Третият гроб отсреща

Глава 3

Преди време, в галактика, подобна на тази, се родило момиченце с чифт прекрасни родители, които се казвали Мама и Татко.

– Това вече ми е известно.

– Тя имала тъмна коса – казах аз в телефонната слушалка, без да обръщам внимание на репликата на налудничавата си сестра Джема, докато карах Мизъри по междущатската магистрала към Санта Фе. Надявах се да няма полицаи наоколо, защото не ми беше нужна нова глоба, задето говоря по телефона, докато шофирам.

Гарет беше дал зелена светлина за Мизъри, след като я прегледа за механични повреди след онзи лек сблъсък, а явно и Мизъри ми беше простила, така че можехме да потеглим. Възложих на Куки рутинната задача да провери миналото на добрия лекар и напуснах офиса с такава скорост, че след мен се разхвърчаха хартии.

– Имала и блещукащи златисти очи, към които сестрите гукали по цял ден – продължих аз.

– Сестрите са гукали? Това ли разказваш на хората?

– Майката толкова обичала дъщеря си, че жертвала живота си, за да даде шанс на момиченцето си.

– Всъщност не мисля, че е било въпрос на избор.

– В деня, в който се родила дъщеря ѝ, майката умряла и преминала през бебето отвъд, тъй като момиченцето било надарено с магия и светлина, но това натъжило баща ѝ. Не светлината. Той не знаел за това. Преминаването на майката отвъд.

– Схванах.

Задминах камион, чийто шофьор явно не беше наясно, че днес сто и петдесет километра в час са това, което някога бяха сто.

– Момиченцето прекарало в родилното три дълги дни.

– Три дни? Сигурна ли си? – попита Джема със съмнение.

С Джема сме сестри и тя винаги е била наясно, че виждам мъртви хора и че съм единственият жътвар на души отсам Млечния път, вследствие на което помагах на татко, а сега и на чичо Боб в разследванията им. Но никога не сме били особено близки. Открих, че статутът ми на въплъщение на смъртта я отблъсква, а съвсем наскоро установих, че не работата ми я държала на дистанция, а изискването ми да стои далече. Не си бях представяла, че ще го приеме на сериозно.

– Да, престани да ме прекъсваш – скастрих я и се отклоних, за да избегна една гума на пътя. Да оставят гума точно тук. – Докъде бях стигнала? А, да. Никой не идвал да я вземе. Никой не идвал да я види, освен тълпата от мъртви хора, които се струпали на бдение, докато баща ѝ се справи с тъгата дотолкова, че да дойде и да прибере момиченцето вкъщи.

– Мисля, че не бяха три дни.

– Бебето си спомняло това, защото имало много добра краткотрайна памет за новородено.

– Очевидно – каза Джема. – Минавай към интересната част.

Джема беше психиатър, което означаваше, че може да се справи с проблемите на всички останали, освен със своите. Това беше едно от нещата, по които си приличахме. Външността ни обаче не беше от тях. Аз имах тъмна коса и златисти очи, а тя беше класическата руса, синеока красавица, по която мъжките сърца потрепваха. Аз също умеех да накарам сърцата на мъжете да трептят, но успехът ми се дължеше на шантави умения. На способностите на езика ми.

– Значи знаеш, че си спомням деня на раждането си?

– Аха, казвала си ми го хиляди пъти, когато бяхме малки.

Леле, не си спомнях това.

– Значи съм ти казала за огромното страшно създание, обвито от полюшваща се черна мантия, която изпълваше родилната зала като океански вълни, разбиващи се в стените ѝ. Как кръжеше в ъгъла, как остана с мен три дни и ми обещаваше, че татко скоро ще дойде, въпреки че така и не чух гласа му. А това, че се страхувах от него до смърт, защото сякаш самото му присъствие изсмукваше силите ми и спираше дъха ми?

След дълга пауза, която ме накара да се зачудя дали не е заспала отново, тя каза:

– Не, не си споменавала тази част.

– О, добре тогава. – Забарабаних с пръсти по волана в ритъма на класическия рок, който звучеше като фон, доволна, че мога да продължа с разказа си. – На третия ден, когато таткото на момиченцето най-сетне се появи да я вземе вкъщи, на нея много ѝ се искаше да го попита: "По дяволите, къде беше, татко?". Само че не беше усъвършенствала говорните си умения. Годините минаваха, а момиченцето беше щастливо. Не беше виждало повече голямото страшно създание, а татко ѝ май наистина я харесваше. Ако не броим онзи път, когато ѝ даде пюре от грах, но грешката си беше негова. А после доведе вкъщи жена на име Дениз и щастието помръкна.

– Добре – каза Джема, – ясна ми е историята за мащехата. Разкажи за огромното създание.

Рейес вероятно бе единственият съкрушителен момент в живота ми, неизвестен за Джема, като изключим нощта, прекарана със 122-ри стрелкови батальон. Празнуваха повишението на един от другарите си. Съдействах им. Проклети охладители за вино. Научих много за изплъзващите маневри онази нощ. Открих и безграничната си воля, която ми помагаше да преживея и най-опустошителния махмурлук.

– Хубаво, ще ти го поднеса в стил образователна детска програма.

– Шофираш ли?

– Не.

– Сигурна ли си? Чувам шум от коли.

– Да.

– Добре, ще го приема в този вариант, понеже имам пациент в девет часа.

– Ясно – казах аз и погледнах часовника си. – И така, родена съм и огромното същество е там, обвито в черна мантия. Удивителен е, но и плашещ. И ме нарече Дъч.

– Я почакай.

– Имаш пациент след секунди. Не можеш ли да отложиш въпросите за накрая?

– Нарекъл те е Дъч? При раждането ти?

Леле, малко се изненадах, че Джема се хвана точно за това.

– Помниш, нали?

– От онази вечер, когато попречи на мъжа да бие онова хлапе. Момчето, което спасихме, те нарече Дъч.

Биваше си я. Когато с Джема бяхме ученички, една вечер ѝ помагах за училищен проект в опасен квартал. Тя искаше да направи видео материал за живота на улицата, за суровото лице на Албукърки. Бяхме се свили в ъгъла на едно изоставено училище и буквално треперехме от студ, когато забелязахме движение пред прозореца на един малък апартамент. С ужас осъзнахме, че един мъж бие момче, и първата ми и единствена мисъл беше да го спася. В отчаянието си запратих тухла по прозореца на мъжа. Учудващо подейства. Той спря да бие момчето и ни подгони. Ние побягнахме към тъмна уличка и търсехме дупка в оградата, която се изпречи пред нас, когато видяхме, че и момчето се е измъкнало. Беше се превил на две на ледената земя, кашляше и се опитваше да си поеме дъх през болката.

Запрепъвахме се обратно към него, той ни погледна, а по лицето му се стичаше кръв и капеше от невероятната му уста. Предложихме да му помогнем, но той отказа, дори стигна дотам да ни заплаши, за да си тръгнем.

Нямахме друг избор. Оставихме го там, ранен и кървящ, но аз се върнах на следващия ден и разбрах от хазяйката, че семейството е заминало посред нощ, като са я завлекли с наема за два месеца. Тя ми каза и името му. Рейес. Само това знаех – години наред това име ме крепеше. Когато най-сетне го открих десет години по-късно, не се учудих, че е прекарал времето в затвора за убийството на същия онзи човек.

А в онази нощ, когато се опитахме да го спасим, той ме беше нарекъл Дъч.

– Не мога да повярвам, че навърза нещата – казах аз. – На мен ми бяха нужни години.

– Е, аз съм по-умна. А има ли някаква връзка?

– Да. Онова същество и Рейес Фароу са едно и също.

След като ѝ отне известно време да осмисли новината, тя попита:

– Как е възможно това?

– Трябва да ти кажа още нещо за Рейес. – Рядко разкривах истината, цялата истина и нищо друго освен истината за Рейес на някого, освен на няколко избрани души, като вероятно ги изправях пред смъртна опасност с това. Джема вече знаеше доста и затова от дълго време я държах на една ръка разстояние. Исках да имаме някогашните отношения. Исках отново да сме близки. Мащехата ни Дениз беше забила клин между нас, но аз не исках вече да сме разделени. Без повече раздели. Точка.

– Трябва да разбера три неща, преди да ти кажа – рекох.

– Добре.

– Първо, седнала ли си?

– Да.

– Второ, психически стабилна ли си?

– Повече, отколкото ти ще бъдеш някога.

Е, това беше незаслужено.

– И трето, как се пише шизофрения?

– Това пък какво общо има?

– Нищо, исках просто да проверя дали ще ми отговориш.

Тя издиша бавно.

– Какво щеше да кажеш?

– Добре, но помни, че те предупредих.

– Чакай, не си. Нямаше предупреждение.

– Точно така, знам, това беше предупреждението ми. "Помни, че те предупредих" беше предупреждението ми.

– О, извинявай.

– Приключи ли?

– Да.

– Мога ли да продължа?

– Чарли.

– Добре, слушай. Рейес Фароу е син на Сатаната. – Уф, казах го. Изрекох го. Разголих си душата. Споделих тайната. И зачаках. Погледнах телефона си. Още беше на линия. – Джема?

– Онзи Сатана?

– Да.

– Питам, защото имах пациент, който по едно време смени името си на Сатана. Сигурна ли си, че не той е бащата на Рейес?

Опитах се да сдържа смеха си.

– Не, Рейес Фароу е прекрасният, вироглав и непредвидим син на Сатаната, който избягал от ада преди векове, за да бъде с мен. Чакал да се родя, след това избрал семейство, в което да се роди на Земята самият той. Обаче малко след това бил отвлечен и продаден на мъжа, който го отгледал – Ърл Уокър. Но той е жертвал всичко, за да бъде с мен, Джема, знаел е, че когато се роди, няма да си спомня кой е той, нито коя съм аз. Спомените му започнали да се връщат преди няколко години, оттогава и аз получавам информация за миналото му и за ситуацията, обаче на час по лъжичка. – Задминах камион, натоварен с крави, които ме гледаха с големите си кафяви очи. Бедничките. – Затвори ли ми?

– Добре, имам прозорец в четири часа във вторник. Ще си отбележа с молив двоен сеанс за всеки случай.

– Не съм луда, Джема, знаеш го.

Тя се съгласи с неохотна въздишка.

– Знам, че не си, но никога не съм вярвала в Сатаната, а сега ти ми казваш, че не само е реален, а има и син? И този син те дебне от раждането ти?

– Да. В общи линии. И от десет години е в затвора за убийството на човека, който го е отгледал, мъжа от онази нощ.

– Майко мила, той го е убил? Това не е често явление.

– Да, знам. Рядкост е малтретирано дете да се изправи срещу насилника си, но се случва.

– Значи Рейес е създанието, което те преследваше?

– Да. Според онова, което научих, е имал припадъци като дете и по време на тях е напускал тялото си и се е превръщал в онова същество или Големия Злодей, както го наричах. Беше някаква гигантска сила, която спасяваше живота ми всеки път, когато бях в опасност.

– Бил е той? Когато беше четири-пет годишна?

– Не мога да повярвам, че си спомняш това. Той се появяваше отново и отново. Когато онзи осъден сексуален насилник се опита да се забавлява с мен, Големия Злодей дойде. Когато един съученик се опита да ме прегази с колата на баща си, Големия Злодей дойде.

– Да, спомням си. Оуен Вон се опита да те убие.

– Точно така и Големия Злодей го спря.

– Оуен изглеждаше съвсем нормален. Разгада ли тази история?

– Не. Той ме мрази и до днес.

– Проклетник.

– Да, а веднъж, когато един в колежа искаше да ме опознае по-добре, опрял нож на гърлото ми, Големия Злодей пак се появи.

– Не си ми разказвала това – смъмри ме тя.

– Ти вече не говореше с мен.

– Не ти говорех, защото ти така ми каза.

– Знам. Съжалявам.

– Попадала ли си в други ситуации с опасност за живота?

– О, да, в безброй. Съпругът побойник на една клиентка искаше да ме довърши с трийсет и осем калибров пистолет с хромирана дръжка, но Големия Злодей дойде. Списъкът продължава. Да пукна, ако мога да си обясня защо ме плашеше до смърт. От нищо друго не съм изпитвала страх още от малка. Играя си с мъртъвци още от раждането си, а Големия Злодей всяваше ужас у мен. Това ме подсеща за причината, заради която ти се обадих.

– Да ми дадеш материал за кошмари до края на живота ми?

– О, не, това е само допълнителен бонус. Защо се боях толкова от него?

– Миличка, първо заради това, че е бил огромен, силен и черен.

– Да не ми казваш, че съм расистка?

– Не, Чарли, казвам ти, че имаш инстинкт за самосъхранение като всички нас. Нямало е как да не го възприемаш като заплаха. Освен това шофираш. Къде отиваш?

– Помисли по въпроса и ми се обади – помолих я аз, напълно неудовлетворена от отговора ѝ. Не чух никакви фройдистки теории. Даже нямаше и намек за Юнг или Ериксон. Нищичко в духа на Опра. – Което ме подсеща за втората причина да те потърся. Пътувам за Санта Фе да го видя. Нали помниш как пострада в мазето на жилищната ми сграда преди две седмици? – Тя знаеше, че Рейес е бил ранен. Не знаеше защо.

– Да.

– Случи се нещо странно на път за вечността. Демони, избягали от ада, всъщност няколкостотин от тях, измъчваха материалното му тяло, за да ме подмамят при себе си.

– Демони?

– Демони.

– Онези...

– Да. Адски пламъци и сяра.

– И защо им е да те примамват? – попита тя след дълго мълчание с леко треперещ глас.

– Защото като жътвар на души съм портал към рая и те го искат.

– Аха.

– Но трябва да знаеш, че и Рейес е портал, изход от ада, така че искат и него.

– Мм-хмм.

– Знам, ясно? Благодаря, че ми каза. Спомняш ли си татуировката му от онази вечер? Тя е карта за портите на ада, но това е друга история. Та неговата теория е, че така бил прекалено уязвим и трябвало да остави физическото си тяло да умре. Моята теория, от друга страна, е, че не бива. Той си държи на неговото, аз – на моето...

– Чарли – грубо ме прекъсна тя, – всичко това е невъзможно. Какви ги говориш...

– Следи ми мисълта. – Усещах паниката да се надига в гласа ѝ. Все пак ми беше едновременно сестра и психоаналитик. Никой не бе по-квалифициран от нея за подобен разговор. Бях открила страхотните си способности в нощта, когато победих демоните, но какво бяха сторили с Рейес само. Дори и на мен ми се завиваше свят, като се замислех за това. Май не ѝ беше нужно да чува за този епизод.

– Опитвам се.

– Така че – заговорих забързано, преди да съм изпуснала пълното ѝ внимание, – за да предотвратя самоубийството му, свързах нематериалното му същество с физическото му тяло.

– Какво си направила?

– Зная. Но бях отчаяна. Той щеше да се самоубие. Само да знаеш на какво е способен с меча си. О, разказах ли ти за огромния му меч? И не, не използвам метафора. Така че, трябва да ти кажа...

– Чакай, Чарли – прекъсна ме тя отново – Свързала си го? Какво точно следва от това?

– Обикновено загряваш по-бързо.

– Направо ме побъркваш! – Тя буквално ми се развика и си дадох сметка, че трябваше да водим този разговор очи в очи. По телефона не се ориентирах в настроенията ѝ толкова добре. Тя трябваше да вземе това предвид.

– Знам, извинявай. – Може би трябваше да обяснявам по-разбрано. – Ами, с други думи, той не може да напуска материалното си тяло. Свързан е с него. А сега Рейес Фароу, едно от най-могъщите създания във вселената, иска да говори. – Стомахът ми се свиваше всеки път, когато се сещах за това. – А, и още... – За малко да забравя най-интересното. – Татко идва в офиса тази сутрин и настоява да се откажа.

– От срещите със сина на Сатаната?

– Не, от детективската работа.

– О, ясно.

– Е, какво мислиш?

– За татко?

– Не, с татко ще се оправя. – Въпреки че май нямаше да е лесно. Последния път, когато се държеше странно, един мъж ме нападна с касапски нож. Наточен. Ножът, не мъжът. – За Рейес, тръгнала съм да говоря с него.

– Чарли, главата ми едва побира това, а и пациентът ми за девет часа е тук.

– Сериозно? Ще ме зарежеш ли?

– Само временно. Обади ми се след един час.

– Малко вероятно – отговорих аз, но тя вече беше затворила. Боже. А аз изцяло на нея разчитах.

Не беше лесно да приемеш всичко това. Ясно ми беше.

Не беше лесно да приемеш Рейес Фароу, по дяволите. Освен това в момента трябваше да се съсредоточа в търсенето на изчезналата съпруга на доктор Йост, вместо да кръстосвам страната с надежда за аудиенция с принца на долната земя. Толкова ми беше ядосан, след като го свързах, че отказваше да ме види. Точно затова бях изненадана, когато Нийл Госет се обади.

Сега всичко излизаше на повърхността. Чувствата, свързани с Рейес, вряха и кипяха у мен. Бях го търсила толкова дълго, споменавах го в молитвите си всяка вечер, а после открих, че вече над десет години е в затвора за убийство. Бях разочарована, но по егоистични причини. Исках да бъда с него. Искаше ми се да го бях спасила онази вечер, когато с Джема бяхме ученички, да го бях отвела от онзи ужасен момент, от онзи ужасен човек. Но той не прие предложението ни да помогнем. Когато узнах, че е убил мъжа, който го биеше жестоко тогава, се почувствах виновна. Тогава дори не знаех кой е той, че буквално е син на Сатаната. Научих съвсем наскоро.

– Трябва да е гадно да израснеш в ада – казах на глас.

– Пак ли си говориш сама?

Обърнах се към тринайсетгодишния мъртъв бандит, който се появи на съседната седалка.

– Здрасти, Ейнджъл. Как са нещата от другата страна?

Бях се запознала с Ейнджъл същата вечер, когато срещнах и Рейес. Беше умрял десет години преди това, когато най-добрият му приятел решил да извърши убийство от кола, без да сподели с него преди това. Тъй като Ейнджъл шофирал, бил леко изненадан, когато приятелят му започнал да стреля от прозореца на откраднатата от майка си кола. В желанието си да го спре, Ейнджъл платил най-високата цена. От моята позиция, обаче, цената, плащана от мен всеки ден, ми излиза доста солена. Не знам с какво съм заслужила малкото леке. Не че бих се лишила и от една минута общуване с него.

– Супер – отвърна той и сви рамене. Носеше мръсна тениска и червена кърпа, която обрамчваше физиономията му, смесица от детска невинност и младежка пакостливост. – Мама има цял куп нови клиенти. Има статия за нея във вестника и там се казва, че е най-добрата козметичка в целия град. Била царица с комедоните, каквото и да значи това.

– Леле, това е страхотно. – Ударих го по рамото и той се ухили глуповато.

– Ами да – каза той. – Е, имаме ли случай?

– Всъщност да. Има един лекар, който се е опитал да се отърве от жена си.

– Сериозно?

– Сериозно.

– Богаташ?

– Да.

– И е извършил престъпление? Стига бе.

Усмихнах се и оставих Ейнджъл да си позлорадства. Нищо не го радваше така, както богаташи, които вършат глупости.

– Приключи ли? – попитах, след като той изреди всички основания богатите да получават по-строги присъди от бедните, а не обратното.

– Трябва да има скала. Колкото си по-богат, повече рискуваш.

– Сега вече приключи ли?

– Май да.

– По-добре ли ти стана?

– Би могло, ако ми беше позволила да те видя гола.

– Та този лекар – прекъснах го, преди да се заплесне твърде много – е направил нещо на жена си, а след това я е обявил за изчезнала. Няма труп, затова искам ти да го проследиш. Може да ни заведе право при нея.

– Свършил ли е работата?

– Точно това искам да разбереш. Надявам се, че ще ни отведе при нея. Нещо като връщане на местопрестъплението, сещаш ли се? – Дадох му цялата информация за доктор Нейтън Йост, включително описанието му и домашния му адрес.

– Добре, но ако го е извършил, защо просто не го арестуваш?

– Аз не извършвам арести.

– За какво те бива тогава? – подразни ме той.

Отвърнах му е най-чаровната си усмивка. Онази, сияйната, не зловещата.

– Това е тема за дълга дискусия, красавецо.

– Не ми изглежда добра идея. – Той си играеше е решетките на климатика. Зачатъкът на растителност по брадичката и над горната му устна му придаваше почти мъжествен вид.

Имаше тъмнокафяви очи е гъсти мигли и ъгловата челюст, с каквато всеки мексикански гангстер би се гордял.

– Може би имаш право – казах и отново насочих вниманието си към един мотоциклетист, явен самоубиец, ако можеше да се съди по криволиченето му между колите. – Може и да не ни помогне, но е единственото, което ми хрумва и искам да го пробвам.

– Не, за теб говоря. Това, че отиваш да се видиш с него.

Ейнджъл никога не си е падал по Рейес. Май не можеше да го види другояче освен като син на Сатаната.

– Защо го казваш?

Той въздъхна притеснено, сякаш ми го бе обяснявал хиляда пъти.

– Обяснявал съм ти хиляда пъти. Рей’азиел не е това, за което го мислиш.

Само при споменаването на името на Рейес от другия свят ме побиха тръпки.

– Миличък, аз знам какво е той, не помниш ли?

Ейнджъл се взира през прозореца в продължение на почти километър, а после промълви:

– Той е много ядосан.

Кимнах.

– Знам.

– Не, не знаеш. – Той се втренчи в мен, а огромните му кафяви очи силно се присвиха. – Сърдит е. Ама направо вселенски сърдит.

Не бях съвсем сигурна какво иска да каже, но хубаво.

– Чак толкова ли?

– Дори не подозирах, че могъществото му стига дотам. Просто мисля, че сега не е подходящ момент да го посетиш.

– Аз го свързах, Ейнджъл.

Той ме погледна умолително и събра вежди в тревожна гримаса.

– И така трябва да си остане. Моля те, Чарли. Ако го освободиш.., не се знае какво ще направи. Той е бесен.

Подъвках долната си устна известно време, преследвана от чувство за вина.

– И без това не знам как – признах.

– Какво? – попита изненадан той. – Не знаеш как да го освободиш?

– Не. Вече опитах.

– Не! Недей. – Той започна да размахва ръце, сякаш за да зачеркне тази идея. – Просто го остави. Така или иначе причинява всевъзможни гадости по света. Какво ли ще направи, ако го освободиш?

– Какво искаш да кажеш? Какви гадости причинява?

– Обичайните. Земетресения, урагани, торнадо.

Опитах се да се усмихна, но не се получи.

– Ейнджъл, тези неща се случват от само себе си. Рейес няма нищо общо...

– Ама ти наистина ли не си наясно? – Той ме погледна, сякаш бях наполовина глупачка и наполовина идиот.

– Ейнджъл, как би могъл Рейес да влияе на времето? – Никога не бях приемала Ейнджъл като привърженик на теории за конспирация. Кой да знае?

– Гневът му променя равновесието на всичко като при онази въртележка в лунапарка. Не си ли забелязала?

О, да, много деца бяха повърнали обяда си на въртележката.

– Миличък...

– Знаеш ли, че имаше земетресение в Санта Фе? В Санта Фе! – Той вдигна ръка, когато се опитах да споря отново. – Каквото и да правиш, само не го освобождавай. Аз ще проследя онзи кретен доктора.

Преди да успея да кажа нещо, беше изчезнал. Нямах много вяра на твърденията му. Това, което казваше, бе невъзможно. Гневът на Рейес да причинява природни бедствия? Доста хора бях ядосвала, но не чак като за земетресение.

Все пак реших за всеки случай да се обадя на Куки.

– Какво има, шефе?

– Въпрос: имало ли е земетресение в Санта Фе?

– Не си ли чула за това?

– Мили боже. Къде съм била, по дяволите?

– Определено трябва да следиш новините.

– Не мога.

– Защо?

– Потискащо е.

– Да бе, щото да общуваш с мъртъвци хич не е. Това си беше чисто грубиянство.

– Ама наистина ли? – попитах – Земетресение?

– С най-висок магнитуд за последните сто години. Мамка му.