Тъмната река

26.

София Бригс беше казала на Гейбриъл, че всяко живо същество съдържа вечна неунищожима енергия, наречена светлина. Когато хората умират, светлината им се превръща в енергия, която се намира навсякъде във Вселената. Но само странниците са в състояние да изпращат светлината си в различни светове и после да се връщат в материалните си тела.

Шестте различни свята, както му беше обяснила София, били паралелни реалности, разделени от серия прегради, образувани от вода, земя, огън и въздух. Гейбриъл беше открил коридори през всяка преграда, когато се научи как Да прекосява. И сега, когато тялото му остана в задната стаичка на магазина за барабани в Камдън Маркет, се чувстваше така, сякаш се носи в пространството, заобиколен от непрогледен мрак. Мислеше за баща си. И изведнъж усети как се понася напред към непознатото, воден от силното си желание да открие един-единствен човек.

Усещането, че се носи изчезна; напипа кал и остри парчета чакъл. Отвори очи и видя, че лежи по гръб на няколко крачки от голяма река.

Стана и се огледа за някакъв признак на опасност. Стоеше върху кално възвишение, зарито с изпочупени автомобили и ръждясали чаркове от машини. Почернели руини на някакви сгради се издигаха на десетина метра над него по склона. Гейбриъл не беше сигурен ден ли е, нощ ли е, тъй като небето беше покрито с жълтеникавосиви облаци, които от време на време се разкъсваха и през тях се показваше по-светъл пепеляв оттенък. Беше виждал такива облаци на няколко пъти в Лос Анжелис, когато димът от пожарите по хълмовете се смесваше със замърсения въздух и скриваше слънцето.

На петстотин метра нагоре по реката имаше срутен мост. Изглеждаше така, сякаш е взривен с експлозив или бомбардиран. Във водата бяха останали купища тухли и две елегантно извити арки, които придържаха изкривените трегери и части от пътя.

Гейбриъл направи няколко предпазливи крачки към реката и се помъчи да си спомни какво беше казал Холис в Ню Йорк, когато разговаряше с Наз, водача им през тунелите на метрото. Холис и Вики вечно цитираха писмата на Айзак Джоунс, но Гейбриъл не им беше обърнал голямо внимание. Беше нещо за грешния път, който те води до тъмна река.

„Е, Айзак Джоунс се оказа прав за мястото“, помисли си. Тази река беше черна като нефт, с изключение на малките късчета мръснобяла пяна, които се носеха по повърхността. Имаше остра, кисела миризма, сякаш бе замърсена с химикали. Гейбриъл коленичи, гребна малко вода и бързо я лисна и изтръска ръка — щипеше.

Изправи се и се огледа. За миг му се прииска да беше взел меча-талисман, подарък от баща му, но Мая го беше прибрала. „Нямаш нужда от оръжие — рече си. — Не си дошъл да убиваш никого“. Тръгна предпазливо, мъчеше се да остане незабелязан. Може би щеше да намери баща си, докато търсеше обратния път към собствения си свят.

Беше напълно убеден, че се намира в Първия свят. В различните култури беше познат като Подземния свят, Хадес, Шеол — тоест ад. Историята за Орфей и Евридика беше старогръцки мит, който се учеше в училище, но показваше и преживяванията на безименен странник, дошъл някога на това място. Важно беше да не се яде от храната — дори да е поднесена от могъщ владетел. И когато накрая стигнеш до изхода, не бива да се обръщаш назад.

В изповедта на свети Кълъмба, преведена от бащата на Гейбриъл, ирландският светец описваше ада като град, пълен с човеци. Гражданите на ада разказваха на Кълъмба за други градове, познати от слухове или видени отдалече. Гейбриъл знаеше, че може да бъде убит или хвърлен в затвора. Реши да следва реката и се отдалечи от срутения мост. Ако се приближеше до преграда или видеше нещо опасно, щеше да се върне до това място.

Склонът беше стръмен и хлъзгав, трябваха му няколко минути, за да стигне до тухлените руини. Отвътре проблясваше светлина и той предпазливо надникна през един прозорец. Вместо огън видя тъмнооранжев пламък, който изригваше от, както изглежда, спукан газопровод. Явно виждаше бивша кухня. Мивката и печката бяха покрити със сажди, единственото обзавеждане беше прекатурена дървена маса с един-единствен крак. Чу тътрене на обувки. Преди да успее да реагира, една ръка го сграбчи изотзад, а друга притисна острие в гърлото му.

— Дай ми храната си — прошепна мъжът. Гласът беше запъхтян, колеблив, сякаш говорещият не вярваше в собствените си думи. — Дай ми всичката си храна и няма да умреш.

— Добре — рече Гейбриъл и понечи да се извърне.

— Не мърдай! Не ме поглеждай!

— Не се опитвам да те поглеждам — отвърна Гейбриъл. — Храната ми е долу до моста. Скрита на едно тайно място.

— Никой няма тайни от мен — отвърна гласът малко по-уверено. — Заведи ме до храната. По-бързо!

Все още с нож, опрян в гърлото, Гейбриъл бавно тръгна. Когато стигна до ръба, направи няколко крачки надолу по склона, за да е малко по-ниско от нападателя си.

Сграбчи китката му, дръпна я надолу и я изви надясно. Мъжът изкрещя от болка, изпусна ножа и политна надолу. Гейбриъл вдигна ножа. Приличаше на стоманена скоба, заточена с камък от едната страна.

Нападателят му — невероятно слаб човек — страхливо се беше свил на земята. Беше с мазна коса, рошава черна брада, скъсани панталони — почти на парцали — и дрипаво сако от туид. Кокалестите пръсти на лявата му ръка поглаждаха мърлявата зелена вратовръзка, сякаш беше важна съставна част от облеклото, която някак си можеше да му спаси живота.

— Извинявам се — прошепна кльощавият. — Не биваше да го правя. — Кръстоса мършавите си ръце на гърдите си и наведе глава. — Хлебарките не правят подобни неща. Хлебарките нямат право да се държат като вълци.

Гейбриъл вдигна ножа.

— Ще ми разкажеш всичко. Разбра ли? Не ме карай да използвам това…

— Разбрах, сър. — Мъжът вдигна мръсните си ръце във въздуха и замръзна. — Не мърдам.

— Как се казваш?

— Как се казвам ли, сър? Пикъринг. Да, Пикъринг. Някога имах и малко име, но съм го забравил. Трябваше да си го запиша. — Той се разсмя нервно. — Беше… Томас, Тиодор — нещо, дето започваше с Т. Но Пикъринг е вярно. Няма съмнение. Все ми викаха: „Ела, Пикъринг. Направи това, Пикъринг“. А аз знам как да се подчинявам, сър. Питайте, когото поискате.

— Добре, Пикъринг. Къде се намираме? Как се казва това място.

Пикъринг изглеждаше изненадан, че някой може да му задава подобен въпрос. Очите му се стрелкаха притеснено наляво-надясно.

— На острова сме. Така го наричаме. Острова.

Гейбриъл погледна нагоре по реката към срутения мост. Поради някаква причина беше решил, че може да напусне това място и да намери безопасно скривалище. Ако това беше единственият мост — или ако всички мостове бяха унищожени, — значи се намираше в капан, докато не намереше изход. Това ли се беше случило и с баща му? Скиташе се из този изпълнен със сенки свят и търсеше пътя към дома?

— Сигурно сте посетител, сър. — Пикъринг се замисли за миг и побърза да добави притеснено: — Това не значи, че искам да кажа, че не сте вълк, сър. Нищо подобно! Явно всъщност сте много силен вълк. Не сте хлебарка. В никакъв случай.

— Не разбирам за какво говориш. Посетител съм. И търся друг посетител също като мен, но по-възрастен.

— Бих могъл да ви помогна — рече Пикъринг. — Да, разбира се. Аз съм човекът, който може да ви помогне. — Той се изправи и приглади зелената си вратовръзка. — Обиколил съм целия остров. Видял съм всичко.

Гейбриъл напъха самоделния нож в колана си.

— Ако ми помогнеш, ще те пазя. Ще съм ти приятел.

Устните на Пикъринг потрепериха и той прошепна:

— Приятел. Да, разбира се, приятел… — Сякаш казваше тази дума за пръв път.

Нещо избухна в града — приглушен гръм — и Пикъринг се закатери нагоре по склона.

— С цялото ми уважение, сър — не можем да останем тук. Идва патрул. Много неприятно. Последвайте ме.

Пикъринг се беше нарекъл „хлебарка“ и наистина се движеше бързо като насекомо, стреснато от ярка светлина. Влезе в една от унищожените сгради, мина през лабиринт от стаи, пълни с изпотрошени мебели и купчини отломки. В един момент Гейбриъл осъзна, че стъпва по кости от човешки скелет. Нямаше време да мисли какво е станало.

— Внимавайте къде стъпвате, сър. Но не спирайте. Не можем да спираме.

И Гейбриъл последва слабия човек през вратата, която водеше на улицата.

Стресна се от светлината на огромен газов пламък, който се издигаше с рев от пукнатина в паважа. Беше оранжев и потрепваше като зъл дух. Димът оставяше лепкави черни сажди, които покриваха стените на околните сгради, както и шасито на едно смачкано такси.

Гейбриъл спря по средата на улицата. Пикъринг стигна до отсрещния тротоар. Бясно размахваше ръце, като майка, която подканва детето си да продължи.

— По-бързо, приятелю мой. Моля те! Патрулът идва. Трябва да се скрием.

— Какъв патрул? — попита Гейбриъл, но Пикъринг вече беше изчезнал в един вход. Странникът се затича да настигне дрипавия си водач и го последва през празните помещения към друга улица. Опита се да си представи как е изглеждал градът преди разрушенията. Белите сгради бяха на по четири-пет етажа, с плоски покриви и балкони пред много от прозорците. Изкривена метална козирка покриваше изпочупените маси на някогашно кафене на тротоара. Гейбриъл беше виждал подобни градове по филми и списания. Приличаше на провинциална столица на тропическа държава — от местата, на които хората ходят на море през деня и на ресторант вечер.

Сега всички прозорци бяха изпотрошени и повечето врати бяха изтръгнати от пантите. Балконски парапет от ковано желязо висеше килнат на фасадата на сградата като живо същество, което се опитва да не падне на улицата. Всички стени бяха покрити с графити. Гейбриъл видя числа, имена и думи, изписани с огромни букви. Грубо изрисувани стрелки сочеха в неизвестна посока.

Пикъринг хлътна в друга сграда и започна да се прокрадва предпазливо. На няколко пъти спря и се ослуша, не помръдна, докато не се увери, че са сами. Гейбриъл го последва по мраморни стълби и после по коридор към едно помещение, в което на стената имаше полуизгорял дюшек. Пикъринг го отмести. Зад него имаше врата. Влязоха в някаква стая. Прозорците бяха покрити с шперплат. Единствената светлина идваше от малък газов пламък, който гореше от медна тръба на стената.

Докато Пикъринг пак нагласяваше дюшека на входа, Гейбриъл се огледа. Стаята беше пълна с боклуци, които Пикъринг явно беше събирал по време на обиколките си из града. Имаше празни бутилки, цял куп плесенясали одеяла, зелен фотьойл само с два крака и парчета от огледала. Гейбриъл реши, че тапетите се белят, но после видя, че Пикъринг е закачил картинки от моден журнал. Жените от избледнелите рисунки носеха дълги до земята рокли и блузи с високи яки отпреди сто години.

— Тук ли живееш?

Пикъринг погледна рисунките на стената и каза без капчица ирония:

— Надявам се, че го намирате за уютен. Моят хубав дом.

— Винаги ли си живял в тази сграда? Тук ли си роден?

— Как се казваш, приятелю мой? Можеш ли да ми кажеш? Приятелите трябва да си говорят на име.

— Гейбриъл.

— Седни, Гейбриъл. Ти си мой гост. Заповядай, седни.

Гейбриъл седна на фотьойла. Зелената тапицерия миришеше на прах и застояло. Пикъринг изглеждаше едновременно притеснен и доволен, че в дома му има друг човек. Като прилежен домакин, той непрекъснато се щураше, събираше разни боклуци и ги трупаше на купчинки.

— Никой не е роден на Острова. Всички просто се събудихме тук една сутрин. Имахме апартаменти, дрехи и храна в хладилниците. Когато натиснехме копчето, лампата светваше. Когато завъртахме кранчето, водата потичаше. Имахме и работа. На нощното си шкафче имах ключове от магазин на няколко пресечки оттук. — Пикъринг се усмихна блажено, завладян от спомена. — Бях господин Пикъринг, дамски шивач. В ателието ми имаше цели топове скъпи платове. Не бях обикновен шивач. По всичко си личеше. Бях моделиер.

— Не се ли зачуди защо си тук?

— Онази първа сутрин беше вълшебно време, защото — за няколко часа — всички си мислеха, че са в рая. Обикаляхме целия остров, разглеждахме сградите и разрушения мост.

За пръв път Гейбриъл долови искрица разум и чувствителност зад страха.

— Беше толкова щастлив ден, Гейбриъл. Представа си нямаш колко щастлив. Защото всички вярвахме, че се намираме на чудно място. Някои дори наистина смятаха, че са ни преместили в рая.

— Но не помниш ли родителите си, детството си?

— Нямам лични спомени преди този първи ден. Няколко сънища. Това е всичко. Всички тук могат да пишат букви и да събират числа. Можем да боравим с инструменти и да караме коли. Но никой не помни да са го учили на всичко това.

— Значи градът е бил унищожен първия ден?

— Разбира се, че не. — Пикъринг вдигна няколко бутилки от вино и ги подреди до стената. — Имаше електричество. Всички коли имаха бензин. През онзи първи следобед хората говореха за това как щели да организират правителство и да оправят моста. Ако се качиш на покрива, можеш да видиш, че Островът е насред огромна река. Другият бряг е на няколко километра.

— И после какво стана?

— Боят избухна вечерта — няколко мъже започнаха да се ритат и удрят, а всички останали ги гледахме като деца, които учат нова игра. До сутринта всички започнаха да убиват. — Пикъринг изглеждаше почти горд със себе си. — Дори аз убих човек, който се опитваше да влезе с взлом в ателието ми. С ножиците за кроене.

— Но защо хората са унищожили собствените си домове?

— Градът беше разделен на сектори и се управляваше от различни военни диктатори. Имаше контролно-пропускателни пунктове, граници и мъртви зони. Това тук се водеше Зеленият сектор. Нашият диктатор се казваше Виник. После заместникът му го уби.

— И колко продължиха боевете?

— На Острова няма календар и всички часовници са унищожени. Хората брояха дните, но различни хора излизаха с различни цифри и, разбира се, започваха да се бият кой е прав. За известно време нашият Зелен сектор сключи примирие с Червения сектор, но създадохме таен съюз и ги предадохме на Синия. В началото имаше пистолети и пушки, но после патроните свършиха и хората трябваше да си правят самоделни оръжия. Накрая диктаторите бяха убити и армиите им се стопиха. Сега има комисар, който разпраща патрули.

— Но защо всички не вземете да се споразумеете?

Пикъринг се разсмя, после се огледа уплашено.

— Не исках да те обидя, сър. Приятелю мой Гейбриъл. Не се сърди. Просто въпросът ти е… неочакван.

— Не се сърдя.

— По времето на диктаторите хората разправяха, че сраженията ще продължат, докато не останат само определен брой хора. Спорехме за цифрата. Деветдесет и девет, тринайсет, трима? Никой не знае. Но вярваме, че тези, които оцелеят, ще намерят начин да напуснат това място, а останалите ще се преродим, за да страдаме отново.

— И колко души са останали?

— Вероятно десет процента от първоначалното население. Някои сме хлебарки. Крием се в стените и под земята — и оцеляваме. Хората, които не се крият, се наричат вълци. Патрулите им обикалят из града и убиват всеки, когото видят.

— Затова ли се криеш?

— Да! С цялото си сърце мога да те уверя, че хлебарките ще надживеят вълците.

— Виж, аз не съм част от тази война и не искам да бъда на ничия страна. Търся друг посетител. Това е.

— Разбирам, Гейбриъл. — Пикъринг вдигна една спукана мивка от баня и я постави в ъгъла на стаята.

— Моля те, приеми гостоприемството ми. Остани тук, докато потърся твоя посетител. Не рискувай живота си, приятелю мой. Ако те открие някой патрул, ще те убият веднага.

Преди Гейбриъл да успее да отвърне, Пикъринг бутна дюшека настрани, промуши се през отвора и пак нагласи преградата на мястото й. Гейбриъл остана да седи във фотьойла и се замисли за всичко, което беше видял, откакто се беше озовал на брега на реката. Жестоките души в този свят бяха заточени завинаги тук, в безкрайния кръговрат на насилие и унищожение. Но нямаше нищо необичайно в ада. Собственият му свят вече имаше представа за жестокостта му.

Газовият пламък, който гореше от тънката тръба, като че изсмукваше целия кислород в стаята. Гейбриъл се потеше, устата му беше изсъхнала. Знаеше, че не бива да яде от храната на това място, но трябваше да открие поне вода.

Изправи се, избута дюшека настрани и напусна скривалището на Пикъринг. Докато проучваше сградата, откри, че някога е била разделена на офиси. Имаше изоставени бюра, столове, шкафове и старовремски пишещи машини — и всичко беше покрито с фин бял прах. Кой беше работил тук? Бяха ли напуснали апартаментите си онази първа сутрин, за да дойдат на работа със смътното усещане, че просто продължават да сънуват?

Докато търсеше вода, откри разбит прозорец, който гледаше към улицата. Два покрити със сажди автомобила се бяха блъснали, броните им се бяха сгърчили като смачкани картонени кашони. Пикъринг се появи на ъгъла и Гейбриъл се отдръпна от прозореца. Слабият мъж спря и погледна през рамо, сякаш чакаше някого.

След секунди се появиха петима мъже. Щом Пикъринг казваше, че е хлебарка, тези мъже явно бяха вълци. Бяха облечени в странна комбинация от дрехи, събрани от най-различни места. Рус мъж със сплетена на плитчици коса беше облечен с къси срязани дънки и черен смокинг със сатенени ревери. Вълците бяха въоръжени със самоделни оръжия — сопи, мечове, брадви и ножове.

Гейбриъл веднага излезе от стаята, но сбърка пътя и се озова в друга кантора с празни офиси. Стигна до мраморното стълбище и чу запъхтяния глас на Пикъринг от партера.

— Насам всички! Насам!

Гейбриъл се качи до третия етаж. Погледна надолу и видя оранжев пламък. Един от вълците току-що беше запалил грубо направена факла от крак на маса, увит с парцали.

— Не ви лъжа — рече Пикъринг. — Беше тук. Вижте, качил се е нагоре по стълбите. Не виждате ли?

Гейбриъл осъзна, че е оставил стъпки по белия прах, който покриваше стълбите. Коридорът зад него също беше покрит с прах. Където й да стъпеше, вълците щяха да го проследят.

„Не мога да остана тук“, помисли си и продължи нагоре. Стълбите свършваха на петия етаж. Той мина през метална противопожарна врата, която висеше само на една панта, и се озова на покрива. Жълтеникаво-сивкавите облаци, които покриваха небето, бяха станали по-тъмни и по-купести, сякаш щеше да завали зловонен дъжд. Погледна към хоризонта и видя разрушения мост и черната линия на реката.

Приближи се до ниския парапет по ръба на покрива. До съседната сграда имаше пет метра. Ако не успееше да прескочи, никога нямаше да се върне в своя свят. Дали Мая щеше да види някога мъртвото му тяло? Щеше ли да притисне ухо до гърдите му и да разбере, че сърцето му най-накрая е спряло да бие? Направи една, втора обиколка на покрива и накрая се върна на първоначалното място. Заради парапета нямаше как да се засили и да скочи.

Металната врата изскърца, падна и издрънча. Пикъринг и патрулът излязоха на покрива.

— Виждате ли? Нали ви казах! — рече Пикъринг. Гейбриъл стъпи на бетонния парапет и погледна към съседната сграда. „Далече е“, помисли си той. Прекалено далече.

Вълците вдигнаха оръжията си и тръгнаха към него.