Третият гроб отсреща

Глава 2

Взех бърз душ, хванах косата си на раздърпана конска опашка, облякох удобни джинси и свободен черен пуловер и обух ботуши убиец, с които се сдобих от един рокер, задето му потанцувах в скута. И него си го биваше, след като преглътнах отвращението си от косми по гърба.

– Ти отговаряш за цялата къща, господин Уонг! – провикнах се, докато си събирах нещата. Господин Уонг вървеше с апартамента и беше нещо средно между съквартирант и зловещ мъртвец, който се рее в ъгъла. В интерес на истината никога не бях виждала лицето му. Не беше лесно, тъй като той висеше, забил нос в ъгъла ден след ден, година след година. Но грубоватите му сиви дрехи подсказваха, че вероятно е бил емигрант от деветнайсети век или дори китайски военнопленник. Така или иначе, аз го харесвах. Искаше ми се да знам истинското му име. Наричах го господин Уонг, защото ми приличаше повече на господин Уонг, отколкото на господин Зелински примерно.

– Не прави нищо, което аз не бих направила.

Куки беше завела дъщеря си Амбър на училище, изминала бе пеша около трийсетте метра и беше подранила за работа. Бюрото ни беше на горния етаж над "Бедствие", бара на татко, точно срещу сградата, в която живеехме. Беше хубаво, че пътят до работа е кратък – така вероятността да срещнеш катерица, заразена с бяс, бе малка.

Тръгнах към офиса, а мислите ми блуждаеха както винаги по посока на Рейес Фароу. Той се появяваше в мига, в който затворех очи, и явно никой от нас не можеше да промени това.

Бях потънала в спомена за последната ни среща в съзнанието ми, всяка частица женственост у мен пламваше при най-беглия спомен за него и в този момент вълна от тъга ме изтръгна от размислите ми. Като жътвар усещах чувствата, които се излъчваха от хората, но не беше обичайно емоциите на обикновените хора да влияят на мислите ми. Отдавна се бях научила да ги изключвам като фоновия шум, освен ако не целях да ги опозная, да проуча аурата на този, когото разследвах. Днес вниманието ми беше привлечено от усещания, подобни на присвиване на сърцето, които се излъчваха от кола на отсрещната страна на улицата. Странното беше, че явно бяха насочени към мен. Погледнах натам. Стар модел буик бе спрял, отчасти скрит от камион за доставки, а в него видях тъмнокоса жена с големи слънчеви очила, която ме наблюдаваше през паркинга. Отблясъците на сутрешното слънце ми пречеха да видя повече подробности.

Въпреки че обикновено влизах през задния вход на бара и се качвах по вътрешната стълба, днес реших да заобиколя отпред, като се надявах да успея да я огледам по-добре.

Зяпах престорено безгрижно настрани, както правеше и жената, но в следващия момент тя запали колата и потегли. Тъгата и страхът, които остави след себе си, изпълниха въздуха около мен и не можех да не ги поема.

Спрях на тротоара да потърся химикалка в джоба си, за да запиша регистрационния ѝ номер на ръката си. Уви, нямах химикалка. Освен това бях успяла да забравя няколко от шестте цифри. Май имаше Л. Също и 7. Пустата ми краткотрайна памет.

Без да се впускам в други размишления се качих по стълбите до офиса. От входната врата се влизаше направо в рецепцията, гальовно наричана "Светая светих на Куки, тъй че не смей да си качваш мръсните крака на шибаните мебели". Или за кратко ССКТЧНСДСКМКНШМ.

– Здрасти, скъпа – рече тя, без да вдига поглед от компютъра си.

Препуснах към кафеварката, разположена в миниатюрното ми късче служебен рай. Кантората на "Разследвания Дейвидсън" бе възтъмничка и възвехтичка, но хранех големи надежди, че един ден дървената ламперия ще излезе на мода.

– Случи ми се нещо супер странно.

– Припомни си нощта, в която си загубила девствеността си?

– За съжаление, не. Една жена, паркирала на улицата, ме гледаше.

– Хммм – изхъмка тя без особен интерес.

– Изпълнена бе с тъга. Направо я разяждаше.

Куки най-сетне вдигна поглед.

– Знаеш ли защо?

– Не, тя потегли, преди да успея да поговоря с нея. – Сипах във филтъра достатъчно количество кафе, та да пусне течност с вкуса и консистенцията на отработено машинно масло.

– Странно. Нали си наясно, че баща ти ще разбере, че крадеш от кафето му. Бил е детектив повече от двайсет години.

– Виждаш ли го? – попитах и показах кутрето си през вратата. – Въртя го на това сладурче, така че хич не бери грижа, кукличке.

– Не се надявай да те посещавам в затвора.

Входната врата се отвори и камбанката звънна.

– Мога ли да ви услужа? – попита Куки, а аз тръгнах към приемната да видя кой е.

– Да, искам да разговарям с Чарли Дейвидсън.

Влезе добре изглеждащ мъж с руса коса и светлосини очи. Беше облечен в бяла лекарска престилка, небесносиня риза и тъмносиня вратовръзка и държеше скъпо куфарче в едната си ръка. С невероятните си детективски способности стигнах до извода, че това е самият лекар, за когото ми говореше Гарет.

– Аз съм Чарли – казах, но без да се усмихна, в случай че грешах и той беше дошъл да ми предлага абонамент за списание. Не ми се искаше да го окуражавам.

Той протегна ръка.

– Аз съм доктор Нейтън Йост. Научих за вас от Гарет Суопс.

Беше странно спокоен за мъж, чиято съпруга е изчезнала. Чувствата му бяха объркани, но не по начина, който се предполагаше за мъж с изчезнала съпруга. По-скоро бяха на човек, загубил кучето си. Или с липсваща вежда след разгулна нощ, но не и с липсваща съпруга. Въпреки всичко, косата му беше рошава и запусната, а погледът му – уморен и тревожен, така че на пръв поглед можеше да мине за скърбящ съпруг.

– Заповядайте, моля – посочих му офиса си. – Кафето ще е готово след минутка или може би предпочитате минерална вода? – попитах, след като той седна.

– Не, не искам нищо, благодаря.

– Няма защо. – Седнах зад бюрото си. – Гарет ми каза, че ще дойдете. Можете ли да ми разкажете какво се случи?

Той оправи вратовръзката си и огледа картините по стените. Имах три рисунки, дело на приятелката ми Пари. Двете изобразяваха детективи от старата школа, жени естествено, с меки шапки и шлифери и димящи оръжия на нивото на пламтящите им очи. Третата, разположена точно зад бюрото ми, бе по-скоро в стил готика – с момиче, което измиваше кръв от ръкавите си. Беше достатъчно абстрактна, че да не се различава много добре какво прави – наша си шега с Пари. В смисъл, че денят за пране идва, когато се порежеш на хартия или си пресрещнеш пръста.

– Разбира се – каза той, след като си пое дълбоко дъх. – Жена ми я няма вече малко повече от седмица.

– Ужасно съжалявам – казах и взех тефтер и химикалка от бюрото си. – Може ли да ми обясните какво се случи?

– Да. – Той стисна устни скръбно. – Съпругата ми беше излязла за дълго с приятели, затова не се притесних, когато се събудих около полунощ и нея още я нямаше.

– В кой ден беше това? – попитах, докато си записвах.

Той вдигна очи и се замисли.

– Миналия петък вечерта. Събудих се в събота, а нея още я нямаше.

– И вие я потърсихте на мобилния телефон?

– Да, а после се обадих на приятелите, с които беше излязла.

– Мобилният ѝ телефон беше ли включен?

– Нейният мобилен телефон?

Аз спрях и го погледнах.

– Нейният мобилен телефон. Беше ли включен, когато я потърсихте, или чухте направо гласова поща?

– Не съм сигурен – каза той и събра вежди. – Хм, май беше гласова поща. По това време вече бях много притеснен.

Грешен отговор.

– Естествено. По кое време се е разделила с приятелите си?

– Към два часа.

– Ще ми трябват имената и телефоните им.

– Разбира се. – Той потърси в куфарчето си и ми подаде един лист от кожената папка, която извади. – Това е списък на повечето от приятелите ѝ. Тези, с които беше онази нощ, са отбелязани.

– Чудесно, благодаря ви. Ами семейството?

– Родителите ѝ починаха преди няколко години, но тя има сестра тук в Албукърки и брат в Санта Фе. Той има строителна фирма. Вижте... – Той се приближи до бюрото ми. – Те не бяха много близки. Тя не обичаше да говори за това, но исках да ви кажа, в случай че ви се сторят неотзивчиви.

Интересно.

– Разбирам. И в моето семейство няма кой знае каква отзивчивост. – Със сестра ми наскоро бяхме възстановили връзката си след години безразличие, но с мащехата ми почти не си говорехме от десетилетия. При положение че повечето ѝ изказвания бяха груби и егоистични, приемах хладните ни отношения положително.

За да изглежда по-официално записах имената на брат ѝ и сестра ѝ и местата, където е работела като доброволец. Той сбърка глаголното време, но засега щях да отмина това.

– Получихте ли искане за откуп?

– Не, но от ФБР очакват точно това. Имам предвид, би трябвало да е това. Аз съм заможен. Просто ще ми поискат пари, нали?

– Не мога да съм сигурна, но определено е възможно. Мисля, че разполагам с достатъчно информация, за да започна. Имам само още един въпрос. – Погледнах го в стил Алекс Требек – съчувствено, с лека надменност, предимно защото Алекс Требек знае предварително отговора на финалния въпрос. Точно като мен сега. – Понякога имаме усещане, доктор Йост, някакъв инстинкт. Случвало ли ви се е?

През лицето му премина болка и той наведе глава.

– Да, случвало ми се е.

– А в този случай? Имате ли чувството, че жена ви е жива и чака да я намерите?

Без да отмества поглед от пода, той поклати глава.

– Ще ми се да вярвам, че е така, но вече не съм сигурен.

Отново грешен отговор. Би се провалил с гръм и трясък във финалния кръг на играта "Риск". Грешките в глаголното време, фактът, че не знае дали телефонът на съпругата му е бил включен или не – ако я бе търсил изобщо, би трябвало да знае, – дребната подробност, че не беше споменал името на жена си през целия разговор, говореха за богат лекар с окървавени ръце. Пропускането на името ѝ означаваше, че вече не я възприема като живо същество. Въпреки че не беше сигурно доказателство за смъртта на госпожа Йост, това беше сериозен знак. Или пък умишлено се опитваше да не я възприема като личност, като я избутваше от съзнанието си.

Последната капка беше обстоятелството, че хората, чийто брачен партньор или дете са изчезнали, се вкопчваха в надеждата, че те са още живи с всички сили, особено само седмица след изчезването. Понякога, дори и след като видеха останките на близките си, не преставаха да се надяват. Просто не можеха да се откажат. Но някой, който е убил брачния си партньор, няма как да се опре на тази надежда, независимо че е фалшива. Това означаваше, че госпожа Йост най-вероятно беше мъртва. Нямах намерение да го уведомявам, че съм наясно с вината му, за в случай че грешах. Ако беше жива, щях да имам нужда от време да я намеря, преди той да довърши деянието си.

– Разбирам – казах. – Но трябва да продължавате да вярвате, че тя е добре, доктор Йост.

Той вдигна очи към мен, а погледът му беше престорено печален.

– Значи ще поемете случая? – попита със светнало лице. Все пак скърбящ съпруг, който прави всичко възможно да намери изчезналата си съпруга, би предизвикал по-малко подозрения.

– Е, за да бъда честна, доктор Йост, след като ФБР вече се занимава със случая, не съм сигурна, че мога да направя нещо повече.

– Но можете да направите нещо, нали? Мога да ви напиша чек още сега, ако опира до пари. – Той извади чекова книжка от папката и потърси химикалка в джоба на ризата си.

– Не, не опира до пари – отвърнах и поклатих глава. – Просто не искам да ви ги вземам, ако не мога да направя нищо.

Той кимна с разбиране.

– Нека проуча нещата за няколко дни. Ако реша, че мога да помогна на жена ви, ще ви се обадя.

– Добре – каза той и искрата на надежда проблесна отново. – Значи вие ще ми се обадите?

– Точно така.

Изпратих го до вратата и сложих ръка на рамото му.

– Обещавам, че ще направя всичко по силите си за нея.

Тъжна усмивка пробяга по лицето му.

– Ще платя колкото е необходимо.

Изпратих добрия доктор, изчаках секунда, после се обърнах към Куки и извъртях очи.

– Този е виновен колкото счетоводителя ми.

Куки ахна.

– Виновен е? Не изглежда виновен.

– Нито пък счетоводителят ми – отбелязах и взех да ровя из хартиите по бюрото ѝ.

Тя се протегна и ме плесна по ръката.

– За какво е виновен счетоводителят ти?

Засмуках опакото на дланта си, преди да отговоря.

– За измислени цифри.

– Счетоводителят ти си измисля цифри?

– Защо иначе бих плащала на някого да се грижи за данъците ми? Добре де, все едно. – Вдигнах палец над рамото си. – Виновен. А ние имаме нова изчезнала съпруга. Явно им е сезонът.

Бяхме разрешили случай с изчезнала съпруга само преди две седмици. Междувременно аз бях отвлечена, измъчвана, простреляна и едва не допуснах Гарет, Куки и клиентът ни да загинат. Не беше лоша седмица, казах си без излишна скромност.

– Виновен значи. Това означава ли, че жена му е мъртва?

Бях наясно със статистиката и шансът отговорът да е "да" беше деветдесет и пет процента, но аз не исках да работя, водена от такова предположение.

– Малко е неясно, но този си го бива. Сбърка глаголното време два пъти, от което разбрах, че той е убеден в смъртта на жена си. И нито веднъж не спомена името ѝ.

– Това не е добре – отбеляза Куки с разтревожено изражение.

– Ако не усещах вината да струи от всяка негова пора, щеше напълно да ме заблуди.

– Мен ме заблуди.

Отправих ѝ одобрителна усмивка и заявих:

– Ти винаги си заблудена. Вечно си мислиш добри неща за хората. Затова се разбираме толкова добре. Не успяваш да прозреш през чара ми и поразителната ми красота моята истинска същност.

– О, не, аз виждам истинската ти същност. Просто ми е мъчно за душевноболните. Мисля, че и вие заслужавате нормален живот като всички останали.

– Това е толкова мило – възхитих се като дрогирана клакьорка.

Тя сви рамене.

– Опитвам се да оказвам положително влияние на тези, които не са такива късметлии.

В този момент ми хрумна нещо.

– Мамка му.

– Какво?

– Осъзнах нещо.

– Да не би пак да си забравила да си облечеш бельо?

Изгледах я от упор.

– След като добрият чичо доктор е виновен, той вероятно ще се опита скоро да ме убие. Не е зле да вземеш предпазни мерки.

– Ясно. С какво започваме?

– Може би с бронежилетка. Или поне лют спрей.

– Имах предвид случая. – Куки погледна зад мен. – О, здравейте, господин Дейвидсън.

Обърнах се и видях татко да влиза. Беше се качил от бара по вътрешните стълби, което не беше проблем, все пак беше собственик. Високата му слаба фигура изглеждаше малко прегърбена. Русата му коса не беше сресана, а под кръвясалите му очи имаше лилави сенки. Не от хубавото лилаво. Беше тъмносивкаволилаво, каквото носят депресираните.

Нещата между нас не бяха същите, откакто той допусна да се опитат да ме убият преди известно време. Един от тези, които беше пратил на топло, докато беше детектив, решил да си оправя сметките с татко, след като бил освободен от затвора, като погне семейството му. Така че баща ми набързо ме бе превърнал в мишена, за да спаси сестра ми и мащехата ми от подлия план на онзи, при което едва не се простих с живота си. Това не беше проблем. Проблемът беше, че убеден, че ще заловят онзи, преди да е навредил на някого, изобщо не ми беше споделил, че е изпратил убиец по петите ми. Това ме направи уязвима. Беше ми прикачил Гарет Суопс като опашка, което обикновено е достатъчна защита и за президента, докато произнася реч против оръжията пред Националната оръжейна асоциация, но новият човек, когото Гарет прикрепил към мен, решил да отскочи за кафе точно в момента, когато освободеният затворник си наумил да убива. Имах и неприятен белег през гърдите като доказателство. Или по-скоро щях да имам, ако не оздравявах толкова бързо. Сигурно върви с длъжността жътвар на души.

Такива семейни провинения трудно се забравяха. Все пак ми се искаше да загърбим лошото, но вината струеше от него като евтин одеколон, като постоянно напомняше за случилото се и го държеше на ръка разстояние. Изглежда му беше трудно да си прости. Тази вина му се отразяваше сега, както се случва обикновено.

Не можех да преценя дали силните емоции, които излъчваше в момента, се дължаха на инцидента, или имаше нещо ново и подобрено, без добавени стабилизатори, пълнители или изкуствени оцветители. Той определено се цупеше. Може би имаше киселини в стомаха. По-вероятно беше чул репликата за лютия спрей.

– Здрасти, татко. – Скочих към него и го целунах по сърдитата буза.

– Миличка, може ли да поговорим?

– Да знаеш, като нищо може. Ей сега се връщам – казах на Куки.

Татко ѝ кимна и затвори вратата между стаите ни, като че щеше да помогне. Пред тази врата кула от карти би изглеждала неразрушима.

– За кафето ли става въпрос? – попитах, обзета от внезапно притеснение.

– Кафе?

– О... уфф.., хм, искаш ли една чаша?

– Не, ти си сипи.

Налях си набързо една чаша от контрабандното кафе и седнах зад бюрото си, а той се отпусна на стола срещу мен.

– Какво има? – попитах.

Вдигна поглед към мен, спря и отново го отмести, като избягваше да срещне моя. Лош знак.

С тежка въздишка сподели величествената безумна мисъл, която му тежеше на сърцето.

– Искам да се откажеш от детективската работа.

Въпреки че изявлението бе само една идея по-малко шокиращо от диагноза за венерическо заболяване, не можех да не се възхитя на директния му подход. Като бивш детектив, пенсионирал се с почести, умееше да бъде най-прикритият от всичките ми близки, така че промяната беше приятна.

Но да се откажа от бизнеса си? Същия бизнес, който съм създала от нищото, само с помощта на собствените си ръце и на дизайнера Луи Вюитон? Бизнеса, за който съм жертвала кръв, пот и сълзи? Може би без сълзи и пот, но кръв – да. Много кръв.

Да се откажа? Малко вероятно. Освен това, с какво щях да се занимавам? Туй– то, трябваше да ида в училището за магьосници, когато имах този шанс.

Размърдах се в стола, а татко чакаше отговор. Беше съсредоточен, погледът му беше станал остър и непоколебим, насочен към моя. Необходима ми беше тактика. Предпазливост. Може би и карамелови бонбони с шоколад.

– Ти да не си се побъркал? – попитах и веднага осъзнах, че планът ми да бъда чаровна и подкупваща се изпари в мига, в който си отворих устата.

Чарли...

– Не, татко. Дори не мога да повярвам, че ме молиш за това.

– Не те моля. – Острият му тон накара заплахата, скрита под повърхността, да изскочи и да ме удари с такава сила, че дъхът ми спря. Той сериозно ли говореше? – Можеш да се грижиш за бара на пълен работен ден, докато си намериш нещо друго.

Очевидно.

– Освен ако не искаш да останеш за постоянно, разбира се. Имам нужда от човек да ми води счетоводството, инвентаризацията и да прави поръчките.

Какво ставаше, дявол го взел?

– Ще те разбера, ако не искаш. Мога да ти уредя нещо друго. А може и да продължиш да учиш за магистратура. – В очите му проблесна надежда. – Аз ще платя. До последния цент.

– Татко...

– Нони Бачича си търси нов офис мениджър.

– Татко...

– Ще те наеме веднага.

– Престани, татко. – Скочих от стола, за да му привлека вниманието. Когато успях, опрях длани на бюрото, наведох се напред и изрекох възможно най-мило:

– Не.

– Защо не?

– Защо не? – Вдигнах ръце изумена. – Защото не става дума само за мен. Имам служители.

– Имаш Куки.

– Точно така, а наемам и други разследващи, когато ситуацията го изисква.

– Куки може да си намери работа навсякъде. Знаеш много добре, че е високо квалифицирана.

Беше прав. Не ѝ плащах колкото заслужаваше, но ѝ харесваше тук. И на мен ми харесваше тя да е тук.

– Имам и случай. Не мога да зарежа всичко просто така.

– Ти не взе парите му. Чух те. Нямаш случай.

– Една жена е изчезнала.

Той също се изправи.

– И този мъж е отговорен – отсече той и посочи входната врата. – Само кажи на чичо си Боб и стой настрана.

Позволих на яда да се изплъзне от устните ми.

– Имам средства, с които те не разполагат. Знаеш това по-добре от всеки. Мога да помогна.

– Да, като предадеш на чичо си всичко, което откриеш. – Той се наведе напред. – И като стоиш настрана.

– Не мога да направя това.

Той сви рамене, гневът и разкаянието се бореха у него.

– Поне ще си помислиш ли?

Стоях, онемяла от идеята. Собственият ми баща ме караше да се откажа от това, с което изкарвах прехраната си. От моето призвание. Трябваше да се досетя, че нещо става, когато ме предостави на убиец.

Той тръгна да си ходи, а аз приближих бюрото и сграбчих ръката му далеч по-отчаяно, отколкото ми се искаше.

– Татко, защо е това?

– Не се ли досещаш? – Изглеждаше изненадан, че питам.

Направих усилие да схвана същността на мисълта му. Това беше татко. Най-добрият ми приятел, докато бях малка. Единственият човек, към когото можех да се обърна, който вярваше на мен, на способностите ми, без да ме гледа, сякаш съм изрод от пътуващ цирк.

– Защо, татко? – Опитах се да смекча болката в гласа си. Не успях.

– Защото – изрече той с дрезгав глас – не мога повече да седя безучастно и да гледам как те бият, отвличат, прострелват.., ти кажи още какво, по дяволите. И това се случва, откакто започна тази работа.

Той протегна ръце, за да посочи офиса ми – втория си етаж – като че ли сградата имаше някаква вина.

Пристъпих назад и се тръснах отново на стола си.

– Татко, разрешавам криминални случаи от петгодишна, помниш ли? За теб.

– Но аз никога не съм те въвличал в мръсната работа. Държах те настрана.

Не можах да сдържа дрезгавия лаещ смях. Да каже такава глупост.

– Преди две седмици, татко. Или вече забрави мишената, която начерта на гърба ми? – Беше евтин трик, но същото можеше да се каже и за идването му тук с настояване да напусна работата си.

Вината, която очевидно го поглъщаше, повлия на моята решителност. Аз я отстоявах. Без значение какъв бе планът му, когато бившият затворник беше започнал да ни преследва, той се бе справил зле, а сега си го връщаше на мен.

– Добре – промълви той, – заслужавам си го, а останалите случаи? Онзи път, когато ядосаният съпруг дойде да те търси въоръжен. Когато двамата мъже те отвлякоха и те смляха от бой, преди да се появи Суопс. Когато хлапе те удари и падна от десетметровия покрив на склад.

– Татко...

– Мога да продължа. И то доста дълго.

Знаех, че може, но той не разбираше. Тези неща си имаха обяснение. Наведох глава, чувствах се странно, като нацупено детенце. Не можех да повярвам, че баща ми ме кара да се чувствам толкова малка. Учудваше ме, че има желание да го прави.

– Значи отговорът ти е молба към мен да се откажа от всичко, за което съм се трудила?

Той издиша бавно.

– Да, предполагам, че е така – каза, като се обърна и тръгна към вратата. – И спри да вземаш от кафето ми.

– Наистина ли си мислиш, че ако зарежа бизнеса, това ще облекчи вината ти?

Дори не забави крачка, но го жегнах. Усетих бързия мощен полъх на чувството, преди да се скрие зад ъгъла.

След като се поядосвах няколко минути – само донякъде заради историята с кафето – се стегнах и се върнах в офиса на Куки.

– Спукана ни е работата. Той знае за кафето.

– Не е прав – промълви тя, без да отмести поглед от компютъра, сякаш се чувстваше засегната.

– Не, аз наистина вземах от кафето му. – Седнах на стола срещу нея.

– Не съм високо квалифицирана.

– Да, миличка, такава си – казах аз, прибягвайки с неудоволствие към тактиката "честността е най-добрата стратегия в бизнеса".

Тя спря да пише и ме погледна.

– Не, обичам тази работа. Никой друг не прави това, което правим ние. Никой не спасява човешки живот като нас. Как би могъл някой да иска повече? – Нейната разпаленост ме изненада. Не бях си давала сметка какво означава за нея работата ни.

Насилих се да се усмихна.

– Той просто е разстроен. Ще му мине. Е, за кафето може би не.

Куки се замисли за миг и каза:

– Може би.., може би, ако му кажеш.

– Какво да му кажа?

– Ами той знае, че виждаш мъртви хора, Чарли. Би те разбрал. Наистина. Дори сестра ти знае, че си жътвар на души.

Поклатих глава.

– Не мога да му кажа такова нещо. Как би се почувствал? Да разбере, че дъщеря му е родена като жътвар на души? – Всичко, свързано със смъртта, имаше лоша слава.

– Дай ми ръка.

Сведох поглед към ръцете си и я измерих подозрително.

– Да не си започнала отново да гледаш на ръка? Нали знаеш какво мисля за това?

Тя се засмя.

– Няма да ти гледам. Дай ми ръката си.

Подчиних се неохотно.

Тя я хвана между дланите си и се наведе към мен.

– Ако Амбър имаше твоите способности, щях много да се гордея с нея. Щях да я обичам и подкрепям, независимо колко зловещо звучи работата ѝ.

– Но ти не си като баща ми.

– Не съм съгласна. – Тя стисна ръцете ми с обич. – Баща ти винаги те е подкрепял. Всичкият този негативизъм, потисканата агресия и омразата към себе си...

– Въобще не се мразя. А задника си го обожавам.

– Всичко е по вина на мащехата ти и начина, по който се е отнасяла към теб. Не на баща ти.

– Мащехата ми е кучка – съгласих се. – Но не съм сигурна, че мога да кажа на татко. Не и това. Не и че съм жътвар на души. – Издърпах ръката си.

Тя я пусна.

– Просто си мисля, че може да приеме нещата по-добре, ако разбере, че вършиш нещо повече от това да говориш с мъртви.

– Може би.

– Е, наистина ли счетоводителят ти е кривнал от правия път?

– Да, като саморъчно направена подстрижка – потвърдих аз, благодарна за смяната на темата. – Трябваше ми цяла вечност, за да намеря счетоводител с гъвкави морални ценности. – Дори намигнах два пъти, за да подчертая казаното. – Явно си имат някакъв етичен кодекс, който се стараят да заобиколят.

Мобилният ми телефон звънна. Извадих го от джоба си и погледнах кой ме търси. Беше Нийл Госет, приятел от училище, който сега беше заместник-комендант на затвора в Санта Фе.

– Ало? – изрекох, защото не ми изглеждаше удобно да кажа: "Подплънките на Чарли".

– Рейес иска да говори.