Тъмната река

28.

Вълците се нахвърлиха върху него. Извиха ръцете му, вързаха китките му с жица и омотаха около очите му скъсана риза. Един го удари в гърлото. Гейбриъл падна на покрития с мушама покрив и се опита да се свие на кълбо, защото вълците започнаха да го ритат. Нищо не виждаше, беше отчаян и се мъчеше да си поеме въздух.

Някой го цапардоса със сопа в кръста и болка заля цялото му тяло. Чу гласове, които говореха за някакво училище. „Отведете го в училището“. Изправиха го и го повлякоха надолу по мраморните стълби. Докато вървяха по улицата, непрекъснато залиташе и се препъваше в разни боклуци. Опита се да запомни къде го водят. Завой наляво. Завой надясно. Спиране. Но болката му пречеше да мисли. Накрая го качиха по друга стълба и го отведоха в стая с гладък, покрит с плочки под. Развързаха жицата и я смениха с белезници. Сложиха му пранга на врата и го приковаха към забита в земята метална халка.

Цялото му тяло беше натъртено; усещаше засъхналата кръв по лицето и ръцете си. Мислите му бяха завладени от образи на реката, разрушения мост, газовите пламъци, които горяха около руините. Унесе се в неспокоен сън, сепна се от тракането на метална врата. Махнаха превръзката от очите му и той се озова пред чернокож мъж с бяла лабораторна престилка и русия с плитчиците.

— Не можеш да избягаш от тази сграда — каза русият. — Животът не ти принадлежи, освен ако не се смилим.

Свалиха му прангите. Гейбриъл се огледа. Видя учителска катедра и старовремска черна дъска. На стената имаше закачена картонена азбука, някои от избледнелите зелени букви висяха преобърнати, хванати с едно-единствено пиронче.

— Идваш с нас — рече чернокожият. — Комисарят иска да се срещне с теб.

Двамата вълци го хванаха за ръцете и го повлякоха по коридора. Триетажната сграда беше с тухлени стени и малки прозорци с капаци. В някой етап от безкрайните сражения вълците бяха превърнали училището в крепост, спално помещение, склад и затвор. Какъв ли беше комисарят? Сигурно по-едър, по-силен и още по-свиреп от мъжете, които го влачеха по коридора, мъжете със сопите и затъкнатите в коланите ножове.

Завиха, минаха през една люлееща се врата и влязоха в просторно помещение, някога вероятно училищен салон. Извити редове дървени седалки, обърнати към сцената. Метална тръба минаваше през сцената и подаваше газ на лампа, която гореше с ярка светлина. До стената в дъното имаше две пейки — неколцина вълци седяха на тях като просители пред кралски трон.

В средата на сцената имаше огромна маса, затрупана с папки и счетоводни книги. Мъжът на масата носеше строг тъмносин костюм, бяла риза и червена папийонка. Беше слаб и плешив, със самодоволно излъчване. Дори от разстояние Гейбриъл усети, че този човек познава всички закони и е готов да ги приложи по всякакъв възможен начин. Нямаше да има никакви преговори или отстъпки. Всички бяха виновни — и щяха да бъдат наказани.

Двамата пазачи на Гейбриъл спряха по средата на пътеката и изчакаха комисарят да приключи разпита на един едър мъж, който държеше окървавен чувал от зебло. Един от помощниците на комисаря преброи какво има в чувала и после прошепна някакво число.

— Добре. — Гласът на комисаря беше силен и самоуверен. — Можеш да получиш дажбата си.

Мъжът с чувала слезе от подиума, а комисарят си отбеляза нещо в един черен тефтер. Без да обръщат внимание на останалите просители, двамата вълци качиха Гейбриъл подиума и го натиснаха да седне на един дървен стол пред масата. Комисарят затвори тефтера и погледна новия проблем.

— А, ето го и нашия посетител от друго място. Разбрах, че се казваш Гейбриъл. Вярно ли е?

Гейбриъл продължи да мълчи, докато русият не го фрасна със сопата по гърба.

— Вярно е. А ти кой си?

— Предшествениците ми обичали да се кичат с грандиозни и безсмислени титли като генерал-майор или генерален директор. Един даже се нарече пожизнен президент. Аз си избрах по-скромна титла. Аз съм комисар на патрула в този сектор на града.

Гейбриъл кимна, без да каже нищо. Газовият пламък, който гореше зад гърба му, изсъска.

— Външни посетители са се появявали и друг път, но ти си първият, когото виждам. Кой си и как дойде тук?

— Аз съм като всички останали — отвърна Гейбриъл. — Отворих очи и се озовах до реката.

— Не ти вярвам. — Комисарят на патрулите стана и Гейбриъл видя, че има револвер на колана. Щракна с пръсти и един от помощниците му побърза да донесе втори стол. Комисарят седна срещу Гейбриъл, наведе се напред и прошепна:

— Някои казват, че божествена сила ще спаси последната група оцелели. Разбира се, в мой интерес е да подклаждам подобни фантасмагории. Лично аз вярвам, че сме осъдени вечно да се избиваме отново и отново. Това означава, че ще бъда вечно тук, освен ако не намеря начин да се измъкна.

— Това ли е единственият град на този свят?

— Разбира се, че не. По светло надолу по реката се виждат още острови. Но предполагам, че са други пък ли, вероятно с жители от различни култури или различни исторически епохи. Но всички острови са едни и същи — място, където душите са осъдени да повтарят вечно този кръговрат.

— Ако ме оставите да разгледам острова, бих могъл да потърся изход.

— Иска ти се, нали? — Комисарят се изправи и щракна с пръсти. — Донесете специалния стол.

Един от помощниците се затича и се върна със старомодна инвалидна количка — сложна конструкция, направена от извито дърво, ракитена седалка и гумени колела. Свалиха белезниците на Гейбриъл и вързаха ръцете и краката му за стола с найлоново въже и парчета електрически кабели. Комисарят на патрулите наблюдаваше, като от време навреме нареждаше на хората си да направят по някой допълнителен възел.

— Ти си командирът тук — рече Гейбриъл. — Защо не спреш убийствата?

— Не мога да се освободя от гнева и омразата. Мога само да ги канализирам в различни посоки. Оцелях, защото мога да различавам враговете ни — дегенериралите форми на живот, които трябва да бъдат унищожени. В момента изтребваме хлебарките, които се крият в тъмното.

Комисарят слезе по рампата. Русият го последва с количката на Гейбриъл. Още веднъж минаха през училищния коридор на партера. Вълците, които чакаха там, свеждаха глави, когато комисарят на патрулите минаваше покрай тях. Ако видеше и сянка на неподчинение в очите им, мигновено щяха да се превърнат в негови врагове.

В края на коридора комисарят извади от джоба си ключ и отвори вратата в дъното.

— Стой тук — каза на русия мъж, после избута Гейбриъл през вратата.

Озоваха се в просторна стая, пълна с редици зелени метални шкафове. Някои чекмеджета бяха извадени и съдържанието им бе изсипано по пода. Гейбриъл погледна надолу и видя оценки, резултати от тестове и забележки на учители. Някои от папките бяха опръскани с кръв.

— Всички тези шкафове са пълни с папки на ученици — обясни Комисарят. — На острова няма деца, но когато се събудихме първата сутрин, това беше истинско училище. Имаше тебешир за черните дъски, листове, моливи и храна в консерви в училищното кафе. Подобни незначителни подробности засилват степента на жестокост. Не сме унищожили измислен град, а истинско място със светофари и колички за сладолед.

— Затова ли ме доведохте тук?

Комисарят буташе Гейбриъл покрай шкафовете с папки. Две малки газови пламъчета горяха от тръби в стените, но сенките в стаята поглъщаха светлината почти напълно.

— Има причина, поради която избрах това училище за своя щабквартира. Всички истории за посетители са свързани с тази стая. Има нещо особено в това място, но не успях да разкрия тайната му.

Стигнаха до работното пространство по средата — имаше маси, подноси и метални столове. Гейбриъл беше пленник в инвалидна количка, но завъртя главата си, търсеше ивицата безкрайно черно пространство, която щеше да му осигури изход към Четвъртия свят.

— Щом посетители могат да идват в този свят, значи сигурно има и изход от него. Къде е той, Гейбриъл? Трябва да ми кажеш.

— Не знам.

— Това не е приемлив отговор. Чуй ме внимателно. В момента виждам само две възможности. Ти или си единствената ми надежда за бягство, или си заплаха за оцеляването ми. Нямам нито време, нито намерение да гадая кое от двете е вярно. — Комисарят извади револвера и го насочи в главата на Гейбриъл. — Имам три куршума — може би последните три, които съществуват на този остров. Не ме карай да хабя един от тях, за да те убия.