Крила, крила да имах! — та щях да бягам ази
от туй борбище шумно на страсти и умрази,
де моя дух под скърби прегъва се, кат’ роб;
та щях към вас да хвръкна, Родопи горделиви,
с гърди разширочени и с погледи стремливи —
опряни в ваший лоб.
Аз щял бих да се стрелна, в полета си чудесни,
сред облаците светли — селения небесни —
кораби без кормило, без шум, без капитан,
по волята на вятъра оставени да плават,
кат мислите поетски, що често обитават
ефирний океан!
Аз щял бих, о грамади, о снежни пирамиди,
върху кои орелът легло си волно зиди,
полека да се нося из ваш’те висоти,
над преспите ви бели простора да измирам
и сянката си будна с любов да я съзирам
по тяк като лети…
Аз щял бих тихо, плавно в лазура да се вея
и някъде да срещна душата на Орфея,
блудяща, като мене, из сините зари,
или да чуя, смаян, в стона на зефира
звук някой си останал от дивната му лира
в дълбоките гори …
С такива думи преди години в Пловдив, аз се обръщах към Родопите и към оная снеговита грамада, която ги завръшва на запад, и която тогава аз не знаех, че се нарича Мусалла — защото нашите географии ни учеха за Лунните планини в Африка и за езерото Коку-Нор в Тибет, а нашата земя не знаеха — с такива жедни чувства се обръщах към Родопите, които така пленително мамеха душата ми и остаяха за мене тайнствен свят.
А между това, съвсем не бяха нужни крила — ако не да се надминат, то да се посетят — тия приоблачни висоти, и онова, което стои зад тях.
Трябваше просто малко воля и един кираджийски кон.
Истина, — тогава (1882 год.) беше още Румелия, и свободното разхождане из Родопите на неуловимите рицари на Караискакевата и Халамовата чети, плюс — непокорните соколи на Тъмръшката република, правеха въздуха им често много нехигиеничен за туристите…
Но това лято, през юни, аз бях честит да направя една обиколка из класическата планина на Орфея.