Тъмната река

22.

Фондация „Евъргрийн“ се помещаваше в цяла офис сграда на Четирийсет и четвърта и Медисън Авеню в Манхатън. Повечето служители си мислеха, че работят за неправителствена организация, която отпуска средства за изследвания и следи за тяхното изразходване. Малко на брой служители, чиито офиси се намираха на последните осем етажа, се занимаваха с не толкова публичните дейности на Братството.

Нейтан Бун мина през въртящата се врата и влезе в преддверието. Погледна декоративния водопад и малката горичка от изкуствени смърчове, подредена покрай прозорците. Архитектите бяха настоявали за истински дървета, но всички истински залиняваха и умираха, и оставяха след себе си неприятен килим от кафяви иглички. Решението беше в горичката от изкуствени дървета със съвременна климатична система, от която се носеше лек аромат на бор. Всички предпочитаха имитацията: изглеждаше по-истинска от всичко, което расте в гората.

Бун се приближи до охраната, застана в малък жълт квадрат и позволи на служителя да сканира очите му. След като самоличността му беше потвърдена на компютърния екран, охранителят каза:

— Добър ден, господин Бун. Имате достъп до осемнайсети етаж.

— Някаква друга информация?

— Не, сър. Само това пише. Господин Реймънд ще ви придружи до съответния асансьор.

Бун последва втори охранител до последния асансьор в коридора. Охранителят прокара лична карта пред сензора и излезе точно преди вратите да се затворят. Щом асансьорът потегли нагоре, видеокамера засне лицето на Бун и го сравни с биометричната информация в компютъра на фондация „Евъргрийн“.

Сутринта Бун беше получил имейл да се яви на среща с членове от борда на директорите на Братството. Нещо крайно необичайно. През последните няколко години Бун се беше срещал с борда само под председателството на Наш. Доколкото знаеше, генералът още беше на Дарк Айланд в река Сейнт Лорънс.

Вратите на асансьора се отвориха и Бун пристъпи в празната чакалня. Столът зад рецепцията също беше празен, но на бюрото имаше малък високоговорител.

— Здравейте, господин Бун. — Гласът, който идваше от високоговорителя, беше генериран компютърно, но звучеше като на истински човек — млада жена, умна и интелигентна.

— Здравейте.

— Моля, изчакайте тук. Ще ви уведомим, когато срещата започне.

Бун седна на едно велурено канапе до стъклена масичка за кафе. Никога не беше идвал на осемнайсетия етаж и нямаше представа какво оборудване оценява реакциите му. Свръхчувствителен микрофон можеше да следи пулса му, а инфрачервена камера да отразява промените на температурата на кожата му — хората, които са ядосани или се страхуват, имат по-топла кожа и по-учестен сърдечен ритъм. Компютърът можеше да анализира данните и да предскаже евентуална проява на насилие.

Чу се тихо изщракване и едно чекмедже на бюрото на рецепцията се отвори.

— Нашите сензори ни информираха, че носите пистолет — рече компютърният глас. — Моля, поставете го в чекмеджето. Ще ви бъде върнат след края на срещата.

Бун отиде до бюрото и се втренчи в отвореното чекмедже. Въпреки че работеше за Братството вече почти осем години, никога не го бяха карали да си предава оръжието. Винаги беше минавал за надежден и изпълнителен служител. Бяха ли започнали да се съмняват в лоялността му?

— За втори път ви молим — обади се гласът. — Неподчинението ще бъде сметнато за нарушение на сигурността.

— Аз отговарям за сигурността — заяви Бун и чак сега осъзна, че разговаря с компютър. Изчака няколко секунди, само за да покаже независимостта си, извади пистолета от кобура си и го сложи в чекмеджето. Три светли линии веднага оградиха оръжието в равностранен триъгълник. Чекмеджето се плъзна и се затвори. Бун се върна на канапето. Нямаше нищо против да го проверява машина, но го ядоса това, че се отнасят с него като с престъпник. Явно програмата не беше настроена да засвидетелства различни степени на уважение.

Загледа се в голямата картина на стената срещу него. Пастелно петно с крака, приличаше на размазан паяк. В дъното на стаята имаше три врати, боядисани в различен цвят. Нямаше друг изход, освен асансьора, а и той се командваше от компютъра.

— Срещата ще започне всеки момент — каза гласът. — Моля, минете през синята врата и отидете до края на коридора.

Бун стана. Мъчеше се да не показва раздразнението си.

— Приятен ден — каза на машината.

Синята врата плавно се прибра в стената в мига, в който сензорите усетиха тялото му. Той тръгна по коридора към металната врата. Не виждаше ключалка или дръжка. Вратата също се плъзна пред него и той влезе в заседателна зала с огромни прозорци, зад които се виждаха върховете на сградите в Манхатън. Двама членове на борда на Братството седяха на дългата черна маса — доктор Андерс Йенсен и госпожа Брюстър, британката, която натискаше за новата програма сянка в Берлин.

— Здрасти, Нейтан. — Госпожа Брюстър се държеше така, сякаш той беше някакъв слуга, който се е отбил в дома й в Южен Кенсингтън. — Познаваш доктор Йенсен от Дания, нали?

Бун кимна на Йенсен.

— Запознахме се миналата година в Европа.

Трети човек стоеше до един прозорец и наблюдаваше града. Майкъл Кориган. Преди няколко месеца Бун беше заловил Майкъл в Лос Анжелис и го беше превозил до Източното крайбрежие. Беше го виждал уплашен и объркан, но сега беше настъпила промяна. Странникът сякаш излъчваше увереност и власт.

— Аз настоях за тази среща — каза Майкъл. — Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

— Майкъл се присъедини към усилията ни — допълни госпожа Брюстър. — Той напълно разбира новите ни цели.

„Но той е странник — помисли си Бун. — От хилядолетия убивате такива като него“. Искаше му се да сграбчи госпожа Брюстър и да я удуши. Защо правеше това? Не виждаше ли опасността?

— И какви са новите ни цели? — попита Бун. — Братството прави всичко възможно, за да установи Паноптикона. Целта променила ли се е през последните няколко седмици?

— Целта е същата, но вече е постижима — рече Майкъл. — Ако програмата сянка заработи в Берлин, можем да я наложим в Европа и Северна Америка.

— Това е свързано с компютърния център — отвърна Бун. — Моята работа е да пазя Братството от атаките на враговете му.

— И не я вършите много добре — рече доктор Йенсен. — Проникнаха в изследователския център в Уестчестър и той беше почти унищожен, завършването на квантовия компютър беше отложено и снощи Холис Уилсън нападна няколко от мъжете ми в нощен клуб в Манхатън.

— Очакваме наетият персонал да си върши по-съвестно работата — намеси се госпожа Брюстър. — Това, което ни притеснява, е, че Холис Уилсън е избягал.

— Имам нужда от повече хора.

— Гейбриъл и приятелите му не са най-належащият проблем — заяви Майкъл. — Трябва да съсредоточите усилията си в откриването на баща ми.

Бун се поколеба, после внимателно каза:

— Напоследък получавам различни заповеди от различни източници.

— Брат ми никога не е можел да организира нещо. Беше куриер и разнасяше пратки с мотор в Лос Анжелис, когато хората ви го откриха. Баща ми цял живот е бил странник и знаем, че е вдъхновил създаването на различни комуни. Матю Кориган е опасен и затова той е целта. Получихте заповедите си, господин Бун.

Госпожа Брюстър кимна в знак на съгласие. Бун се почувства така, сякаш огромният прозорец току-що се е пръснал и навсякъде има парчета стъкла. Странник, един от враговете им, говореше от името на Братството.

— Щом така искате…

Майкъл го изгледа втренчено, сякаш беше доловил мислите му.

— Да, господин Бун. Аз ръководя търсенето на баща си и така искам.