Третият гроб отсреща

Глава 24

Докато приключим с доктор Смърт, беше станало късно, чувствах се уморена и ме болеше главата. Общо взето Лутър прие доста добре новината, че едва не е загубил и двете си сестри. А може би се дължеше на това, че сестрите му го бяха упоили с транквиланти. Завиждах му, докато се качвах към скромния си дом със съзнанието, че трябва да поспя. Точка по въпроса. С Рейес или без Рейес, нужен ми беше сън. Затова беше напълно разбираемо, че едва не припаднах, когато отворих вратата и видях Амбър да спи на канапето пред включения телевизор и едър мъж, който беше застанал зад нея, насочил пистолет към главата ѝ, да ме гледа с безкрайно търпение.

Влязох, а мъжът вдигна месестата си ръка и сложи пръст пред устните си, за да съм тиха. После кимна към Амбър. Пистолетът буквално опираше в слепоочието ѝ и можех само да се моля да не се събуди от студения метал. Пуснах чантата и ключовете си на плота и вдигнах ръце, за да покажа, че се предавам. Той се усмихна и ме повика при себе си с ново кимване.

Беше по-стар от предишния път, когато го видях. Но физиката му, мазната му побеляла коса и яките му къси ръце не се бяха променили, откакто хвърлих тухла по прозореца на кухнята му, за да не позволя да пребие момчето до смърт. Образът му се беше запечатал в съзнанието ми.

– Чух, че ме търсиш – прошепна той. Погледът ми се стрелна към спящата Амбър. – Спи – увери ме той. – Тук съм от часове, а тя не е помръднала.

Гласът ми трепереше, когато продумах:

– Направи ли ѝ нещо?

– Не – намръщи ми се той укорно, – не си падам по малки момиченца.

Сетих се по какво си падаше. Доказателството за това лежеше сред бельото ми в съседната стая. Като си помислих как се беше държал с Рейес докато е бил малък, осъзнах, че едва ли имаше човек на света, когото да мразя повече.

– Нека я заведа у дома ѝ – прошепнах. – После съм на твое разположение.

– Приличам ли ти на глупак? – попита той.

– Не особено – казах бързо, за да го успокоя, – точно затова го предложих. Предполага се, че си мъртъв. Не би искал някой да те види тук. Ако намерят твоите отпечатъци, играта, която играеш повече от десет години, ще приключи. Няма да е много забавно.

Измери ме с поглед и каза:

– Отпечатъците няма да са проблем, когато изгоря апартамента.

– Значи си умен.

– Не се дръж снизходително – изрече с безспорно заплашителен тон. Наведе се към мен и усетих топлия му дъх по лицето си. – Ще я събудиш и ще я изпратиш до вратата. Ако тя или майка ѝ се върнат, и двете са мъртви. Ще убия първата, която прекрачи прага, а после ще хвана и другата. Ясно ли ти е?

Едва преглътнах.

– Напълно.

Той отмести пистолета, за да мога да я вдигна. Ако трябваше да спасявам само своята кожа, бих хукнала в мига, щом го видях, но не и с Амбър тук. Не можех да рискувам живота ѝ.

– Амбър, миличка – промълвих и я разтърсих леко, – по-добре да си лягаш, сладурче.

Тя примигна сънено и се опита да фокусира погледа си към мен.

– Майка ти ще се чуди къде си.

– Добре – каза тя уморено, – извинявай. Заспала съм.

Усмихнах се.

– Няма нищо, миличка. Просто не искам майка ти да се тревожи.

Помогнах ѝ да стане и я поведох към вратата, като благодарих на всичко свято, че дори не забеляза чудовището с 38-милиметровия пистолет с рязана цев в стаята. След като първо тръгна към дрешника и към килера, уцели правилната врата. Уокър хвана ръката ми, да не би да прекрача прага. За щастие вратата ѝ беше отключена. Тя я отвори и влезе без колебание.

За секунда си помислих за бягство. Дали наистина щеше да погне Амбър и Куки? Не, разбира се. Щеше да тръгне след мен. Ами ако ме хванеше? Какво щеше да стане, ако не успеех? Нямах съмнение, че ще се върне, за да изпълни обещанието си. А аз щях да лежа мъртва на паркинга или на пътеката и нямаше да мога да помогна.

Само пет секунди, след като Амбър затвори вратата, може би за трети път днес усетих остра болка в главата си и разбрах, че е решено вместо мен.

– Дъч.

Чух гласа на Рейес в далечината. Опитах се да се протегна и да хвана ръката му, но открих, че моята прилича на дим, рехава бяла материя.

– Рейес.

– Шшшш – каза Ърл, щом дойдох в съзнание, но не беше, за да не викам. Не ми беше запушил устата. Само ме предупреди.

Той завлече отпуснатото ми тяло до един стол, върза ръцете и краката ми за него с кабел и тогава ми светна, че вероятно съм в беда.

– Споменах ли колко мразя мъченията? – попитах, като едва произнасях съгласните.

Той остави пистолета в края на масичката до лявата си ръка и смачка лицето ми в месестата си ръка. Не беше чак мъчение, но беше ужасно дразнещо.

– Ето какво ще направим – изрече той тихо и бавно, за да го разбера. – Ще те кълцам и ти ще кървиш. Викай, ако мислиш, че ще ти помогне, но първият, който прекрачи прага, ще умре. Ще прережа гърлото на хубавичката ти секретарка, преди да е разбрала, че съм тук. – Наведе се напред и усетих топлия му кисел дъх по лицето си – А кой ще е следващият, който ще дойде?

Амбър. Нямаше нужда да го казва.

– Амбър.

Или пък имаше.

– И нека ти изясня нещо. – Той се наведе колкото можеше по-напред. – Много ми е приятно да наранявам деца.

Явно бе имал тежко детство.

Двайсет минути по-късно той доказваше малко по малко колко умело действа със скалпела. Не можех да не се зачудя как не е станал хирург.

През мен премина пареща болка при поредното срязване, този път по вътрешната част на бедрото ми. С джинси, без джинси... Не му пукаше. Стиснах здраво зъби и забелих очи, когато усетих прореза точно до сухожилието си. Този срез беше дълбок и твърде близо до феморалната артерия. Или през нея. Вече не виждах. Кръвта от раната на главата ми се стичаше в очите ми и капеше от миглите ми.

– Още веднъж – каза той леко раздразнен.

Добре дошъл в клуба, приятел.

– Защо ме търсеше? Как разбра, че съм още жив?

Исках да му отговоря, наистина исках, но явно гласът ми не можеше да превъзмогне убийствената болка. Знаех, че само да отворя устата си, за да отговоря, и ще закрещя. Куки щеше да дойде. Амбър щеше да я последва. Тогава моят свят щеше да изчезне.

Отново бях поставила хората, които обичах най-много, в смъртна опасност. Може би баща ми имаше право. Може би трябваше да се откажа, да стана счетоводител или да разхождам кучета. Какво толкова би могло да ми се случи тогава?

Рейес винаги бе до мен в нужда, но аз го бях свързала. Пазех го да не се самоубие, а ето че така аз самата се самоубивах. Беше тъжно, че не можах да се справя и две седмици без да е нужно той да ми спасява задника.

– Ти решаваш – каза Уокър само миг, преди да усетя изгарящото порязване под лакътя на лявата си ръка.

Усетих как този път сухожилието се скъса, отметнах глава назад и прехапах езика си, за да не изкрещя. Болката обаче ме превзе. Очите ми се извъртяха към небето и се строполих отново при Рейес.

– Дъч – каза той някъде от мрака. – Къде си?

– Вкъщи – измънках.

– Освободи ме – изкомандва задъхано той, имах чувството, че тича. – Няма да стигна при теб навреме. Мамка му, Чарли.

– Не зная к...

– Кажи го! – нареди той през зъби. – Само кажи думите.

– Съжалявам. – Безсилието ме завладя и усетих, че го оставям отново. За първи път в живота си бях сигурна, че ще умра, и нито той, нито аз можехме да го предотвратим.

Скалпелът прати нов шок по нервните ми окончания. Примигнах през кръвта, която се стичаше по миглите ми и неописуемата болка, най-силната, която бях изпитвала, ме върна в съзнание. Поех дълбоко дъх, сякаш бях изплувала от дъното на океана.

Уокър беше срязал гръдния ми кош, скалпелът се плъзгаше по ребрата, сякаш хлапе прекарваше пръчка по ограда. Треперех толкова силно, че се чудех дали не съм в гърч, стиснах здраво стола и положих усилие да не отворя уста. Докато така отчаяно се опитвах да контролирам някои от физическите си функции, бях загубила контрол над други и усетих топлата урина да се стича между краката ми и да се смесва с кръвта, която беше образувала локва под мен.

Той се наведе над мен и бодеше около раната на бедрото ми. После се обърна и ме погледна право в очите. Едва фокусирах погледа си, но той се мръщеше и ме изучаваше.

– Рейес – каза той и аз примигнах към него. – Ти си като него. Заздравяваш също толкова бързо. – Притисна скалпела в бузата ми. – Какво си ти?

Не чака много дълго за отговор и кръвта отново започна да се стича в устата и гърлото ми. Опитах се да я изплюя, но трябваше да отворя челюстта си, а това беше риск, който не ми се искаше да поема.

– Чудя се какво ли ще стане – продума той и подпря ръката ми на облегалката на креслото, – ако ти отрежа някой пръст.

В момента, в който започна да прави това и острата болка от метала, минаващ през плътта ми, разтърси цялото ми съзнание. Когато опря в костта, двамата чухме някой да тича по стълбите отвън.

– Най-сетне – чух чудовището да произнася. Усмихна се и отново се обърна към мен. – Това е нашият избягал престъпник, нали така?

Само миг по-късно вратата се отвори и видях силуета на едър мъж.

Рейес. Не.

Преди да успея да кажа нещо, преди дори да си го помисля, пистолетът гръмна. Уокър го беше очаквал, беше сигурен, че ще дойде. Затворих очи и спрях въртенето на Земята около оста ѝ.

Когато ги отворих, куршумът висеше във въздуха между Уокър и Рейес. Спусна се напред и аз напрегнах всяка частица от себе си да успея да го хвана, но той се изплъзна между пръстите ми като дим, отнесен от летния бриз.

Гледах как се движи напред, а мишената му дори не си даваше сметка за неговото съществуване и тогава думите проблеснаха в ума ми.

– Рей’азиел – пророних, като едва отворих уста. – Te libero.

Рейес се материализира до мен на мига, а времето нахлу с все сила през бариерата ми. Раздаде се нов изстрел точно преди да чуя свистенето от меча на Рейес.

Тъмната му мантия се надигаше като вълните на океан и изпълваше половината стая, острието на меча му мина през Уокър като грациозен удар на голф играч.

Уокър застина, ококори очи и не можа да повярва, когато сведе поглед, защото Рейес го беше пронизал отвътре. Нямаше външни наранявания. Нямаше отворена рана и не шуртеше кръв. Затова беше поразен от факта, че се дави в море от болка и не може да помръдне. Само ми се искаше да може да види Рейес и огромната му, подобна на океан мантия и това, което беше под нея. Но той не можеше и нямаше представа какво го ръчка и мята из стаята. Стените се разтресоха, когато се удари в тях, в този момент осъзнах, че не виждам материалното тяло на Рейес. Можех само да се надявам куршумите да са били по-неточни от острието на меча. Щяха да са необходими повече от два куршума, за да го повалят.

Той се обърна към мен, свали качулката на мантията си и се показа най-красивото лице, което бях виждала. Коленичи и пое ръката ми в дланите си.

– Дъч, много съжалявам.

– Съжаляваш? – опитах се да кажа, но устата и гърлото ми бяха твърде пълни с кръв, за да мога да изрека нещо. В този момент отново изпаднах в безсъзнание и най-сетне заспах.