Третият гроб отсреща

Глава 8

Лекият дъжд замъгляваше въздуха, светлините от фаровете на срещуположно движещите се коли разцъфваха в най различни цветове, подобно на десетки мънички дъги. Дъждът спря, но звездите бяха скрити зад гъсти облаци. Докато пътувахме, Рейес приличаше на заспал. Въпреки това не ми се искаше да рискувам живота си в опит за бягство, независимо от факта, че винаги съм мечтала да изпълня едно от онези претъркулвания от движеща се кола като по филмите. С моя късмет би ме прегазила първата кола на междущатската магистрала. Момент. Хрумна ми нещо. С Куки можехме да станем каскадьорки.

Предприех бърза маневра, най-вече защото режисьорите си падаха по такива неща, и Рейес се раздруса на седалката. Той притисна едната си страна и пое шумно въздух, явно го болеше. Като се имаше предвид количеството кръв, с което беше напоен работният гащеризон, раната не беше малка. Ние оздравявахме бързо, много по-бързо от всеки друг. Надявах се това да е достатъчно да го опазя жив, докато намерех помощ.

Издишах бавно въздуха в дробовете си и не спирах да се чудя как бе възможно да съм толкова изплашена от някого и в същото време толкова загрижена за него. Реалността отново надделя. Бях похитена от избягал затворник. По скалата от едно до сюрреализъм това си бе от порядъка на двуцифрено число.

Оптимистичната ми страна, онази, която виждаше чашата наполовина пълна, беше – доста притеснително – изпълнена с въодушевление. Все пак това не беше случаен избягал затворник. Бе Рейес Фароу, човекът, който ме преследваше в сънищата ми с далеч повече чувственост, отколкото бе законно да се демонстрира публично.

Не бях планирала да вляза в ролята на шофьор на осъден за углавно престъпление със самоделен нож, който ме ръчкаше в ребрата при всяко друсване на пътя. А и вкъщи ме чакаха два филма на ужасите, за да досъсипят нервната ми система.

– Хвани отбивката за Сан Матео.

Стреснах се. Обърнах се към него не по-смела, отколкото преди час.

– Къде отиваме?

– В дома на най-добрия ми приятел. Беше ми съкилийник повече от четири години.

– Амадор Санчес? – попитах с нескрита изненада.

Амадор Санчес беше съученик на Рейес от гимназията и явно е бил единствената му връзка с външния свят, докато самият той също бил осъден за нападение със смъртоносно оръжие и нанасяне на тежка телесна повреда. На всичкото отгоре срещу полицейски служител. Твърде неразумно. Това, което нито аз, нито Нийл Госет можехме да разберем, бе как Амадор и Рейес се бяха озовали в една килия в продължение на четири години. А все пак Нийл беше заместник-директор на затвора. Ако той не знаеше как се е случило така, нямаше как друг да знае. Явно биографията на Рейес не се ограничаваше само до "генерал в ада".

Рейес отвори очи и ме погледна.

– Ти го познаваш?

– Да, срещали сме се. Преди, когато се опитвах да намеря тялото ти. – Не можах да се сдържа и хвърлих поглед към въпросното тяло. Стотици демони го бяха нападнали и едва ли не го бяха разкъсали на парчета, а сега, само две седмици по-късно, беше почти излекуван. Поне от тогавашните наранявания.

Устните му се разтеглиха в усмивка.

– Да разбирам ли, че ти е помогнал?

– Моля те. Явно го държиш с нещо.

Той се засмя тихо.

– Нарича се приятелство.

– Нарича се изнудване и в повечето държави е незаконно. – Погледнах искрящите му очи със златисти и зелени отблясъци. Усмихваше се, а погледът му беше топъл и искрен. Накара ме да се размекна.

Примигнах и се извърнах.

– Колко е часът? – попита той, след като дълго ме гледа.

Погледнах часовника на таблото.

– Почти единайсет.

– Закъсняваме.

– Моля? – изрекох с безцеремонен тон, изпълнен със сарказъм. – Не подозирах, че имаме програма.

Спряхме пред къщата на Санчес, изумителна триетажна сграда с испанска керамична декорация в горната част и витражи на входа. Беше далеч от представата за къща на осъден за нападение. По скоро на някой, присвоил тлъста сума и укриващ данъци.

Може да я беше откраднал.

– Карай към гаража и присветни с фаровете.

Направих каквото поиска, леко изненадана от добре обмисленото му бягство. Вратата на гаража се отвори веднага.

– Влез и изключи двигателя.

Бях срещала Амадор и съпругата му и те бяха доста приятни. И все пак ситуацията щеше да е неловка като попадането на Сузи Дервиш сред момичетата скаути, преди да мине на риталин.

– Май не харесвам този план.

– Дъч.

Обърнах се към него. Очите му бяха някак изцъклени, а лицето пребледняло. Явно беше загубил много кръв. Можех евентуално да го надбягам.

– Няма да допусна да ти се случи нещо – каза той.

– Не си в положение да се правиш на смелия рицар. Просто ме пусни.

По лицето му се изписа съжаление.

– Съжалявам, не мога. – Той се протегна и хвана ръката ми, сякаш се страхуваше, че ще хукна.

В интерес на истината, мислех си за това. Докъде можеше да ме гони при тази си бледност?

– Влез вътре – подкани ме той.

Поех дълбоко дъх, вкарах колата в двойния гараж и изключих двигателя, крайно недоволна от действията си. Вратата се затвори – на практика бях заключена с банда престъпници. Лампата светна и цялото семейство се запъти към нас от страничната врата.

Рейес се изправи с леко трепване и искрено се зарадва на мъжа, който му отвори вратата – Амадор Санчес. Съпругата на Амадор – Бианка, седеше зад него в очакване, гушнала малко момченце и хванала за ръка момиченце. Тя ми помаха през стъклото.

И аз ѝ помахах – очевидно Стокхолмският синдром се задействаше бързо – после погледнах към Амадор, който се наведе и сграбчи Рейес в мечешка прегръдка.

– Ола, приятел – възкликна той и го потупа здраво по гърба.

Рейес стисна зъби, за да не изругае.

– Закъсняхте. – Амадор Санчес беше хубав мъж, малко над трийсетте, с къса черна коса, лешникови очи и типичната за латино културата самоувереност.

– Шофьорът е виновен – изръмжа Рейес, като скърцаше със зъби – опитваше се да избяга.

Амадор ме погледна и ми намигна.

– Разбирам ви, госпожице Дейвидсън. И аз се опитвах да отбягвам компанията му в продължение на четири години.

Рейес се разсмя. Ама вярно се разсмя. Това беше първият път, когато го чувах да се смее истински. Появи се някакво странно чувство на щастие въпреки силния ми душевен смут.

– Ти си ранен. – Мъжът отстъпи назад, за да го огледа.

– Дръпни се, тате! Нека да погледна.

Момиченцето, красавица с дълги черни къдрици, избута баща си, за да вижда по-добре. Мъничките ѝ вежди се сбърчиха.

– Чичо Рейес, какво се е случило?

Рейес ѝ се усмихна.

– Ще ти кажа нещо много важно, Ашли. Готова ли си?

Тя кимна и къдриците ѝ подскочиха.

– Никога, ама никога не се пъхай в контейнера на боклукчийски камион.

– Казах ти, че е тъпа идея. – Амадор скочи и цъкна с език.

– Идеята беше твоя.

Бианка мина напред.

– Значи е още по-тъпа идея. – Тя се наведе и се опита да дръпне просмукания с кръв гащеризон от раната, а по красивото ѝ лице бе изписана тревога. – Не мога да повярвам, че си го послушал.

– Аз не мога да повярвам, че си се омъжила за него.

Тя изгледа Рейес предупредително, въпреки че в погледа ѝ се четеше повече хумор, отколкото критика. Също и обич. Неподправена, чиста обич и неочаквано ме прониза ревност. Те го познаваха по-добре от мен, вероятно по-добре, отколкото някога бих го опознала. През целия си живот никога не бях изпитвала ревност, но напоследък явно това беше единственото чувство, на което бях способна, що се отнасяше до хората около Рейес.

– Кога ще ти просветне и ще се разведеш с него? – попита я той.

Аз наведох поглед. Бианка беше направо зашеметяваща. Също като дъщеря си имаше огромни блестящи очи и дълга тъмна коса, която падаше на гъсти къдрици по раменете ѝ.

– Тя е влюбена в мен, глупчо – подхвърли мъжът ѝ и сви рамене, – проумей го.

– Аз ще се омъжа за теб, чичо Рейес.

Той пак се разсмя и погледна момиченцето с обич.

– Това би ме направило най-щастливия мъж на света.

Ашли скочи в скута му, а майка ѝ извика:

– Не, миличка!

Рейес я успокои с намигване и я прегърна внимателно, така че да не я изцапа с кръв. Очевидно му беше приятно, сякаш беше чакал дълго, за да я прегърне. Очите на Бианка се напълниха със сълзи, като се наведе и го целуна по бузата. Той се протегна и ги прегърна и двете.

Когато вдигнах поглед, Амадор се усмихваше с искрена радост и осъзнах, че се натрапвам на дългоочаквана семейна среща. Мястото ми не беше там. По хиляди причини не биваше да съм там.

Рейес погледна към момченцето, което седеше до майка си и се усмихваше.

– Здравей, господин Санчес.

– Здравей – отговори детето и две срамежливи трапчинки се появиха в ъгълчетата на устата му. – Сега с нас ли ще живееш?

Бианка се засмя и го вдигна, за да може Рейес да го огледа по-добре.

– На баща ти надали ще му хареса това, Стивън. – Той хвана малката му ръчичка за официално ръкостискане. – Пораснал си и за двама ни. Аз явно ще трябва да спра дотук.

Момчето се засмя.

– Хайде, стига вече – обади се Амадор отзад, – дайте на чичо Рейес въздух да диша.

Стивън се обърна към баща си.

– Може ли той да живее с нас, тате?

– Много те моля – включи се и Ашли.

– Вие просто не сте живели с чичо Рейес. Чичо Рейес е страшен. И хърка. Наистина. – Той подкани децата да влязат навътре и спря, за да огледа добре чичо Рейес. Изражението му стана сериозно. – Можеш ли да ходиш?

– Мисля, че да.

Амадор се изправи, а Рейес преметна ръка през раменете му.

– Не помня това да е било част от плана.

– Тя е виновна – каза Рейес и кимна към мен, докато слизах от Мизъри.

Бианка се изсмя.

– Май ще обвини теб за всичко, Чарли.

– Явно да. – Заобиколих колата. – Мога ли да помогна?

Рейес спря и ме погледна, като че ли беше изненадан от въпроса. Сърцето ми спря от кривата му усмивка. Не ми убягна блясъкът на признателност в очите му, нито погледът, който си размениха Бианка и Амадор, леката усмивка на красивите устни на Бианка.

– Мамо, мамо! – Ашли се шмугна в гаража с такава скорост, че едва не събори Рейес и баща си.

– Внимавай, дъще. – Бианка прегърна развълнуваното дете, за да го спре.

– Има полицай на вратата.

– Мога ли да подържа пистолета ти?

Стори ми се, че ще припадна, когато чух горещата молба на Стивън. С Рейес бяхме натикани в пералното помещение с надеждата местните полицаи просто да събират помощи за ежегодната обиколка с храни за бедните.

Малката стаичка беше осветена от нощна лампа и ухаеше на диви пролетни цветя.

– Синко – каза Амадор с нежен глас, – знаеш, че не може да играеш с оръжие.

– Само искам да го подържа. Няма да играя с него, обещавам.

Лек смях изпълни въздуха. Представях си майчинската усмивка на Бианка.

– Стивън – промълви меко тя, – полицаят иска да каже нещо.

Мъжът прочисти гърлото си.

– Както ви казах, проверяваме всички, които имат някаква връзка с Рейес Фароу.

Край. Децата щяха да ни издадат веднага. Беше като да вземеш бонбон от бебе.

А аз седях, заобиколена от купчини прясно изпрани дрехи, с избягал престъпник. Ако полицаят ни откриеше, щях да изглеждам по-скоро като съучастничка, отколкото като заложничка, трепереща в тъмното.

Какво правех, в името на свръхестествения задгробен живот? Това беше моят шанс. Големият ми пробив към свободата. Можех да сложа край на всичко тук и сега.

Хванах дръжката на вратата и веднага една дълга ръка се протегна през рамото ми. Рейес подпря дланта си на вратата и се наведе зад гърба ми.

Усетих дъха му по бузите си, когато заговори.

– Четирийсет и осем часа – прошепна той и топлината на тялото му ме обгърна отвсякъде. – Само толкова ми трябват – добави той.

Вярвах на Рейес и мисълта, че не бе получил справедлив процес си пробиваше път напред в съзнанието ми. Може би заслужаваше да избяга, да живее свободно. Никой всъщност не знаеше какво се бе случило. Смъртта на Ърл Уокър може да бе настъпила след инцидент или по-вероятно Рейес се беше защитавал от това чудовище. Какво означаваше бягството му за мен?

В този момент причината за колебанието ми се изясни, заля ме като ледена вода. Щом бе избягал от затвора, щеше задължително да си отиде. Трябваше да замине за Мексико, Канада или Непал и да се покрие.

Никога вече нямаше да го видя.

Поех дълбоко въздух и издишах бавно. Той чакаше да му отговоря.

– Какво имаш предвид? – попитах, като се престорих, че не знам за какво му е нужно време. Фалшивите документи със сигурност не ставаха бързо. Не беше лесно да намериш подправена лична карта. – Какво можеш да направиш за четирийсет и осем часа?

Той се наведе напред, сякаш не искаше някой друг да чуе.

– Мога да намеря баща си.

Това ме заинтригува. Обърнах се с лице към него възможно най-тихо. Не беше лесно. Той не помръдваше и ме принуди да го погледна в очите.

– Мога да намеря баща ти за петнайсет минути.

Той вдиша изненадано вежди и наклони въпросително глава.

– В гробището "Сънсет" е – посочих с палец зад рамото си – и не вярвам да отиде някъде другаде.

Погледът му премина през лицето ми, ъгълчетата на устата му се повдигаха от лека усмивка.

– Ако баща ми е на гробището – подхвърли той леко заядливо, – отишъл е да посети гроба на леля си Вера. Но това е малко вероятно, тъй като изобщо не я харесваше.

Намръщих се и съжалих, че не бях получила достъп до психологическия му профил.

– Не разбирам.

Той наведе поглед към пода, после затвори очи с въздишка.

– Ърл Уокър е жив – изрече с неохота. След дълго мълчание отвори очи, по лицето му личеше тревога. – Отидох в затвора за убийството на човек, който е жив, Дъч.

Това беше невъзможно. Колкото и да ми се искаше, не можех да се насиля да му повярвам. Тялото бе идентифицирано от патолог. Използвали бяха медицинския му картон, тъй като е било обгоряло. Имало е съвпадение. В протоколите се казваше, че самият Рейес е разпознал пръстена на баща си на намерения пръст на обгорения.

Рейес явно грешеше.., или.., или какво? Да не би да бе полудял?

Явно колебанието ми беше проличало. В знак, че се предава, той наведе глава и отстъпи назад. Да не би да ме пускаше да си отида? Възможно ли беше да е толкова лесно?

После той отново вдигна поглед, мрачната решимост се беше върнала в изражението му и си дадох сметка, че отговорът на всичките ми въпроси е отрицателен. Ако не бе ме убедил вече, че е готов на всякакви крайности, за да постигне каквото иска, следващото му изявление го направи.

– "Малагеня" 5547.

Стоях напълно застинала и слушах думите му, опитвах се да ги възприема. Сърцето в гърдите ми спря, бях изумена, заля ме странно усещане за предателство. Не се случваше всеки ден избягал престъпник да декламира домашния адрес на родителите ми. Всеки нюанс в поведението на Рейес подхранваше увереността ми, че той е заплаха. Взираше се в мен, чакаше ме да осъзная, че не ми дава друг избор, освен да съм съучастник в укриването му.

– Имам достъп далеч зад затворническите стени – поясни, самоуверено наклонил глава настрани.

Представих си татко и топлата му усмивка. Макар да се опитваше да ме принуди да се откажа от работата си, бях готова на всичко за него, включително на помощ и съдействие. Преглътнах горчиви сълзи и изгледах Рейес кръвнишки. Връзката ни беше преминала на друго ниво, изпълнено с презрение и недоверие. Как бях могла да изпитвам такива силни чувства към него?

Дълго стоях, без да кажа нищо, оставих гнева да се разрасне в мен, да пусне корени, да ме ръководи, да втвърди сърцето ми. Каква глупачка бях. Край. Никога повече.

– Наясно ли сме вече? – попита той. Не беше помръднал изобщо. Само стоеше и ме гледаше, сякаш ми даваше време да възприема думите му, да помисля за последствията от всяка постъпка, която бих могла да предприема срещу него.

Аз също го погледнах.

– Ти си гадина.

В усмивката му нямаше и следа от хумор.

– Значи сме наясно един с друг.

Вратата се отвори и аз направих крачка встрани, без да отмествам погледа си. Щом той искаше война, щеше да я получи.

След като Бианка сложи децата да спят, ни поканиха в просторна кухня с марково оборудване и най-страхотния грил за сандвичи, който някога бях виждала. Явно малките бяха чакали да видят чичо си Рейес. Горките деца. Нямаха представа колко асоциални бяха дори собствените им родители.

Амадор затвори всички щори и започна да съблича дрехите на Рейес, а Бианка бързо донесе наличните в аптечката им медицински припаси. Не можах да устоя и погледнах, когато свалиха гащеризона му, а после и затворническата униформа. Той беше напълно гол отдолу и аз се опитах да отклоня поглед, но дори и ранен той приличаше на гръцки бог. Кожата му беше идеално опъната около хълмчетата и вдлъбнатините на мускулите му. Бианка го покри с хавлия от кръста надолу, а Амадор огледа раната.

– Трябва да взема душ – каза Рейес, след като изпи три хапчета от някакво болкоуспокояващо, което Амадор му даде.

Амадор поклати глава.

– Не знам, братче. Ако се инфектира...

– Ще оздравее доста преди това да се случи. Само ми дай кислородната вода – каза той, като посочи към масата – и ще се оправя.

При тези думи аз заобиколих, за да видя по-добре, и сърцето ми се преобърна от гледката. Цялата му лява страна беше направо разкъсана, а през дълбоките отворени рани се виждаха мускулите и костите му. При тези наранявания не беше възможно да няма и едно-две счупени ребра, може би повече. По корема му и нагоре към гръдния кош вече се бяха появили тъмни синини.

– Боже мой – промълвих и посегнах за стол.

– Чарли! – Бианка се втурна да ми помогне – Добре ли си?

– Да – изпъшках, докато си веех пред лицето – Не. – Пак станах и погледнах Рейес, изпълнена с нов гняв. – Защо правиш това? Защо рискуваш живота си?

– Дъч – изрече той предупредително.

– Не, това е лудост. Защо го правиш? Нищо няма да постигнеш.

– Благодаря за доверието.

– Знаеш какво искам да кажа – приближих се, като се стараех да държа очите си приковани към лицето му. – Ще те намерят. Винаги успяват.

– Дъч – каза той, като се протегна и хвана брадичката ми – Имам план.

После се обърна отново към Амадор, преди да успея да кажа нещо.

– И като стана дума за това, ще ми трябват тиксо и белезници.

Амадор се ухили. Бианка въздъхна и по лицето ѝ се изписа блаженство.