Третият гроб отсреща

Глава 13

В мига, в който спрях пред офиса, се затичах по стълбите да споделя с Куки най-невероятното нещо, което чух по радиото. Прелетях през вратата и спрях пред бюрото ѝ с приплъзване.

– Чу ли за пениса на Милтън Бърл?

Очите на Куки се разшириха и тя взе да ми сочи с брадичка някого зад гърба ми.

Обърнах се и видях една монахиня. Тя очевидно чакаше мен.

Неловко.

Аз се усмихнах.

– Съжалявам за това – казах и подадох ръка. Тя беше облечена в тъмносиня пола и пуловер, които бяха в тон с покривалото на главата ѝ, под което се виждаше кестенява коса. – Аз съм Шарлот Дейвидсън.

– Знам. – Тя хвана ръката ми между своите, в зелените ѝ очи проблясваше страхопочитание, сякаш бе срещнала рок звезда. Или пък бе дрогирана. – Чувала съм, че е огромен.

– Моля? – попитах, объркана от възхищението в погледа ѝ.

– Пенисът на Милтън Бърл.

– О, да. Чудесия, нали? Та с какво мога да ви помогна?

– Ами... – Тя погледна към Куки и после пак към мен. – Не отговаряте на имейлите ми, така че реших да ви посетя лично.

Намръщих се.

– Имейлите ви? Срещали ли сме се?

– Не – отвърна тя и тихичко се засмя, – но знам коя сте и просто исках да ви видя.

– Коя съм аз? – попитах леко притеснена.

Тя се наведе леко напред и пошепна със заговорническа усмивка.

– Жътварят на души.

Ако не се брои, че едва не припаднах, приех изказването ѝ доста добре. Хвърлих поглед към Куки, която беше отворила широко очи и така се беше заплеснала, та не осъзнаваше, че беше преобърнала чашата си с кафе. Аз прочистих гърлото си и ѝ посочих чашата. За щастие го беше изпила почти цялото. Тя грабна салфетка, за да се погрижи за разлятото, а аз поведох сестрата към офиса си.

– Да ви предложа кафе? – попитах и поех в обичайната посока. Бяха минали минути от последната ми чаша кафе.

Тя поклати глава.

– Добре, господ знае, че аз имам нужда – казах и си налях.

– Вероятно знае – съгласи се тя и аз осъзнах какво бях изтърсила, като вътрешно се сгърчих. – Харесват ми картините ви.

Куки също си наля друга чаша и седна до бюрото ми, а монахинята се настани отсреща.

– Благодаря. А ще ми кажете ли името си?

– Разбира се – каза тя и пак се изкиска, – аз съм сестра Мери Елизабет. Вие ме знаете като Мадам Невен.

Спрях в полуседнало положение, огледах я още веднъж, после се отпуснах на стола.

– Вие сте Мадам Невен?

Тя се усмихна търпеливо и кимна.

– Не сте точно каквато си ви представях – признах, като отпих голяма глътка. Очаквах жена в стил ню ейдж с бижута от мъниста, карти таро и ароматни масла. Мадам Невен беше жената от сайта "Ангели и демони". Честно казано, най-много се изненадах от това, че умее да направи уебсайт.

– Сигурна съм. Съжалявам за заблудата. Просто не исках другите да разберат, че съм ви открила. Още не – каза тя и стисна длани. – Предпочитах да се уверя, че сте вие, преди да им кажа.

– На тях? – попитах. Ставаше неприятно. Само няколко души на Земята знаеха какво съм.

– На сестрите от Неопетнения Кръст. Ние сме надолу по улицата.

– Разбира се. – Изучавах я известно време. Тя не възрази. – Вижте, не че не вярвам в Големия шеф, само че откъде знаете коя съм аз, по дяволите?

– Ами...

– И как ме открихте?

– О...

– И откъде знаете за сина на Сатаната? – попитах и си спомних как Гарет ѝ писа, като се престори на жътвар на души, а тя му отговори: "Ако ти си жътвар на души, аз съм синът на Сатаната".

Куки кимаше, докато отпиваше от чашата си, а очите ѝ се бяха разширили от любопитство.

Монахинята се усмихна търпеливо, почака ме да довърша и каза:

– Добре, преди да сме стигнали по-далече, може би ще искате да научите малко повече за мен.

– Добре – съгласих се, облегнах се на стола и отпих нова глътка.

Тя седеше изправена, с допрени колене, с ръце, скръстени в скута.

– Чувам ангели.

Примигнах и зачаках края на шегата. Монахинята изглежда беше приключила и аз попитах:

– И?

– О, само толкова. Чувам ангели.

– Добре, това обяснява всичко.

Тя издиша и пое отново дъх с облекчение.

– Слава богу. Притеснявах се...

– Наистина ли?

– Съжалявам.

– Нищо не обяснява. – Оставих кафето си и се наведох напред. – Беше сарказъм.

– О, разбирам. – Тя се намръщи и поклати глава. – Понякога ми убягва.

– Значи сайтът "Как да откриете демони" е ваш?

Тя кимна с искрена усмивка.

– Строго погледнато, не е грях.

– Наистина ли сте Мадам Невен?

Ново кимване. Май се опитваше да ми даде време да го осъзная. Определено ми трябваше време.

– Добре, да продължим нататък.

Кимване.

– Куки ви писа и вие знаехте, че не е тя въпросната. После Гарет ви прати имейл, в който ви уведомяваше, че е жътвар на души и вие се усетихте, че не е той. Тогава нека само изясня – казах с вдигнат показалец. – Куки ви прати ново писмо, като ме регистрира с фалшиво име, че аз съм жътвар на души и вие разбрахте, че съм аз.

Кимване.

– Как...? Какво...?

Дожаля ѝ за мен и заговори.

– Заради името, което тя беше посочила. – Погледна към Куки, която беше слисана също като мен – Джейсън Воорхеес.

Направих гримаса.

– Казах ти да не избираш онзи от "Петък тринайсети".

– Алтернативата беше Майкъл Майърс – защити се тя.

– Не, аз исках да съм онзи от "Хелоуин". Ти в началото искаше да ме кръстиш Фреди Крюгер. – Погледнах сестра Мери Елизабет. – Сериозно? Фреди? Виждали ли сте на какво прилича кожата му?

– Това е без значение – заяви тя и уверено поклати глава. – Ангелите биха разбрали далеч преди нея кое име ще ви избере. Те ми казаха, че ще използвате точно това.

– Ангелите? Те наистина ли ви говорят?

Тя изпръхтя и покри стеснително устата си с ръка.

– Простете, понякога маниерите ми не са на нужното ниво.

– Нищо подобно.

– Всъщност ангелите не говорят на мен. Дори едва ли знаят, че ги чувам. – Повдигнах вежди въпросително и тя допълни: – По-скоро подслушвам.

– Подслушвате ангелите? – опитах се да уточня.

– Просто винаги съм ги чувала. Откакто се помня.

– Леле, това е наистина интересно. На приятелката ми Пари ѝ се случи нещо подобно, когато официално я обявиха за умряла за няколко минути. Като се връщала на земята, чула ангелите да говорят.

Мери Елизабет се изкиска.

– Случва се. Същото е при мен, само че аз ги чувам постоянно. – Тя се наведе напред, сякаш за да сподели с нас някаква свещена тайна. – Всъщност на моменти е доста дразнещо. Те никога не млъкват.

– Да, предполагам, че е така – промърморих с усмивка. – И тъй, знаели сте какво име ще използвам, но оттам нататък как ме открихте?

– Хм, връзки. – Тя се облегна на стола с виновно изражение.

– А тези връзки да не са случайно незаконни?

Тя въздъхна.

– Не! Добре де, не съм много сигурна. Познат на познат.

Информацията бе от някой друг...

– Значи той...?

– Проследи вашия електронен адрес.

– Леле! – Бях впечатлена. – А вие създадохте този уебсайт с информация за ангели и демони?

Тя кимна.

– И сте чули фалшивото име на Чарли от ангелите? – попита Куки.

– Да, чувам всякакви неща. Не бихте повярвали какво ще се случи следващата седмица, ако не се направи нещо. – Тя извъртя очи. – А това не се случва. Никога. Никой не слуша.

– Вие сте пророк? – попитах леко озадачена.

– А... – Тя махна с ръка на това определение. – Не точно. Не и в обичайния смисъл. Искам да кажа, че не пророкувам. Само слушам онези, които го правят. Доста е неприлично, ако се замислите.

Не успях да се сдържа и се изкисках.

– Просто съм силно озадачена.

– Аз също – намеси се Куки. – Все пак сте различна от това, което очаквахме.

– Да, стана ми ясно. Но сестрите искат да знаят за вас. О, също и за Рейес.

Опа!

– И колко точно знаете за Рейес?

– Ами да видим. Той е син на Сатаната, който се е родил на Земята, за да бъде с теб, жътваря на души, въпреки че сестрите не харесват много това прозвище. Според тях то те ограничава. Истинското му име е Рей’азиел, което означава Прекрасния. И той като теб е портал. О! – Тя ни изгледа настойчиво. – И е толкова могъщ, че може да предизвика апокалипсис.

– Доста си информирана.

– Да, нали казах, сума дрънканици слушам. – Тя направи жест с отваряне и затваряне на дланта си като уста, която не спира да приказва. Беше смешно. – Значи знаеш, че той може да предизвика края на света? – попита тя.

– Да, имам някакъв спомен.

– Но.., не разбирам. – Тя свъси вежди – Спаси го, когато демоните щяха да го убият и още веднъж, когато щеше сам да отнеме живота си. После го свърза към това измерение, прикова го за него.

– Да, така направих. И какво? – След като победих демоните, които измъчваха Рейес, освобождавайки вътрешната си светлина, към която демоните явно бяха алергични, Рейес реши сам да отнеме живота си, за да не е толкова уязвим. Спрях го и го свързах с физическото му тяло. Но фактът, че сестра Мери Елизабет знаеше какво съм направила, и че изобщо ѝ беше известно всичко за мен и Рейес, беше доста неприятен.

– Причините бяха налице – продължи тя, – само съм леко изненадана, че спаси живота му при всичко, което знаеш.

– Какви причини?

– Вие двамата. Ти и Рей’азиел. Вие сте магнити. Буквално. – Тя вдигна двата си показалеца, за да го демонстрира. – Привличани сте един към друг от силата на волята.

– О, това ли?

– Имам предвид, че ви е писано. Знаех, че ще го направиш. Само че ако демоните те пипнат...

– Да, чувала съм. Лоша работа – казах, без да обръщам внимание на свиването в корема си.

– Дори много лоша, но не се тревожи, ще ти пратят пазител веднага след голямото ти страдание.

– Страдание?

– Да – потвърди тя и кимна.

– Не си падам много по страданията. Тежко ли ще е?

– Страданието обикновено е тежко. Особено когато е предречено от ангелите.

– Звучи ужасно неприятно. И те ще ми пратят пазител? Но аз мислех, че Рейес е моят пазител.

Тя изсумтя.

– Рей’азиел? Твой пазител?

– Да – казах леко изненадана, – винаги се е появявал при нужда. Наглеждаше ме и е спасявал живота ми няколко пъти.

– Така е, но той не е твоят пазител. Той е.., мисля, че не разбираш много добре ситуацията.

– Каква ситуация? – попитах притеснена.

– Той е.., ами, много могъщ.

– Да, и това го помня.

– И е.., не съм съвсем сигурна как да се изразя.

– Сестра Мери Елизабет, няма много неща, с които би ме обидила, ако от това се притесняваш.

– О, ами добре, тогава ще говоря направо. Той е нещо като твоята Ахилесова пета.

– Какво, какво?

– Твоят криптонит, разбираш ли?

– Значи Рейес е моето слабо място? – попитах по-скоро объркана, отколкото обидена.

– Точно така. Влюбена си в него. Не можеш да вземаш важни решения в негово присъствие.

– Тя има право – намеси се Куки и кимна в знак на съгласие.

– Уф. Моля те. Вземам важни решения по цял ден. Мога го и със затворени очи. Дори и с ръце, вързани зад гърба.

– Точно така – подметна тя и стисна устни непреклонно. – Обикновено такива неща се случват, когато той е наблизо.

Фактът, че ѝ бе известно, беше странно смущаващ.

– Кой е той тогава? Пазителят? – Отпих дълга глътка кафе. Имах нужда от ободряване, щом ми се пишеше тежко страдание. Страданието, било то тежко или не, щеше да направо да източи бодростта от мен.

– Не знам името му, но знам, че ще донесе равновесие. О, и все още не е мъртъв.

– Добре. – Облегнах се и се замислих. – Значи ще бъде мъртъв?

– Да. – Тя погледна часовника си. – Ще умре след два дни, единайсет часа и двайсет и седем минути.

– Охо, това е доста конкретно. Не го убивам аз, нали? – Изсмях се нервно. Щеше да е доста гадно да убия собствения си ангел пазител. Току-виж взел, че се засегнал.

– Не, разбира се – каза тя и се изкиска с мен. – Не пряко.

– Хубаво. – Набързо отпих отново, преди да проумея думите ѝ. – Чакай, какво означава това?

– Кое?

– Не пряко.

– Хммм – проточи тя и погледна тавана замислено. – Не съм съвсем сигурна. Само това знам. Още не бях вечеряла. Понякога пропускам някои неща, преди да съм вечеряла.

– Майко мила. – Стъпих с двата си крака на земята и се изправих. – Ще нося непряка отговорност за нечия смърт?

– Да.

– Каква гадост.

– Да, така е.

– Можеш ли да ги попиташ кой е?

– Кой кой е?

– Пазителят, когото ще убия непряко.

– О, разбира се. – Тя се усмихна леко – Но кого да попитам?

Може би решението ѝ да остане целомъдрена не е било лоша идея.

– Ангелите.

– А, ясно. Не.

– Защо не? – попитах леко намръщена.

– Казах ти. Не разговарям с ангелите. Само ги слушам. – После се обърна към Куки. – Тя още ли не спи?

Куки поклати глава.

– Откъде...? – Спрях се. – Ангелите? Сериозно? Такива ли са клюкари?

– Идея си нямаш.

Изпратих сестра Мери Елизабет до вратата и се обърнах към Куки.

– Само на мен ли ми се струва странно или наистина е така?

– И двете. – Тя ме изгледа притеснено и с леко подозрение. – Значи ще очистиш някого.

– Непряко – уточних в своя защита. – Пък и кой знае колко хора съм убила непряко. Ако щеш, ти също.

– Аз? – ахна тя ужасена. – Добре. Ще опитам да открия дали мъж на име Кийт Джейкъби е бил на Каймановите острови по времето, когато е починала първата съпруга на доктора.

– Чудесно. Аз ще поработя по случая на Рейес и ще проуча имената, които той ми даде.

– Това, което каза тя, беше доста шантаво – измърмори Куки, като се настани зад бюрото си. – Как така чува ангели?

Това ли беше най-важното?

– Ти чу ли онази част за тежкото страдание?

Изражението ѝ се смекчи.

– Можеш ли да се постараеш да не съм наблизо, когато настъпи?

– Не мога – отрязах и тръгнах към офиса си, като направих отрицателен жест с ръка. – Щом трябва да страдам, така ще е и за всички в радиус от петнайсет километра.

Тя стисна устни.

– Какво стана с девиза "Един за всички"?

– Никога не съм била отборен играч.

– Да се жертваш в името на доброто?

– Нито си падам по човешки жертвоприношения.

– Да страдаш безмълвно?

Спрях и се обърнах към нея, присвила обвинително очи.

– Ако трябва да страдам, ще крещя с всичка сила твоето име. Ще ме чуят чак в Джърси, помни ми думата.

– Много си сприхава днес.

Петнайсет минути по-късно включих интеркома на бюрото си.

– Спомняш ли си медицинската сестра на зъболекаря от процеса на Рейес? Казала, че Ърл Уокър се страхувал от Рейес, а по една случайност работела при същия зъболекар, който идентифицирал Ърл по картона му.

– Помня, разбира се. Сара някоя си – отвърна тя.

– Сара Хадли. Познай къде е сега Сара Хадли.

– В Ямайка?

– Защо да е в Ямайка?

– Нали ми каза да позная.

– Чуй това...

– Разбери, че те чувам и без досадния интерком.

Двете с Куки се наведохме напред и се погледнахме през отворената врата.

– Но така е по-забавно – възразих, – по като в "Стар Трек".

– По-дразнещо? – попита тя.

Стиснах устни и зачаках и Куки бързо се предаде.

– Та къде е тя?

– Добре, чуй това. – Извадих статията. – Сара Хадли е била намерена мъртва от хазайката си в обитавания от нея апартамент в понеделник сутринта, след оплаквания, че телевизорът работел твърде силно. – Погледнах отново към нея.

– Не може да бъде – възкликна тя и пак се наведе напред.

– Може.

– Искаш да кажеш този понеделник?

– Не. Процесът на Рейес е приключил преди повече от десет години в четвъртък, нали така?

– Да.

– Тя е била открита в понеделник, веднага след процеса.

– Уокър я е убил. Прикривал си е следите.

– Така изглежда. Освен това е бил на косъм от затвора, задето мамел възрастни жени и им прибирал парите и го заплашвала петнайсетгодишна присъда.

– И точно тогава много удобно е убит?

– Около пет минути, преди да започне процесът срещу него.

– Късметлия.

– Да. Или голям хитрец.

– Значи Сара Хадли подменя зъболекарския картон на Уокър, с този на човека, който той е избрал да бъде в задгробния си живот...

– Какво? Не те чувам – започнах да размахвам ръка и да соча ухото си и интеркома. – Трябва да говориш към интеркома.

Тя въздъхна шумно и натисна бутона.

– След това тя свидетелства на процеса срещу Рейес, а готиният Ърл ѝ се отплаща като...

– ...я пребива до смърт с подпора за книги.

– Този Ърл май не е наред.

– И мисля, че го чакат трилион години в затвора. – Скочих и отидох в офиса на Куки да си взема сакото, тъй като го бях оставила там, върнах се в моя кабинет и пак включих интеркома. – Добре, имам адресите на хората, чиито имена ми даде Рейес. Тръгвам. Да се надяваме, че няма да убия никого.

– Имаш дни дотогава. Не се тревожи.

– Така е, а за щастие един от хората в списъка вече е мъртъв, така че няма как да го убия отново.

– А другите?

– Един е тук, в Албукърки, има един в Корона.

– Бирата?

– За беда, не. Градът.

– Имаме град на име Корона?

– Представяш ли си? Кой да знае? Първо ще разпитам тукашния. Пожелай ми късмет.

– Чакай! – спря ме тя, като минах покрай бюрото ѝ.

Обърнах се към нея, но пръстът ѝ още натискаше бутона и тя ме изгледа предизвикателно.

О, добре. Аз започнах това. Върнах се в кабинета си и включих интеркома.

– Казваш, че приличам на сладкиш, а?