Третият гроб отсреща

Глава 15

С тъга, стягаща гърдите ми след посещението си при Ким, тръгнах към разнебитена каравана и почуках на ръждясалата врата. Селцето Корона се беше сгушило сред живописните планини в югоизточната част на Ню Мексико. С население по-малко от двеста души, притежаваше чара на малките градчета. Беше само на два часа път от Албукърки, което обясняваше факта, че аз стигнах за около час. Отвори ми мъж със смръщени вежди, за когото предположих, че е последният в списъка на Рейес – Фарли Сканлън.

Добре сложен, с кестенява коса до раменете, прошарена тук-там, дълги мустаци и козя брадичка, с кожена лента със сребърен медальон на врата, явно Фарли беше от онези мъже, наближаващи шейсет, на които възрастта им личеше само съвсем отблизо.

– Здрасти – казах, след като той смени сърдитото изражение с въпросително. Забелязах ловните принадлежности в караваната зад него. – Казвам се Шарлот Дейвидсън. – Извадих детективската си карта, тъй като той явно нямаше вяра на всекиго. – Частен детектив съм и работя по случай с изчезнал човек.

Дълго гледа картата ми, после отмести поглед към мен.

– Никого не съм убивал, ако това питаш. – По лицето му премина едва забележима усмивка.

– Това е добре – отвърнах на усмивката му, дадох му малко време и добавих: – За беда, човек като теб би могъл да отиде в затвора по много други причини.

Дишането му остана спокойно, също и погледът. Чувствата му, обаче, ме връхлетяха със силата на ураган, изпълнен едновременно с гняв и страх и се зачудих каква част от тях са насочени към мен. Май беше прекалено самоуверено да мисля, че се бои от мен.

Извадих бележника си и започнах да преглеждам списъка с нарушения, който, общо взето, бях изсмукала от пръстите си.

– Добре, имаме няколко месеца за възпрепятстване на правосъдието. Три години за притежание и разпространение на забранени вещества. Десет години за заговор за убийство. – Наведох се напред и се усмихнах. – И то ако съдията е в настроение. – Имаше вид на способен на заговор за убийство, затова реших да се възползвам. Той не го оспори.

– Какво искаш, по дяволите? – попита той и се отдръпна от мен.

– Чакай – рекох му, като вдигнах пръст и продължих да чета. – Има и девет месеца за съучастие в същото, но добър адвокат би могъл да ги приспадне от времето, прекарано в предварителния арест, защото може да поостанеш доста дълго там, нали разбираш – приключих със сумтене.

Гневът бързо взе превес над страха.

Затворих тефтера и се втренчих в него, без да отмествам поглед поне двайсет секунди. Той чакаше със здраво стиснати зъби.

– Ето какво ти предлагам – казах и той отново се надигна, горящ от нетърпение да се отърве от мен. – Ще ти дам шанс да ми кажеш къде е Ърл Уокър, преди да се обадя в полицията, за да те арестуват по всички тези обвинения тук и сега. – Всъщност не можех да направя така, че да го арестуват, но той не го знаеше. Поне се надявах на това.

Очевидно беше шокиран и то толкова силно, сякаш го бях фраснала с ляво кроше. Явно не беше очаквал името на Ърл Уокър да се намеси в разговора. В реакцията му обаче нямаше нищо налудничаво. Чудеше се откъде знам. Вината се усещаше много лесно. Беше като да отличиш червеното от купчина жълти неща.

– Нямам време за глупости – отсече той и се приготви да ме подмине.

Подпрях двете си ръце на касата на вратата, за да му препреча пътя.

Той ме погледна с изумление.

– Ърл Уокър умря преди десет години. Провери.

– Добре, имаш втори шанс. Но това е последното ми предложение – размахах пръст предупредително. Да се научи.

– Той е мъртъв, скъпа. Попитай сина му – подхвърли самодоволно. – Хлапето му прекара десет години в затвора за убийството му. Нито ти, нито законът можете да направите нещо по въпроса.

– Виж, не съм дошла да ти създавам проблеми – вдигнах длани в знак на примирие, обич и добра воля към човечеството. – И двамата знаем, че е толкова мъртъв, колкото и хлебарките, които препускат нощем по пода на кухнята ти.

Веждите му сякаш бяха залепени една за друга.

– Ти нямаш вина – подхвърлих и свих безгрижно рамене. – Не е нужно никой да узнава името ти. Само ми кажи къде е той и повече няма да ме видиш. – Щях да горя в ада заради лъжите си. Нямаше да мирясам, докато не го видех как гние в затвора.

Фарли стисна непреклонно уста, взе един ловджийски нож, на който и Рамбо би завидял, и започна да си чисти ноктите с острието му. Както би сторил Рамбо, ако имаше нужда от маникюр де. Ходът беше много ефектен. Първата ми мисъл беше колко ли щеше да ме заболи, когато острието промуши корема ми, като премине бързо през мускулната тъкан и яйчниците, които бездруго не планирах да използвам за създаване на потомство. В този момент Фарли погледна зад мен и застина. С неохотата на мъж, забравил да си изпие виаграта преди седмичното посещение при любимата си проститутка, той мушна ножа обратно на място.

Явно беше видял Гарет да спира в далечината, но не смеех да го изпусна от поглед, за да проверя. Той се пресегна и взе едно яке.

– Нямам какво повече да кажа.

– Защото си долен лъжец? – попитах с пълно основание. Онзи боклук Ърл Уокър беше жив.

Обзе го ярост. Май не му харесваше да го наричат "долен". Изкикотих се, но само наум, тъй като не бях глупачка. Иначе вдигнах вежди и зачаках отговор.

– Не, защото Ърл Уокър е мъртъв.

Кимнах с разбиране.

– Възможно е. Или пък си долен лъжец.

Свободната му ръка се сви в юмрук, който чак побеля, но лицето му остана безизразно. Определено си го биваше. Сигурно често играеше покер.

– Имам среща.

Успя да си проправи път покрай мен, въпреки че бях препречила вратата, като избута с рамо моето в отчаян опит да докаже какъв е мъжкар.

Той се запъти към пикапа си, а аз се провикнах след него:

– Да не би да е ежеседмичната среща на анонимните долни лъжци? – Нищо. Качи се и тръшна вратата, но стъклото на прозореца му беше свалено, така че не се спрях дотам. Най-вече, защото можех да си го позволя. – Клубът по бридж на долните лъжци?

Той гледаше кръвнишки, докато двигателят запали.

– Официалната чаена церемония по посвещаване на долните лъжци?

Когато включи на скорост, извиках:

– Не забравяй стърчащото кутре! – Чаените партита бяха такава досада.

След като той потегли, погледнах към Гарет. Беше слязъл от колата и се беше облегнал на нея с крака, кръстосани в глезените. За пръв път в живота си се радвах да го видя, но нямаше да му позволя да узнае това. Качих се в Мизъри и се обадих на Куки.

– Още ли си жива? – попита тя.

– Едва. Този си падаше по големи ножове.

Чух тревожна въздишка.

– Като на Рамбо?

– Уцели. – Или тя ставаше по-добра, или наистина имахме телепатична връзка. – И макар че за нищо на света не би ми отговорил на въпрос, едно нещо знаеше със сигурност.

– Че големите ножове са страшни?

– Че Ърл Уокър е жив.

За момент телефонът замлъкна, после тя пророни:

– Леле, направо не знам какво да кажа. Вярно, Рейес твърди същото, но...

– Така е. И аз не знам какво да мисля.

– Значи приятелката на Ърл, стоматологичната сестра, подменя зъболекарските картони, та полицаите да помислят, че умрелият е той – обобщи тя мислите си на глас.

– Да, а Ърл намира човек, който прилича на него и има подобно телосложение, убива го, напъхва го в багажника на колата си и го запалва.

– Също така се погрижва Рейес да бъде арестуван за убийството му – допълни тя.

– После убива приятелката си седмица след осъждането на Рейес.

– А този Фарли Сканлън с големия нож дали е бил съучастник?

– Това не е много ясно – казах и мушнах ключа в стартера. – Но без никакво съмнение той знае, че Ърл Уокър е жив.

– Тогава трябва да го намерим. Трябва да измъкнем Рейес от затвора. Наистина да го измъкнем. Да не бъде просто избягал.

– Съгласна съм. Ще си взема нещо за хапване в едно местно кафе.

– О, ти обичаш кафетата в малките градчета.

– Така е. Ще се чуем скоро.

– Знаеш ли, хрумна ми нещо – рече колебливо тя.

– Така ли? – Излязох от черния път, водещ към съборетината на Фарли, като за една бройка не размазах Гарет, който отскочи назад към колата си и ми отправи гневно-въпросителен поглед в огледалото за обратно виждане. Чак ме накара да се усмихна.

– Да. Защо не си дойдеш с Гарет, а утре да отидем да приберем Мизъри?

– От къде на къде да го правя? – попитах възмутена.

– Защото не си спала от четиринайсет дни.

– Добре съм, Куки, трябва ми само малко кафе.

– Гледай винаги да е плътно зад теб. И се увери, че Рамбо не те преследва. Винаги хукват да те преследват.

Опитах се да се засегна, но не можах да събера сили.

– Добре.

– Как мина срещата с Ким?

Въздъхнах тежко и казах:

– Когато пристигнах, ми се зарадва много. А когато си тръгвах.., струва ми се, че беше склонна към самоубийство.

– Да, така въздействаш на хората.

Паркирах пред малко кафене с не повече от двама посетители. Гарет спря от другата страна на паркинга, загаси фаровете си и зачака. Сигурно беше гладен, но въобще нямаше да го поканя да влезе. Да ми гризне готиния задник.

– Седни, където искаш, скъпа – предложи закръглена сервитьорка с джинси и селска блузка, щом влязох.

При затварянето на вратата звънна звънче. Кафето притежаваше онзи провинциален чар, който толкова харесвах, нямаше и следа от комерсиалност. По стените висяха антични кухненски пособия, редом със селскостопански сечива, а някои се мъдреха върху грубо сковани дървени рафтове. Декора освежаваха тенекиени кутии с всякакви продукти – от солети до машинно масло за шевни машини, които извикаха носталгичен спомен от детството ми. Или щяха да го направят, ако бях родена през трийсетте години.

Тези спомени бяха от човек, който премина през мен, когато бях дете. Той беше овчар в Шотландия, а кастрирането на овце заема значително място в тази професия. За беда, когато си видял нещо, гледката не може да изчезне просто така от съзнанието ти.

Няколко минути по-късно звънчето звънна отново, влезе висок ловец на глави с фетиш към порно с джуджета и се разходи собственически.

– Здравей, красавецо – приветства го жената, с което извика усмивка у мен, – сядай, където искаш.

Гарет кимна, запъти се към ъгловата маса в противоположния ъгъл на заведението и седна с лице към мен.

– Какво да ти донеса, скъпа? – попита сервитьорката, приготвила тефтер и химикалка.

– Бих убила за чийзбургер със зелено чили и студен чай.

– Зелен бургер с чай. Картофки?

– С повече кетчуп.

– За мен същото, но с чипс – провикна се Гарет. Явно не искаше да поръчам първа и да приключа преди него.

Сервитьорката го погледна и се засмя.

– Май е гладен.

– Никъде не мога да го заведа – казах и поклатих глава.

Когато тя отиде да ни донесе чая, го попитах:

– Защо не дойде да ме спасиш, когато онзи от караваната ми опря нож?

Усмивката му блесна на слабата светлина.

– Само те следя. Не бива да знаеш, че съм тук. Ако се бях намесил, щеше да разбереш.

Сервитьорката поспря за малко, преди да ми донесе чая.

– Прав е – казах ѝ. Тя се усмихна колебливо, явно не знаеше какво да мисли. – Хей, може ли да се постараете да получа бургера си първа?

– Имаш доста пробивен глас – заяви той с доста пробивен глас.

Намръщена, махнах презрително с ръка и го сгълчах:

– Шшшт, преследвачо. Това е между... – погледнах баджа на сервитьорката – Пеги и мен.

Той сви рамене и взе да се оправдава:

– В крайна сметка щях да дойда да те спася.

– Така ли? Кога? След като бъдех изкормена и захвърлена в някоя канавка?

– Именно – потвърди той и кръстоса ръце зад главата си. – Е, не бих скочил в канавката в опит да спра кървенето, но щях да се обадя да повикам помощ.

Отвърнах му с една от най-сърдечните си усмивки:

– Ти си истински светец, Суопс.

– И мама така казва.

Мисълта, че Гарет има майка, малко ме обезпокои. Но само за около дванайсет секунди. Рядко задържах мисъл в главата си за повече от дванайсет секунди. Проклет да бъдеше проблемът ми с концентрацията.

Помълчахме, докато нахвърлях някои бележки. Погледнах няколко пъти изпод вежди, за да проверя Гарет. Очевидно възприемаше задълженията си много сериозно, тъй като не беше отместил поглед от мен. От аромата на бургери и печена люта чушка устата ми се напълни със слюнка. В това време Пеги ни донесе бургерите, само още минута и лигите ми щяха да потекат неудържимо. Или от миризмата, или от безсъние. Не бях сигурна от кое.

– И защо сме тук? – попита Гарет между хапките. Този кретен беше бутнал на Пеги петачка, за да донесе първо неговия бургер. Никога не се доверявай на човек с пенис.

– Мъжът, за чиято смърт са пратили Рейес в затвора, не е мъртъв – обявих и посолих бургера си, преди да съм го опитала.

– Сериозно?

Това привлече и вниманието на Пеги. Тя ме погледна и избърса съседната маса.

– Може ли и кафе за по пътя? – попитах я.

– Разбира се. – Тя се запъти към каната, а аз вкусих един от най-добрите бургери, които бях опитвала. А може би бях много гладна. Не можех да преценя.

– И ти ще го откриеш? – попита Гарет с дразнещи нотки на насмешка и съмнение в гласа си, след като тя се отдалечи.

– Благодаря за доверието – казах, като преглътнах бавно и си прекарах с глътка студен чай.

Той поклати глава.

– Повдигането на нечие самочувствие не ми е силната страна.

– Не може да бъде! – възкликнах шокирана.

– Готова ли си?

– Да му се не види, приключи ли? – Примигнах от изненада, защото едва бях хапнала два залъка.

– Да, така правят мъжете.

– Сигурно е вредно за храносмилането.

– Ще го имам предвид подхвърли той и усмивката озари чертите му, които биха могли да ме привлекат, ако смятах добре изглеждащите мъже с невероятни умения за привлекателни. Добре, че не беше така.

След десет минути платихме едновременно и се отправихме в една и съща посока.

В този момент го забелязах. Сърцето ми скочи в гърлото. Изумена затиснах устата си с длан. Затичах напред с препъване.

– Мизъри! – изкрещях възможно най-мелодраматично.

– Мамка му – изруга Гарет и дойде при нас, при мен и Мизъри, докато аз обвивах ръце около калника ѝ. Поне така мислех, че се казва онова нещо отстрани. – Понякога се държиш като шекспирова героиня.

Гумите на Мизъри бяха срязани. И четирите, а може би и резервната отзад. Жестоко. Безсърдечно. И доста обезпокоително.

– Колко залагаш – Гарет коленичи, за да огледа щетата, – че са нарязани с голям ловджийски нож?

– Абсолютно сигурна съм, че е така. Фарли Сканлън е долен лъжец! – изкрещях в тъмнината. Отворих телефона си, за да се обадя в полицията.

Хубавото беше, че след два часа Мизъри имаше нови придобивки. Изглеждаше добре. Подадох жалба в полицията, като обясних коя съм и им казах за срещата си с Фарли Сканлън. Долният лъжец. Може и да не му харесваше това прилагателно "долен", но пък не беше нисък и не виждах да му вредя някак.

– В състояние ли си да шофираш?

Намръщих се на Гарет.

– Защо постоянно ме питат това?

– Защото не си спала от две седмици?

– Май да. Добре съм. Просто.., не знам, стой наблизо.

– Дадено. – Той тръгна към пикапа си, включи двигателя и ме почака да платя новите гуми. Мизъри ги заслужаваше.