В недрата на Родопите

VI. При Бялата вода. — Орфей в Родопите. — Политика! — Родопските комити

Тук бях великодушно възнаграден за мъката си. Под дъбовите сенки, при шуртенето на студения извор, обедът и почивката бяха твърде приятни. Гледката от тука, ако и изменена, оставаше пак твърде величава. Откриваше ми се сега вид на Алабак, с белеющите се, като сламки, складове дъски на поляната му, от две страни с кичести чуки; от там до мене стига глухият трясък на топора в гората, дето се свалят боровете. Виждам Милева скала, Лакътът и отчасти страшния скалист пролом на Елидере. Великанските камъни на Милева скала страховито висят, буквално висят, над бездната на дола, който изчезва от погледа ми в тъмните гори и завои на Каркарийския балкан. При гребена й на малките рудини, отворени всред лесовете, пасат юрушки стада! Планински орли величаво се вият над пропастта. По-насам, из листака на дъбравата, пеят славеите, цвърчат пискливо други горски пилета, шумата нежно фъфли… Мулетата с охота зарупали сочната висока трева и вече не вдигат муцуни от нея.

Липсват само някои фавни и дриади да се показват из дръволяка… Тука е истинска идилия! Жалиш, че няма хора да се наслаждават от божествената хубост на тоя горски край. Цели векове е цъфтяла тая природа, още по-хубава и още по-разкошна, неизвестна и недостъпна за интелигентния човек. Какво голямо съкровище от духовни наслаждения е остало скрито за човечеството!

Старите гърци, колкото естетици, толкова и неуморими шътачи, знаели са тоя затулен от високи върхове свят и често поетите им ни споменуват за Родопите на Орфея. Орфей! Най-поетическият образ на гръцката древност е турен в нашите Родопи. Това чаровно име хвърля една покривка от поетичност въз нея. Син на Аполона и на Клио, той обладавал чудесното изкуство да пленява с лирата си не само человеците, но и горите, и камъните, и зверовете! Първите играели при звука на лирата му, последните — покорни идели при краката му, упоени и поробени от неотразимата сила на звуковете му. Орфей имал случаи да упражни въздействието им, даже въз адските божества, когато отишел в ада да види жена си Евридика, умряла напразно още през първия ден на сватбата. Упленените от мелодията пъклени божества допуснали му да се види с жена си, но с условие да се не обръща назад да гледа преди да излезе из пределите на мрачното царство. Но Орфей, като поет, не бил в сила да противостои на напора на чувството си, и се обърнал за последен път да види обожаемата си съпруга. Тогава боговете го осъдили да стане мрачен и нечувстителен и да свърши най-трагически живота си: в една минута на бясна ярост родопските вакханки, менадите, го нападнали и го разкъсали на части. Това се случило в полите на Родопите, при самите брегове на Марица. Реката отнесла към Егейско море окървавените късове на беломраморното тяло на злощастния поет. Главата му била изхвърлена от вълните чак при остров Лесбос, заедно с лирата му. В своите Георгики Виргилий е възпял много поетически тая кървава драма. А нежният Овидий с какъв патос се обръща към Марица:

Тогава горделивите върхове на Родопите, които толкова пъти сладостно са се разтрептявали от вълшебната му музика, заридали:

Тоя певец на древността, по всяка вероятност не е досущ митологическа личност. Кой знае, дали не са ехтели звуковете на лирата му в същата тая долина, над мелодичните струи на Елидере? Дали тоя шумак не е прокарвал през листето си сладките ноти на лирата му? Верен или измислен, но тоя поетически лик сега ми се мержелее в ума неотвязно, и аз като че чувствувам в околното фъфлене на листака и в звънливото шуртене на ручейчето още да се повтарят, като нежни въздишки, отзивите на неговите песни… Не, човешката душа в Родопите не може да избегне поетическото настроение; тя го възприема заедно със струите на чистия живителен въздух, заедно с тайнствения шум, заедно с омаята от божествените красоти!…

Дойдоха ни и двама нови другари, две момчета каменчета, налбанти, които отиваха за Алабак да подковават воловате; те носят сечивата си в торби на гърба. Те седнаха до нас и на поканата ми взеха слабо участие в обеда ни: тях ги повече интересуваше бинокълът и картата, на която скоро иамериха с викове и възторг родното си село. Те и двете бяха грамотни и доста развитички. Бай Атанас току подаваше чашата с вино на мене, после на себе си. Великодушното питие го оживи и развърза още повече езика му. Тук той ми направи нова изненада, както по-преди на Алабак. Кой ще да повярва? Атанас беше и политик! Той разсъждава с най-сериозен вид по външната политика, той принадлежи също на партия, на която горещо е прегърнал страстите и интересите. Подир това, малко могат да ме учудят, когато ми казват, че швейцарските и белгийските селяни държат политически речи на сборищата. Моят кираджия, ако не може да говори като тях изкустно, не по-малко добре може да разбира своята българска политика… Но Атанас ме само изненада с тая си нова способност — той не ми причини удоволствие. Какъв дявол и тука политиката да се промуша, заедно с мулетата на бай Атанаса! Тя всякъде другаде би била на мястото си, но в тия родопски тайни усои тя е съвсем чужда, досадителна гостенка. Тя дисхармонира и гложде, както закачената по дъбовете тука телеграфна жица, която пренася прозата на административните разпореждания през замислените самотии на Орфеевата планина! Вразуми се, бай Атанасе!

По ме задоволиха масата сведения, които ми дадоха другарите ми за тая покрайнина. Разбрах, че тая полянка с всичките околни гори, принадлежи на селото Корова. Това е голямо богатство. Но самото село не е богато и има поминък мъчен. Гори много, но по стръмнища и мъчни за експлоатация. И, ще кажа аз, слава богу! Природата сякаш сама се е потрудила да запази съкровищата си от неразбрания топор на селяните. Коровските помаци минуват за юнаци, и в румелийско време са даже правили важни услуги на властта в изтребление на „комитите“. Комити тука се наричат харамиите от разни народности, що периодически забикалят из Родопите. Един коровски бабаитин извършил в това отношение един подвиг, който, ако прави чест на неговото вярно стрелецко око, не възхищава много нашето българско чувство. На урвата под Милева скала, в гората, той съзрял една нощ огнец. Става, взима пушката си и отива там. През дънерите той забележил трима хора, които се греели, които разбрал, че са трима харамии, и ги взима на нишан. С едно гръмване поваля двамата, третият избягва. Заранта той занася главите на убитите на българската власт, която го възнаграждава за услугата. Двамата убити разбойници били българи.

Тоя разказ ми докара на ума онова време, когато космополитическите чети от разбойници свободно се разтъпкваха из Родопите, въпреки знаменитите походи на англичанина генерала Бекера, началник на румелийската жандармерия. Тия походи против разбойничеството, поради своята безплодност, бяха станали един предмет за смях и шегобийство. Когато генералът ги търсеше в дълбочините на планината, при Арда, харамиите слазяха в полите й пред Пазарджик, за да се изгубят в чепинските гори, когато Бекер се завърнеше в долината на Марица. Това беше игра на куже-миже. Една нощ бяха обсадили мънастирът св. Петър, два часа на юг от Пазарджик. Мънастирът беше пълен с гости граждани, между тях и пазарджишкия префект, тръгнал също да ги гони. Префектът, възмутен, им прати… няколко самуна хляб! Тогава вдигнаха харамиите обсадата и се отдалечиха. На вежливост те отплатиха с вежливост…

Из пътя се зачува шум. Подават се отдолу турци, от които някои на мулета. Каменчетата ми обаждат, че те са коровчани помаци.

— Бей тука е и Вранчов Мотю! — каза Атанас по-разтревожен.

И той посочи един едър момък, с голяма шарена гъжва, яхнал на муле.

— Той е сайбият на това място и сега ще ме нарюка, прибави Атанас и се озърна към мулетата си, които пасяха тучната трева по полянката. Той очакваше мъмрюване от помака, за дето опустошава тревата му.

— Добър час, добър час? На къде? — извика храбро Атанас, с едно лукаво и престорено спокойствие.

— Дал ти бог добро, Атанас. На сянка, на сянка ли? — отговориха неколцина от помаците; но стопанинът на Бялата вода не отговори нищо. Той изгледа към нас вторачено, като че щеше да ни каже нещо, но не каза нищо и замина. Види се въздържа се, като ме взе за някое официално лице. Но мене ме заинтресува чисто българското му име, както ми се показа.

— Абе, тъй се викат тука: Мустафа — та Мутю… Мутю Вранчов. Помаците имат и Манчовци, и Поповци, и Крапчовци — нали са били някога българи?… — обясни ми Атанас.

Планът ми беше най-напред да поспя тука — високата трева даваше разкошен дюшек. Но бай Атанас и каменчетата ме развлякоха и отмахнаха желанието ми за дрямка. Па тука е и грехота да се дреме, когато такива гледки пръв път, може би, и последен, стоят пред очите ти, и когато ощущенията, които душата ти изпитва в един сладостен трепет, са така нови и жизнерадостни.