Третият гроб отсреща

Глава 25

Мисля, че имаш право. Да повикаме ли лекар? Опитах се да се концентрирам върху гласа до мен, мъжки, категорично чичобобовски, но не можех да разбера откъде идва. Тогава се чу друг глас и аз се опитах да се концентрирам върху него.

– Определено, да, върви да доведеш някого.

Куки беше от лявата ми страна. Държеше ръката ми, което беше глупаво. Обикновено не се държахме за ръце пред хората. Исках да кажа нещо, но осъзнах, че някой е залепил очите ми и не мога да ги отворя. Мамка му. Когато се опитах да се оплача, открих, че устата ми е сполетяна от същата съдба. Освен това, някой я беше натъпкал с памук.

Намръщих се и от мен излезе грозен стон.

– Миличка, Куки е. В болница си.

– Мм-мм – казах. И точно това имах предвид. Беше абсурдно. Никога не бях приемана в болница, в стая с изглед или пък без, не можех да съм съвсем сигурна, но определено усетих, че под мен има легло.

– Тя събуди ли се? – някакви хора се раздвижиха и чух гласа на сестра ми.

– Чарли? – повика ме тя и тогава ме връхлетяха толкова много спомени, че бе просто нереално. Един от изникналите въпроси беше "Дърветата от дърво ли са?". Проклет да бе изобретателят на каноконлита.

– Какво мислиш? – попита Джема и аз щях да ѝ кажа точно какво мисля, ако една сестра не ни беше прекъснала, преди да успея да го сторя.

– Шевовете са добре. Операцията беше успешна. Ще може да използва ръката си пълноценно, след като мине през физиотерапия.

Ръката ми? Какво се беше случило с ръката ми, по дяволите?

После някой излезе и Джема продължи да задава въпроси.

– Здравей, тиквичке – чух гласа на чичо Боб. Изобщо не можех да го свържа с образ. – Чуваш ли ме?

– Мм-мм.

Той се изхили.

– Ще приема това за "да".

Вдигнах свободната си ръка и се опитах да почувствам лицето си. Нямаше го! Тогава Куки насочи ръката ми малко вляво.

– Ето така – каза тя.

О, слава богу. Имах бинт на главата, което бе малко оскърбително, тъй като бинтовете излязоха от употреба още през осемдесетте години, а ето че половината ми лице беше покрито с огромна марля. Сигурно изглеждаше ужасно.

Какво се беше случило с мен, дявол го взел? Тогава си спомних.

– Боже мой! – изпъшках и се опитах да седна.

– О, не, недей – каза гласът и започвах да мисля, че е чичо Боб.

– Уокър – казах, ала излязоха само нечленоразделни звуци.

– Ти разбра ли това? – Явно Чибо питаше Куки. – Нито пък аз. – Той се наведе към мен и заговори силно и отчетливо, сричка по сричка: – Пие ли ти се вода?

Потреперих силно и опипах лицето му с ръка.

– Тук съм – извика той.

Щом докоснах лицето му, покрих устата му с ръка и казах:

– Шшшш.

Куки се изкикоти.

– Съжалявам – каза той и хвана ръката ми.

– Не виждам.

– Ето, топла кърпа. – Куки попи очите и лицето ми, поне тази част, която не беше превързана и най-после успях да отлепя клепачите си един от друг.

Примигнах и се опитах да фокусирам. Чичо Боб беше от дясната ми страна и аз се протегнах отново, за да пипна лицето му, тъмните му мустаци погъделичкаха дланта ми. Куки беше отляво и държеше другата ми ръка, но не можех да я стисна.

– Рейес – казах, когато тя стрелна с поглед чичо Боб.

– Той е добре, миличка. Не се тревожи за него.

Послушах съвета. Отново се унесох, събуждах се и заспивах в продължение на часове. В един момент имаше някакви хора, а в следващия бяха други. Когато накрая се събудих, без да се чувствам, сякаш върху мен се е стоварила цяла къща – всъщност още се чувствах, сякаш върху мен се е стоварила цяла къща, но можех да остана будна за повече от десет секунди, – в стаята беше тъмно и светеше само една слаба лампа на апарата до мен. И нямаше посетители, с изключение на един – Рейес.

Почувствах топлината и енергията му. Отворих очи и веднага го видях, приседнал на облегалката на стола в ъгъла, мантията му се простираше до земята като черна мъгла, поглъщаше стените и апаратурата. Качулката му беше свалена и той се взираше в мен, без да отклони поглед.

– Добре ли си? – попитах, а устата ми още беше пълна с памук.

Той скочи на крака, а мантията му се развя. Щом се спусна отново около него, той се обърна към прозореца и се загледа в светлините на града. А може би в контейнерите за боклук отзад. Кой може да каже?

– Аз съм виновен.

Сбърчих вежди.

– Не си виновен.

Той ме погледна през масивното си рамо.

– Ти наистина трябва да разбереш на какво си способна – каза и ме огледа от глава до пети.

Изведнъж се засрамих. Бях с дълбоко порязване на лицето, а ръката ми имаше ужасяваща нужда от рехабилитация. Уокър беше прекъснал сухожилията на ръката ми и ги беше срязал донякъде на крака ми. И като стана дума за Уокър...

– Къде е той? – попитах.

-Уокър?

Кимнах.

– В същата болница.

Разтревожих се. Никога не се бях страхувала от никого, през целия си живот – е, ако не броим Рейес, – но само името на Уокър предизвика ужас у мен. Това ме накара да се почувствам ограбена, сякаш ми беше взел нещо скъпо. Невинноста ми. А може би дързостта ми. Нямаше значение кое.

– Няма да може да отиде никъде и да нарани никого повече.

Бях убедена в думите му, но някак си не се успокоих. Той се приближи до мен и прокара пръсти по ръката ми, чувствах как вече заздравява, можех да помръдвам пръстите си лекичко.

– Съжалявам.

– Рейес...

– Нямах представа, че ще стигне толкова далече, когато те погна.

Съзнанието ми зацикли и мислено се върнах малко назад. Това, което каза, беше странно.

– Не те разбрах.

– Знаех, че ще направи нещо – каза той и затвори очи, изпълнен с угризения, – но чак такова... Нямах представа. Освен това бях свързан...

– Какво имаш предвид с това "когато ме погна"? – Той наведе поглед и мисълта влетя в съзнанието ми със скоростта на бейзболна бухалка. – Боже мой, понякога загрявам бавно, сама се изумявам.

– Дъч, само ако знаех...

– Ти си ме използвал.

Наведе глава и леко отстъпи назад.

– Аз съм била стръвта. Колко бавно може да се сети човек? – опитах се да седна, но болката прониза ръката ми. И гръдния кош. И крака. И лицето ми, колкото и да бе странно. Беше рано за заздравяване, дори и за мен.

– Не знаех нито къде е, нито как да го намеря. А и ме беше свързала, помниш ли? Но бях сигурен, че ако разръчкаме достатъчно, ще дотича отнякъде. Планирах да съм с теб, когато това се случи. Следях те навсякъде. После ти загубих следите.

– Рейес, той заплаши Куки и Амбър. Щеше да ги убие.

– Дъч...

– Не ставаше дума само за мен. Или пък за теб.

– Само да знаех.., само да се бях замислил за миг...

– Не си мислил. Това е проблемът.

У него се надигна гняв.

– Ти ме беше свързала – възрази той.

– Свързах те преди две седмици – парирах го аз, а половината ми лице пулсираше от движението. – Защо не започна да го преследваш преди това?

– Не знаех. – Той прекара притеснено пръсти през косата си. – И аз като всички останали мислех, че е мъртъв.

– А как разбра, че не е?

Явно беше засрамен.

– Това, че прекарах десет години от човешкия си живот в затвора за нещо, което не съм извършил, ужасно много забавляваше демоните, когато ме измъчваха. Нямах представа, докато те не ми казаха. После ти ме свърза и не можех да го преследвам.

– И си ме използвал?

– Използвах и двама ни, Дъч. Трябваше да съм неотлъчно до теб, но приятелят ти те следваше навсякъде. Щяха да ме арестуват, ако ме видеха с теб.

Все пак виждах иронията в цялата история. Първо баща ми, а сега и Рейес. Кога щях да се науча? Какво трябваше да стане, за да разбера истинската природа на мъжете? Аз. Единственият човек на тази земя, който можеше да вижда в душите на хората. Който съзираше най-дълбоките им страхове и цвета на аурата им.

– Имам само още един въпрос.

– Добре.

– Защо просто не ми се довери? Да ти кажа честно, не си по-добър от баща ми. Къде им е проблемът на мъжете, защо не могат да бъдат честни и открити и да казват проклетата истина?

Той стисна устни, преди да отговори.

– Нямах ти доверие.

– Какво?

– Ти ме свърза, Дъч. Честно казано, ако имаше и най-малка представа за това, на което си способна, щеше да сториш и много повече. И между другото, трябва да го разбереш. – Той ме изгледа сърдито. – Такава война не води доникъде.

– Каква война? – попитах възмутена. – Твоята война? Тази, която започнаха приятелчетата ти от долната земя? – Поклатих глава, доколкото ми беше възможно. – Не искам да имам нещо общо. Приключих. С теб. С всичко това.

– Дъч, те искат само теб. Искат портала, а това си ти. Освен това са намерили начин да те проследят. Намерили са начин да те открият. – Той се наведе над мен, събра вежди и не можех да преценя дали беше от болка или от гняв. Или от двете заедно. – Трябва да разбереш на какво си способна, на какво си способна наистина и това трябва да стане сега. Не се занимавай повече с тези хора. Трябва да се съсредоточиш върху истинската си работа.

– Тези хора са истинската ми работа.

– Не задълго – отсече той само миг преди да ми хвърли поглед откъм вратата и да изчезне. Типично по мъжки. Напълно неспособен да се изправи и да спори с мен.

Погледнах към вратата и там видях полицай. Не бях в настроение да говоря, затова затворих очи и се престорих на заспала.

– Будна си – каза полицаят.

– Не съм – отворих очи и го погледнах, но не можех да различа лицето му, заради светлината, която идваше зад гърба му. Той влезе в стаята и светлината от апаратите освети лицето на Оуен Вон, моя смъртен враг. Беше типично за него да срита момиче, паднало на земята, за едното забавление.

Взе картона ми и се зачете в него.

– Все така се оправяш – каза той и в гласа му пролича изненада. – Претърпяваш нови и нови поражения, а винаги се оправяш.

– Да ме довършиш ли си дошъл?

Той ме погледна слисано, но после изражението му стана решително.

– Мога да разбера защо мислиш така.

След деня, който бях имала, любезничене с човека, който се бе опитал да ме убие и/или осакати в гимназията, беше на последно място в списъка ми с желани за правене неща. В момента се мъдреше точно под "заврени стръкчета бамбук под ноктите" и над "предателство от обичан човек" в списъка ми с нещата, които мразех.

Погледнах го за миг, любопитството ми беше твърде силно, независимо от поредността в списъка.

– Какво съм ти направила в училище? – попитах, като едва мърдах устни.

Той поклати глава.

– Нищо. Беше много отдавна. Вече няма значение.

Бентът се пропука и най-сетне в мен бликнаха чувства от всякакъв характер.

– Просто ми кажи – изрекох едва ли не умолително, – кажи ми как съм сгрешила, за да го направя отново. Коя е грешката, която повтарям постоянно? – Дъхът ми секна в гръдния ми кош и аз млъкнах.

– Чарли...

– Оуен. – Закрих лице с ръката, която можех да движа, и я захапах, за да не се разплача. – Кажи ми, моля те.

Той въздъхна.

– Взе ми панталоните.

Свалих си ръката, колкото да мога да надзърна между пръстите си.

– Моля?

– Около месец, преди да се опитам да те прегазя, за да умреш от бавна и мъчителна смърт, разлях портокалов сок върху панталоните си. Отидох в тоалетната и ги сложих на мивката, за да изсъхнат, но едно от момчетата ги взе на шега. Изтича и ги хвърли в женската тоалетна. И ти ги взе.

– Дори не съм.., чакай, така беше. Лари Виджил отвори вратата на тоалетната и хвърли вътре чифт мъжки панталони. И... – Хвърлих му извинителен поглед. – Аз ги взех. Мислех, че са от шкафчетата. А на следващия ден... – Срам ме беше да си призная на глас. – ...ги обух. Беше просто шега. Оуен, нямах представа, че са били твои. Реших, че са взети от нечие шкафче и този, на когото са, има спортен екип или друго, което да облече.

– Не бяха и нямах. Просто ме оставиха там и по-късно, когато ти ги облече, мислех, че знаеш, че са мои. – Той наведе поглед засрамено. – На следващия ден, когато мина покрай мен, ме погледна и се изсмя.

Прокарах ръка през косата си и потреперих, като напипах шевове.

– Оуен, не съм се смяла на теб. Смяла съм се просто ей така. Вероятно на нещо, което Джесика е казала. – Джесика беше най-добрата ми приятелка от детството, докато не направих грешката да ѝ кажа твърде много за себе си.

– Сега знам това – каза той. Стоеше до прозореца и се взираше в кампуса на колежа.

– Но има продължение на историята, нали?

Той кимна и се извърна.

– Не можех да изляза от тоалетната. Беше в края на деня и всички си отидоха вкъщи, а аз стоях в тоалетната без панталони. Затова изчаках всички автобуси да тръгнат, сложих си якето и тръгнах да си ходя.

Потреперих. Колко ли е бил засрамен.

– Боже мой – изплаках, щом споменът изплува. – Ти си бил онова хлапе, което "Деветките на Юга" пребиха.

След известно време той кимна.

– Спипаха ме в уличката и буквално ми сритаха задника, за това, че съм без панталони.

– Но ти дойде на училище на следващия ден.

Той сви рамене.

– Не казах на никого. На мама обясних, че съм паднал с колелото. Ако Деветките си бяха държали устите затворени, никой нямаше да разбере. После те видях облечена в моя панталон и всички се смееха и...

Закрих очите си с ръка и се опитах да изтрия спомена.

– Искаш да кажеш, че освен нараняванията, си понесъл и обидата.

– Не можех да ти простя. Деветките не ме оставяха на мира след онзи случай. Трябваше да се изправям пред тях всеки ден.

– Оуен, толкова съжалявам. Затова си се отдръпнал. Нийл Госет каза, че си започнал да страниш от тях.

– Всекидневният тормоз води до това. И не променя факта, че си кучка.

– Така е.

Той се обърна към мен.

– Но ти го търпиш постоянно и все се връщаш за още. Хората от моя отдел не могат да разберат дали си много печена или просто си глупава.

Надникнах между пръстите си.

– Границата е много недоловима.

Той сведе поглед.

– Исках да умреш.

– Да, изясни ми се, когато връхлетя върху мен с колата на баща си.

– Щеше ми се да влача безжизненото ти тяло по улицата и крайниците ти да остават по пътя.

– Но вече го превъзмогна, нали?

– Не съвсем. Обаче си толкова зле, че няма как да ти отмъщавам сега. Можем да си уредим сметките, когато се пооправиш.

– Договорено.

На следващия ден се събудих чак следобед и през прозореца се процеждаше мека слънчева светлина. Чичо Боб беше там, Куки също, а очите ѝ бяха оградени с червени кръгове, които преди ги нямаше.

– Спиш ли достатъчно? – попитах.

– Намерил се кой да го каже – рече тя с тъжна усмивка. – Всички се изредиха да дойдат. И даваха случая в новините. За мъжа, лежал в затвора за убийство, което не е извършил. Май Рейес ще стане известен.

– Значи няма да се връща в затвора?

– Говорих с твоя приятел, Нийл Госет – обади се чичо Боб. – Ще бъде на лек режим, докато уредят документите.

– Но защо не го пуснат още сега? – попитах разтревожена. – Човекът, за чието убийство е пратен в затвора, дори не е мъртъв.

– Трябва да докажат, че това наистина е Ърл Уокър. Трябва да се оформят документите и съдията да прегледа случая. Не става като по филмите, миличка.

– Е, как е той? – попитах.

– Добре е – каза Чибо. – Беше се обадил в полицията, преди още да стигне в апартамента ти и беше там, когато пристигнахме. Предаде се без проблеми. Наистина ли това е човекът, за чието убийство е бил в затвора? – попита накрая той.

Знаех, че ще го приеме тежко. Пращането на някого в затвора за убийство, което не е извършил, би объркало ценностната система на всяко добро ченге.

– Нямало е как да знаеш, чичо Боб. Чакай – сбърчих вежди, – какво искаш да кажеш с това, че се е предал? Все пак не е имал избор, нали?

– Всъщност първите полицаи на местопрестъплението са били малко ангажирани. Нямали са представа кой е той. Представил им се е и е казал, че купчината счупени кокали са Ърл Уокър.

– Той им е казал? Въпреки огнестрелните рани?

Чибо и Куки се спогледаха.

– Той не е прострелян, миличка – каза Куки.

– Боже, значи е по-бърз, отколкото предполагах. Бих се заклела, че беше ранен. Видях Уокър да натиска спусъка. Видях куршумите да летят към сърцето му.

Пак започнаха да се споглеждат. Куки хвана ръката ми.

– Миличка, това не е бил Рейес. – Тя прехапа долната си устна и промълви: – Бил е Гарет Суопс.

Обърках се, затворих очи и извиках в съзнанието си спомена за онзи момент. На вратата се появи едър мъж, а Рейес идваше към мен. Просто съм предположила, че е той.

– Суопс? – измърморих накрая. – Гарет е влязъл през вратата?

– Да – каза чичо Боб.

– Гарет Суопс е прострелян? – Умът ми не го побираше. – Не, това беше Рейес. Трябва да е бил той. Той влетя през вратата и.., пистолетът гръмна.

– Миличка, защо не си починеш малко?

– Сигурно грешите. – Шокът и отричането се бореха за първенство в обърканата ми глава. Нямаше начин да не грешат. Гарет прострелян? Заради мен? Опитах се да стана от леглото: – Той тук ли е? Трябва да го видя.

Чичо Боб ме побутна назад към планината от възглавници.

– Чарли...

– Не мога да повярвам, че са го простреляли заради мен. Отново. Трябва да го видя. Сигурно е бесен.

– Не можеш, миличка. – Чичо Боб наведе глава и усетих горещи вълни от тъга и съжаление да прииждат към мен.

Погледнах Куки и зачервените ѝ очи и усетих ужасен студ от страха, който обхвана гръбнака ми и ме погълна цяла. Насилих се да погледна чичо Боб. И зачаках.

Виждах как се чуди какви думи да подбере, как да ги изрече, после отвори очи и прошепна:

– Той не оцеля, миличка.

Изведнъж всичко изчезна.