Тъмната река

3.

Думата „зомби“ витаеше из главата на Нейтан Бун като полъх. Изглеждаше не на място във фоайето на частното летище близо до Финикс, Аризона. Помещението беше с пастелни на цвят мебели и фотографии в рамки на танцьори от племето хопи. Една жизнерадостна жена, казваше се Черил, току-що беше опекла сладки с парченца шоколад и беше направила кафе за малката групичка пътуващи бизнесмени.

Бун седна в едно работно сепаре и включи лаптопа си. Навън беше облачен бурен ден и вятърът метеше асфалта. Хората му вече бяха натоварили запечатаните сандъци с оръжие и бойно снаряжение в чартърния самолет. Щом наземните екипи приключеха със зареждането на гориво, Бун и отрядът му щяха да отлетят на изток.

Беше лесно да се манипулира полицията и медиите относно случилото се в Нова хармония. Техниците, които работеха за Братството, вече бяха проникнали в правителствените компютри и бяха регистрирали списък с оръжия на името на Мартин Гринуолд и останалите членове на комуната. Балистичната експертиза и видеозаписът на Джанет Уилкинс за посланията от Господ убедиха властите, че Нова хармония е религиозен култ, който се е самоунищожил. Трагедията беше правена като по поръчка за вечерните новини и никой от репортерите не държеше да рови по-надълбоко. Историята беше приключена.

Един от наемниците беше докладвал за някакво дете, което тичало близо до ограничителния периметър, и Бун се чудеше дали не е същото азиатско момиче, което бе видял в комуналния център. Това можеше да се окаже проблем, но полицията не беше открила нито един оцелял. Ако момичето беше оцеляло от първоначалната атака, после или беше умряло от студ в пустинята, или се беше скрило в някоя от къщите, които пък бяха изгорели до основи.

Активира кодиращата система, влезе в интернет и започна да си проверява имейлите. Имаше обнадеждаващи новини за издирването на Гейбриъл Кориган в Ню Йорк и Бун незабавно отговори. Докато прехвърляше останалите съобщения, откри и три имейла от Майкъл, който питаше за издирването на баща си. „Моля да се изпрати доклад за свършеното — пишеше Майкъл. — Братството желае да се предприемат незабавни действия по въпроса.“

— Нахален кучи син — измърмори Бун и се огледа да види дали някой не го е чул. Шефът на сигурността на Братството смяташе за нередно един странник да му дава заповеди. Майкъл сега беше на тяхна страна, вярно, но що се отнася до Бун, той все още си беше врагът.

Единствената биометрична информация, с която разполагаха за бащата, беше снимката от шофьорската му книжка, направена преди двайсет и шест години, и един-единствен пръстов отпечатък, поставен до заверения подпис. Това означаваше, че проверката на обичайните правителствени бази данни е чиста загуба на време. Търсачките на Братството трябваше да следят имейли и телефонни обаждания за всякакъв вид сведения, в които се споменаваше Матю Кориган или се говореше за странници.

През последните няколко месеца Братството беше завършило изграждането на нов компютърен център в Берлин, но Бун нямаше право да го използва за своите операции. Генерал Наш беше изключително потаен по отношение плановете на борда за центъра в Берлин, но все пак беше ясно, че той представлява повратна точка за целите на Братството. Явно изпробваха нещо, наречено „програма сянка“, нещо, което щеше да се окаже първата стъпка в установяването на виртуалния Паноптикон. Когато Бун се оплака от липса на средства, персоналът в Берлин предложи временно решение: вместо да използва компютърния център, щяха да му предоставят зомбита, които да му помагат в търсенето.

„Зомби“ се наричаше всеки компютър, заразен от вирус или троянски кон, което позволяваше да бъде тайно контролиран от външен юзър. Господарите на зомбитата управляваха действията на компютри по целия свят, използваха ги за изпращането на спам или извличането на пари от необезопасени интернет сайтове. Ако собствениците им откажеха да платят, сървърите им биваха заливани от хиляди поръчки, изпратени в един и същи момент.

Мрежи от зомбита, наречени „бот мрежи“, можеха да се купят, откраднат или разменят на черния интернет пазар. През последната година техническият персонал на Братството беше купил „бот мрежи“ и от различни криминални групи и беше разработил нов софтуер, който принуждаваше „пленените“ компютри да изпълняват по-сложни задачи. Макар че системата не беше достатъчно мощна, за да следи всички компютри в света, можеше да се справи с търсенето на конкретно зададена цел.

Бун започна да пише заповед към компютърния център в Берлин: „Ако помощната система вече е готова, започнете търсенето на Матю Кориган“.

— Извинете, господин Бун…

Той се сепна и вдигна поглед от компютъра. Чартърният пилот — късо подстриган млад мъж в морскосиня униформа — стоеше на няколко крачки от сепарето.

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем. Заредени сме с гориво и можем да потегляме.

— Току-що получих нови сведения — отвърна Бун. — Променете посоката към летище Уестчестър Каунти и се свържете с превозвач. Кажете му, че искам достатъчно превозни средства, които да откарат хората ми в Ню Йорк.

— Да, сър. Веднага ще се обадим.

Бун изчака пилотът да си тръгне, преди да продължи с писането. „Нека компютрите да проследят този призрак — помисли си. — А аз ще открия Гейбриъл за два дни“.

След минута беше готов със съобщението и го изпрати в Берлин. Докато излезе на пистата, скрити софтуерни програми се задвижиха в превзетите компютри по целия свят. Части от съзнанието им започнаха да се събират като армия от зомбита, спотайващи се тихо в огромно помещение. Чакаха без съпротива, без да си дават сметка за времето, докато една команда не ги застави да започнат да търсят.

В предградията на Мадрид едно четиринайсетгодишно момче играеше онлайн фентъзи игра. В Торонто пенсиониран строителен инспектор пускаше мнение за любимия си отбор в хокеен форум. Няколко секунди по-късно компютрите и на двамата започнаха да работят малко по-бавно, но нито единият, нито другият забелязаха разликата. Отгоре всичко си беше същото, но сега електронните слуги се подчиняваха на нов господар с нова заповед:

„Намери странника“.