чарли – изрече тя с глас, пълен с подозрение. – Бих заложила живота си, че има нещо общо с изчезването на жена си. – Направи тъжна гримаса. – Ако не може да я контролира по един начин, би намерил друг.

Може би бе открил, че Тереза се вижда със сестра си всеки ден и бе осъзнал, че не може да я контролира, както му се иска. Естествено, отговорил беше на това с убийство.

– Така или иначе – каза тя, разтреперана от тъга, – трябваше да дойда и да говоря с теб, да те предупредя за него.

– Оценявам това, Йоланда.

– Според мен това, което правиш, е страхотно. – Тя се усмихна развълнувано, явно беше способна да потиска и променя настроението си само за миг. Приличахме си повече, отколкото бях допускала. – Имам предвид, че си частен детектив. Това е направо страхотно.

Колко мило. Може би не съм била права да сипя сос за спагети в косата ѝ онази вечер, когато беше излязла със сестра ми и група техни приятели.

– Благодаря – казах и двете се усмихнахме.

– Между другото, ти ли сипа сос за спагети в косата ми онази вечер, когато бях излязла със сестра ти и едни други приятели?

– Какво? Не! – възкликнах и се престорих на обидена.

Тя изсумтя.

– Не си много добра лъжкиня.

– Да, съжалявам за това. Беше предназначено за Джема. Беше ми взела пуловера.

– Значи си е заслужила соса маринара по русите къдрици – каза тя и тихичко се изкиска.

– С всичка сила.

Разделих се с Йоланда с прегръдка и ѝ обещах, че ще направя всичко възможно доктор Нейтън Йост да се изправи пред съда. Но първо трябваше да намеря Тереза. Каквото и да ѝ бе сторил, каквото и да бе направил с нея, не беше добро.

Докато вървях обратно към сградата, погледнах пак наляво, като се опитвах да отгатна кой се криеше в сенките по-рано. Не можеше да е натрапникът. Не почувствах обидата му, нито пък желание да ми пререже гърлото с ловджийски нож. При други обстоятелства щях да се опитам да идентифицирам шпионина от сенките, но сега бях твърде уморена и не ме беше грижа.

Когато стигнах в апартамента, Куки седеше насред него с размъкната пижама и ококорени от изумление очи. Явно беше дошла да поговорим за случилото се в Корона и се беше озовала насред бойното поле. Нямах избор, трябваше да я обвиня.

– И таз добра, Куки – казах, като минах зад гърба ѝ. Тя подскочи и се обърна към мен. – Толкова ли беше обидна забележката ми за сладкиша?

– Дори не съм чула натрапника – промълви тя, като се оглеждаше глупаво наоколо. – Как съм могла да го пропусна? Ами ако Амбър беше дошла тук да гледа телевизия?

Беше права.

– Съжалявам, Куки. – Започнах да събирам листове от пода. – Понякога става доста опасно около мен.

– Какво? – След като осмисли думите ми, тя отсече: – Не бъди глупава.

Стоях, награбила хартии и списания.

– Добре, но ми проваляш възможността да направя впечатление. Присъщо ми е да бъда глупава.

Тя се наведе да ми помогне.

– О, не, недей – скарах ѝ се аз. Взех нещата от ръцете ѝ и я поведох към вратата. – Ще се справя. Ти поспи.

– Аз ли? – започна да протестира тя. – Ти си тази, превърнала безсънието в хоби.

Тъй като ръцете ми бяха заети, я избутах към вратата с рамо.

– Не е толкова хоби, колкото желание да се вкопча във всеки грам самоуважение, което ми е останало. – Тя се намръщи и аз добавих: – Вярно, това не говори много. А, и утре искам да провериш Кзандър Поуп.

– Кзандър Поуп. Ясно – потвърди тя, без да отмества поглед от бъркотията. – Чакай, защо?

– Защото мисля, че с дъщеря му се е случило нещо много лошо и трябва да разбера какво. – Йоланда имаше само един брат, така че племенницата, за която говореше, трябва да бе негова дъщеря. Исках да разбера какво е станало.

– О – каза тя и кимна, – мислиш ли, че Йост има пръст?

– Йоланда мисли така и това ми е достатъчно.