Третият гроб отсреща

Глава 22

От тавана започнаха да се сипят камъни и прахоляк и тътенът се отрази във вдлъбнатите стени. Инстинктивно покрих главата си с ръце и гледах срутването изпод лакътя си. Изненадах се от количеството земна маса, което се изсипа, сякаш се беше носило във вакуум през цялото време, докато съдбата не беше решила да включи и гравитацията. Стомахът ми се сви при тази гледка и в един миг времето застина, сякаш креташе едва-едва като костенурка, движеща се срещу мощен ураган.

Във въздуха висяха камъни и отломки и почти блестяха в тъмната пещера. Протегнах ръце през прахоляка, който се сипеше, и той се процеди през пръстите ми.

Можех да претичам под срутващата се земна маса и отломки без драскотина. Можех да отида за помощ. Вместо това примигнах и поех риска да се огледам наоколо. Куки се беше вцепенила озадачена, над главата ѝ висеше огромен скален къс, и приближаваше тялото ѝ, тяло, което щеше да се строши като къщичка от кибритени клечки под тежестта му. Щеше да я смаже.

Изтичах, хвърлих се с цялата си тежест към нея и я избутах на земята, когато времето върна нормалния си ход със страховит грохот. Успях да я отместя изпод най-голямата скала, преди да се разнесе експлозия, но не можах да отскоча докрай от пътя на каменния блок и той се спусна надолу, плъзна се по тила ми и с огромната си тежест издра гръбнака ми. Гърбът ми пламна, стиснах зъби, приготвих се за силната болка и прикрих главата на Куки с ръце. Тътенът продължи още няколко секунди, а после настана тишина. Спря тъй мигновено, както и започна. Когато талазите от прах и мръсотия намаляха и се уталожиха, Куки нададе най-кошмарния вик, който съм чувала. Чак костите ми изкънтяха, а най-вероятно и неустойчивият таван.

– Ама моля ти се – промълвих съвсем тихо и се опитах да пропълзя до нея. – Ще крещиш ли сега?

Тя спря, огледа се тревожно, като надзърташе през мръсотията по очите си.

– Ранена ли си? – попитах и не спирах да плюя боклуци.

– Не, не. О, боже, а ти?

Замислих се.

– Май не. Нищо сериозно. – Гърбът ми пареше, но можех да се движа. Това беше добър знак. – Дано не ти се крещи повече. Все пак сме в доста неустойчива пещера.

– Извинявай.

В този момент се сетих за Тереза и започнах да се катеря по новите отломки към отвора. Още я усещах.

– Тереза, добре ли си? – Не получих отговор и се обърнах към Куки. – Можеш ли да ми донесеш фенер, вода и одеяло от Мизъри?

– Естествено – каза тя и бавно се изправи.

– Сигурна ли си, че не си ранена?

– Не, аз само... – Тя ме гледа известно време. – Ти ми спаси живота.

– Не съм. Честно. – Моментът не беше подходящ.

– Не го бях виждала преди.

– Как животът ти минава като на лента пред теб? Разочарова ли те? Защото, когато на мен ми се случва...

– Не, теб. Как се движеше. Баща ти говореше за това, но.., никога не го бях виждала.

Тя беше замаяна и объркана.

– Хайде, успокой вече топката, миличка. Фенер?

– Да, фенер, ясно.

Тя се запрепъва към мен, а аз едва не се изкикотих. Поне не много силно. Посочих в обратната посока. Тя отвори телефона си и тръгна по релсите, като подмина един мъртъв миньор. Дъхът ми спря, щом го видях. Той първо гледаше Куки, а после погледна мен. Заради лампата на каската му лицето му беше в сянка, но по мои сметки беше умрял около 1930 година.

Той потупа каската си. Досега не бях виждала мъртъв миньор. Миньонче – да. Миньор – не. Дрипавите му дрехи бяха покрити с мръсотия. Предвид района, явно бяха добивали мед, а може би дори сребро.

Той тръгна към мен, спря до краката ми и се опита да надникне зад мен, за да види какво гледам. Мъртвите бяха доста любопитни.

– Казвам се Чарли – представих му се. Той ме погледна отново и тъй като вече беше по-близо, успях да различа лицето му. Изглеждаше малко под четирийсетгодишен, но миньорският живот не беше лек, така че не беше лесно да се прецени. Имаше мрежа от бръчици около очите, в които мръсотията не бе успяла да проникне.

– Харди. – Той стисна устни. – Тя прекара известно време тук – каза със силен глас. Посочи към камарата с брадичка.

Кимнах.

– Изчезнала е преди няколко дни. Знаеш ли дали е ранена? Сигурна съм, че е обезводнена.

– Ще проверя – мина през купчината пръст, върху която лежах, и май възнамеряваше да мине през мен, но се отказа.

Мъртвите можеха да преминат през мен от другата страна. В друг случай дори и на тях им идвах малко в повече. Удари коляното си в гръдния ми кош и ме погледна изненадан.

– Съжалявам – казах, – ще трябва да заобиколиш.

Той ме огледа добре, после попита:

– Какво си ти?

– Нещо като жътвар на души. В добрия смисъл.

– Както кажеш, госпожо. – Той чукна с два пръста каската си и ме заобиколи. Няколко секунди по-късно се върна да докладва. – Изглежда си е счупила крака. Опитала се е да направи шини, но май не е добре.

– Мамка му. Бих се изненадала, ако не е получила гангрена. – Огледах се за нещо, което би ми помогнало в неуспешния ми спасителен опит. Неговата лампа ми беше от полза, но наоколо имаше само мръсотия. И камъни. – Мислиш ли, че мога да направя отвор? – попитах го. – Трябва да я измъкна оттам. Не зная колко дълго ще издържи таванът.

– Тогава мисля, че е по-добре да опиташ, госпожо. – Той огледа пещерата. – Пробвай да си помогнеш с тази греда.

– Може да причиня още повече разрушения.

– Има го този риск.

Започнах да копая отново.

– Как изглеждат нещата от другата страна?

– Таванът е здрав. – Той изчезна и пак се появи. – Гредите от онази страна са солидни.

Тереза беше много слаба. Вече едва я усещах. Когато преди два дни Ракетата се беше появил в Мизъри, ми беше казал да бързам и аз бързах. Гребах и копах, докато не направих достатъчно голям отвор, че да мина през него. С телефона в ръка пропълзях по корем върху острите скали. От тавана не спираше да се сипе прахоляк, така че косата ми приличаше на огромна мръсна топка.

В този момент Гарет щеше да ми е от полза. Не трябваше да се отървавам от него. Нито да хвърлям телефона му в гьола.

Когато стигнах върха на отломките, се протегнах надолу за ръката на Тереза. Тя простена и се опита да стисне моята в отговор.

– Здравей, миличка. Идва помощ, но трябва да те измъкна оттук, ако е възможно.

Тя хвърли бърз поглед към светлината от телефона ми и това ми позволи да видя зениците ѝ. Те се стесниха идеално. Приличаше на брат си и сестра си, с тъмна коса и изумително сини очи. Беше слаба и бледа, но това можеше да се дължи колкото на обстоятелствата, толкова и на наследственост.

Минах през дупката и застанах над нея, за да се обърна. Спуснах се по наклона, Харди се появи зад мен и насочи лампата си към раница, която очевидно беше пълна със запаси, вода, набор за първа помощ, а също и каска за пещери и разни принадлежности за катерене. Тя беше шинирала крака си с алуминиева рамка от раницата и въже. Умница. Явно бе правила някакво проучване, когато таванът беше поддал.

Вече наистина бях объркана. Доктор Йост беше виновен, усетих го, но за какво? Саботирал бе мината? Дори и да го бе направил, за какво беше виновна Тереза?

– Повръщала ли си, Тереза?

Тя поклати глава.

– Нямам сътресение – каза тя с дрезгав шепот. Почти не можеше да повдигне главата си. – Само счупен крак.

Пипнах кожата ѝ. Топла, но не прекалено. Надявах се притокът на кръв да не е прекъснат и да няма гангрена.

– Не знам колко още ще издържи таванът. Мислиш ли, че ще успееш да се преместиш, ако ти помогна?

Тя кимна.

– Идва още помощ. Можем да почакаме.

– Не. Просто не можех да мина през отвора сама. Не беше достатъчно голям. Как ме откри? Съпругът ми ли ти каза къде да търсиш? – Явно дори мисълта, че ще бъде спасена, ѝ даваше сили. Усещах как адреналинът във вените ѝ усилва пулса ѝ.

– Чух те – казах и претърсих раницата ѝ. – Имаш още едно шише вода – допълних и се изкатерих обратно при нея.

– Пестях я.

– За официален случай? – попитах и отворих капачката. – Можех да я раздрусам и да те изпръскам, за да е по-тържествено.

На лицето ѝ се появи лека усмивка, когато отпи и ми върна шишето.

– Съпругът ти знаеше ли, че си тук?

Тя се опита да свие рамене, но се предаде.

– Проучвам този район постоянно, но не му казах, че пак проверявам мината. Идвам тук доста често.

– Значи не е бил тук с теб?

Тя ме погледна набързо в опит да разбере накъде бия, после поклати глава.

– Не. Тръгнах рано в събота сутринта, преди той да е станал.

Тогава някой бе направил нещо да саботира мината, преди да дойде Тереза или след като вече бе влязла вътре. Но какво? Гредите не бяха срязани. Буквално изглеждаха сякаш някак са се плъзнали и отклонили.

Харди коленичи до мен с мрачно изражение, защото знаеше добре какво се опитвам да разбера.

– Тя го направи – каза той и поклати глава.

Слисана, повдигнах въпросително вежди.

Той кимна.

– Сама разхлаби гредите. – Погледът му се рееше към стените. – Занимава се с това от известно време.

Сърцето ми подскочи.

– Защо? – прошепнах.

Той сви рамене и каза:

– Не съм сигурен, госпожо. Но мисля, че не планираше да е тук по време на срутването.

Поех дълбоко дъх и с усилие изтиках въпросите от съзнанието си.

– Готова ли си, миличка? – попитах Тереза.

– Мисля, че да.

– Ще го направим бавно. – Безкрайно внимателно преметнах едната ѝ ръка през врата си и я приближих към наклона. Миньорът правеше същото за мен, преместваше ме сантиметър по сантиметър. След около две минути се бяхме придвижили само на два метра. – Добре, не чак толкова бавно.

Тя се засмя леко и бързо притисна с ръка едната си страна.

– Счупени ли са? – попитах и кимнах към ребрата ѝ.

– Не, мисля, че са само натъртени.

С още малко усилия успяхме да я докараме до отвора и да я измъкнем през него. Тереза плати висока цена. Тя охкаше през зъби като се плъзна от другата страна. Е, не онази друга страна. Острите камъни я издраха и ожулиха.

– Приятелката ти се връща – съобщи Харди.

Без колебание се провикнах през отвора.

– Куки, стой там!

– Какво? Не. Ами нужните неща?

– Почти извадих Тереза през отвора, но таванът се разпада дори само от говора ни. – Надникнах и видях светлината от фенера по пода. – Куки, какво правиш?

– Каквото трябва – отвърна ми задъхано. – Не съм вървяла толкова време за нищо.

Тя остави фенера до отвора и се протегна да помогне на Тереза. На няколко метра от нас се изсипа нова доза прахоляк и тя ме погледна с разширени очи.

– Побързай.

В момента, в който прехвърлих Тереза, се втурнах обратно за каската, покатерих се върху купчината отломки с помощта на Харди и се изтласках надолу да помогна на Куки. Двете подкрепяхме Тереза да върви пред нас. Тя се вкопчи в мен и простена през зъби заради усилващата се болка. Дори се уплаших, че ще припадне.

– Идва помощ – каза Куки, докато слагах каската на Тереза и обвих ръце около нея.

Тереза се сви, когато я връхлетя следващият пристъп на болка. Изплака, когато с Куки я поведохме напред.

– Много съжалявам, Тереза – промълвих.

Тя поклати глава, твърдо решена да се справи. Адреналинът премина през тялото ѝ и тя закуцука, а ние я теглехме. Нов водопад от мръсотия се изсипа върху главите ни и почти свали каската от главата на Тереза. Оправих я и продължихме напред.

И тогава ахнах крайно неуместно, когато ме осени.

– Олдрич Мийс! – извиках.

Разбрах колко съм сбъркала, когато таванът започна да се руши около нас.