Третият гроб отсреща

Глава 14

Подкарах Мизъри на юг, докато стигнахме до разпадаща се жилищна сграда зад друга разпадаща се жилищна сграда, зад изоставена жилищна сграда, в сравнение с която първите две приличаха на "Риц".

– Къщичката от карти на Чарли – изрекох в телефона и спрях колата пред най-ужасната жилищна сграда.

– Първата съпруга на Йост е била кремирана – уведоми ме Куки.

– Какво? – Изключих двигателя. – Та смъртта ѝ е била подозрителна. И са му позволили да я кремира?

– Очевидно. Направил го е на островите, преди да я върнат в Щатите.

– Защо тези хора не се допитват първо до мен?

– Още нямам нищо за псевдонима. Продължавам да търся.

– Добре, кажи ми, като откриеш. Дано е скоро, защото изгледите да се измъкна жива от този квартал не са много големи.

– Знаех си. Трябваше да дойда с теб.

– За да умрем заедно?

– Вярно. Ами късмет тогава.

Продължих да държа телефона близо до лицето си дори след като приключихме разговора. Това ми даваше чудесно извинение да не обръщам внимание на зяпащите ме хора, докато вървях към апартамент номер три. Не че над вратата пишеше три, но съм доста добра в броенето до десет. Нататък ми е малко по-сложно.

Почуках на вратата на господин Върджил Гибс и ми отвори слаб мъж, прегърбен от старост и тормоз. Имаше тъмна коса и прошарена брада.

– Здравейте – казах, щом успях да привлека вниманието му. Беше се загледал в група мъже, които пък гледаха мен. – Казвам се Шарлот Дейвидсън и съм частен де...

– Май е по-добре да влезеш вътре, миличка.

Той отстъпи назад, но продължаваше да се оглежда тревожно.

– Добре. – Със сигурност щях да умра. Въпреки това влязох. Той не изглеждаше от най-пъргавите. Щях да успея да му се измъкна.

Апартаментът изглеждаше сравнително добре. Имаше няколко празни бирени бутилки на масичката. Телевизор с антена, увита в станиол. Липсата на мръсни пепелници ме изненада. Както и на мръсно бельо по дивана.

– Искаш ли бира? – попита той и при въпроса му стана ясно, че му липсват няколко зъба.

– Не, благодаря.

Той тръгна към хладилника, за да вземе за себе си.

– Как каза, че ти е името?

– Шарлот Дейвидсън. Аз съм частен де...

– Дейвидсън? – попита той, като отвори бирата и ме погледна малко тъжно.

– Да, аз съм...

– Щом не искаш бира, какво искаш?

Ако ме оставеше да довърша тъпото изречение, щяхме да приключим набързо с това.

– Почакай – казах и се приближих до прозореца, – джипът ми в безопасност ли е навън?

– Скъпа, и злато мога да оставя навън и пак ще е в безопасност. Научили са се да не пипат мои неща.

– Стори ми се, че доста се притесни за мен – контрирах го.

Той се усмихна и показа катастрофалните останки от зъбите си.

– За нещастие не ми принадлежиш. Но си в моята къща. Няма да пипат джипа ти, докато си тук, стига да си тръгнеш, преди да се е мръкнало.

При положение че до края на деня оставаха часове, възнамерявах да направя точно това.

– Значи не си от тия, дето продават нещо?

– Не, аз съм частен детектив и търся твой познат.

– Сериозно? – Любопитството му се събуди, но по-скоро беше развеселен. – Не приличаш на детектив.

– Обаче съм. Търся... – Спрях и прелистих тефтера си, за да му дам време да се успокои. Исках да усетя емоциите му ясно. – Мъж на име Ърл Уокър.

Той се отдръпна. И физически, и като поведение.

– Закъсняла си с около десет години, госпожичке. Но така или иначе, не си неговия тип.

Това ми беше ясно. Знаех, че типът на Ърл не е бил нито от женски пол, нито над юношеска възраст. Освен това той не лъжеше. Искрено вярваше, че Ърл Уокър е мъртъв. Може пък и да беше, по дяволите.

След две отметки в списъка ми явно щях да тръгна за Корона.

– Благодаря, че ми отделихте време, господин Гибс.

– Няма защо. Ако го откриеш, поздрави го от Върджил. – Той се изхили в бутилката и я надигна отново.

– Непременно.

Качих се в Мизъри под вперените в мен погледи, включително и този на Върджил. Не беше чудовище като приятеля си Ърл, но се съмнявах, че скоро ще ми се прииска пак да си общуваме.

Обадих се на Куки, за да ѝ кажа накъде тръгвам.

– Здрасти, шефе.

– С този ударих на камък.

– О, той добре ли изглеждаше?

– Не. Това има ли значение?

– Да, ако си го поканила на среща и той е отказал.

– Ударих на камък не в този смисъл. Става дума за мъжа от списъка на Рейес.

– О, жалко. И сега какво следва?

– Мислех да тръгна към Корона, но май първо ще поговоря с Ким Милър.

– Сестрата на Рейес?

– Същата.

Рейес имаше доведена сестра, момиче, с което беше израснал и му беше много скъпо. Докато Рейес бил отвлечен от истинските си родители и продаден на Ърл Уокър като дете, Ким му била дадена. Когато била на две, майка ѝ, алкохоличка и наркоманка, я оставила при Ърл Уокър, като подозирала, че той е баща ѝ, а няколко дни по-късно умряла. Само мога да се надявам, че ако майката на Ким е знаела какво чудовище е Ърл Уокър, никога не би оставила дъщеря си при него. Уокър не я беше насилвал сексуално, както се тревожех. Беше правил следващото най-гадно нещо. Беше я използвал, за да контролира Рейес, като я оставял буквално да гладува, за да го накара да му играе по свирката. И макар никога да не бяхме обсъждали какво точно е искал от Рейес, налице бяха основателни подозрения за сексуален тормоз.

– Ще тръгна за Корона, след като говоря с нея.

– Става късно, а ще ти отнеме два часа да стигнеш дотам.

– Така е, но това трябва да се свърши и след като не мога да направя нищо по въпроса за доктора без повече информация, ще го свърша. – Чух я да натиска копчета на факса и после да мачка някакви листове.

Миг по-късно каза:

– Майко мила, той е бил там.

– Какво? Кой е бил там? Докторът?

– Да, току-що го получих. Сметка от хотел "Пясък и слънце" на Каймановите острови. Кийт Джейкъби се е настанил в деня, в който Ингрид Йост е била намерена мъртва. Платил в брой за една нощувка и повече не се появил.

– Боже мой, Куки. Пипнахме го.

– Трябва да се обадиш на агента от ФБР.

– Добре, ще ѝ звънна след малко. Ти продължавай да ровиш.

– Дадено. Не върши глупости – поръча тя.

– Неприятна ми е тази забележка.

– Не ти е.

– Не знаеш какво изпитвам.

– Знам пък.

– Ще ти звънна, когато стигна в Корона.

– Добре. И ще ми разправиш какво е казала агент Крос. И ще ми кажеш как е сестрата на Рейес. И колко кафе си изпила.

– Седемнайсет хиляди чаши.

– Не заспивай на волана.

Хвърлих поглед в огледалото, за да се уверя, че опашката ми си върши работата. Да. По петите ми беше. Мразех да ме следят. Ами ако ми се приискаше да потичам гола през полето? Или да си взема мъжка проститутка?

– Този тип не помръдва.

Стресната се обърнах към Ейнджъл, който се беше появил на седалката до мен.

– Ейнджъл, кретенче такова. Кой тип?

Той сви рамене.

– Докторът, когото ме прати да следя. Не спира да реве за жена си. Сигурна ли си, че го е направил? Изглежда наистина разстроен.

Боже, биваше си го.

– Естествено, че го е направил. Беше изпълнен с вина, когато дойде.

– Може да е бил виновен за нещо друго, да е излъгал за данъците например.

– Не греша, приятел. Вината за данъците е съвсем друго нещо. И освен ако не бъркам ужасно много, той е убил и първата си жена.

– Хубаво, но по-добре да поостана с теб.

– Дадено, но само за няколко минути. Не ти ли даде някаква насока? Да е водил подозрителни телефонни разговори? Да е притичвал до бараката? Да е слизал в мазето? Да се е срещал с жена на улицата и да е правил животински секс? Може би има връзка?

Той ме стрелна раздразнено.

– Щях да забележа.

– Само питам. – Направих му жест в смисъл "разправяй ги на старата ми шапка", за да укротя нахаканото му поведение.

– Освен това, там е пълно с федерални. Можеше да се отдаде на животински секс, ако поиска, но щеше да е пред публика.

– Огледа ли имота му? Може да има наскоро разровена пръст. Или нова градина. Това е доста популярно сред серийните убийци.

– Няма нищо. Човекът е чист. Кой е този, дето те следи?

– Чичо Боб ми е пратил опашка.

Ейнджъл се усмихна.

– Харесвам чичо Боб. Напомня ми на татко.

– Наистина? Колко мило.

– Е, не съвсем, но ако знаех кой е баща ми, мисля, че щеше да прилича на чичо Боб.

Не можах да се сдържа и се ухилих.

– Обзалагам се, че си прав.

Пътувахме в мълчание няколко километра, след което Ейнджъл каза:

– До скоро – и отново изчезна.

Спрях да си взема кафе от един денонощен магазин и се отправих към комплекса, в който живееше Ким Милър, показах детективската си карта на пазача на портала – след което му предложих десетачка, за да спре черния пикап, който ме следваше – и паркирах близо до вратата. Не бях сигурна дали постъпвам правилно. Честно казано посещението ми бе по-скоро продиктувано от любопитство, отколкото наложено от детективската ми работа. Дали и тя вярваше, че Ърл Уокър е още жив? Знаеше ли нещо, неизвестно на Рейес? По думите на Ким с Рейес се бяха разбрали да не контактуват изобщо. Заради безопасността ѝ тя не беше спомената никъде в съдебните документи. Имаше различно фамилно име и беше лесно да се скрие по настояване на Рейес.

Доколкото ми беше известно, Ким работеше у дома си като медицински протоколчик. Нямах представа какво представляваше това, но звучеше солидно. Бях я посещавала два пъти и след като хвърлих поглед на живота ѝ, на безукорно чистия ѝ апартамент и спретнатото, но демодирано облекло, започвах да си мисля, че трябва повече да излиза. Тя беше прекрасна. Слаба, с червеникавокафява коса и сребристо-зелени очи.

Тръгнах по алеята към тюркоазената ѝ врата. Комплексът беше в автентичния за Ню Мексико стил – кирпичени стени със заоблени ръбове, плоски покриви и терасовидни етажи, всеки увенчан с греда, а по фасадните стени се спускаха масивни дървени конструкции. Всяка врата беше боядисана в различен цвят, от яркосиньо, червено и жълто, до по-земните цветове като теракота и наситено жълтеникавокафяво.

Рейес малко се ядоса последния път, когато посетих Ким. Стараех се да не се притеснявам от това. Той беше свързан сега. Въпреки всичко се поколебах, преди да почукам. Но го направих. След малко вратата се отвори. Ким застана пред мен с молив в ръка. Аз потрепнах. Не защото държеше молива като хладно оръжие (сестра ми се беше опитала да ме промуши веднъж – с молив, не с хладно оръжие, но в нейните ръце беше все едно), а защото, ако предишния път бях останала с впечатлението, че е много крехка, сега изглеждаше десетократно повече такава. На мига съжалих за решението си да дойда.

Огромните ѝ зелени очи се спряха на мен, а въздухът беше изпълнен с тревога и отчаяние.

– Госпожице Дейвидсън – каза тя с нежен и изненадан глас. Огледа се и усетих надеждата в погледа ѝ, във всяко колебливо примигване.

– Той не е с мен – казах, – съжалявам.

– Но сте го видели?

Тя стисна здраво молива, а аз събрах сили да не отстъпя плахо. Сега аз се огледах, спрях погледа си обратно на нея и ѝ кимнах леко. Очите ѝ се разшириха. Дръпна ме вътре и затръшна вратата.

– Вече бяха тук – каза тя, дръпна завесите и ме поведе към малката си дневна.

– Помислих си, че може да дойдат. – Ако не друго, щатските шерифи бяха много щателни.

Обърна се към мен, след като дръпна и последната завеса.

– Мислите ли, че са поставили подслушвателни устройства тук? – попита и седна на канапето до мен.

Въпреки крехкостта, която сякаш я обгръщаше като тънък кристален слой, имаше здрав вид и порцелановата ѝ кожа бе леко поруменяла. Изглеждаше развълнувана.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

– Не зная, но така или иначе няма да кажа много.

– Видях в новините, че е избягал – изрече това особено радостно.

– Да – потвърдих с лек смях. – Мислиш ли, че би дошъл тук?

– Не, за бога. Изобщо не контактуваме, помните ли? Въпреки че вече няма значение. Властите знаят всичко за мен.

Зачудих се как изобщо я бяха открили шерифите. Нищо не свързваше Ким и Рейес.

От друга страна, преди няколко седмици самата аз бях открила евентуалното съществуване на сестра в един от сайтовете на поклоннички на затворници и се сетих, че тъкмо от там може да я бяха надушили. Самият факт, че съществуваха сайтове на фенки на затворници, ме бе потресъл до дъното на душата ми. А когато открих, че има не един, а няколко, посветени на "господин Рейес Алегзандър Фароу".., да кажа, че бях слисана би било най-голямото омаловажаване на хилядолетието. Очевидно някои хора имаха остра нужда да излизат повече.

Така или иначе, това бе единственото обяснение как в шерифската служба бяха разбрали за роднинската връзка между Ким и Рей. Както казах, щателни бяха.

Реших, че е редно да уведомя Ким за отношението на Рейес към приятелството ни.

– Ким, Рейес не беше особено доволен, когато те посетих последния път.

Тя ме попита стресната:

– Той.., да не би да те е заплашил?

– О, не. Е, може би мъничко. – В интерес на истината се беше заканил да ме нареже на парчета, ако дойда отново при нея, но не съм убедена, че го мислеше.

Тя извъртя очи.

– Нищо няма да направи. Само си говори.

Новият ѝ кураж ме смая. Беше толкова развълнувана и открита.

– Изглеждаш щастлива.

– Така е. – Погледна ръцете си в скута и каза: – Сега той може да отиде в Мексико или в Канада. Може да живее. – Погледът ѝ, изпълнен с надежда, се спря на моя. – За пръв път може да живее. Трябва да ти дам нещо. – Започна да се оглежда и хвана отново молива. Цялата се напрегнах, но тя взе и хартия. Слава богу. Написа набързо бележка и ми я връчи. – Можеш ли да предадеш това на Рейес? Тук са номерът на сметката и паролата. Всичко е там. До последния цент.

– Номерът на сметката? – попитах, като изучавах реда от цифри.

– Това са негови пари. – Повдигнах вежди въпросително и тя обясни: – Е, мои пари са, но той ми ги даде. Аз живея от лихвите. Дори вземам само част от тях. Те са негови. Всичките. С тях би могъл да живее като крал в Мексико. – После размисли над думите си. – Може да живее като крал където и да е по света с тези пари.

Сгънах листа и го стиснах в ръка.

– Откъде се появиха? Как...?

Поклатих глава, след като осъзнах, че никога няма да успея да разбера Рейес или постъпките му, затова превключих скоростите.

– Предполагам, че това е банкова сметка?

Тя кимна и се усмихна широко.

– Колко има в нея?

Тя вдигна поглед и леко изду устни.

– Последния път, когато проверявах, бяха малко повече от петдесет милиона.

Застинах.

Тя се изкиска.

Изпаднах в състояние на лек шок.

Тя ме потупа по рамото и спомена, че сметката е в Швейцария.

Главата ми олекна като балон.

Тя помаха с ръка пред лицето ми и ми предложи хартиен плик да дишам в него.

Знаех, че Рейес е добър с компютрите. Беше проникнал в системата на образованието, беше си създал гимназиална диплома, за да следва онлайн докато е в затвора, и беше получил магистърска степен по компютърни информационни системи. Освен това при първата ми среща с Амадор и Бианка Санчес, помощниците и съучастници на Рейес, те ми разказаха как им помогнал да се сдобият с къщата, как проучвал пазара и им казвал кога да купуват и да продават ценни книжа. Но петдесет милиона долара?

Върнах ѝ листчето и го притиснах към дланта ѝ.

– Ким, щом е направил това за теб, значи парите са твои. Познавам го. Няма да ги приеме обратно. А още повече, не можеш да довериш такава информация на никого, дори и на мен.

Тя отново го тикна в ръката ми.

– Само на теб мога да се доверя. Ти си единственият човек на този свят, който той би искал да вземе парите, ако нещо се случи с мен.

Пъхнах листа в джоба си с нежелание.

– Какво искаш да кажеш?

– Нищо – отвърна тя и се усмихна. – Всичко може да се случи, нали знаеш.

Сбърчих вежди загрижено. Не ме лъжеше, но премълчаваше нещо.

– Миличка, всичко наред ли е?

Тя примигна изненадана.

– Разбира се, защо?

Добре, това не беше лъжа.

– Просто така, исках да се уверя. Май не излизаш много.

Тя се огледа и каза:

– Излизам. Може би недостатъчно. Разхождам се всеки ден. Имаме басейн.

Част от мен искаше да подхвърли колко басейна би могла да си позволи с петдесет милиона в банския си, но на нея явно ѝ харесваше тук. Коя бях аз, че да предлагам къща на плажа на Хаваите.

Тя се чувстваше добре, беше спокойна, едва не се въздържах да заговоря за това, за което дойдох. Но трябваше да разбера какво мисли тя. Не бях сигурна, че Рейес е обективен.

– Може ли да те попитам нещо? – казах и привлякох отново вниманието ѝ.

– Разбира се. – Усмивката се върна на красивото ѝ лице.

Приближих се и се концентрирах, за да не пропусна някоя реакция.

– Мислиш ли, че е възможно Ърл Уокър да е жив?

Усмивката ѝ си остана същата. Изобщо не се промени.

Но ведрината в очите ѝ, най-важната част, изчезна. После от нея като гейзер избликна чувство на паника и ме заля с пълна сила, но тя продължи да изглежда непоклатима. Безчувствена. Смразена от агонията на страховете си.

Сложих ръка върху нейната и се наведох напред.

– Ким, ужасно съжалявам. Не исках да те плаша.

Тя примигна, изглеждаше като кукла, чиито чувства бяха изобразени малко пресилено.

– Не си ме уплашила – промълви тя и лъжата надвисна във въздуха. – Това, което ме попита, е абсолютно невъзможно.

Аз веднага отстъпих.

– Права си – казах и поклатих глава. – Съжалявам, че изобщо повдигнах въпроса. Просто си мислех, че Рейес е невинен.

Най-сетне усмивката ѝ изчезна.

– Невинен е? Той ли ти каза това?

– Не! – възкликнах и буквално подскочих. – Аз.., аз.., просто се чудех защо би избягал. Помислих си...

– Но ти си била с него – изтъкна фактите тя. – След бягството му. Видях в новините. Отвлякъл те е с колата ти.

– Да, направи го. Но.., нямах това предвид. Не ми е казвал... – Нейната нежност от предишните ми посещения, смазващата тъга, се появиха отново и се боях да не би да се разсипе на прах пред очите ми.

Тя се отдръпна, а погледът ѝ блуждаеше някъде зад мен в друго време и друго място.

– Жив е, нали?

– Не, миличка...

– Трябваше да се сетя, че Рейес ще направи това. – Неочаквано в очите ѝ заблестяха сълзи. – Разбира се, че би го направил. Винаги го прави.

В съзнанието ми се стрелкаха различни мисли, от "Как да се измъкна от тази ситуация?" до "Моля?!".

– Какво имаш предвид? Ким, какво е направил?

Тя лепна отново усмивката на лицето си и се обърна към мен.

– Каза ми, че го е убил.

Мамка му. Какво ставаше, по дяволите? Жив ли беше тъпият Ърл Уокър или не?

– Излъгал е. – На долните ѝ мигли трепкаше капчица с цветовете на дъгата и тя едва си поемаше дъх.

– Защо би излъгал за подобно нещо? – попитах, като се опитвах да разбера.

Тя погледна ръката ми, покрила нейната, обви пръсти около нея и ме погледна така, сякаш ми съчувстваше, че съм толкова невежа и повърхностна.

– Защото винаги така прави. Защитава ме. Прави всичко за мен. Винаги го е правил. Знаеш ли, че навсякъде има снимки?

– Снимки? – попитах, като се борех с тягостното чувство.

Тя кимна едва забележимо и обясни:

– Той пазеше снимки. Доказателства. За изнудване.

– Рейес?

– Ърл. – Явно спомените я заливаха един след друг и тя трепереше силно. – В стените.

Наведох се напред в опит да стигна до съзнанието ѝ.

– Какви снимки, миличка?

Тя стана, тръгна към вратата и я отвори пред мен. Последвах я с неохота.

– Ще се свържа с теб веднага, щом науча нещо – обещах.

Дишането ѝ беше насечено и осъзнах, че е напрегнала всички сили, за да не рухне. Най-добре беше да си тръгвам. Така и направих. Тя затвори вратата след мен тихо и аз се отправих към Мизъри. Всичко, което ми беше казала преди за Рейес и за нея, ми се изясни. Как я беше използвал Ърл Уокър, за да получи от Рейес каквото иска. Беше го тормозил ужасно. Правил бе снимки? Това не замесваше ли и него?

Тогава ми се изясни как Рейес я бе защитавал. Беше отишъл в затвора отчасти заради нея. По-точно, тя е трябвало да повярва с цялото си същество, че Ърл Уокър е мъртъв. А аз току-що бях посяла семето на съмнението в съзнанието ѝ.

Рейес щеше да ме убие.