Третият гроб отсреща

Глава 19

Поех през изхода от магистралата към "Коул Стрийт" с ужасно гневния Гарет след себе си и подкарах Мизъри към свърталището на "Бандитите". Когато стигнах до къщата им, слънцето беше надвиснало близо до хоризонта, готово за нощен сън. Беше точно до приюта за душевноболни, в което имаше чар, но винаги се чудех как рокерите се бяха сдобили с този имот. На чие ли име бе ипотеката? Неколцина облечени в кожени дрехи рокери се появиха на предната врата. Още няколко човъркаха моторите си в сумрака. През пукнатините на стените, които бяха доста, се чуваше силна музика. Нищо чудно, че на сградата не ѝ бе понесло.

Досега не бях виждала толкова рокери накуп. Явно Донован ги беше повикал за лова на вещици.

– Закъсня – подхвърли един от тях от тъмния вход. Не можах да видя кой го каза, но всички прекъснаха заниманията си и погледнаха към мен.

Закопчах якето си и се приближих, при което зърнах Донован. Седеше на градински стол на верандата, вдигнал обутите си в ботуши крака на парапета, с бира в ръка.

– Как е тя? – попитах и минах покрай няколко доста неугледни мъже, любимия ми тип. Нищо чудно по характер да бяха душички.

Принцът беше там. Той подпря ръка на парапета, когато се опитах да мина, и хубавичко огледа момичетата ми.

Погледнах го с вдигната глава, тъй като нямаше да му позволя да ме сплашва, при все че ми беше не по-малко трудно да прикрия притеснението си, отколкото да забраня на слънцето да изгрее утре. Мафиотът го потупа по рамото и го отведе навътре, така че да мога да вляза.

– Бира? – попита Донован.

– Не, благодаря. Тя добре ли е? Случило ли се е нещо?

– Не – каза той и отпи голяма глътка – още е във ветеринарната клиника. Искаха да я приспят. Аз отказах.

Седнах на разнебитения стол до него.

– Много съжалявам, Донован.

– Кой те следва?

Погледнах към големия черен пикап, паркиран през една пресечка.

– Един от почитателите ми. Безобиден е.

Свали краката си на земята със силно тупване.

– Тъкмо щяхме да тръгваме да търсим този, който го е извършил. Искаш ли да дойдеш с нас?

Той понечи да се изправи, а аз поставих длан върху ръкава на якето му.

– Мислех, че ще оставиш това на мен.

– Щях, но ти не се появи. – Той дръпна ръкава си и се изправи.

И аз се изправих.

– Сега съм тук.

Той спря и наведе поглед към мен.

– Дадох ти срок до днес следобед.

– Сега е следобед – възразих.

– Вечер е.

– Което определено е след обяд. Не си ми казал точен час.

Той ме подмина и аз отново го хванах за якето, като изложих жалкия си живот на опасност, ако се съдеше по сърдитото му изражение. Наведе глава към ръката ми, сякаш не можеше да повярва, че го докосвам, после ме изгледа непоколебимо.

– Сега ще направим нещата по моя начин – отново се дръпна и тръгна по тротоара със същинска армия след себе си. Принцът докосна с два пръста въображаема шапка и пое с другарите си.

Какво щяха да правят? Да тропат по вратите в квартала? Да всеят ужас наоколо, докато не ги арестуват? Вече виждах как пристигат специалните части и блокират улиците. Някой щеше да пострада. Вероятно не само един.

– Знам кой го е извършил – извиках аз в отчаянието си и те спряха. Не обичах да изтъквам способностите си на жътвар на души, но нямах избор. Ако се обадех в полицията, нямаше да мога да се върна, за да говоря с Ракетата и да извлека полза от това, което знаеше.

Не, трябваше да направя това. Усетих вината на човека в момента, в който тръгнах. Беше един от техните, един от братството и ако им паднеше, вероятно нямаше да оцелее до утре. Сега трябваше да реша как да го измъкна, докато дойде полицията, за да не го убият.

Към мен се обърна море от черна кожа.

Донован не се поколеба. Проправи си път през братята си и застана право срещу мен, стиснал гневно зъби. Беше още на стъпалата и можех да видя тревогата по лицето на Гарет. Тръгна да излиза от колата, но аз поклатих глава.

Принцът и мафиотът последваха Донован и изглеждаха малко притеснени. Поне принцът изглеждаше така. Мафиотът изглеждаше развеселен.

Аз отстоявах позицията си. Стояхме лице в лице, носовете ни почти се допираха.

– Дори не си помисляй да се майтапиш с мен – процеди той заплашително.

– Нищо подобно. Проучих някои неща днес следобед. Знам кой го е направил, но трябва да ми дадеш дума, че ще останеш спокоен.

Стисна якето ми и дъхът ми спря, когато ме дръпна към себе си. Принцът се размърда неспокойно.

– Имаш три секунди – каза той.

– Чакай, ще ти кажа, но ми обещай, че няма да нараниш никого.

– Да, разбира се – излъга през зъби.

Гарет вървеше към нас и му помахах да се връща. Когато всички, включително и Донован, се обърнаха към него, направих друг жест. Насочих показалец във въздуха и бързо очертах кръг, което на езика на Гарет означаваше "да приключим това". Ако беше схванал какво искам да му кажа, щеше да се върне в пикапа и да включи двигателя.

Донован също видя жеста, който направих. Раздруса ме, с което ми привлече вниманието, а двама от рокерите тръгнаха към Гарет.

– Чакай – казах, – това е само предпазна мярка. Не ми се умира днес, разбра ли?

Всички отново се обърнаха към мен, когато Гарет се върна в пикапа – всяко негово движение показваше нежелание – и включи двигателя.

– Пусни ме да се приближа до Гарет. Ще ти кажа и ще си тръгна.

Той ме погледна с присвити очи.

– Приличам ли ти на човек, който си пада по игрички?

– Ни най-малко, Донован. Съжалявам, че преживяваш това, но си ядосан и ще приемеш нещата много навътре. Едно момиче има право да гарантира сигурността си.

Той се обърна назад към Гарет, а аз погледнах наляво над рамото на Донован и срещнах студения поглед на извършителя. Имаше гъста кестенява коса, къдрава брада и беше доста тежък, така че бягството щеше да му коства доста труд и болка. Страхът от надвисналата смърт щеше да го накара да преодолее болката.

Исках да му покажа, че знам, за да се разтревожи. И той се разтревожи. Очите му се разшириха невярващо, а аз му кимнах, за да съм сигурна, че ме е разбрал. Докато Донован се обръщаше, аз посочих към пикапа на Гарет с очи, като му подсказах какво да направи.

– Добре – каза Донован, пусна якето ми и леко ме побутна. Тръгнах надолу по стълбите и минах покрай убиеца на кучета, без да се опитвам да разбера защо е направил това. Погледнах го и отново направих жест към пикапа. Той тръгна назад в тази посока бавно, така че никой да не забележи.

Когато стигнах до края на тълпата, се обърнах с лице към хората и се опитвах да задържа вниманието им върху себе си. Рокерът наближаваше пикапа, но не знаех колко дълго ще мога да задържа Донован, така че реших да импровизирам.

Завъртях се на пръсти, обгърнах с ръце врата на Донован и лепнах устни върху неговите. Той веднага ми отвърна. Колкото и да беше ядосан, явно не искаше да пропусне шанса да открие истинската любов. Или да отмине лесна свалка. Дъхът му беше свеж, с лека миризма на бира. Чух зад гърба си някой да тича по улицата.

– Хей! – извика един от мъжете.

Прекъснах целувката и гледах как онзи прекосява улицата с тежки стъпки и скача в задната част на пикапа на Гарет, но той не тръгна, а продължи да ме чака.

– Тръгвай! – изкрещях.

Той поклати глава и докато си разменяхме жестове, цяла армия се втурна натам.

– Тръгвай! – изкрещях отново, като извъртях очи от безсилие и Гарет разбра, че няма избор.

Пусна колата на заден ход и се изтегли, за да избегне атаката, после направи рязък обратен завой и потегли с пълна газ по улицата, при което гумите му запушиха.

Те го последваха. По улицата след колата на Гарет се стече море от кожа, докато той се отдалечаваше. Някои тръгнаха към моторите си. Други се върнаха да получат нареждания. Всички ме гледаха свирепо.

– Хванете го – заповяда Донован през зъби, повторно ме хвана за якето и буквално ме повлече към къщата. Принцът и мафиотът ни последваха. Запрепъвахме се в изпочупени мебели към някакъв офис в задната част на сградата. Той затръшна вратата, но двамата мъже, които ни следваха, отвориха и влязоха. Надявах се да не съм подценила Донован. Той беше свестен тип, но понякога и привидно добрите хора имаха избухлив нрав. Проклет тестостерон.

Той ме бутна на едно кресло и започна да крачи нагоре-надолу.

– Блейк? – процеди през зъби. – Блейк ли е бил? – Въпросът беше насочен към първите му помощници. После се обърна към мен. С неочаквана бързина се приближи, подпря ръце на облегалките на креслото от двете ми страни и наведе лицето си на сантиметри от моето. – Как разбра?

– Трудно е да се обясни – продумах с изтънял гласец.

– Имаш само един шанс. Познаваш ли го?

– Не. Седни, моля те.

Той разклати стола, за да привлече вниманието ми.

– Имаш ли представа колко е сериозно положението ти?

Преглътнах мъчително. Погледнах принца, докато поклащах моите "Долче и Габана". Май ми съчувстваше, но се съмнявах, че ще се изправи срещу водача. Беше по-вероятно мафиотът да го направи. Изглеждаше по-малко почтителен.

– Донован, ако седнеш, ще ти обясня.

Той приклекна пред мен. Продължаваше да стиска облегалките на стола. На повече не можех да се надявам от него.

– Усещам някои неща – подхванах, като се опитвах да поемам дълбоко дъх, за да се успокоя – Аз.., знам някои неща, защото мога да преценявам емоциите, които се излъчват от хората и виждам аурата им.

– Не ми ги пробутвай тия тъпотии в стил ню ейдж.

– Не е ню ейдж. Това е нещо старо. Доста старо всъщност.

Той събра вежди, като очевидно се чудеше доколко може да ми вярва.

– Нали знаеш, че разговарям с Ракетата? – погледнах и тримата за потвърждение. Мафиотът сви рамене. – Нещо подобно е. Усещам неща, които другите хора не долавят. Както в момента. – Погледнах го отново и ми стана тежко на сърцето от внезапен прилив на тъга. – Усещам болката, която буквално те изяжда. Кучетата са били всичко за теб и този Блейк ти ги е отнел. – Докоснах с ръка челюстта му. – Болката ти е толкова силна, че едва дишам от тежестта ѝ.

Той се отдръпна леко, погледна ме тревожно и пусна ръката ми.

– Сякаш се давиш в нея, а аз знаех, че ако хванеш този, който ти е причинил това, си способен да го убиеш.

Той седна върху петите си и отпусна ръце.

– Може да отидеш в затвора за дълго, а си добър човек, Донован. Усещам и това, чувствам го, както когато чувствам присъствието на Ракетата.

Телефонът ми звънна и аз зачаках позволението на Донован, за да вдигна. Извадих го от джоба на якето си, но беше непознат номер.

– Тук е Чарли – казах, а Донован стана и закрачи отново.

– Какво става, по дяволите?

– Гарет? Къде си?

– В някакъв смесен магазин. Къде си ти, по дяволите? –попита той очевидно разстроен. – Какво става, да му се не види?

– Онзи още ли е с теб? – попитах и погледнах Донован изпод вежди.

– Не, по дяволите.

Изненадана попитах:

– А къде е?

– Мамка му, избяга, когато спрях на знак "Стоп". Какво можех да направя, мамка му?

Гарет явно беше притеснен. Обикновено не казваше "мамка му" във всяко изречение. Беше наясно, че злоупотребата с такава фраза силно намалява ефекта от нея.

– Добре, прав си, извинявай. Стой там, аз съм добре.

– Още ли се мотаеш с онази тълпа?

– Хм, да.

– Мамка му. Тогава идвам.

– Суопс. Държа положението под контрол.

– Имаш предвид момента, в който те завлякоха в къщата за яката? – попита той явно подразнен. – Държеше ли положението под контрол?

– Казах ти – промърморих през зъби. – Добре съм.

– Мамка му, Чарлс.

– За бога, Гарет. – Без да дочакам отговор, затворих телефона си.

– Къде е той? – попита Донован.

– Връща се. – Знаех, че няма да се вслуша в заръката ми да си остане там.

– С Блейк?

– Не. Избягал, когато спрели на знак "Стоп" – отвърнах неохотно. Очаквах гняв, ругатни, летящи столове. Той само се усмихна.

Огледа се.

– Наш е.

Вероятно единственото, което бях постигнала, беше да удължа мъките на Блейк. Сега бяха ядосани и подготвени. Може би щях да нося косвена отговорност за смъртта му. Може Блейк, убиецът на кучета, да е моят пазител. Надявах се да не е така. Не ми се искаше да имам пазител, който в предишния си живот е убивал кучета. Защо някой би вършил това?

В този момент осъзнах, че Донован ми се усмихва с прелъстително пламъче в очите.

– Сега на въпроса за целувката.

– О – промълвих и се изправих на крака с крайно неуместен кикот. Тръгнах да се измъквам заднишком, но принцът препречи пътя ми. Предателят неден.

Донован се приближи до мен и ме хвана за брадичката.

– Доста смело постъпи. Очевидно беше загуба на време и сили за всички, но беше смело. – Той прокара палец от долна-та ми устна към брадичката и отново нагоре. – Как правиш това, което правиш?

Реших да ги изненадам с абсолютна честност.

– Обикновено не го споделям с хората, но съм жътвар на души.

По лицата им пропълзяха усмивки, дори и по това на принца. Той ме огледа изотзад и намигна.

У Донован се зароди друга емоция, нещо стъписващо подобно на уважение и респект. Той стисна зъби, сякаш водеше душевна борба и ме гледаше изучаващо известно време.

– Ужасно съм влюбен в теб – изтърси, преди да премести поглед върху Опасност и Уил. – По-добре си тръгвай, преди да съм размислил.

Нямаше нужда да ме подканя отново. Проврях се покрай кикотещия се принц и се стрелнах навън като котка, която се измъква от свърталище на питбули.

Въпреки че ми се щеше да поговоря с Ракетата, моментът изобщо не беше подходящ. Тук щеше да се лее кръв. Надявах се Блейк да има добри обувки за тичане.