Тъмната река

25.

От верандата на двуетажната си облицована с дъски къща Розалин Мейгън гледаше как баща й се клатушка по тясната уличка. Капитан Томас Фоли беше пресушил на вечеря пет бутилки гинес, но Розалин не се оплакваше от пиенето му. Капитанът беше отгледал шест деца, излизаше за риба във всякакво време и никога не се биеше в селската кръчма. „Щом иска още една бутилка, нека си пийне — помисли си тя. — Помага му да забрави за артрита“.

Влезе в кухнята и включи компютъра в нишата до килера. Мъжът й беше в Лимерик на обучение, а синът й работеше като дърводелец в Америка. През лятото къщата й беше пълна с туристи, но през студените месеци дори и любителите на птици избягваха да идват. Розалин предпочиташе спокойния сезон, нищо че през деня не се случваше почти нищо. По-голямата й сестра работеше в пощата в Дъблин. Непрекъснато се хвалеше на кой нов филм ходила или коя пиеса гледала в театър „Аби“. Веднъж даже беше достатъчно груба да нарече Портмагий „заспало малко село“.

Тази вечер Розалин имаше достатъчно новини за приличен имейл. Със сигурност на Скелиг Кълъмба ставаше нещо тайнствено и баща й беше единственият източник на информация за острова.

Та Розалин напомни на сестра си, че миналата година един възрастен човек, Матю, отишъл на острова заедно с една червенокоса ирландка, която неизвестно как ненадейно станала игуменка. Преди няколко дни пък още по-странна група пристигнала в Портмагий — малко китайче, чернокожа жена, американец и млада жена с британски акцент. Ден след като баща им ги закарал на острова, му било наредено да върне така наречената игуменка и американеца на сушата. „Това, което става, със сигурност е странно — написа Розалин. — Може и да не е Дъблин, но и ние в Портмагий си имаме тайни“.

В компютъра имаше скрит „червей“ — шпионин, — който беше заразил милиони компютри по целия свят. Червеят дебнеше подобно на тропическа змия на дъното на тъмна лагуна. Когато се появяха определени думи или имена, програмата намираше новата информация, копираше я и после се плъзваше в интернет да намери господаря си.

Вики Фрейзър обичаше да се буди в спалното помещение над готварницата на манастира. Лицето й беше винаги студено, но всичко останало беше увито в пухения юрган. Алис спеше в ъгъла. Мая беше само на няколко крачки от нея с арлекинския меч подръка.

Сутрин готварницата беше притихнала. Когато слънцето паднеше под определен ъгъл върху постройката, жълтеникавобял лъч влизаше през скосения прозорец и бавно запълзяваше по пода. Вики си мислеше за Холис и си представяше как лежи до нея. Тялото му беше покрито с белези от всевъзможни битки и двубои, но щом надникнеше в очите му, виждаше добротата в тях. Сега, когато бяха в безопасност на острова, Вики имаше време да мисли за него. Холис беше много добър боец, но тя се тревожеше, че самоувереността му може да го вкара в беля.

Към шест сестра Джоун започна да тропа долу, приготвяше чая. Останалите три сестри дойдоха половин час по-късно и всички закусиха заедно. На масата имаше голям буркан мед. Алис го хващаше с две ръце и изливаше върху овесената си каша странни фигури.

Момичето все още отказваше да говори, но явно харесваше да живее на острова. Помагаше на сестрите в ежедневните им задължения, береше цветя и ги слагаше в празни буркани от мармалад и кръстосваше острова с пръчка вместо арлекински меч. Веднъж поведе Вики надолу по една тясна пътека, вдълбана в скалата. Стотина метра по стръмния склон — и човек излизаше право на скалистия бряг, където вълните са разбиваха в камъните.

Пътеката водеше до малка пещера. Вътре имаше покрита с мъх каменна пейка и малък олтар с келтски кръст.

— Прилича на пещера на отшелник — каза Вики и на Алис, изглежда, идеята й хареса. Двете седяха пред входа на пещерата и малкото момиченце хвърляше камъчета към хоризонта.

Алис се отнасяше към Вики като към по-голяма сестра, чиято основна грижа е да реши косата й. Обожаваше монахините, които й четяха приключенски романи и правеха сладки със стафиди. Една вечер дори легна на една пейка в параклиса с глава в скута на сестра Джоун. Мая беше друга категория за малкото момиче: не беше майка, сестра или приятелка. Понякога Вики ги виждаше да си разменят погледи, изпълнени с разбиране. Сякаш се чувстваха еднакво самотни, независимо колко хора имаше около тях.

Два пъти на ден Мая ходеше при тялото на Матю Кориган в подземието под склада. Останалото време прекарваше сама, слизаше по каменната пътека до пристана и гледаше морето. Вики не посмя да попита какво се е случило, но беше ясно, че Мая е направила нещо, което е дало повод на Блажената майка да вземе Гейбриъл и да напусне Скелиг Кълъмба.

На осмия ден Вики се събуди рано и видя арлекина, коленичил до нея.

— Слез долу — прошепна Мая. — Трябва да поговорим.

Увита в черен шал, Вики слезе в трапезарията, където имаше дълга маса с две пейки. Мая вече беше запалила печката. Вики седна на едната пейка и се облегна на стената. По средата на масата гореше голяма свещ и сенки минаваха по лицето на Мая, докато тя обикаляше стаята.

— Спомняш ли си, когато пристигнахме в Портмагий и двамата с Гейбриъл отидохме да намерим капитан Фоли? След като си тръгнахме от къщата му, седнахме на една пейка на брега и аз се заклех, че ще бъда винаги до него — каквото и да стане.

Вики Кимна и каза:

— Сигурно е било трудно. Ти веднъж ми каза, че арлекините не обичат да дават обещания…

— Изобщо не беше трудно. Исках да изрека тези думи повече от всичко на света. — Мая спря пред свещта и се загледа в пламъка. — Дадох обещание на Гейбриъл и възнамерявам да го удържа.

— Какво искаш да кажеш?

— Отивам в Лондон да го намеря. Никой не може да го пази по-добре от мен.

— Ами Блажената майка?

— Тя ме нападна в параклиса, но само за да й обърна внимание. — Очите на Мая се присвиха ядосано. — Ще се бия с нея или с Липата, и с всеки, който се опита да ме отдели от Гейбриъл. Цял куп арлекини от дете ми нареждат какво да правя, но това време отмина.

„Блажената майка ще те убие“, помисли Вики. Но не го каза. Лицето на Мая сякаш блестеше от ярост.

— Щом обещанието е важно за теб, тогава върви в Лондон. Не се тревожи за Матю Кориган. Ще съм тук, ако прекоси обратно в този свят.

— Тревожа се за дълга си, Вики. Съгласих се да остана и да го пазя.

— Тук сме в безопасност — каза Вики. — Дори и Блажената майка го каза. Прекарала е тук почти половин година, без да види дори някой любител на птици.

— Ами ако стане нещо?

— Ще се оправя. Аз съм същата като теб, Мая. Вече не съм малко момиченце.

Мая спря да крачи и се усмихна.

— Да, ти също се промени.

— Фоли пристига утре сутрин с провизиите и може да те върне на сушата. Но как ще откриеш Гейбриъл в Лондон?

— Вероятно ще се свърже със свободните бегачи. Била съм в къщата им в Саут Банк. Ще ида там и ще поговоря с приятелите на Гейбриъл.

— Вземи всичките пари от раницата ми. Не ни вършат работа на острова.

— Мая… — промълви едно тъничко гласче и Вики изненадано се обърна. Алис Чен стоеше до стълбите. Детето беше проговорило. Устните се движеха мълчаливо, сякаш не му се вярваше, че от гърлото му може да излезе звук. После отново проговори: — Моля те, не си отивай, Мая. Искам да си тук.

Лицето на Мая се превърна в обичайната арлекинска маска, но после устата й се размекна и тя си позволи да изпита нещо друго, освен гняв. Вики беше наблюдавала Мая да действа смело десетки пъти през последните месеци. Но най-смелият момент беше сега — точно сега, — когато отиде до момиченцето и го прегърна.

Един от британските наемници, които бяха долетели до Ирландия с Бун, отвори страничната врата на багажното отделение на хеликоптера. Бун седеше на металната пейка и работеше на лаптопа си.

— Извинете, сър. Но искахте да ви кажа, когато пристигне господин Харкнес.

— Точно така. Благодаря.

Бун облече якето си и слезе от хеликоптера. Двамата наемници и пилотът стояха на пистата, пушеха и обсъждаха предложения за работа в Москва. През последните три часа всички стояха и чакаха на това малко летище край Киларни. Беше късно следобед и пилотите аматьори, които бяха упражнявали кацане при страничен вятър, си бяха прибрали самолетите и си бяха отишли у дома. Пистата беше насред полето, заобиколена от оградени пасища. От северната страна пасяха овце; на юг — крави. Във въздуха се носеше приятният мирис на окосена трева.

Малък пикап с метална каросерия беше паркиран на двеста метра от тях, до самия вход на летището. Господин Харкнес тъкмо слизаше от него. Бун се беше запознал с пенсионирания гледач на животни в Прага, когато бяха заловили, разпитали и убили бащата на Мая. Харкнес беше вече на години, с бледа кожа и лоши зъби. Носеше спортно сако от туид и лекедосана военна вратовръзка.

Бун беше наемал и ръководил много наемници, но Харкнес го караше да се чувства неловко. На стареца, изглежда, му харесваше да се грижи за снадките. Това му беше работата, разбира се. Но Харкнес се вълнуваше, когато говореше за тези генетични деформации, създадени от учените на Братството. Беше лишен от сила човек, който сега контролираше нещо крайно опасно. Бун винаги се чувстваше край него така, сякаш си има работа с просяк, който си подхвърля граната.

— Добър вечер, господин Бун. За мен е удоволствие да ви видя отново. — Харкнес кимна в знак на уважение.

— Имаше ли проблеми на летището в Дъблин?

— Не, сър. Всички документи бяха надлежно подпечатани и подписани от нашите приятели в зоологическата градина. Митничарите дори не погледнаха в клетките.

— Има ли пострадали от пренасянето?

— Всички екземпляри изглеждат здрави. Искате ли да се уверите лично?

И отвори задната врата на пикапа. Отзад имаше четири пластмасови товарни контейнера с размерите на самолетни клетки за кучета. Дупките за въздух бяха покрити с дебела телена мрежа. Отвътре се носеше ужасна смрад.

— Нахраних ги, когато пристигнахме на летището, и край. Гладът е най-доброто средство за това, което може да им се наложи да правят.

Харкнес шляпна с длан по капака на един от контейнерите. Отвътре се чу дрезгав вой. Останалите три снадки му отговориха. Овцете на близкото пасище ги чуха; и се разбягаха.

— Отвратителни същества — рече Харкнес и показа жълтите си зъби.

— Бият ли се помежду си?

— Рядко. Тези животни по принцип са създадени да нападат, но носят основните белези на вида си. Това в зеления контейнер е капитанът, а останалите трима са сержантите му. Не нападаш командира си, освен ако не можеш да го убиеш.

— И можеш да се оправяш с тях?

— Да, сър. Имам огромни щипци в колата и електрически остен за говеда. Няма да има проблем.

— Какво ще стане, след като ги пуснем?

— Ами, господин Бун… — Харкнес погледна обувките си. — Куршумът е най-доброто средство, след като си свършат работата.

Втори хеликоптер се приближи от изток и двамата млъкнаха. Хеликоптерът закръжи над летището и после кацна. Бун остави Харкнес и тръгна към новопристигналите. Страничната врата се отвори, един наемник спусна къса стълба и на вратата се появи Майкъл Кориган.

— Добър ден! — бодро поздрави той.

Бун все още не беше решил как трябва да се обръща към странника — с „Майкъл“ или с „господин Кориган“. Кимна любезно.

— Как беше полетът?

— Никакви проблеми. Готови ли сте за тръгване, Бун?

Да, бяха готови. Но го притесняваше, че някой друг, освен генерал Наш може да задава този въпрос.

— Мисля, че трябва да изчакаме да се стъмни — отвърна той. — По-лесно е да открием мишена вътре в сграда.

След леката вечеря от супа от киселец и сухар бедните кларитинки напуснаха топлата готварница и слязоха в параклиса. Алис ги последва. Откакто Мая беше напуснала острова, момиченцето беше продължило с мълчанието, което си беше наложило само, но пък явно й харесваше да слуша песнопенията на латински. Понякога устните й се движеха, сякаш пееше наум заедно със сестрите.

Вики остана да измие съдовете. Малко след като излязоха, видя, че Алис си е забравила якето. Вятърът се беше усилил, духаше от изток и в параклиса щеше да е студено. Тя остави чиниите в мивката, взе якето на детето и излезе.

Островът беше затворен свят. След като го обиколиш няколко пъти, осъзнаваш, че единственият начин да се освободиш от конкретната реалност е да погледнеш нагоре към небесата. В Лос Анжелис дебел пласт смог скриваше повечето звезди, но небето тук, над острова, беше чисто. Вики спря до готварницата и погледна нагоре към сребристата луна и лъскавия прах на Млечния път. Чу далечния крясък на морска птица, отговори й друга.

Четири червени светлини се появиха от изток; носеха се в нощното небе. „Самолети — помисли си тя. — Не, два хеликоптера“. За броени секунди осъзна какво ще се случи. Беше в църковния двор на североизток от Лос Анжелис, когато Табулата атакува по същия начин.

Като внимаваше да не се спъне в камъните, тя затича надолу към другата тераса и се втурна в подобния на кораб параклис. Пеенето спря в мига, в който отвори с трясък дъбовата врата.

— Табулата идва с два хеликоптера! Бързо се скрийте!

Сестра Мора изглеждаше ужасена.

— Къде? В склада при Матю ли?

— Заведи ги до пещерата на отшелника, Алис. Можеш ли да я откриеш в тъмното?

Момиченцето кимна, хвана сестра Джоун за ръката и я задърпа към вратата.

— Ами ти, Вики?

— Ще Дойда по-късно. Първо трябва да се погрижа странникът да е в безопасност.

Алис погледна Вики и тръгна, поведе сестрите в мрака на нощта. Вики се върна на средната тераса и видя, че хеликоптерите вече са много по-близо — червените светлини се виеха над острова като зли духове. Чуваше приглушеното тупкане на въртящите се перки.

Влезе в складовото помещение, запали една свещ и дръпна капака. Почти вярваше, че Матю Кориган може да усети наближаващата опасност. Може би светлината щеше да се върне в тялото му и тя щеше да открие бащата на Гейбриъл седнал в гробницата си… Но странникът продължаваше да лежи неподвижно под памучния чаршаф.

Бързо се качи горе, затвори капака и го покри с един чувал. Сложи върху чувала мотор от лодка и разпръсна наоколо инструменти, все едно някой се опитва да го поправя.

— Пази твоя слуга Матю, Господи — помоли се тя. — Моля те, запази го да не пострада.

Нищо повече не можеше да направи. Време беше да иде при останалите в пещерата. Но когато излезе, видя на горната тераса фенери и тъмните фигури на наемниците на Табулата, очертани на фона на звездите. Върна се в склада и залости вратата с металния прът. Беше казала на Мая, че ще пази странника. Това беше обещание. Задължение. Арлекинското значение на думата я завладя със страшна сила, докато буташе един огромен сандък, за да подпре дъбовата врата.

Преди повече от сто години един арлекин — Лъвът от Храма — беше хванат, измъчван и убит заедно с, пророка Айзак Джоунс. Вики и малка група хора от църквата й вярваха, че не са се отплатили за саможертвата. Защо Господ беше довел Мая и Гейбриъл в живота й? Защо се беше озовала на този остров, за да пази странник? „Дългът не е платен — помисли си. — Дългът не е платен“.

Три от подобните на кошери сгради бяха празни, но четвъртата беше заключена и наемниците не можаха да отворят вратата със сила. Преди да дойде на Скелиг Кълъмба, Бун беше прочел цялата налична информация за острова и знаеше, че древните постройки имат дебели каменни стени, които затрудняват използването на инфрачервен скенер. Затова отрядът на Бун си носеше преносим бекскетър.

Когато двата хеликоптера кацнаха на острова, всички наскачаха на земята с желание да залавят и убиват. Сега агресията им се беше стопила. Въоръжените мъже говореха шепнешком, докато лъчите на фенерите им прерязваха скалистия пейзаж. Двама мъже се спускаха по склона с оборудването от хеликоптера. Една част от бекскетъра приличаше на рефракторен телескоп на статив. Тя пускаше рентгенови лъчи през целта и малка параболична чиния улавяше отделените фотони.

Рентгеновите апарати в болниците действат на принципа, че обекти с по-голяма плътност абсорбират повече рентгенови лъчи от обекти с по-малка плътност. Бекскетърът действаше на принципа, че рентгеновите фотони се движат по различен начин през различните материали. Материи с по-малки атомни номера — като човешката плът — създават различен образ от пластмасата или метала. Гражданите, които живееха в Голямата машина, не знаеха, че по летищата има монтирани подобни устройства и че охраната наднича под дрехите на пътниците.

Майкъл Кориган излезе от параклиса заедно с още двама наемници. Беше облечен с грейка и маратонки, сякаш се канеше да прави крос.

— В параклиса няма никой. Ами в тази сграда?

— Сега ще разберем. — Бун свърза лаптопа си с приемателя на бекскетъра, включи устройството и седна на една варовикова скала. Майкъл и още няколко души застанаха зад него. Появата на черно-бялото изображение от бекскетъра отне няколко секунди. Някаква жена трупаше сандъци до вратата на складовото помещение. „Не ще да е от бедните кларитинки“, помисли Бун. Бекскетърът щеше да покаже одеянията им като сянка.

— Вижте — каза на Майкъл. — В сградата има човек. Жена. В момента барикадира входа.

Майкъл се ядоса.

— Ами баща ми? Каза ми, че на острова е или Гейбриъл, или баща ми.

— Такава информация получих — отвърна Бун и завъртя образа, за да провери помещението от различни ъгли. — Може да е Мая. Тя беше арлекинът, който пазеше брат ти в Ню Йорк и…

— Знам коя е — прекъсна го Майкъл. — Не забравяй, че я видях вечерта, когато нападна изследователския център.

— Вероятно ще можем да я разпитаме.

— Ще убие хората ти и ще се самоубие, освен ако не я принудим да излезе. Харкнес да донесе снадките.

Бун се помъчи да не кипне.

— Не е наложително на този етап.

— Аз решавам кое е наложително, Бун. Направих някои проучвания, преди с госпожа Брюстър да се разберем за тази операция. Тези стари сгради са с невероятно дебели стени. Точно затова настоях да дойде и господин Харкнес.

При градежа средновековните монаси бяха оставили дупки в горната част на стените, за да излиза пушекът. След много години тези отдушници бяха превърнати в прозорци на горния етаж на постройката. Бяха само по трийсет-четирийсет сантиметра в диаметър. Дори нападателите да строшаха стъклата, нямаше да могат да се проврат вътре.

Вики чу на вратата да се тропа, после някой заблъска с юмрук. Тишина. Последва силен трясък. Дъбовата врата потрепери, но тежкият метален прът удържа — скобите бяха взидани дълбоко в стената. Вики си спомни как монахините разправяха за викингските набези срещу ирландските манастири през дванайсети век. Ако монасите не успеели да избягат, се затваряли в някоя каменна кула със златните си кръстове и покритите със скъпоценни камъни реликви. Молели се — и чакали, — докато скандинавците се опитвали да нахлуят.

Избута още сандъци до вратата. Тропането започна отново, после спря. Тя отиде до стълбите и видя светъл лъч да се промушва през един от малките кръгли прозорци на горния етаж.

В писмото си от Меридиан, Мисисипи, Айзак Ти Джоунс беше написал на вярващите: „Вгледайте се в себе си и намерете кладенеца, който никога не пресъхва. Сърцата ни преливат от храброст и любов…“

Само преди няколко месеца Вики стоеше на летището в Лос Анжелис — набожно момиче, притеснено и уплашено — и чакаше да посрещне един арлекин. От онзи момент беше подлагана на много изпитания, но нито веднъж не понечи да избяга. Айзак Джоунс беше прав. Смелостта никога не я беше напускала.

Чу се трясък, някой разби прозореца. Парчета стъкло паднаха на пода. „Могат ли да влязат?“ Не, само дете можеше да се провре през отвора. Зачака да чуе стрелба или експлозия. Вместо това чу дрезгав крясък, все едно някой убиваше птица.

— Боже, опази ме. Моля те, спаси ме… — прошепна Вики. Затърси някакво оръжие. Откри две въдици, торба цимент и празна туба от бензин. Намери и градински инструменти до стената и грабна една покрита със засъхнала кал лопата.

Чу тихо ръмжене и се спотаи в ъгъла. На стълбата се появи нещо — приличаше на набито малко джудже с шкембе и широки рамене. Джуджето слезе до средата на стълбите и извърна лице към нея. И тя видя, че изобщо не е човек, а някакво животно с черна кучешка муцуна.

С вой и скимтене животното скочи през перилата на стълбите към нея. Тя замахна с лопатата, веднъж и още веднъж. Животното изпищя, падна и оголи зъби. Кръв се процеждаше от устата му и то вдървено размърда предните си лапи. Опита да се изправи, но тя продължи да го удря с лопатата. Накрая то престана да се движи. Умря.

Две от свещите бяха паднали и бяха угаснали. Вики вдигна единствената, която още гореше, и огледа съществото. Беше малък павиан с жълтеникавокафява козина. Имаше големи бузи, дълга гола муцуна и силни предни и задни лапи. Очите му все още бяха отворени и мъртвото същество сякаш я гледаше.

Спомни си, че Холис й беше разправял за животните, които го били нападнали в дома му в Лос Анжелис. Това беше същото. Холис ги беше нарекъл… снадки. Хромозомите на павиана бяха променени и снадени от учените на Табулата, в резултат на което се беше получил генетичен хибрид, чието единствено желание беше да напада и убива.

Мъжете отвън разбиха втори прозорец горе. Вики стисна лопатата по-здраво. По левия й крак се стичаше кръв и обувките й я размазваха по пода. Близо минута нищо не се случи. После пламъкът на единствената свещ леко потрепна и Вики видя още три снадки — слизаха по стълбите. Спряха, подушиха въздуха и водачът нададе гърлен вой.

Бяха прекалено много и прекалено силни. Вики знаеше, че ще умре. Мисли се появяваха в главата й като снимки от стар албум — майка й, училището, приятелите — толкова неща, важни за нея навремето, вече бяха избледнели. Най-ясно си спомняше Холис. Стана й много тъжно, че никога вече няма да го види. „Обичам те — помисли си. — Помни го винаги. Любовта ми никога няма да бъде погубена“.

Снадките надушиха кръвта й, скочиха от стълбата и се понесоха към нея с бясна скорост. Врявата им изпълни малкото помещение. Острите им зъби бяха като на вълци. „Нямам шанс — помисли си Вики. — Никакъв шанс“. Но вдигна лопатата и посрещна нападението.