Тъмната река

14.

Мая се спусна по Ист Тремонт и зави по Пуритан Авеню. Точно отсреща се намираше сегашното й скривалище — молитвеният дом на Божията църква на Айзак Ти Джоунс в Бронкс. Вики Фрейзър се беше свързала с местния свещеник и той беше позволил на бегълците да останат в църквата, докато измислят нов план.

Мая би предпочела да напусне Ню Йорк, но пък районът на Ист Тремонт в Бронкс беше много по-безопасен от Манхатън. Беше си чисто работнически квартал — без големи универсални магазини и само с няколко банки. В Ист Тремонт имаше наблюдателни камери, но лесно се избягваха. Правителствените камери защитаваха парковете и училищата. Частните камери бяха по кръчмите и магазините за алкохол, подозрително насочени към тезгяха.

Преди три дни с Алис бяха избягали от подземния свят под Нюйоркската централна гара. През деня можеше да ги видят работници, но беше много рано сутринта и тунелите бяха студени, тъмни и празни. Ключалките и резетата по вратите бяха стандартни модели — не бяха трудни за отваряне с малката колекция шперцове и телчета на Мая. Единственият й друг инструмент беше генераторът на случайни числа, който висеше на връзка около врата й. При различни поводи тя натискаше копчето и избираше посоката според числото, което се появеше на екрана.

Минаха под централните улици и тръгнаха през тунела, който водеше на запад от Манхатън. Когато излязоха, утрото беше настъпило. Алис не беше яла — нито спала, — откакто бяха напуснали тавана, но не хленчеше. Мая спря едно такси и каза на шофьора да ги закара до парка на Томпкинс Скуеър.

Но там не я чакаше никой. Неприятно усещане — близко до страх — премина през нея. Мъртъв ли беше Гейбриъл? Бяха ли го заловили от Табулата? Коленичи на студените плочи и прочете съобщението: „ГВЛОНДОН“. Знаеше, че Гейбриъл трябва да открие баща си, но в този момент решението му й изглеждаше като предателство. Баща й се беше оказал прав — един арлекин никога не трябва да се привързва към странник.

Излезе от парка и видя Алис: стоеше до таксито и й махаше отчаяно. Холис и Вики току-що бяха пристигнали с друго такси. Попитаха къде е Гейбриъл и обясниха, че се разделили, измъкнали се от подземието и се настанили в един хотел извън Мрежата, в Спениш Харлем. Не споменаха какво точно се е случило в хотела, но Мая усети, че воинът и девицата най-сетне са станали любовници. Притеснението на Вики от Холис беше изчезнало напълно. Когато го докоснеше на тавана в Чайнатаун, винаги го правеше бързо и смутено. Сега задържаше дланта си върху ръката или рамото му, сякаш за да потвърди връзката им.

Молитвеният дом на Божията църква в Бронкс беше впечатляващо название за двете стаи под наем над ресторанта „Хепи Чикън“. Мая пресече улицата, надникна през запотените прозорци на ресторанта и видя двама отегчени готвачи да стоят до печката. Снощи беше купила вечерята оттук и откри, че месото не е просто сготвено в ресторант за вкъщи; беше замразено, размразено, нарязано, начукано с чук за пържоли и после изпържено, докато не се покрие с твърда като камък коричка.

На няколко крачки от ресторанта се намираше вратата, която водеше към приюта. Мая отключи и се качи по стръмната стълба. Фотография в рамка на пророка Айзак Джоунс висеше над входа на приюта. Мая използва втори ключ, за да влезе. Провря се в дълго помещение, пълно с дървени пейки. Отпред имаше амвон за свещеника и малка естрада за църковните музиканти. Точно зад амвона се намираха прозорците, обърнати към улицата.

Холис беше струпал някои от пейките до стените. Босите му стъпала скърцаха по полирания дървен под, докато правеше упражненията си — грациозна поредица движения, които включваха основни елементи от бойните изкуства. Вики седеше на пейката с подвързан в кожа екземпляр на „Събраните писма на Айзак Ти Джоунс“. Преструваше се, че чете, но гледаше как Холис раздава ритници и удари във въздуха.

— Как мина? — попита Вики. — Откри ли интернет кафе?

— Накрая влязох в магазина за сладолед „Тасти Дилайт“ на Артър Авеню. Имат четири компютъра с интернет.

— Успя ли да се свържеш с Липата? — попита Холис.

Мая се огледа и попита:

— Къде е Алис?

— В детската стая — отвърна Вики.

— Какво прави?

— Не знам. Направих й сандвич с фъстъчено масло и мармалад преди час.

Службите се провеждаха предимно в неделя сутрин, затова в молитвения дом имаше покрита с мокет стая с играчки за малките деца. Мая се приближи до вратата на детската и надникна. Алис беше покрила масата с една хоругва и беше насъбрала всички мебели от стаята около нея. Очевидно седеше в тъмното в импровизираната си крепост. Ако Табулата нахълташе в църквата, щяха да им трябват поне няколко секунди, за да я открият.

— Явно си има занимавка.

— Опитва се да се защити — обясни Вики.

Мая въздъхна и каза:

— Ако Гейбриъл е взел самолет за Лондон в събота, значи вече е там от седемдесет и два часа. Сигурна съм, че е отишъл право в манастира „Тайбърн“ да пита за баща си. Липата казва, че арлекините никога не са имали нещо общо с тази група монахини. Няма представа дали Матю Кориган е там.

— Какъв е следващият ни ход? — попита Холис.

— Липата смята, че трябва да отидем в Лондон и да му помогнем да открие Гейбриъл, но има два проблема, свързани с документите за самоличност. Понеже Гейбриъл е отраснал извън Мрежата, фалшивият паспорт, с който го снабдихме, отговаря на фактите, които ние вкарахме в Голямата машина. Това означава, че притежава „най-чистия“ паспорт — този, който има най-голяма вероятност да бъде приет от властите.

Вики бавно кимна и каза:

— Но Табулата, вероятно притежава биометрична информация за мен и Холис.

— Имат и информация за Мая — обади се Холис. — Прекарала е няколко години в Лондон и е живяла в Мрежата.

— Двамата с Липата имаме възможност да се сдобием с чисти, невъзможни за проследяване документи за самоличност, когато отидем в Европа, но е прекалено рисковано за всички да използваме сегашните си паспорти и да пътуваме със самолет. Табулата има поддръжници във всички възможни правителствени агенции за сигурност. Ако знаят фалшивите ни самоличности, ще прикачат към файловете ни терористична тревога.

Холис тръсна глава и каза:

— До тук ясно. Какъв е вторият проблем?

— Алис Чен няма паспорт. Няма начин да я качим на самолет за Европа.

— И какво ще правим? Тук ли ще я оставим?

— Не. Няма нужда да замесваме църквата. Най-лесният план е да се регистрираме в хотел, да я изчакаме да заспи и да си отидем.

Вики изглеждаше шокирана. Холис беше бесен. „Никога няма да те разберат“, помисли си Мая. Тръна й го беше повтарял хиляди пъти. Средният гражданин, който си ходи спокойно по улиците, никога нямаше да разбере начина, по който гледа на света един арлекин.

— Да не си полудяла? — възмути се Холис. — Алис е единственият свидетел на случилото се в Нова хармония. Ако Табулата разбере, че е жива, ще я убият.

— Има и друг възможен план. Но трябва да приемете факта, че от този момент насетне аз или Липата ще взимаме всички решения.

Нарочно говореше грубо и заплашително, но Холис не изглеждаше стреснат. Погледна Вики и се разсмя:

— Мисля, че с това ще решим всичките си проблеми.

— Липата урежда да пътуваме с търговски кораб до Великобритания. Ще ни трябва около седмица, за да прекосим Атлантика, но така ще можем да влезем в страната без паспорти. Ще защитавам Алис от Табулата тук, в Ню Йорк, но не можем да продължим да я пазим. Когато стигнем до Лондон, ще й бъде дадена нова самоличност и ще бъде настанена на безопасно място.

— Добре, Мая. Разбрахме какво искаш — отвърна Холис. — Арлекините обичат да командват. Сега ни дай минутка да го обсъдим.

Холис и Вики седнаха един до друг на пейката, а Мая отиде до прозореца и погледна през улицата към гробището „Сейнт Реймънд“. Беше огромно и толкова претъпкано и сиво, колкото и самият град: надгробни камъни, колони и ангели бяха наблъскани един до друг като на гаражна разпродажба.

Фактът, че Холис и Вики бяха включени, променяше всичко: това означаваше съвместен живот. „Ако са умни — помисли си Мая, — ще избягат и от Табулата, и от арлекините. Няма бъдеще в тази безкрайна война“.

— Взехме решение — каза Вики. Мая се обърна и забеляза, че двамата влюбени седят разделени.

— Аз ще замина заедно с теб и Алис на кораба за Англия.

— А аз ще остана в Ню Йорк — рече Холис. — Ще заблудя Табулата, че Гейбриъл е още в града. Когато свърша, може да измислиш друг начин да ме измъкнеш от страната.

Мая кимна одобрително.

Холис не беше арлекин, но започваше да мисли като такъв.

— Идеята е добра — каза само тя. — Но бъди внимателен.

Холис не й обърна внимание, а погледна Вики в очите и възкликна:

— Разбира се, че ще внимавам! Обещавам.