Тъмната река

39.

Холис залази в тръбата към някаква светла точка в далечината. Тръбата беше тясна и ръцете му докосваха хлъзгава течност — приличаше на моторно масло, смесено с вода. Стигна до метална дренажна решетка, поставена в рамка върху тръбата. Решетката разделяше светлината от помещението над него на малки квадратчета и той лежеше точно под пресечените линии.

Присви глава така, че докосна с брадичка гърдите си, надигна се и опря гръб в решетката. Стоманеният правоъгълник беше дебел десетина сантиметра и много тежък, но краката на Холис бяха силни, а и решетката явно не беше заварена. Холис се напъна и правоъгълникът изскочи от рамката. Холис вдигна ръце и отмести решетката няколко сантиметра вдясно. Когато пролуката стана десетина сантиметра, смени позата си и я избута встрани.

Измъкна се от дренажната тръба и извади пистолета. Намираше се в подземен коридор, опасан с електрически кабели и водопроводни тръби. Нямаше никого. Той се върна в тръбата и пролази обратно до Блажената майка и двамата свободни бегачи.

— Тръбата води до зоната за поддръжка. Входът изглежда безопасен. Няма никой.

Тристан явно си отдъхна и каза на Блажената майка:

— Видяхте ли? Всичко е идеално.

— Съмнявам се — отвърна тя и подаде чантата с инструментите на Холис.

— Можем ли да си вървим? — попита Тристан.

— Разбира се. Благодарим ви — отвърна Холис. — И умната.

Тристан беше възвърнал част от самообладанието си. Поклони се ниско, а Крьоте се усмихна широко на Холис.

— На добър час от отбора на свободните бегачи от Шпандау!

Холис влачеше торбата с инструментите през тръбата. Блажената майка го следваше. Когато се измъкнаха в коридора на поддръжката, арлекинът допря устата си до ухото му:

— Говори тихо. Може да има гласови сензори.

Тръгнаха предпазливо по коридора и стигнаха до тежка метална врата с прорез за карта вместо ключалка. Блажената майка сложи чантата с инструментите на пода и дръпна ципа. Извади автомата и нещо, което приличаше на кредитна карта, завързана за тънък електрически кабел. Свърза кабела с лаптопа си, набра някаква команда на клавиатурата и пъхна картата в процепа на вратата.

На компютърния екран се появиха шест квадратчета. Трябваше около минута, за да се появи трицифрено число в първото квадратче, но после процесът се ускори. След четири минути всичките шест квадратчета бяха пълни и ключалката щракна и се отвори.

— Влизаме ли? — прошепна Холис.

— Не още. Не можем да избегнем охранителните камери, така че трябва да използваме щит. — Тя извади нещо, което приличаше на малка видеокамера. — Носи го на рамото си. Когато отворя вратата, натисни сребърното копче.

Докато Блажената майка затваряше чантата, Холис постави устройството върху дясното си рамо и го насочи напред.

— Готови?

Стиснала автомата, Блажената майка бутна леко вратата. Холис прекрачи прага, видя охранителната камера и натисна копчето на щита, сякаш снимаше филм. В коридора се появи инфрачервен лъч: атакуваше ретрорефлективния обектив на охранителната камера и инфрачервената светлина се отразяваше обратно към източника. Щом положението на камерата се установеше, зелен лазерен лъч автоматично се насочваше към обектива й.

— Не стой като пън — изръмжа Блажената майка. — Движи се.

— Ами охранителната камера?

— Лазерът ще се погрижи за нея. Дори някой от охраната да гледа монитора в момента, ще види на екрана само проблясване.

Завиха зад ъгъла. Щитът отново засече камера и лазерният лъч улучи обектива в центъра. В дъното на коридора имаше втора врата, която водеше до аварийно стълбище. Качиха се по стълбите до горната площадка и спряха.

— Готов ли си? — попита Блажената майка.

Холис кимна.

— Давай!

— Прекалено много месеци се размотавах на онзи проклет остров — рече Блажената майка. — Това е много по-забавно.

Бутна вратата и влязоха в мазе, пълно с машини и свързочна техника. Бяла пътека на пода водеше до бюро, където човек от охраната похапваше сандвич, увит в оризова хартия.

— Стой тук — нареди Блажената майка на Холис, подаде му автомата, излезе от сенките и бързо тръгна към бюрото.

— Не бой се! Всичко е наред! Обадиха ли ти се по телефона?

Без да пуска сандвича, охранителят поклати глава и попита:

— Кой да ми се обади?

Ирландката извади пистолета изпод якето си и стреля. Куршумът улучи мъжа в средата на гръдния кош и той се свлече от стола. Блажената майка не забави крачка. Напъха оръжието обратно в кобура, заобиколи зад бюрото и се приближи до една метална врата.

Холис я настигна.

— Няма дръжка.

— С електронно задвижване е. — Блажената майка огледа малката метална кутия на стената до вратата. — Това е скенер за вени на ръката, използва инфрачервена светлина.

— И какво ще правим?

— Когато се опитваш да преодоляваш охранителни съоръжения, изборът е: или допотопна техника, или свръхмодерна.

Взе автомата от Холис, извади резервния пълнител от торбата и го затъкна в колана си. После насочи оръжието към вратата и направи знак на Холис да се дръпне встрани.

— Приготви се. Ще действаме допотопно.

И натисна спусъка. Куршумите очертаха назъбена дупка в левия край на вратата, парчета метал и дърво се разхвърчаха из въздуха. Докато Блажената майка сменяше пълнителите, Холис провря ръка през дупката и дръпна силно. Чу се стържене на метал и вратата се отвори.

Втурнаха се в помещението и се озоваха пред стъклена кула, висока поне три етажа. В кулата бяха подредени купища компютърно оборудване, мигащите им светлини се отразяваха в стъклото като миниатюрни фойерверки. Цялата постройка имаше едновременно красив и тайнствен вид — като извънземен космически кораб, който изведнъж се е материализирал в сградата.

Огромен монитор висеше на стената на шест-седем метра от кулата. Показваше някакво място в Берлин, копие на света, в което компютърно генерирани фигури се разхождаха по някакъв площад. Драма уплашени компютърни специалисти стояха до контролния пулт точно под монитора. Стояха като замръзнали няколко секунди, след което по-младият натисна едно копче и хукна да бяга.

Блажената майка извади пистолета, прицели се и простреля беглеца в крака. Компютърджията се просна на пода, В същия миг запремигва аварийна светлина и от високоговорителите се чу компютърно генериран глас.

— Verlassen Sie das Gebauder. Velassen Sie.

Ядосана, Блажената майка пусна един куршум във високоговорителя и изсумтя:

— Не желаем да напускаме сградата. Прекарваме си чудесно.

Раненият лежеше на една страна, стискаше крака си и крещеше. Блажената майка се приближи до него.

— Мълчи и се радвай, че си жив. Не обичам хора, които задействат аларми.

Той изобщо не й обърна внимание. Крещеше да извикат лекар и започна да се търкаля.

— Наредих ти да замълчиш — рече Блажената майка. — Съвсем елементарно нареждане.

Изчака няколко секунди да види дали раненият ще й се подчини. Той обаче продължи да крещи и тя го застреля в главата и тръгна към контролния пулт.

Оцелелият компютърджия беше строен мъж с къса черна коса и кокалесто лице. Дишането му беше толкова ускорено, че Холис си помисли, че ще припадне.

— Как се казвате? — попита Блажената майка.

— Гюнтер Линдеман.

— Добър вечер, господин Линдеман. Това, което искаме, е достъп до USB порт за флаш памет.

— Не… не тук — отвърна Линдеман. — Вътре в кулата има три порта.

— Добре. Да се поразходим.

Линдеман ги заведе до плъзгаща се врата от едната страна кулата. Холис се огледа и видя, че стените на кулата са дебели петнайсет сантиметра. Всеки стъклен панел беше закрепен върху външна метална рамка. На стената беше монтиран още един скенер за длани. Линдеман пъхна ръка в него, вратата изщрака и се отвори.

Лъхна ги студен въздух — влизаха в стерилна среда. Холис бързо отиде до едно работно място с компютър, клавиатура и монитор, свали златната верижка, на която беше закачена флашката, и я пъхна в един USB порт.

Съобщение на четири езика премина през монитора: „ЗАСЕЧЕН НЕПОЗНАТ ВИРУС. РИСК — ВИСОК“. Екранът за миг остана празен, после се появи червен квадрат, в който имаше деветдесет малки квадратчета. Само една от кутийките беше яркочервена на цвят и примигваше — все едно една-единствена ракова клетка се беше появила в здраво тяло.

Блажената майка се обърна към Линдеман.

— Колко души охрана има в сградата?

— Моля ви не…

Тя го прекъсна.

— Отговори на въпроса ми.

— Един отпред на бюрото и двама на горния етаж. Тези, които не са на смяна, живеят в апартамент от другата страна на улицата. Ще пристигнат всеки момент.

— Значи трябва да се подготвя да ги посрещна. — Извърна се към Холис. — Кажи ми, когато станем готови.

И изведе Линдеман през вратата, а Холис остана на компютъра. Втора червена клетка започна да мига и Холис се зачуди каква ли битка се води в компютъра. Докато чакаше, си мислеше за Вики. Какво щеше да каже, ако стоеше до него в този момент? Смъртта на пазача и на компютърния спец щяха дълбоко да я разстроят. Каквото семето, такава и фиданката. Все това повтаряше. Всичко, сторено с омраза, можеше да избуи и да скрие Светлината.

Погледна пак монитора. Двете червени квадратчета искряха. Вирусът започна да се удвоява на всеки десет секунди. Всички останали светлини по терминала започнаха да мигат и някъде в кулата се включи аларма. За по-малко от минута вирусът беше завладял машината. Мониторът стана яркочервен, а после абсолютно черен.

Холис излезе тичешком от кулата. Линдеман лежеше по корем на пода. Блажената майка стоеше на три метра от него, насочила автомата към входа.

— Готово. Да вървим!

Тя се обърна към Линдеман със същия студен поглед в очите.

— Не си губи времето да го убиваш — рече Холис. — Да се махаме от тук.

— Както искаш — отвърна Блажената майка, сякаш беше пощадила някое насекомо. — Може да каже на Табулата, че вече не се крия на остров.

Върнаха се в мазето. Докато заобикаляха оборудването, някой — някои? — откри стрелба. Холис и Блажената майка се хвърлиха на пода зад един авариен генератор. Куршуми от различни ъгли се забиваха в тръбите на парното над главите им.

Стрелбата престана. Холис чу щраканията на пълнители. Някой извика нещо и всички лампи в мазето угаснаха.

Холис и Блажената майка лежаха един до друг на бетона. Мъждива светлина идваше от светещите червени бутони на генератора. Блажената майка се размърда, седна и сграбчи сака с оборудването.

— Стълбите са на трийсетина метра — прошепна Холис. — Да се пробваме.

— Загасиха лампите — отвърна Блажената майка. — Което означава, че вероятно имат очила за нощно виждане. Ние не виждаме, но те виждат.

— Какво да правим? — попита Холис. — Да се бием, така ли?

— Изстуди ме — каза арлекинът и му подаде фенера и малък метален флакон. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че това е течният азот, който носеха за обезвреждане на детекторите за движение.

— Искаш да те напръскам с това?!

— Не по кожата. Напръскай ми дрехите и косата. Толкова е студен, че няма да се виждам.

Холис включи фенера и го стисна така, че светлината да прозира през пръстите му. Блажената майка легна по корем и Холис напръска с азот панталоните, обувките и якето й. Тя се обърна по гръб и той се помъчи да не пръска по ръцете и очите й. Флаконът изгъргори и свърши.

Блажената майка седна; устните й трепереха. Холис докосна рамото й и усети парещ студ.

— Автомата ли ще вземеш? — попита я той.

— Не. Огънят ще разкрие местоположението ми. Ще взема меча.

— Но как ще ги откриеш?

— Дай ми пет секунди и после открий стрелба вдясно.

Тръгна наляво и изчезна в сенките. Холис се надигна и натисна спусъка. Наемниците отвърнаха на огъня — от три точки вляво. След секунда се чу вик и после отново стрелба.

Холис пусна автомата — беше изпразнил пълнителя, — извади пистолета и зареди куршум в цевта. Чу как щрака пълнител й се спусна към звука. Светлина идваше от отворения асансьор в дъното на помещението и той стреля към тъмната фигура, която стоеше до някаква машина.

Нов огън. И после тишина. Холис светна и видя един убит на три крачки от себе си. Предпазливо тръгна през мазето и видя още един труп близо до климатика. Дясната ръка на наемника беше отсечена.

Развъртя лъча на фенерчето из стаята и забеляза още един мъртвец до стената в дъното и четвърти труп близо до асансьора. Видя и една присвита фигура — Блажената майка. Затича към нея. Тя беше простреляна в гърдите, пуловерът й беше целият в кръв. Все още стискаше меча, сякаш той можеше да спаси живота й.

— Тоя извади късмет — каза тихо. — Случаен изстрел. — Гласът й беше изгубил обичайната си суровост и звучеше така, сякаш се опитва да си поеме дъх. — Изглежда е вярно, че смъртта идва случайно.

— Няма да умреш — отвърна Холис. — Ще те измъкна.

Главата й се врътна към него.

— Само без глупости. Вземи го. — Блажената майка му тикна меча в ръцете. — Погрижете се да си изберете подходящо име, господин Уилсън. Майка ми избра моето. Винаги съм го мразела.

Холис сложи меча на земята и се наведе да я вдигне. С остатъка от силите си Блажената майка го отблъсна.

— Бях красиво дете. Всички така казваха… — От устата й потече кръв. — Красиво малко момиченце…