Третият гроб отсреща

Глава 17

След като убедих Куки, че съм добре и имам намерение да поспя – ама не, – прекарах останалата част от нощта в подреждане и чистене на бойното поле. Намерих една книга, която бях купила повторно, тъй като се бях предала след дълго търсене. Намерих и втория екземпляр, който също бях загубила и бях купила трети. Така и не намерих третата книга, явно беше изчезнала за вечни времена.

Господин Уонг също беше доста объркан. Той продължаваше да се рее в ъгъла с гръб към мен, без да продумва, но все пак изглеждаше разтърсен от изпитанието. А може би просто си въобразявах.

Въпреки че нищо не липсваше, освен ако престъпникът не беше взел третия екземпляр на "Сладка дива любов", се почувствах някак осквернена, сякаш апартаментът ми вече не беше сигурното убежище, както го възприемах досега. По същия начин, както когато разбрах, че Дядо Коледа не съществува или че от бонбоните се дебелее, след като навършиш деветнайсет.

Момиченцето с ножа ме наблюдаваше, докато чистех. Не се бях замисляла, че може тя да е срязала гумите ми. Може би дължах извинение на долния лъжец. Но все пак, възможно ли беше дух да ми среже гумите? Опитах се да я заговоря, но тя не реагираше. Следеше какво правя, но така и не ме погледна директно. Обмислях дали да не рискувам, като се опитам да разбера коя е тя и да я убедя да премине, но никак не ми трябваше прободна рана точно сега.

Някъде към три и половина се мушнах под душа и се зачудих къде ли е Рейес, какво прави, къде спи. Не е лесно да си избягал затворник, чиято снимка може да бъде видяна на всеки телевизор в три щата.

Мобилният ми телефон звънна и протегнах ръка зад завесата да го взема.

– Госпожица Дейвидсън? – попита мъжки глас.

Не разпознах нито гласа, нито номера.

– Аз съм.

– Обажда се заместник-шериф Мичъм от шерифската служба в Корона. Говорихме по-рано.

– Да, за срязаните ми гуми.

– Съжалявам, че ви будя, но можете ли да дойдете днес?

Мислено отстъпих крачка назад.

– Щом трябва. Така или иначе щях да сменям гумите, така че не е голям проблем.

– Мъжът, с когото сте се скарали, Фарли Сканлън, е бил намерен мъртъв в дома си рано тази сутрин.

Мамка му.

– Сериозно? – Може Ърл Уокър отново да се опитваше да прикрива следите си и заради моето душене наоколо мъжът да е бил убит.

– Обикновено не се шегувам за такива неща.

– Добре, да, ще дойда. Но не знам с какво ще ви бъда полезна.

– Трябва да ви зададем някои въпроси – каза той с остър тон.

– Чудесно. Заподозряна ли съм?

– Ако обичате, просто елате, госпожице. Незабавно.

Аз пуснах дълга въздишка.

– Добре. Чакайте – казах, след като ми хрумна нещо. – Знаете ли часа на смъртта?

– Просто елате.

– Заместник-шерифе – изрекох ядосано, – апартаментът ми е бил разбит снощи, докато съм била в Корона заради случилото се. Мислех, че Фарли Сканлън го е извършил, но може би не е така.

Той се поколеба, но само за миг.

– Засега знаем, че е било между осем и десет. Патологът ще ни даде по-точен час на смъртта днес следобед.

Не можеше да е вярно.

– Сигурен ли сте? – попитах. – Защото това означава, че няма как да е влязъл с взлом в апартамента ми.

– Ще трябва и господинът, който ви придружаваше, да дойде.

– Добре, мога да пристигна до няколко часа. – Естествено, първо щях да се обадя на чичо Боб и да го осведомя, за всеки случай. Беше много удобен при случаи на обвинение в убийство. – Дали Фарли случайно не е бил пребит до смърт със стойка за подпиране на книги?

Така Ърл Уокър беше убил приятелката си Сара Хадли, но след като вече е бил смятан за мъртъв, така и не е бил обвинен.

– Не, госпожице.

– Бейзболна бухалка?

– Не.

– С косачка за трева? – Опитвах се да изкопча нещо от него. Знанието е сила. – Споделете като разследващ с разследващ.

Той прочисти гърлото си и нямаше как да не забележа, че тонът му беше малко по-мек, когато заговори.

– Гърлото му е прерязано.

– О. Добре, ще дойда след малко.

Приключихме разговора и аз се върнах да изплакна косата си. Гърлото на Фарли Сканлън беше прерязано. Май че гърлото на мъжа, намерен в багажника на Ърл Уокър, за когото се предполагаше, че е Ърл Уокър, не беше прерязано. Но освен всичко друго, трупът беше обгорен до неузнаваемост, така че кой може да бъде сигурен? Убийците обичайно се придържаха към един и същ похват. Ърл Уокър беше пребил този мъж до смърт с бейзболна бухалка, а няколко месеца по-късно, след процеса на Рейес, беше пребил приятелката си със стойка за подпиране на книги. Никъде не се споменаваше за прерязано гърло. Може пък ножът да е бил подръка.

Я един момент. Може би човекът бе убит заради мен. Непряко бях отговорна за нечия смърт. Може Фарли Сканлън да е бил моят пазител, онзи, за когото говореше сестра Мери Елизабет. Надявах се да не беше така, защото той изобщо не ме харесваше. Освен това не бяха минали два дни, единайсет часа и двайсет и седем минути. Все още имах време да стана отговорна за нечия друга смърт. Благодарение на боговете на Олимп.

– Харесва ми как си подредила – избоботи плътен глас.

Стресната, обърсах с длан водата от лицето си и погледнах зад завесата на душа. Рейес Фароу се беше навел над тоалетката ми, ръцете му бяха кръстосани пред широките му гърди, косата му беше рошава, брадата небръсната. Възможно най-сексапилното същество. Коленете ми омекнаха от леката му усмивка.

Той погледна завесата.

– Не се ли отървах от това?

Говореше за предишната ми завеса, която беше съдрал, докато още беше способен да напуска материалното си тяло и да беснее по земята с огромния си меч, нямам предвид метафорично. Не исках да изляза иззад завесата и тя плати цената на дързостта ми.

– Тази е нова – казах предупредително. – И ми харесва дължината.

Той се усмихна.

– Благодаря.

– Говорех за завесата – уточних, въпреки че сърцето ми подскочи при спомена.

Той не бързаше да ми отговори, изучаваше ме с поглед, доколкото можеше да ме види.

– Ясно.

Беше облечен в зелено военно яке и камуфлажни дрехи, вероятно получени в Армията на спасението и изглеждаше уморен. Имаше светли петна под очите и се улових, че отново се чудех къде ли е бил.

Спрях водата и се пресегнах за кърпа. Той хвана китката ми с масивната си ръка и се приближи, а махагоновите му очи блестяха от интерес.

– Изглеждаш добре мокра.

Опитвах се да се покрия и да успокоя пулса си. Топлината му пропълзя нагоре по ръката ми, когато той отвори дланта ми и я целуна. Наболата му брада ме погъделичка.

– Как е раната ти? – попитах хипнотизирана от устата му и от въздействието, което имаше дори и само върху дланта ми.

Страстният поглед, който ми хвърли, беше толкова въздействащ, че дъхът ми спря.

– По-добре от други части. – Дълбокият му плътен глас беше по-приятен и от топлата вода, която ме обливаше преди минути.

Тъй като нямах идея кога ще мога да разполагам с ръката си, взета в плен, пуснах завесата на душа и взех кърпа с другата ръка. Той наклони глава встрани за по-добър поглед.

– Един от мъжете от списъка, който ми даде, е намерен мъртъв тази сутрин. Бил е убит.

Той застина, хвана ръката ми и наведе поглед към пода.

– Фарли Сканлън – додадох. – Можеше да ме предупредиш, че добрият стар Фарли е психар.

– Беше приятел на Ърл Уокър, мислех, че е очевидно – каза той и сви рамене. – Освен това кучето ти пазач беше по петите ти през цялото време, нали така?

Дръпнах ръката си и се загърнах с хавлията.

– Откъде знаеш? – Помислих за миг и го погледнах изумена. – Ти следиш ли ме?

Той отстъпи назад към тоалетката и кръстоса ръце пред широките си гърди.

– Мислех, че той те следи.

– Така е, но не по своя вина. Гарет следва заповеди.

– Гарет следи теб – каза той и ме погледна изпод гъстите си мигли.

Стиснах устни и той се примири.

– Добре, по чия вина тогава?

– Всъщност по твоя. Защо според теб ходи по петите ми? И защо ти цъфна тук? Имаш късмет, че още не са те арестували.

– Приятелят ти не е отвън – отвърна той и кимна. – Другият не е никаква заплаха. Заспал е в колата си.

Извъртях очи. Гарет наистина трябваше да подбира служителите си по-внимателно.

– И къде ти беше умът да се качиш в онази кола, по дяволите? – попита той.

– Значи ти си бил в сенките? – Трябваше да се досетя.

Наистина трябваше. – Ти да не си просиш да те хванат? Защото веднага мога да се обадя на чичо ми и това ще се уреди на мига.

– Нямам намерение да бъда заловен. Как е бил убит? – смени темата той.

– Трагично. – Взех още една хавлия и попих лицето си.

– Гърлото му е прерязано ли?

Сега пък аз замръзнах. Откъде знаеше това?

– Да.

– С какво? – поинтересува се той.

– Най-вероятно с нещо много остро. – Той не каза нищо и аз попитах: – Той така ли прави? – Излязох от душкабината и погледът на Рейес се зарея към краката ми.

– Така прави – отвърна, без да вдигне очи.

– Мислех, че маниерът на Ърл е да размазва главите на хората.

– Само когато има скрит мотив.

– Опитва се да прикрие следите, нали?

– Не се връщай там – каза той и повдигна единия край на хавлията.

Шляпнах го по ръката и попитах:

– Къде? В Корона?

Той се ухили на реакцията ми и очите му срещнаха моите.

– Да.

Хванах хавлията и се опитах да попия водата, която капеше от косата ми.

– Налага се. Заместник-шерифът иска да говори с мен.

Той ми взе втората хавлия, уви я около главата ми и започна да бърше, ръцете му търкаха и масажираха. Приближи се и не ми оставаше друго, освен да го хвана за якето. За да не залитна.

– Не отивай – каза отново той, но този път звучеше по-скоро като заповед.

– Ще помисля.

– Това не е предложение.

Какво им ставаше на тези мъже, та си мислеха, че могат да ми нареждат? Избутах хавлията и го изгледах, като се чудех дали да не го фрасна. Имах да му връщам, въпреки че никога нямах подръка метална тръба или гаечен ключ, когато ми трябваха.

– Няма да ми казваш какво да правя. – Боднах го в гърдите е показалец, за да подсиля думите си.

Той замълча, видях как стисна зъби, но чест му правеше, че не каза нищо повече. Явно бе наясно, че жадувам за разплата, само дето всяка разплата идва малко късничко.

– Изглеждаш уморен – отбелязах и грабнах хавлията. – Освен това трябва да се изкъпеш. – Обърнах се и го оставих в банята, чувствах неудовлетворение в слабините си. След пет минути чух душа.

Обух хубави джинси, карамелена риза и едни страхотни пантофки с каишки "Долче и Габана" с нисък ток, които ми придаваха вид отчасти на ученичка бунтарка, отчасти на палава библиотекарка. Доставяше ми удоволствие всеки път, когато гледах как на Куки ѝ текат лигите при вида им. На моменти бях ужасно жестока.

Рейес се показа от банята в смачкани, но чисти дрехи и гладко обръснат. Косата му висеше на мокри кичури около лицето.

– Така по-добре ли е? – попита и натика мръсните дрехи в една раница.

– Да, но все още изглеждаш уморен.

Повдигна игриво вежди.

– Поглеждала ли си се в огледалото?

Беше прав. Изглеждах ужасно. Безсънието, което си причинявах, не ме правеше особено привлекателна.

Той се засмя и остави погледа си да поблуждае свободно, преди да се върне отново към моя. Пусна раницата, остана прав със спуснати отстрани ръце и ме изучаваше.

– Ела тук – промълви той, а кадифеният му глас ме притегляше.

Почувствах поканата дълбоко под лъжичката си. Стоеше там величествен, подобен на бог, неземно красив и преди да успея да кажа "не", направих миниатюрна стъпчица към него.

– Мамка му!

И двамата се обърнахме към Куки. Стоеше като закована до самата врата.

Амбър изтича зад нея.

– Мамо – каза жално тя, като я заобиколи само за да замръзне и тя. Гледаше Рейес, като че ли беше рокзвезда. – Иха.

Бях напълно съгласна, но това не бяха най-подходящите обстоятелства, при които да се запознаят с избягал затворник, укриващ се в апартамента ми.

– Куки, може ли да отидем у вас за момент?

Очевидно се бореше да откъсне очи от Рейес. Загуби битката. Останаха приковани към него като лазерна система за проследяване.

Тя примигна, осъзна какво прави и здравата се изчерви.

– Съжалявам – измънка тя, кимна на Рейес и забърза към апартамента си, повлякла Амбър след себе си.

– Чакай, мамо – запротестира Амбър, тъй като не беше готова да изостави местната атракция.

– Приготви си раницата, миличка. Ще те закарам на училище.

– Не може ли да остана? – попита тя, проточила врат, за да види още.

Като стигнахме в апартамента на Куки, тя прати Амбър за раницата и ме зяпна изумена.

– Мамка му, Чарли – прошепна с разтреперан глас, – това беше Рейес Фароу.

– Знам. Съжалявам. Просто се появи.

– Мисля, че получих оргазъм.

Изхълцах от смях, без да искам.

– Ти само го погледна.

– Знам. Видя ли му раменете? – попита тя и пак се изкикоти.

– Да. Не се тревожи, скоро пак ще си чувстваш краката.

– Ами бицепсите му! В името на боговете, кой би предположил, че мъжки ръце биха могли да са толкова секси?

– И на най-добрите се случва да са в неведение.

– Той е просто...

– Знам.

– И толкова...

– И това знам. Сигурно защото е син на Сатаната.

– Да, сигурно.

Помогнах ѝ да приседне на канапето.

Амбър влетя при нас.

– Може ли да го снимам с телефона, преди да тръгна за училище?

– Училището. – Куки ме погледна притеснено. – Ще поговоря с нея по пътя.

Почувствах се ужасно. Не бяха виновни, но просто не можех да допусна Амбър да говори за Рейес с приятелите си. Знаеше ли се кой можеше да чуе нещо и да свърже нещата?

– Много съжалявам.

– Не. – Куки се изправи. – Не си виновна. Ще се погрижа за това.

Усмихнах се и казах:

– Благодаря, Куки.

Целунах Амбър за довиждане и се върнах в апартамента си. Рейес го нямаше. Беше оставил раницата си. Това поне не беше уличаващо. Метнах си черно кожено яке и се отправих към Мизъри. Гарет беше отново тук в пикапа си от другата страна на улицата. Спрях, огледах се за Рейес, после отворих вратата на джипа си и се качих.

Мобилният ми телефон звънна, щом запалих двигателя.

– Трябва да говоря с Шарлот.

Непознат мъжки глас.

– Аз съм Чарли.

– Аз съм Донован.

И името не ми говореше нищо.

– Донован? – излязох на заден ход и се отправих към междущатската магистрала. Гарет, естествено, ме последва. Как беше пропуснал Рейес?

– От приюта за душевноболни.

Била съм в приют за душевноболни? Кога, по дяволите?

– Изоставеният приют за душевноболни, в който влизате от време на време – добави той, когато аз не отговорих.

– О, да. Рокерите.

– Точно така – потвърди той. – Исках да поговоря с вас.

– Добре. – Почудих се дали Ракетата не е сринал сградата.

– Артемида... – започна той, а после млъкна.

Усетих болката в гласа му и сърцето ми се сви.

– Тя добре ли е?

– Не. Явно отровата я е увредила повече, отколкото предполагахме, и когато си игра с вас онзи ден, е получила разкъсване на бъбрека. В момента е във ветеринарна клиника.

Вдигнах неволно ръка към устата си.

– Боже мой, съжалявам.

– Не ви виня. – Гласът му пресекна и той сдържа дъха си. – Искам да ви наема.

– Моля?

– Искам да разбера кой е направил това – отсече той, а гласът му отново звучеше твърдо. – Или вие ще откриете, или аз.

Предполагах, че методите му щяха да бъдат мъничко по-брутални от моите.

– Не се обиждайте, но не можете да си позволите да ме наемете.

Тъкмо щях да кажа, че ще го направя безплатно и той възрази:

– Мога да си позволя да наема десет като вас.

– Ще открия. Ще се опитам да намина в някой от следващите дни. Не започвайте без мен.

– Не е достатъчно скоро.

Дявол го взел.

– Добре, нека да помисля. – Трябваше да отида в Корона да ме разпитат във връзка с убийство. Като махнем това, програмата ми за деня беше доста неангажираща. – Ако ми се размине арестуване, мога да дойда следобед. Ще си бъдете ли вкъщи?

– Мога аз да дойда – предложи той, – още сега.

– Пътувам извън града заради случая, който разследвам. Аз ще дойда. Така или иначе, трябва да поогледам квартала и да ми разкажете за съседите.

Той въздъхна примирено и се съгласи.

– Добре, но ако не дойдете днес следобед, започвам да търся сам. Обадих се само защото Ерик настояваше. Мисли, че имате по-голям шанс.

Предполагах, че Ерик е някой от членовете на бандата. Явно от по-умните.

– Ще дойда. Обещавам. Ще ми звъннете ли, ако нещо се случи с нея?

– Разбира се. – Той затвори без повече церемонии. Защо някой би постъпил така? Сърцето ми се късаше. Почти усещах болката на човека по телефона, а такова не ми се бе случвало.

Отбих се да си взема мока лате, подкарах Мизъри на юг и точно тогава се обади Гарет. За малко да не вдигна, но така или иначе щеше да позвъни пак.

– Накъде сме се запътили, Чарлс? – попита той весело.

– Към Нова Скотия.

– На мен ми се струва, че се връщаме в Корона. Онзи бургер наистина ти хареса, нали?

– Фарли Сканлън е бил убит тази нощ.

– По дяволите, все на теб ли ще се случи?

– Шерифската служба иска да разговаря с нас.

– Шерифската служба може да говори? – попита той и натисна газта. Налагаше му се, ако искаше да не изостава от такава като мен.

– Дочуване, Суопс.

– Чакай, ние къде сме били?

Погрижих се отегчената ми въздишка да е достатъчно красноречива.

– Това да не е уловка?

– О, да, номер две. Готова ли си?

Естествено, списъкът с неща, които не бива да казваш на жътвар на души. Пуснах още една въздишка за симетрия.

– Давай.

– Тази връзка ще ме довърши.

– Както кажеш – отвърнах, преди да затворя. Ненормалник.

Обадих се на чичо Боб, за да му изясня положението.

– Ще бъда откровена с теб – казах, щом вдигна телефона. – Не съм убедена, че ще си хванеш гадже с тази си подстрижка.

– Затова ли се обади? – попита той леко намусено.

– До голяма степен. Освен това може да ме обвинят в убийство. Исках да знаеш.

– Убила си някого?

Защо хората винаги си мислят най-лошото?

– Не, може да ме обвинят в убийство. Има голяма разлика, Чибо.

– О, как се развива случаят с изчезналата съпруга?

– Доникъде съм. Оня не ще да помръдне от тъпата си къща.

– Какво мога да направя?

– Обади се на Куки. Затънала е в търсене на информация. Трябва да разберем къде са имотите му. Може да държи Тереза като заложница някъде. Освен това искам да знам какво се е случило с дъщерята на Кзандър Поуп. Разбери дали е добре.

– Кзандър Поуп?

– Да. Възможно е Йост да я е наранил.

– Как?

– Нямам представа. Куки това проверява.

– Ще поразровя и ще се обадя на Куки. Това обвинение в убийство да няма нещо общо с избягал затворник на име Рейес Фароу?

– Има – казах и отпих голяма глътка мока лате. – Мисля, че Ърл Уокър го е извършил. Той е жив, чичо Боб и се опитва да си прикрие следите. Убил е и приятелката си малко след процеса на Рейес и сега е по следите на всеки, който знае, че той е жив. Можеш ли да пратиш някого в апартамента на Върджил Гибс? – Гибс беше другото име от списъка, на Рейес, мъжа, когото посетих, преди да отида при Фарли Сканлън в Корона. – Може да е следващият и въпреки че не е сред най-примерните членове на обществото, не заслужава да му прережат гърлото.

– Уокър обикаля и прерязва гърла? – попита разтревожен Чибо. – Суопс още ли е с теб?

Погледнах големия черен пикап в огледалото за задно виждане – Гарет се справяше добре – и казах:

– Да – възможно най-изразително, като се имаше предвид безсънието ми.

– Добре. Нека да стои наблизо. Ще пратя униформен полицай в апартамента на Гибс да го провери. Нали знаеш какво означава това?

Опитвах се да избегна ято птици самоубийци. Завих и се наведох към волана, сякаш това щеше да помогне.

– Всъщност не знам. Какво?

– Че съм пратил невинен човек зад решетките преди десет години. – Тонът му беше променен, беше унил.

– Чичо Боб, мислел си, че е виновен. Четох докладите и съдебните архиви. Всеки би постъпил така.

– Той не.., аз не го послушах, когато се опитваше да ми каже. Беше просто хлапе.

От картината, която изникна в съзнанието ми, сърцето ми се сви. Двайсетгодишният Рейес, обвинен в убийство, сам, без приятели и близки, никой, към когото да се обърне. Беше забранил на единствения човек в живота си, сестра му Ким, да го вижда. Беше пратен в затвора, за да чака да го съдят за нещо, което не е извършил. Защо нямах машина на времето точно когато ми трябва? Ала сега можехме да оправим нещата.

– Сега можем да поправим грешката, чичо Боб.

След дълго мълчание той промълви:

– Как ще откупиш десет години, Чарли?

Сърцето ми се сви от вината в гласа му. В интерес на истината бях изненадана. Беше си вършил работата. Никой не можеше да го отрече. Освен ако имаше нещо, което премълчава. Нямаше начин.

– Очевидно Ърл Уокър добре си прикрива следите. Никой не може да те вини за това.

Той каза с насмешка:

– Рейес Фароу може.

Предполагах, че е така. Представих си как чичо Боб изкопчва информация от него в стаята за разпити, докато той е с белезници, объркан и гневен.

– Какъв беше? – попитах Чибо, преди да обмисля какво би му причинил въпросът ми.

– Не знам, тиквичке. Той беше хлапе. Мръсен, запуснат, живял на улицата.

Преди да се усетя, бях затиснала устата си с ръце. Инстинктивно подпрях волана с лявото си коляно, докато ръката ми не беше там. Определено ми трябваше устройство "хендс фри".

– Каза, че не го е направил. Веднъж. Повече не ми проговори.

Засмъдя ми на очите. Това беше точно в стила на Рейес. Упорит. Бунтар. Но може би означаваше нещо повече. Може да се бе предал като малтретирано животно, което не намира смисъл да се бори. Защо да се отбранява?

– Начинът, по който го каза, имаше значение – продължи чичо Боб, съзнанието му се беше пренесло в друго време. – Погледна ме в очите с твърд поглед, изпълнен с такава сила, че стомахът ми се сви и каза само: "Не бях аз". И нищо повече. Нито дума. Не каза нищо за адвокат, за правата си, за храната.., просто мълчеше.

Както шофирах, стиснах устни.

– Можем да оправим нещата, чичо Боб – продумах с треперещ глас.

– Не, не можем. – Явно беше убеден, че Рейес ще го мрази до края на живота си. После добави: – Сграбчих го.

Изненадана попитах:

– Какво си направил?

– За яката на ризата. В един момент, докато го разпитвах, се ядосах толкова много, че го вдигнах от стола и го запратих към стената.

– Чичо Боб! – промълвих, защото не знаех какво друго да кажа, освен това си дадох сметка какъв късметлия бе, че е останал жив.

– Той не направи нищо – продължи Чибо, забравил за мен. – Само ме гледаше безизразно, но усещах, че едва сдържа гнева си. Този поглед ме преследва през всичките тези години. Не съм забравил нито него, нито случая.

– Той е могъщо създание, чичо Боб.

– Не, ти не разбираш.

Смръщих вежди, докато шофирах през планинския район.

След дълго мълчание, което ме накара да си помисля, че връзката е прекъснала, той каза:

– Знаех, тиквичке.

Представях си Чибо – как държи главата си с ръце, докато говори, а от тъгата и угризенията в гласа му сърцето ми се стягаше.

– Какво си знаел?

– Знаех, че не го е извършил.

Дъхът ми спря, докато чаках обяснение.

– Не съм глупак. Знаех, че не го е извършил и нищо не направих. Всички доказателства сочеха към него и понеже не исках да изглеждам като глупак, не ги оспорих. Нито за миг. Така че разбираш – рече той, примирен със съдбата си, – не можем да поправим нещата. Той ще ме преследва.

Примигнах от изненада.

– Не, няма. Той не е такъв.

– Всички са такива. – Изглежда, идеята му харесваше, сякаш вярваше, че си заслужава наказанието.

Бях вцепенена. Не знаех какво да кажа или да направя.

– Може ли да видя записите от разпитите? – попитах, без да му подсказвам защо се интересувам от тях.

– Няма да откриеш избухването ми. – Тонът му отново беше променен, сега беше по-остър. – Имам влиятелни приятели и изненадващо тази част от касетата е изтрита.

– Не искам да видя избухването ти. Искам да видя него. Срещнах го като ученичка, помниш ли? Знам колко е могъщ, колко е опасен. Но няма да те преследва, чичо Боб. Честно – уверих го и включих името си в списъка на членовете на клуба на долните лъжци. Нямаше как да знам какво ще направи Рейес. На какво е способен. А аз помагах на човека, който вероятно искаше смъртта на чичо ми, да бъде свободен. Дълбоко в себе си се чудех дали не съм лоша племенница.