Тъмната река

24.

Гейбриъл седеше до прозореца на горния етаж на Къщата с лозите и гледаше към малкия обществен парк в средата на Бонингтън Скуеър. Наближаваше девет вечерта. След падането на мрака студена мъгла се беше вдигнала от Темза и лазеше към тесните улички на Южен Лондон. Уличните лампи около площада светеха слабо, като малки пламъчета, покорени от студена и завладяваща сила. В парка нямаше никой, но през няколко минути малки групички млади жени и мъже се приближаваха до къщата и тропаха на вратата.

Гейбриъл се беше върнал в Лондон преди три дни и беше отседнал в магазина за барабани на Уинстън Абоса в Камдън Маркет. Потърси помощ от Джагър и приятелите му и те се отзоваха начаса. Мълвата беше плъзнала и свободни бегачи от всички краища на страната пристигаха в Къщата с лозите.

Джагър почука два пъти на вратата, преди да провре глава. Изглеждаше притеснен. Гейбриъл чуваше глъчката, която се носеше от тълпата долу.

— Много хора дойдоха — каза Джагър. — Има отбори от Глазгоу и Ливърпул. Дори старият ти приятел Резачката пристигна от Манчестър с приятелите си. Не знам откъде са разбрали.

— Ще има ли достатъчно място?

— Айс се държи като ръководителка в детски лагер и нарежда кой къде да сяда. Роланд и Себастиан опъват кабели. Ще има високоговорители в цялата къща.

— Благодаря, Джагър.

Свободният бегач оправи плетената си шапка и му се усмихна сконфузено.

— Слушай, пич. Нали сме приятели? Можем да си кажем всичко.

— Защо? Какво има?

— Ирландката, дето ти е бодигард. Предната врата била задръстена от хора и Роланд заобиколил отзад и се прехвърлил през оградата. Правим го непрекъснато, за да влезем през кухнята. Ирландката обаче измъкнала пистолет и…

— Убила ли го е?

— Не. Обаче той за малко да се напикае в гащите. Та имам предвид да я постегнеш малко. Може би трябва да почака пред къщата по време на речта ти. Не искам да убива никого тази вечер.

— Не се тревожи. Изчезваме веднага щом свърша.

— И после какво?

— Ще помоля за малко помощ и ще видим какво ще стане. Искам да играеш ролята на посредник между мен и всички долу.

— Няма проблем. Това го мога.

— Отседнал съм в Камдън Маркет, в един ъндърграунд район, Катакомбите. Там има магазин за барабани, държи го един тип, Уинстън. Той ще знае как да ме открие.

— Това все пак е план, пич. — Джагър кимна сериозно. — Всички искат да те чуят, дай ни само още няколко минути. Трябва да сместя още малко хора.

Свободният бегач слезе долу. Гейбриъл остана да седи и да гледа към малката градина по средата на площада. Според Себастиан на мястото на градинката имало разрушена от бомбардировките през Втората световна война сграда, която после била превърната в бунище. С времето хората се обединили, почистили мястото и посадили обичайните храсти и бръшлян, плюс по-екзотични тропически растения. До розовите храсти растяха палми и бананови дървета. Себастиан беше убеден, че Бонингтън Скуеър е различна екологична зона със собствен климат.

Свободните бегачи бяха насадили зад Къщата с лозите зеленчукова градина, а по покривите на всяка сграда около площада се виждаха храсти и дори малки дървета. Макар че в Лондон имаше хиляди камери за наблюдение, несекващото желание за градинки показваше, че средностатистическият гражданин търси убежище от Голямата машина. С приятели, храна и бутилка вино дори градината в задния двор изглеждаше просторна и скъпа.

След няколко минути Джагър почука два пъти, отвори и попита:

— Готов ли си?

Няколко свободни бегачи седяха на стълбите, други се бутаха по коридора. Блажената майка стоеше във всекидневната до една маса с малък микрофон по средата. Един от ирландските й наемници, здравеняк със стар белег на врата, пазеше пред къщата.

Гейбриъл взе микрофона, включи го, пое си дъх и чу пукането на колоните в коридора.

— В средното училище още първия учебен ден ни раздадоха огромни учебници по история — почна той. — Спомням си колко трудно ми беше да натъпквам моя в раницата всеки следобед. Но имам предвид друго. Всяка историческа епоха беше отбелязана с различен цвят и учителят ни караше да вярваме, че на определена дата всички преставали да се държат средновековно и решавали, че са във Възраждането. — Изгледа събралите се. — Разбира се, истинската история няма нищо общо с това. Различни виждания и различни технологии могат да съществуват рамо до рамо. Когато се появи истинско нововъведение, повечето хора дори не осъзнават въздействието и последиците, които ще има върху живота им. Та значи: един от начините да се гледа на историята е като на непрекъсната битка — конфликт между хора с нови идеи и хора, които искат да контролират обществото. Някои от вас може да са чули слуховете за мощна група хора, наречена Табулата. Табулата е водила крале и правителства към тяхната философия за контрол. Искат да превърнат света в огромен затвор, където затворникът винаги смята, че е наблюдаван. Накрая всички затворници ще приемат положението си като реалност.

— Някои хора не си дават сметка какво става. Други предпочитат да си затварят очите. Но всички тук сте свободни бегачи. Сградите, с които сме заобиколени, не ви плашат. Ние се катерим по стените и скачаме по покривите. — Гейбриъл забеляза, че Резачката, лидерът на свободните бегачи от Манчестър, седи до стената с гипсирана ръка. — Уважавам всички вас, и особено ето този човек, Резачката. Едно такси го блъсна преди няколко седмици, когато се състезавахме, а ето, че вече е сред приятелите си. Истинският бегач не приема традиционните граници и ограничения. Това не е „спорт“ или начин да те покажат по телевизията. Това е избор, който правим в живота си. Начин да изразим това, което е в сърцата ни…

— Макар че сред нас има хора, които отказват някои страни на технологиите, всички сме наясно колко много компютрите промениха света — продължи Гейбриъл. — Това наистина е нова историческа епоха: епохата на Голямата машина. Наблюдателните камери и скенерите са навсякъде. Скоро правото на личен живот ще изчезне. Всички тези промени са оправдани от всепроникващата култура на страха. Медиите постоянно гърмят за поредната заплаха за живота ни. Избраните от нас лидери окуражават този страх, когато ни отнемат свободата.

— Но свободните бегачи не се страхуват. Някои от нас се опитват да живеят извън Мрежата. Други се бунтуват чрез дребни жестове. Тази вечер ви моля да направите нещо по-голямо. Смятам, че Табулата възнамерява да предприеме решителна крачка към създаването на електронния си затвор. Не става дума за още няколко камери за наблюдение или нова версия на сканираща програма. Това е последната фаза на плана. И какъв е планът? Това е въпросът. Моля ви да пресеете слуховете и да разберете какво се случва в действителност. Имам нужда от хора, които могат да говорят с приятели, да търсят в интернет, да се вслушват в гласовете, довени от вятъра. — Гейбриъл посочи Себастиан. — Този човек е направил първия от няколкото ъндърграунд уебсайтове. Пращайте информацията си там и ще започнем да организираме съпротива.

Направи пауза, през която огледа всички, и приключи:

— Помнете, че всички вие все още можете да направите своя избор. Няма нужда да приемате тази нова система на контрол и страх. Имаме силата да кажем „не“. Имаме правото да бъдем свободни. Благодаря ви.

Никой не изръкопляска, нито извика, но явно всички го подкрепяха. Гейбриъл си тръгна. Няколко души докоснаха ръката му, докато минаваше покрай тях.

Навън беше студено. Блажената майка се обърна към Брайън, ирландския наемник, който чакаше на тротоара, и каза:

— Свърши. Да тръгваме.

Двамата се качиха отзад във вана, а Брайън се пъхна на седалката до шофьора. Ванът потегли бавно през мъглата по Лангли Лейн.

Блажената майка изгледа съсредоточено Гейбриъл. За пръв път, откакто се беше запознал с нея, не се отнасяше към него с пълно пренебрежение.

— Ще изнасяш ли още речи? — попита тя.

„Ще продължа да търся баща си“, помисли си Гейбриъл, но запази намеренията за себе си.

— Може би. Не знам.

— Напомняш ми за баща ти — рече Блажената майка. — Преди да отидем в Ирландия, го чух да говори няколко пъти пред различни групи в Португалия и Испания.

— Споменавал ли е някога за семейството си?

— Каза ми, че двамата с брат ти сте се срещали с Тръна като малки.

— Само толкова ли? Пазила си баща ми месеци наред и той не ти е казал нищо друго?

Блажената майка се загледа през прозореца. Тъкмо минаваха по моста през реката.

— Каза и че и арлекините, и странниците са поели по дълъг път и че понякога е трудно да се види светлината в далечината.

Камдън Маркет беше мястото, където Мая, Вики и Алис бяха влезли в Лондон. През викторианската епоха тук бяха товарили шлеповете с въглища и трупи. Складовете и кораборемонтните работилници бяха превърнати в безистени, пълни с магазинчета за дрехи и хранителни стоки. От тук можеше да си купиш порцелан и сладкиши, бижута и военни униформи.

Брайън ги остави на Чок Фарм Роуд и Блажената майка поведе Гейбриъл към покрития пазар. Имигрантите, които продаваха храна на сергиите, вече прибираха столовете и хвърляха пилета с къри в чували за боклук. Цветни крушки, останали от Коледа, се полюшваха тук-там, но иначе пазарът беше тъмен и плъхове пробягваха в сенките.

Блажената майка знаеше местоположението на всяка камера за наблюдение в района, но от време на време спираше и използваше детектор за камери — устройство с размерите на мобилен телефон. Мощни диоди излъчваха инфрачервена светлина, невидима за човешкото око. Обективите на наблюдателните камери я отразяваха и светеха като миниатюрни луни на екрана на устройството. Гейбриъл се впечатли колко бързо ирландката открива скрити камери и избягва обсега им.

В източния край на пазара имаше стари тухлени постройки, използвани някога като конюшни за конете, които теглели каруците и омнибусите по улиците на Лондон. Още стари конюшни имаше в тунелите, така наречените Катакомби, които се намираха под издигнатите железопътни релси. Блажената майка вкара Гейбриъл през една тухлена арка в катакомбите и двамата забързаха покрай заключените магазини и ателиета. На места стените на тунела бяха боядисани в розово, на други бяха покрити с алуминиево фолио. Накрая стигнаха до магазина на Уинстън Абоса — мъжът от Западна Африка седеше на циментовия под и опъваше кожа върху един дървен барабан.

Стана и кимна на гостите си.

— Добре дошли. Надявам се, че речта е имала успех.

— Имаше ли клиенти? — попита Блажената майка.

— Не, мадам. Вечерта беше много спокойна.

Заобиколиха африканските барабани и статуите от слонова кост на племенни богове и бременни жени. Уинстън дръпна един платнен плакат с реклама за фестивал на барабаните в Стоунхендж. В тухлената стена зад него имаше метална врата. Той я отключи и влязоха в апартамент с четири стаи, наредени покрай тесен коридор. Във всекидневната имаше походно легло и два монитора, които показваха магазина и входа към катакомбите. Гейбриъл продължи по коридора, покрай малката кухня и банята, към една спалня без прозорци, в която имаше стол, бюро и железен креват. Това беше домът му през последните три дни.

Блажената майка отвори шкафа в кухнята и извади бутилка ирландско уиски. Уинстън последва Гейбриъл в спалнята.

— Гладен ли сте, господин Гейбриъл?

— В момента не, Уинстън. Ще си направя чай и сандвичи по-късно.

— Всички ресторанти още са отворени. Мога да взема нещо за вкъщи.

— Благодаря. Вземи каквото искаш. Ще си легна малко.

Уинстън затвори вратата и Гейбриъл го чу да говори с Блажената майка. Легна и се загледа в крушката, която висеше насред тавана. Стаята беше студена, от една пукнатина в тавана се процеждаше вода.

Енергията, която Гейбриъл беше усетил по време на речта, се беше изпарила. Осъзна, че в този момент е също като баща си — телата и на двамата лежаха в тайни помещения, охранявани от арлекини. Но един странник не трябваше да приема подобри ограничения. Светлината можеше да търси светлина в паралелен свят. Ако прекосеше, можеше да се опита да открие баща си в Първото царство.

Седна на леглото с ръце в скута и крака на циментовия под. Отпусни се, каза си. През първата фаза прекосяването приличаше на молитва или медитация. Той затвори очи и си представи тяло от светлина вътре във физическото си тяло. Усети енергията му, проследи очертанията му от вътрешната страна на раменете, ръцете и китките.

Вдишвай. Издишвай. И изведнъж лявата му ръка се хлъзна от скута му и падна на дюшека като мъртва. Той отвори очи и видя, че призрачна ръка се е отделила от тялото му. Беше черна, с малки светещи точици като съзвездия в нощното небе. Съсредоточи се върху другата реалност и повдигна призрачната си ръка по-високо, още малко… и изведнъж светлината напусна тялото му като гъсеница, която излиза от пашкул.