Тъмната река

38.

Холис гледаше през прозореца на влака. „Юростар“ тъкмо се спускаше към тунела под Ламанша.

Вагонът първа класа приличаше на салон на самолет. Стюард французин буташе по пътеката количка и сервираше кроасани, портокалов сок и шампанско.

Блажената майка седеше до Холис. Носеше сив делови костюм и слънчеви очила. Непокорната й коса беше събрана на кок на тила. Четеше кодирани имейли на лаптопа си и приличаше на инвестиционен банкер на път за среща с клиент в Париж.

Холис беше впечатлен от експедитивността, с която ирландският арлекин бе организирал пътуването им до Берлин. Само за четирийсет и осем часа след срещата в магазина за барабани на Уинстън Абоса Холис беше снабден не само с официален костюм, но и с подправена лична карта и документи, потвърждаващи новата му самоличност на шеф на компания за разпространение на филми със седалище в Лондон…

Влакът излезе от тунела и зафуча на изток. Блажената майка изключи компютъра и си поръча шампанско. Имаше нещо в царственото й поведение, нещо, което караше хората да свеждат глава, когато й сервират.

— Да ви донеса още нещо, мадам? — попита стюардът угоднически. — Не си поръчахте нищо за закуска…

— Свършихте си отлично работата — отвърна Блажената майка. — Не се нуждаем повече от услугите ви.

Като държеше увитата с кърпа бутилка шампанско, стюардът се оттегли заднешком по пътеката.

За пръв път, откакто бяха напуснали Лондон, Блажената майка извърна глава към Холис и призна факта, че до нея седи друго човешко същество. Преди няколко седмици той щеше да се усмихне и да се опита да очарова тази недостъпна жена, но всичко се беше променило. Гневът от смъртта на Вики беше толкова силен и ожесточен, че понякога Холис се чувстваше като обладан от зъл дух.

Блажената майка свали златната верижка, която висеше на врата й. На нея беше закачено черно пластмасово устройство с размерите на къс молив.

— Вземете го, господин Уилсън. Това е флаш памет. Ако успеете да влезете в компютърния център на Табулата, трябва да я вкарате в някой USB порт. Няма нужда да пипате дори клавиатурата. Флашката е програмирана да даунлоудва автоматично.

— Какво има на нея?

— Чували ли сте за банши? Това е същество, което вие пред къщата в Ирландия, преди някой да умре. Е, това пък е банши вирус. Унищожава не само данните от основния компютър, но и самия компютър.

— Откъде го намерихте? От някой хакер ли?

— Властите обичат да обвиняват за компютърните вируси седемнайсетгодишни момчета, но много добре знаят, че най-страшните вируси идват от правителствени изследователски екипи или криминални групи. Конкретно този го купих от бивши бойци от ИРА, които живеят в Лондон. Специализирали са се в източването на хазартни уебсайтове.

Холис увеси верижката на врата си и прибра флашката под ризата, до сребърния медальон на Вики.

— Какво ще стане, ако този вирус изтече в интернет?

— Това е твърде малко вероятно. Предназначен е за самостоятелна система.

— Но може да се случи, нали?

— Много неприятни неща могат да се случат на този свят. Това не е мой проблем.

— Всички арлекини ли са толкова себични?

Блажената майка свали очилата си и хвърли на Уилис строг и изпитателен поглед.

— Не съм себична, господин Уилсън. Съсредоточавам се върху няколко цели и изключвам всичко останало.

— Винаги ли действате по този начин?

— Не сте вие човекът, на когото да се обяснявам.

— Просто се опитвам да разбера защо някой решава да стане арлекин.

— Предполагам, че бих могла да зарежа всичко и да избягам, но този начин на живот ми допада. Арлекините са се освободили от дребните несгоди на ежедневието. Не се тревожим, че има плесен в мазето, нито за месечната вноска по кредита. Нямаме любовници, които да разстройваме, защото не сме се прибрали, навреме у дома, или приятели, които да се чувстват пренебрегнати, защото не сме отговорили на обажданията им. Не сме привързани към нищо друго, освен към мечовете си. Дори имената ни не са от значение. Когато остарея, ще трябва да се насиля да запомня какво е новото ми име в паспорта.

— И това ви прави щастлива?

— „Щастлив“ е толкова изтъркана от употреба дума, че почти е изгубила значението си. Щастието съществува, но то е миг и отлита. Ако приемете идеята, че повечето странници предизвикват положителни промени в този свят, тогава животът на арлекина има смисъл. Защитаваме правото на човечеството да израства и да се развива.

— Защитавате бъдещето?

— Да. Може и така да са каже. — Блажената майка си допи шампанското и постави чашата на сгъваемата масичка. Гледаше го изпитателно и Холис усети проницателния ум, който се криеше зад суровата външност. — Интересува ли ви такъв живот? Арлекините обикновено произхождат от определени семейства, но понякога приемаме и аутсайдери.

— Изобщо не ми пука за арлекините. Искам само да накарам Табулата да страда за това, което направи с Вики.

— Както желаете, господин Уилсън. Но ви предупреждавам от личен опит: някои жажди никога не могат да се утолят.

Влакът спря на Гар дьо Норд в десет сутринта. Взеха такси до североизточното предградие Клиши су Боа. В района имаше предимно общински жилища — огромни сиви сгради с видеотеки и месарници на партерните етажи. Навсякъде имаше изгорени шасита от коли и единствените ярки цветове бяха на чаршафите и бебешките дрешки, накачени да съхнат по просторите. Минаваха покрай жени в чадри и намръщени младежи със суичъри с вдигнати качулки. Шофьорът беше заключил вратите.

Слязоха на една автобусна спирка и Блажената майка поведе Холис към една арабска книжарница. Собственикът прие плика с пари, без да пророни нито дума, и й подаде ключ. Тя поведе Холис през задната врата на книжарницата и отключи една метална гаражна врата. В гаража имаше последен модел „Мерцедес-Бенц“. За всичко се бяха погрижили. Резервоарът беше пълен с гориво, в поставките имаше бутилки с минерална, вода, ключът беше на таблото.

— Ами регистрацията на колата?

— Собственост е на куха корпорация със седалище в Цюрих.

— Оръжия?

— Трябва да са в багажника.

Блажената майка отвори багажника и извади колет, в който беше арлекинският й меч и черна брезентова чанта. Сложи лаптопа в чантата и Холис видя, че вътре има секачи, шперцове и флакон с течен азот за обезвреждане на инфрачервени детектори на движение. В багажника имаше и две алуминиеви куфарчета. В едното имаше белгийски автомат, а в другото два деветмилиметрови автоматични пистолета.

— Как се сдобихте с всичко това?

— Оръжия се намират лесно. Все едно си на пазар. Знаеш какво търсиш и се спазаряваш за цената.

Блажената майка отиде до тоалетната и се върна облечена с черни вълнени панталони и пуловер. Отвори чантата с инструментите и извади електрическа отвертка.

— Ще блокирам черната кутия на колата. Прикачена е към въздушната възглавница.

— Защо? В нея не се ли събира информация при катастрофи?

— Това е първоначалното й предназначение. — Арлекинът отвори вратата откъм страната на шофьора, легна на седалката и започна да развива пластмасовия капак под волана. — Първоначално устройствата за запис на данни били само за инциденти, после обаче компаниите за коли под наем започнали да следят с тяхна помощ шофьорите, които превишавали скоростта. В днешно време всички нови превозни средства имат прикачена към джипиеса черна кутия. Тоест не само знаят местоположението на колата ти, но могат да кажат дали даваш газ, дали използваш спирачки и дали си си сложил колана.

— Как им се е разминало?

Блажената майка откачи капака и отдолу се показа въздушната възглавница.

— Ако правото на лична свобода имаше надгробен камък, на него щеше да е изсечен надписът: „Не се тревожете. Това беше за ваше добро“.

Влязоха в Белгия и Холис прикачи сателитен телефон към компютъра и се свърза с Джагър в Лондон. Джагър беше получил ново съобщение от свободните бегачи в Берлин. Щом Холис и Блажената майка стигнеха там, трябваше да се срещнат с тях в жилищна сграда на Аугустщрасе.

— Имена? — попита Блажената майка.

— Дваада са. Единият се казва Тристан, а другият — Крьоте.

Блажената майка се усмихна.

— Крьоте означава „жаба“.

— Сигурно е прякор. Какво толкова? И вие се казвате Блажената майка.

— Не съм го избрала аз. Израснах в семейство с шест деца. Чичо ми беше арлекин и семейството избра мен да продължа традицията. Братята и сестрите ми станаха граждани с работа и семейства, аз се научих как да убивам хора.

— Изпитвате ли гняв за това?

— Понякога говорите като психолог, господин Уилсън. Това американска черта ли е? Ако бях на ваше място, не бих си губила времето да се тревожа за детството. Живеем в настоящето и се препъваме към бъдещето.

Когато влязоха в Германия, зад волана седна Холис. Учуди се, че по аутобана няма ограничение на скоростта. Мерцедесът се движеше със 160 километра в час, но другите коли профучаваха покрай тях. След шест часа каране се появиха табели за Дортмунд, Билфелд, Магдебург и накрая — Берлин. Холис отби по изход седем към Кайзердам и след няколко минути вече бяха на Софи Шарлотен Щрасе. Наближаваше полунощ. Небостъргачите от стъкло и стомана бяха целите в светлини, но навън имаше много малко хора.

Паркираха в една странична уличка и извадиха оръжията от багажника. Скриха деветмилиметровите си пистолети под дрехите си. Блажената майка пъхна арлекинския си меч в един метален тубус и го метна през рамо, а Холис напъха автомата в чантата с инструментите — наложи се да свали пълнителя.

Чудеше се дали ще умре тази вечер. Чувстваше се празен, откъснат от собствения си живот. Вероятно точно това беше видяла Блажената майка у него — беше достатъчно безчувствен, за да стане арлекин. Имаше шанс да защити бъдещето. Но арлекините вечно щяха да бъдат преследвани. Без приятели. Без любов. Нищо чудно, че в очите на Мая се четеше толкова болка и самота.

Адресът на Аугустщрасе се оказа занемарена пететажна сграда. На партера се намираше „Балхаус Мите“, бивша зала за танци за работническата класа, в която сега се помещаваше ресторант и нощен клуб.

Млади германци чакаха на опашка, за да влязат. Пушеха и гледаха как една двойка страстно се целува. Отвътре на вълни долиташе електронна музика.

— Отиваме в 4В — каза Блажената майка.

Холис си погледна часовника.

— Подранили сме с един час.

— Винаги е по-добре да си по-рано. Ако не познаваш контакта си, никога не се появявай в уречения час.

Влязоха и тръгнаха нагоре по стълбите. Явно бяха сменяли жиците в сградата, защото стените бяха разкъртени и по пода имаше мазилка. Музиката, която идваше от нощния клуб, започна да заглъхва и накрая изобщо престана да се чува.

Стигнаха до четвъртия етаж и Блажената майка му даде знак с ръка. „Тихо. Бъди готов“. Холис докосна топката на апартамент 4В и усети, че вратата не е заключена. Погледна през рамо. Блажената майка беше извадила пистолета и го държеше пред гърдите си. Щом Холис отвори вратата, арлекинът се прицели в… празната стая.

Влязоха. Апартаментът беше пълен с вехтории. Кушетка без крака, два стари дюшека и различни маси и столове. Всички стени бяха украсени със снимки на свободни бегачи, които правеха цигански колела, задни салта и скокове от една сграда на друга. Изглеждаше така, сякаш за младите мъже и жени по снимките законите за гравитацията не важат.

— Сега какво? — попита Холис.

— Сега чакаме — рече Блажената майка, пъхна пистолета в кобура под мишницата си и седна на един стол.

Точно в един след полунощ някой се спусна по фасадата на сградата. Холис видя как два крака увиснаха пред прозореца, после левият крак на катерача напипа орнаментирания перваз. След миг непознатият скочи в стаята. Беше около седемнайсетгодишен, със скъсани дънки и суичър с качулка. Дългата му черна коса беше на фитили. Имаше геометрични татуировки по ръцете.

След секунди още два крака се провесиха пред прозореца и влезе вторият свободен бегач — той пък беше на не повече от единайсет или дванайсет, с огромна къдрава кестенява коса. Приличаше на диво дете, отраснало в гората. На колана му беше закачено цифрово записващо устройство и в ушите му имаше слушалки.

Щом момчето влезе в стаята, по-големият му приятел се поклони. Имаше известна доза пресиленост в жестовете му — приличаше на актьор, който вечно мисли за публиката.

— Гутен абенд. Добре дошли в Берлин!

— Не съм впечатлена от катеренето ви — отвърна Блажената майка. — Следващия път можете да използвате стълбите.

— Реших, че това е бърз начин да покажем — как беше на английски — „акредитивите“ си. Ние сме от отбора на Шпандау. Аз съм Тристан, а това е братовчед ми Крьоте.

Къдрокосото момче клатеше главата си в такт с музиката от сваления файл. Изведнъж забеляза, че всички го зяпат, засрами се и се дръпна към прозореца. Холис се зачуди дали няма да скочи на перваза и да избяга.

— Знае ли английски?

— Само няколко думи. — Тристан се обърна към братовчед си. — Крьоте! Кажи нещо на английски!

— Многоизмерен — прошепна момчето.

— Зер гут — Тристан се усмихна гордо. — Научил го е от интернет.

— Така ли научихте за програмата сянка?

— Не. От свободните бегачи. Приятелката ни Ингрид работи в компания „Пърсънал Къстъмър“. Явно си я бива, защото един тип, Ларс Райнхард, я поканил да работи за неговия отдел. На всеки член от екипа била възложена малка част от работата и им било наредено да не споделят информация с колегите си. Преди две седмици Ингрид получила достъп до друга част от системата и така разбрала за програмата сянка. Тогава дойде и имейлът от английските свободни бегачи.

— С Холис трябва да влезем в компютърния център — каза Блажената майка. — Можете ли да ни помогнете?

— Разбира се! — Тристан протегна ръце, сякаш им поднасяха подарък. — Ще дойдем с вас.

— Трябва ли да се катерим по стени? — попита Блажената майка. — Не съм взела въжета.

— Няма да ни трябват. Ще минем под улиците. По време на Втората световна война хиляди бомби паднали в Берлин, но Хитлер бил в безопасност в бункера си. Повечето бункери и тунели още си съществуват. Крьоте обикаля из тях от деветгодишен.

— Като гледам, май нямате време да ходите на училище — рече Холис.

— А, ходим. Понякога. Момичетата са там, а и обичам да играя футбол.

След няколко минути четиримата излязоха от сградата. Крьоте носеше найлонова раница, в която държеше екипировката си за спускане под земята. Приличаше на рошав бойскаут и непрекъснато се стрелкаше пред братовчед си.

Спуснаха се по широката улица покрай Тиргартен и стигнаха до Мемориала на избитите евреи. Паметникът на Холокоста представляваше огромна вълнообразна скара, покрита с бетонни плочи с различна височина. Холис си помисли, че приличат на хиляди сиви ковчези. Тристан обясни, че били покрити със специално вещество против графити, било предоставено от клон на компанията, която произвеждала „Циклон-Б“, използван в газовите камери.

— За война произвеждат отровен газ. В мирно време се борят с графоманите. — Тристан сви рамене. — Всичко това е част от Голямата машина.

От другата страна на улицата имаше магазини за сувенири и кафе. Крьоте притича покрай един „Дънкин Донътс“ и изчезна зад ъгъла. Когато стигнаха при него, той вече отключваше катинара на един метален капак в бетона.

— Откъде имаш ключове? — попита Блажената майка.

— Миналата година срязахме общинския катинар и го сменихме с наш.

Крьоте отвори раницата и извади три фенера. За себе си използваше фенер за чело с ярка крушка.

Отвориха капака и се спуснаха по металната стълба. Холис се държеше за пречките с една ръка, а с другата притискаше торбата с инструменти към гърдите си. Стигнаха до авариен тунел, пълен с комуникационни кабели, и Крьоте отключи друг катинар на метална врата без никакъв надпис.

— Защо никой не е забелязал, че сте подменили катинарите? — попита Холис.

— Никой от властите не иска да влиза тук — само изследователи като нас. Тук е тъмно и опасно. Това е altes Deutschland. Старата Германия.

Един по един минаха през вратата и влязоха в един коридор с бетонен под. Сега се намираха точно под Мемориала, в бункера, използван от Йозеф Гьобелс и хората му по време на бомбардировките. Холис очакваше нещо малко по-впечатляващо — покрити с прах кабинетни мебели и нацисткото знаме, окачено на стената. Вместо това видя дебели бетонни стени, боядисани със сивкавобяла боя, и думите Rauchen Verboten. Пушенето забранено.

— Боята е флуоресцентна. След толкова години още се вижда.

Крьоте бавно тръгна по коридора и прошепна:

— Светлината.

Тристан каза на Холис и Блажената майка да изгасят фенерчетата. В тъмното видяха, че движенията на Крьоте създават на стената яркозелена линия — светеше три-четири секунди и после избледняваше.

Светнаха отново фенерчетата и последваха Крьоте. В едно от помещенията имаше стар креват, дюшек нямаше. Друго помещение приличаше на малка клиника с бяла маса за прегледи и празен стъклен шкаф.

— Руснаците изнасилвали жените в Берлин и плячкосвали всичко — каза Тристан. — Не са влезли само на едно място в този бункер. Може да ги е мързяло или пък да им се е видяло прекалено страшно.

— За какво говориш? — попита Блажената майка.

— Хиляди германци се самоубили, когато дошли руснаците. И къде мислите, че го направили? В тоалетната. Това било едно от малкото места, където можело да останеш сам.

Крьоте стоеше до отворена врата, над която пишеше Waschraum. Стрелките сочеха в две посоки към две табелки: Männer и Frauen.

— Костите още си седят в кабинките — заяви Тристан. — Можете да ги видите, ако не ви е страх.

Блажената майка поклати глава.

— Загуба на време.

Но Холис се почувства длъжен да последва момчето по трите стъпала нагоре и да влезе в дамската тоалетна. Двата лъча светлина осветиха редица дървени тоалетни кабинки. Вратите им бяха затворени и Холис имаше усещането, че крият останките на повече от едно самоубийство. Крьоте пристъпи напред и посочи. В дъното на помещението една от дървените врати беше открехната. Мумифицирана ръка, досущ като закривен черен нокът, се подаваше през пролуката. Холис се почувства така, сякаш са го довели в земята на мъртвите. Потръпна и побърза да излезе.

— Видя ли ръката? — попита Тристан.

— Да, видях я.

— Цял Берлин е построен върху такива неща. Построен върху смърт.

— Изобщо не ме интересува — отсече Блажената майка. — Да вървим!

В края на коридора имаше още един метален люк, незаключен.

— Сега влизаме в старата канализационна система — каза Тристан. — Понеже районът е бил близо до стената, и Източна, и Западна Германия не са я пипали.

Спуснаха се в една канализационна тръба, два метра и половина в диаметър. По дъното й течеше струйка мръсна вода. Солени сталактити се спускаха отгоре като нанизи с бели мъниста. Имаше някакви бели гъби и странна плесен, която приличаше на жълти буци мас. Крьоте зацапа из водата и ги поведе напред. Когато стигна до мястото, където тръбата се съединяваше със следващата, спря и ги изчака; светлината на челото му проблясваше като светулка.

Стигнаха до една много по-тясна тръба, която се заустваше в по-голямата. Крьоте заговори нещо на братовчед си, сочеше тръбата и жестикулираше.

— Това е. Трябва да пролазите десетина метра по тръбата и сте вътре.

— Обещахте да ни заведете до края — каза сухо Блажената майка.

— Няма да влезем в компютърния център на Табулата — рече Тристан. — Прекалено опасно е.

— Истинската опасност е пред теб, млади човече. Мразя хора, които не си държат на думата…

— Но ние ви правим услуга!

— Така е според теб, не според мен. Аз знам само, че поехте задължение.

Студенината в очите й и твърдият й тон бяха заплашителни. Тристан замръзна. Крьоте погледна братовчед си и явно се уплаши.

Холис пристъпи напред.

— Нека мина пръв. Ще проверя нещата.

— Ще изчакам десет минути, господин Уилсън. Ако не се върнете, ще има последствия.