Тъмната река

41.

Валеше проливно и Бун едва виждаше замъка на Дарк Айланд. Беше идвал на острова само няколко пъти. Наскоро тук се беше състояла среща, на която Наш беше представил програмата сянка пред борда на директорите. Бун беше очаквал, че сега ще е в Берлин и ще търси престъпниците, които бяха унищожили компютърния център, но от борда бяха настояли да дойде тук. Макар че работата щеше да е неприятна, беше длъжен да се подчинява на заповедите.

Опитваше се да прецени мъжете, които щяха да му помогнат при убийството. Двамата наемници бяха скорошни имигранти от Румъния и май имаха някаква роднинска връзка. Имената им бяха дълги, с прекалено много гласни, и Бун не смяташе за необходимо да учи точното им произношение. Що се отнася до него, по-дребният румънец беше Ейбъл, а едрият — Бейкър. Ейбъл беше по-приказливият и бръщолевеше нервно на румънски, а Бейкър кимаше на няколко секунди, за да покаже, че го слуша.

Вълните се надигаха и се удряха в носа. Дъждовни капки барабаняха по покрива от фибростъкло, все едно някой барабанеше с пръсти по маса. Чистачките тракаха по стъклото. Канадският капитан слушаше съобщенията от корабите по трасето.

— На половин миля дясно на борд сме — повтаряше настойчиво нечий глас. — Виждате ли ни?

Бун докосна предницата на якето си и напипа двете твърди неща под непромокаемата материя. Епруветката с CS токсина беше в левия му джоб. В десния беше черната пластмасова кутийка със спринцовката. Бун мразеше да докосва хора, особено когато умират, но спринцовката изискваше все пак известна степен на физически контакт.

Шефът на охраната на острова, бивш полицай, казваше се Фарингтън, излезе да ги посрещне. Сграбчи въжето и го завърза за един кнехт.

— Къде са останалите? — попита Бун, щом слезе.

— Обядват в кухнята.

— Ами Наш и гостите му?

— Генерал Наш, господин Кориган и госпожа Брюстър са в салона.

— Задръжте хората в кухнята през следващите двайсет минути. Трябва да съобщя важна информация. Никой не бива да влиза в салона.

— Разбрано, сър.

Тръгнаха по стръмния тунел, който свързваше брега с приземния етаж на замъка. Бун премести спринцовката и токсина в джоба на панталоните си, а двамата наемници си свалиха мокрите якета. И двамата бяха облечени с черни костюми и вратовръзки, сякаш се бяха върнали в Румъния и бяха отишли на погребение на село. Подметките им шляпаха по парадното стълбище.

— Дъбовата врата беше затворена и Бун се поколеба за секунда. Чуваше как румънците дишат и се чешат. Вероятно се чудеха защо е спрял. Бун приглади мократа си коса, изправи се и ги въведе в салона.

Генерал Наш, Майкъл и госпожа Брюстър седяха в единия край на дълга маса. Бяха приключили с доматената супа и Наш държеше плато със сандвичи.

— Какво правиш тук? — попита Наш.

— Получих разпореждания от борда.

— Какви разпореждания? Аз съм председател на борда и не знам нищо.

Госпожа Брюстър взе платото от ръцете му, постави го по средата на масата и каза:

— Свиках втора телеконференция, Кенард.

Наш изглеждаше изненадан.

— Кога?

— Рано тази сутрин, докато ти още спеше. Братството е разочаровано от отказа ти да подадеш оставка.

— И защо трябва да подавам оставка? Случилото се вчера в Берлин няма нищо общо с мен. Виновни са германците или пък Бун — той е шеф на охраната.

— Ти си начело на организацията, а отказваш да поемеш отговорност — отвърна Майкъл. — Не забравяй и нападението преди няколко месеца, когато изгубихме квантовия компютър.

— Какво искаш да кажеш с това „изгубихме“? Ти не си член на борда.

— Вече е — отвърна госпожа Брюстър.

Генерал Наш погледна Бун.

— Не забравяй кой те нае, Бун. Аз съм начело на организацията и ти си над прякото ми разпореждане. Искам да отведеш тези двамата в мазето и да ги заключиш. Ще свикам среща на Братството колкото се може по-скоро.

— Не ме слушаш, Кенард. — Госпожа Брюстър говореше като учителка, която вече е изгубила търпение да обяснява на упорит ученик. — Бордът се събра тази сутрин и гласува. Единодушно. От днес вече не си изпълнителен директор. Няма какво да обсъждаме. Оттегли се с почести и ще получиш заплата и вероятно служба някъде.

— Даваш ли си сметка с кого разговаряш? — попита Наш. — Мога да се обадя на президента на Съединените щати. На президента и на трима министър-председатели.

— Точно това не искаме да става — отвърна госпожа Брюстър. — Това е вътрешна работа. Не е нещо, което трябва да се обсъжда с различните ни съюзници.

Ако Наш беше останал седнал, Бун можеше и да го остави да продължи с приказките. Вместо това генералът блъсна стола си назад, сякаш наистина се канеше да хукне към библиотеката и да се обади, в Белия дом. Майкъл погледна Бун. Време беше да изпълни заповедите.

Бун кимна на наемниците и те сграбчиха Наш за ръцете и ги приковаха на масата.

— Да не сте се побъркали? Пуснете ме!

— Искам да е ясно едно — каза госпожа Брюстър. — Винаги съм те смятала за приятел, Кенард. Но не забравяй, че всички ние се стремим към по-висша цел.

Бун застана зад стола на Наш, отвори пластмасовата кутийка и извади спринцовката. Токсинът се намираше в стъклен контейнер с размерите на флакон с хапчета. Той проби запушалката с иглата и напълни спринцовката с прозрачната течност. Кенард Наш погледна през рамо и видя какво ще се случи. Започна да псува и се задърпа. Сребърни прибори и чинии се посипаха на земята, една се строши.

— Успокой се — каза Бун. — Имай поне малко достойнство. — Заби иглата във врата на Наш, точно над гръбнака, и инжектира токсина. Наш припадна. Главата му се удари в масата и от устата му потече лига.

Бун погледна новия си шеф и каза:

— Става само за секунди. Мъртъв е.

— Внезапен сърдечен удар — каза госпожа Брюстър.

— Колко тъжно. Генерал Наш служеше вярно на страната си. Ще липсва на приятелите си.

Двамата румънци продължаваха да държат ръцете на Наш, сякаш току-виж се съживил и скочил през прозореца.

— Вървете в лодката и чакайте — нареди им Бун. — Приключих с вас.

— Да, сър. — Ейбъл оправи черната си вратовръзка, кимна и двамата с Бейкър излязоха.

— Кога ще извикаш полиция? — попита Майкъл.

— След пет-десет минути.

— Колко време ще им трябва, за да дойдат до острова?

— Поне два часа. Дотогава няма да остане и следа от токсина.

— Просни го на пода и му разкопчай ризата — нареди Майкъл. — Нека изглежда така, сякаш сме се опитвали да го спасим.

— Да, сър.

— Бих пийнала глътка уиски — каза госпожа Брюстър и двамата с Майкъл тръгнаха към страничната врата, която водеше към библиотеката.

— О, господин Бун. Още нещо…

— Да, мадам?

— Нуждаем се от по-високо ниво на експедитивност във всичките си начинания. Генерал Наш не го разбираше. Надявам се, че вие сте наясно.

— Разбирам — отвърна Бун и после остана сам с мъртвеца. Дръпна стола, бутна тялото и то тупна на пода. Коленичи и разкъса синята риза на генерала. Едно седефено копче изхвърча във въздуха.

Първо щеше да се обади на полицията и след това щеше да си измие ръцете. Жадуваше за гореща вода, хубав сапун и чиста хавлия. Отиде до прозореца и погледна през дърветата към устието на Сейнт Лорънс. Водата приличаше на тъмно сребро.