Тъмната река

19.

Към десет сутринта минаха през град Лимерик. Гейбриъл караше бавно през централната търговска част, внимаваше да не наруши някой закон за движението по пътищата. Предпазливостта му изчезна в мига, в който излязоха от града, той натисна педала на газта и малката синя кола зарева по шосето с две платна, право към западния бряг и остров Скелиг Кълъмба.

При нормални обстоятелства Мая щеше да седне до Гейбриъл, за да следи пътя и да предотвратява евентуални проблеми. Но не искаше Гейбриъл да я наблюдава и да тълкува различните изражения, които се сменяха по лицето й. По време на краткия опит да води нормален живот в Лондон колежките й от офиса вечно се оплакваха, че гаджетата им явно не забелязвали смяната в настроенията им. Сега тя си имаше работа с мъж, който умееше тъкмо това — и се боеше от силата му.

Вики седеше на предната седалка до шофьора. Алис и Мая бяха на задната, разделени от пазарски чанти, пълни със солени бисквити и бутилки вода. Чантата беше необходима преграда. Откакто бяха пристигнали в Ирландия, Алис все искаше да сяда близо до Мая. Веднъж протегна пръсти и докосна очертанията на ножа за мятане, който Мая криеше под ръкава си. Беше прекалено лично, прекалено близко и Мая предпочиташе да я държи на разстояние.

Липата беше взел колата на лизинг с кредитна карта от една от измислените си корпорации, регистрирани в Люксембург. Беше купил евтина цифрова камера и пластмасови пътнически куфари с надпис „МОНАРХ ТУРС — ВИЖДАМЕ СВЕТА“. Всичко това беше бутафория, за да изглеждат като туристи, но Вики искрено се зарадва на камерата. Непрекъснато повтаряше: „На Холис това ще му хареса“, докато сваляше стъклото на прозореца и правеше поредната снимка.

След като спряха да заредят бензин в Адеър, напуснаха зелените пасища и тръгнаха по един тесен път през планината. Лишеният от дървета пейзаж напомняше на Мая за планините в Шотландия; минаваха покрай скали, храсталаци и пирен, тук-там и покрай засадени до канавките цветя.

Накрая превалиха билото и видяха Атлантическия океан в далечината.

— Той е там — прошепна Гейбриъл. — Знам, че е там.

Никой не дръзна да му противоречи.

Мая пазеше пак Гейбриъл вече от няколко дни, но и двамата избягваха разговорите насаме. Тя се изненада колко късо се е подстригал: бръснатата глава го правеше да изглежда напрегнат — почти свиреп — и тя се зачуди дали силата му на странник не е започнала да нараства. Гейбриъл изглеждаше обсебен от фотографията в рамка, която беше видял в манастира Тайбърн. Беше настоял да идат до Скелиг Кълъмба колкото се може по-скоро и Липата не можа да прикрие раздразнението си. Френският арлекин непрекъснато поглеждаше Мая, все едно беше майка, отгледала вироглаво дете.

Гейбриъл имаше и второ искане, когато започнаха да организират пътуването до Ирландия. През последните две седмици беше живял със свободни бегачи на южния бряг на Темза и пожела да се сбогува с новите си приятели.

— Мая може да дойде с мен — каза на Липата, — но ти ще стоиш настрани. Изглеждаш така, сякаш се каниш да убиеш някого.

— Ако се налага — отвърна Липата. Но остана във вана, когато стигнаха до Бонингтън Скуеър.

Старата къща миришеше на пържен бекон и варени картофи. Трима млади мъже и едно кораво на вид момиче с къса коса вечеряха в салона. Гейбриъл представи на Мая свободните бегачи и тя кимна на Джагър, Себастиан, Роланд и Айс. Гейбриъл каза, че Мая е негова приятелка и че двамата ще напуснат града вечерта.

— Проблем ли имаш? — попита Джагър. — Можем ли да ти помогнем с нещо?

— Може да дойдат едни хора да питат за мен. Кажете им, че съм се запознал с едно момиче и сме заминали за Южна Франция.

— Добре. Ясно. Помни, че винаги имаш приятели тук.

Гейбриъл взе кашона с вещите си и тръгна с Мая обратно към вана. Прекараха два дни на безопасно място близо до Стратфорд, докато Липата се опитваше да събере информация за Скелиг Кълъмба. Всичко, което успя да научи от интернет, беше, че на острова има манастир от шести век, основан от свети Кълъмба. Ирландският светец, известен още като Калъм Кил, беше закрилник на езическите племена в Шотландия. В началото на XX век разрушените постройки били възстановени от монашеския орден на Бедните кларитинки. До острова нямаше ферибот и монахините не приемаха посетители.

Излязоха от планината и се спуснаха по крайбрежно шосе; от едната страна имаше варовикови скали, от другата беше океанът. Постепенно пейзажът се разшири и се появиха мочурища. Копачи на торф се трудеха в далечината, вадеха огромни парчета сбита трева, расла още през ледниковата епоха.

Навсякъде имаше езера и потоци. Пътят следваше извивките на една река, която се вливаше в малък залив. На север от залива се простираха хълмове, но те завиха на юг към Портмагий, рибарско селище с кей и нисък вълнолом. Двеста къщи се изредиха от едната страна на тесния път и всяка заприлича на Мая на детска рисунка на лице: сива коса от каменни плочи, два прозореца горе за очи, по средата червена врата вместо нос и два по-ниски прозореца със саксии с цветя, които приличаха на зъбата усмивка.

Отбиха се в селската странноприемница и собственикът каза, че до Скелиг Кълъмба ходел единствено Томас Фоли. Рядко си вдигал телефона, но вечер обикновено си бил у дома. Вики остана да уреди стаите в странноприемницата, а Гейбриъл и Мая тръгнаха по пътя. За пръв път, откакто се бяха срещнали в Лондон, оставаха сами. За Мая бе съвсем естествено да е отново с него и тя се хвана, че мисли за запознанството им в Лос Анжелис. И двамата се притесняваха един от друг и не знаеха със сигурност какви са новите им отговорности като странник и арлекин.

В края на селото видяха грубо изписана табела, която гласеше: „КАПИТАН Т. ФОЛИ — РАЗХОДКА С ЛОДКА“. Тръгнаха по калната отбивка към избелялата къща и Мая почука на вратата.

— Влизай или спри да чукаш! — извика мъжки глас.

Влязоха в антре, пълно с шамандури от стиропор, изпочупени градински мебели и алуминиева лодка с гребла, качена върху магаре за рязане на дърва. Тук очевидно бяха събрани всички боклуци от цяла Западна Ирландия. Гейбриъл последва Мая по къс коридор, затрупан с купища стари вестници и торби с алуминиеви кутийки. Стените сякаш се стесняваха все повече. Стигнаха до втора врата.

— Ако си ти, Джеймс Кели, направо изчезвай! — извика гласът.

Мая бутна вратата и влязоха в кухнята. Имаше електрическа готварска печка и мивка, пълна с мръсни чинии. Един старец седеше по средата на стаята и кърпеше рибарска мрежа. Усмихна се и оголи кривите си зъби, пожълтели от цял живот пушене и силен чай.

— Е, кои сте вие?

— Аз съм Джудит Странд, а това е приятелят ми Ричард. Търсим капитан Фоли.

— Е, намерихте го. За какво ви е притрябвал?

— Бихме искали да наемем лодка за четирима.

— Лесна работа. — Капитан Фоли погледна Мая преценяващо, явно се чудеше колко пари да поиска. — Обиколка за половин ден струва триста евро. Цял ден — петстотин. И ще трябва да си носите обяда сами.

— Видях снимки на остров Скелиг Кълъмба — каза Гейбриъл. — Можем ли да отидем до него?

— Нося доставки на монахините на всеки два месеца. — Фоли затършува сред безпорядъка върху кухненската маса, докато не откри една лула от изтравниче. — Но на този остров не можете да слизате.

— Защо? — попита Гейбриъл.

— Просто не се допускат посетители. — Капитан Фоли отвори една смачкана кутия за захар, извади щипка черен тютюн и я натъпка в лулата си. — Островът е собственост на Републиката, даден е под наем на Светата Църква и се управлява от ордена на Бедните сестри. Единственото, за което са единодушни всички — правителство, църква и монахини, — е, че не желаят посетители да се мотаят из Скелиг Кълъмба. Това е защитена територия за морски птици. Бедните кларитинки не ги закачат, защото прекарват времето си в молитви.

— Е, може би, ако поговоря с тях и им поискам разрешение…

— Никой не се допуска на острова без писмо от епископа, а не виждам да размахвате такова. — Фоли запали лулата си и издуха към Гейбриъл сладникав дим. — Край на приказките.

— Измислих нова — каза Мая. — Ще ти платя хиляда евро, за да ни закараш до острова и да уредиш да говорим с монахините.

Капитанът обмисли предложението.

— Може и да стане… Обаче…

Мая хвана Гейбриъл за ръката и го дръпна към вратата.

— Мисля, че ще трябва да потърсим друга лодка.

— Добре де, ще стане — бързо каза Фоли. — Ще се видим на кея утре в десет сутринта.

Излязоха от къщата и закрачиха по пътя. Мая се чувстваше като заклещен в дупката си язовец. Свечеряваше се и се бяха появили тъмни сенки — заплетени в храстите и по-рехави под дърветата.

Селяните се бяха прибрали, гледаха телевизия и си приготвяха вечеря. Лампите светеха през дантелените пердета, над повечето комини се виеше дим. Гейбриъл поведе Мая към една ръждясала пейка над залива. Отливът беше оставил тъмна ивица пясък, покрита с дървени отломки и мъртви водорасли. Мая седна на пейката, а Гейбриъл слезе до водата и се загледа на запад към хоризонта. Залязващото слънце докосваше океана и се превръщаше в размазано светло петно, което се стопяваше във водата.

— Баща ми е на острова — рече Гейбриъл. — Знам, че е там. Почти чувам как ми говори.

— Може да е вярно. Но все още не знаем защо е дошъл в Ирландия. Трябва да има някаква причина.

Гейбриъл седна до нея. Бяха сами в здрача, толкова близко, че го усещаше как диша.

— Стъмва се — рече той. — Защо още си със слънчевите очила?

— Навик.

— Веднъж ми каза, че арлекините са противници на навиците и предсказуемите действия.

Пресегна се и свали слънчевите й очила. Сгъна ги и ги остави до крака и. Сега я гледаше право в очите. Мая се почувства оголена и уязвима, сякаш й бяха отнели всички оръжия.

— Не искам да ме гледаш, Гейбриъл. Чувствам се неловко.

— Но ние се харесваме. Приятели сме.

— Не е вярно. Никога не можем да сме приятели. Тук съм, за да те пазя — да умра заради теб, ако се наложи.

Гейбриъл вдигна поглед към океана.

— Не искам никой повече да умира заради мен.

— Всички разбираме риска.

— Може би. Но аз съм свързан със случилото се. Когато се запознахме и ти ми каза, че може да съм странник, не разбрах как това ще промени живота на хора, с които се срещам. Имам толкова много въпроси, които искам да задам на баща си… — Гейбриъл поклати глава. — Никога не съм вярвал, че е умрял. Понякога, когато бях дете, лежах през нощта в леглото си и водех въображаеми разговори с него. Мислех, че ще го надрасна, но сега е дори още по-осезаемо.

— Гейбриъл, баща ти може и да не е на острова.

— Тогава ще продължа да го търся.

— Ако Табулата знае, че търсиш баща си, ще имат власт над теб. Ще пуснат фалшиви следи — като стръв. И ще влезеш в капана им.

— Ще рискувам. Но това не означава, че ти трябва да идващ с мен. С мен е свършено, ако нещо се случи с теб, Мая. Не бих могъл да го преживея.

Почувства се така, сякаш Тръна стои зад пейката и й шепне предупреждения и заплахи. „Никога не се доверявай. Никога не се влюбвай“. Баща й винаги беше толкова силен, толкова уверен в себе си — най-важният човек в живота й. „Но, дявол да го вземе — помисли тя. — Той ми открадна гласа. Не мога да говоря“.

— Гейбриъл — прошепна тя. — Гейбриъл… — Гласът й беше тих като на загубено дете, изгубило надежда, че някога ще го открият.

— Успокой се. — Той хвана ръката й. Само сребристото от слънцето остана на хоризонта. Кожата на Гейбриъл беше топла и Мая се почувства така, сякаш ще остане студена — арлекински студена — до края на живота си.

— Ще остана до теб, независимо какво ще стане — каза тя. — Кълна ти се.

Той се наведе и я целуна. Когато устните им се разделиха, Мая видя към тях да се приближават тъмни фигури.

— Мая! — провикна се Вики. — Тук ли сте? Алис се притесни.

Валя цяла нощ. На сутринта над океана извън залива бе паднала гъста мъгла. Мая си облече някои от дрехите, които беше купила в Лондон — вълнени панталони, тъмнозелен кашмирен пуловер и кожено яке със зимна подплата. След като закусиха в странноприемницата, отидоха на кея и видяха капитан Фоли да товари чували торф и някакви пластмасови контейнери на десетметровата си рибарска лодка. Каза им, че торфът бил за печките в манастира, а в контейнерите имало храна и чисти дрехи. Единствената питейна вода на Скелиг Кълъмба била дъждовната — събирала се в каменни езерца по скалите. Монахините имали достатъчно за пиене и къпане, но не и за пране.

Лодката беше открита, за да могат да се теглят рибарските мрежи, с покрит кокпит близо до носа, който осигуряваше завет от вятъра. Алис явно се радваше, че отново ще се качи на лодка. Влизаше и излизаше, и инспектираше всичко, докато напускаха залива. Капитан Фоли запали лулата си и издуха дима към тях.

— Познатият свят — рече той и вдигна палец към зелените хълмове на изток. — А това… — Махна на запад.

— Краят на света — отвърна Гейбриъл.

— Точно така, момко. Когато свети Кълъмба и монасите му дошли на острова, били стигнали до най-отдалеченото място на запад на картата на Европа. Последната спирка на трамвая.

Влязоха в мъглата в мига, в който напуснаха заслона на залива. Сякаш се намираха насред огромен облак. Палубата лъщеше, капчици висяха по стоманените въжета, които крепяха антената на радиопредавателя. Лодката се спускаше плавно по всяка вълна, после се издигаше отново и разпенваше гребена на следващата. Алис — държеше се за перилата на кърмата — дотича до Мая и развълнувана посочи един тюлен. Беше лъскав и гладък и ги гледаше като куче, заварило непознати в задния двор.

Постепенно мъглата започна да се вдига и започнаха да се виждат късчета синьо небе. Пълно беше с птици: буревестници, пеликани и някакви други, с черни ръбове на крилата. След час минаха покрай остров Литъл Скелиг. Голите скали бяха целите бели от курешки, хиляди птици кръжаха из въздуха.

Мина още час, преди Скелиг Кълъмба да се появи от вълните. Изглеждаше точно като на снимката в манастира Тайбърн: два назъбени върха, храсталаци и пирен. Мая обаче не видя нито манастира, нито някаква друга сграда и попита:

— Къде ще пристанем?

— Търпение, госпожице. Идваме от изток. От южната страна има заливче.

Фоли заобиколи отдалече скалите и се приближи до седемметров док на метални стълбове. Докът водеше до бетонна плоча с телена ограда. Огромна табела с червени и черни букви гласеше, че островът е защитена територия и достъпът до него е позволен само с изричното разрешение на Керийската епархия. В единия край на плочата имаше заключена метална порта — пазеше каменна стълба, която водеше нагоре по склона.

Капитан Фоли изключи двигателя. Вълните приближиха лодката до дока и Фоли ловко метна въже на един кнехт. Мая, Вики и Алис слязоха, а Гейбриъл помогна на Фоли да разтовари контейнерите с провизии и чувалите с торф. Вики се приближи до вратата и докосна месинговия катинар.

— Сега какво?

— Няма никой — каза Мая. — Според мен трябва да прескочим оградата и да се качим до манастира.

— На капитан Фоли няма да му хареса.

— Той ни докара до тук. Дала съм му само половината от парите. Гейбриъл няма да си тръгне, докато не разбере за баща си.

Алис дотича до тях и посочи нагоре. Мая отстъпи назад и видя четири сестри да слизат по стълбите. Бедните кларитинки носеха черни дрехи, черни покривала за глава над бели касинки и бели яки. Възлите на белите въжета, с които бяха препасани през кръста, бяха вдъхновени от францисканската история на ордена им. И четирите бяха загърнати с черни шалове. Спряха: първите три се скупчиха на стълбите, а най-високата остана няколко стъпала по-нагоре.

Капитан Фоли тръшна два чувала пред портата и изсумтя:

— Не върви на добре. Високата е игуменката. Тя командва парада.

Една от кларитинките се качи по стълбите до игуменката, получи някаква заповед и после бързо слезе към портата.

— Какво става? — попита Гейбриъл.

— Всичко свърши, момко. Не ви щат.

Фоли свали плетената шапка от плешивата си глава и се приближи до портата. Поклони се на монахинята и й каза нещо с приглушен глас, после се запъти към Мая. Изглеждаше изненадан.

— Извинете, госпожице. Извинявам се за казаното преди малко. Игуменката държи да се явите в параклиса.

Игуменката тръгна, а трите монахини нарамиха по един чувал торф и се заизкачваха нагоре по стълбите. Мая, Гейбриъл, Вики и Алис ги последваха. Капитан Фоли остана при лодката си.

През шести век монасите начело със свети Кълъмба бяха иззидали стълба, която водеше от океана до върха на острова. Сивият варовик беше осеян с бели нишки и покрит тук-там с лишеи. Докато следваха монахините нагоре по склона, приспивният плясък на прибоя изчезна и беше заместен от воя на вятъра, който свиреше между конусовидните каменни блокове и шумолеше в пореча, костреца и киселеца. Скелиг Кълъмба приличаше на руини на огромен замък с паднали кули и порутени арки. Всички морски птици бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили гарвани, виеха се над главите им и грачеха.

Стигнаха до върха и се спуснаха към северната страна на острова. Точно под тях имаше три тераси, разположени една под друга, всяка широка двайсетина метра. Върху първата тераса имаше малка градина и два каменни басейна за събиране на дъждовна вода. На втората тераса имаше четири каменни сгради, построен без хоросан; приличаха на кошери с дървени врати и кръгли прозорци. Параклисът се намираше на третата тераса. Беше дълъг двайсетина метра и имаше формата на обърната наопаки лодка.

Алис и Вики останаха при монахините, а Мая и Гейбриъл слязоха по стъпалата й влязоха в параклиса. Дъбов под водеше до олтара в дъното: три прозореца зад семпъл златен кръст. Загърната в пелерината си, игуменката стоеше пред олтара — с гръб към посетителите и прибрани за молитва ръце. Вратата се затвори със скърцане и чуха как вятърът свири през дупките в каменните стени.

Гейбриъл направи няколко крачки напред.

— Извинете, госпожо. Току-що пристигнахме на острова и бихме желали да разговаряме с вас.

Игуменката разтвори длани и бавно отпусна ръце. В жеста имаше нещо едновременно и грациозно, и заплашително. Мая мигновено посегна към скрития в ръкава й нож. „Не — искаше й се да изкрещи. — Не!“

Игуменката се извърна към тях и метна черен стоманен нож. Острието се заби в дървото на педя от главата на Гейбриъл.

Мая застана пред Гейбриъл и собственият й нож за мятане почти изхвърча от ръката й… но в същия миг тя видя познатото ирландско лице. Зелените й очи бяха диви, почти луди. Кичур червена коса се беше измъкнал изпод колосания бял плат. Игуменката се озъби пренебрежително и каза:

— Явно е, че нито си нащрек, нито си подготвена. Ако исках, приятелят ти щеше да е мъртъв.

— Това е Гейбриъл Кориган — отвърна Мая. — Той е странник като баща си, а ти за малко да го убиеш.

— Никога не убивам без нужда.

Гейбриъл погледна ножа и попита:

— И коя, по дяволите, си ти?

— Това е Блажената майка. Една от последните живи арлекини.

— Да бе, как не се сетих. Арлекини… — Гейбриъл произнесе думата с презрение.

— Познавам Мая от дете — рече Блажената майка. — Аз я научих как да прониква в сгради. Винаги е искала да е точно като мен, но явно има още много да учи.

— Какво правиш тук? — попита Мая. — Липата мислеше, че си мъртва.

— Така исках да мислят. — Блажената майка свали черния си шал и го сгъна. — След като Тръна беше нападнат от засада в Пакистан, разбрах, че сред нас има предател. Баща ти не ми вярваше. Кой беше, Мая? Знаеш ли?

— Пастира. Убих го.

— Добре. Надявам се, че доста е страдал. Дойдох на този остров преди година и два месеца. Когато игуменката почина, монахините ме избраха… временно. — Отново се ухили. — Ние, бедните кларитинки, водим скромен, но праведен живот.

— Значи си се уплашила — обади се Гейбриъл. — И си дошла да се скриеш.

— Какъв глупав младеж. Не ме впечатли. Може би ще се наложи да минеш през преградите още един-два пъти. — Блажената майка пристъпи към него, извади ножа от дървото и го прибра в скритата под расото й ножница. — Виждате ли олтара до прозореца? В него има свещен ръкопис, вероятно написан от свети Кълъмба. Моят странник искаше да прочете тази книга, затова се наложи да го последвам по тези студени чукари.

Гейбриъл ахна и направи крачка към нея.

— Странникът…

— Е баща ти, разбира се. Тук е. Аз го пазя.