В недрата на Родопите

XX. Към Батак. — Някои размишления, които буди това име

Сутринта на 3-и юли оставих Лъджане и се запътих към долината на Марица, та от Пазарджик по железницата да се върна в София. Преди да тръгна, мене ми посочиха два пътя за там: единият, който минува през Костандово и Дорково, покатерва се по Каркария и пъпли на изток по гребена й, догдето се спустне по северния му склон при Пещера: тоя път е конски път само и е по-късият: другият тоже тръгва на изток по долината, па възвива на югоизток, минува през Ракитово, покачва се по високото бърдо Бусак, което разделя Чепинската долина от Баташкото поле и през Батак удря право на север по течението на Стара река до Пещера. Тоя път е уж приспособен за кола, но е възможен само за кон. Той е дваж по-дълъг понеже прави голяма обиколка.

Но аз избрах него.

Исках да видя Батак. Имах неодолимо желание да видя местността с това кобно име, което буди в нашето въображение такива кървави видения и хвърля в нашата история зловещата заря на един пожар. Много страдания и тежки дни е прекарало нашето поколение, но, понесено от пороя на новия ни политически живот, то успя в кратко време да забрави миналото. Само едно възпоминание то не може още да забрави: Батак. Поне аз не мога без потръпване да произнеса това име.

Исках — и не ми се щеше. Не ми се щеше, по причина лежаща в темперамента на повечето люде, а особено на днешното българско поколение. Страшните и проклетите възпоминания за тегла плашат душата на щастливия и на оногова, комуто те са чужди; мъчат я безполезно — на други, който лично ги е изпитал и носи недораслите рани от тях. Ние българите (позволете да кажа: тракийските), сме в тоя случай. Рядко ще има тракиец, който да не носи една рана в душата си, една загуба в живота си, една незаличима следа от няколко катастрофи и потреси в разни форми и размери, които сполетяха страната му в продължение на петнадесетина години. Априлското възстание през 1876 година опустоши западната част на Тракия; руско-турската война на следващата — изпепели най-цветущите местности на северната. Самия прелом, докаран от Съединението, велик исторически акт и чреват с такива важни последствия за нашето политическо бъдеще, наложи на Тракия нова, при толкова изкупителни жартви, които тя геройски поднесе на олтаря на отечеството. Батак е страшен в 1876 г.; на 1877 г. той не поразява вече толкова, той не е сам, той има вече подобострастници: има вече Стара Загора, има вече Сопот, има вече Калофер, има вече Карлово19. Истина, че там рядко башибозуците набучваха на ножове децата, но човешките салхани и там бяха ужасни и кървави, но пожарите не изпепелиха по-малко тия градове, далеко стоящи по богатство, индустрия и развитие от Батак. Ако тяхното унищожение не предизвика почти никакъв ек в света, то е, че гръмът на войната беше заглушил всички други ревове, в България от 1876 година не беше вече интересантна през 1877… Великото превъзходство на Батак състои не в големината на жертвите му, а в неговото историческо значение, неговата жертва предизвика войната за освобождението, жертвата на другите — остана безполезна. И ето защо, само Батак запазва правото най-силно да поразява нашите души с името си и да има обаянието на нещо, като българска Голгота…

Г-н Д. В. Манчев, не преди много, ми изпрати една новонапечатана своя книжка с надсловие: Възстанието и клането в Батак, на корици с радостен яснозелен цвят, неприятен и несъответствен на онова, което съдържаше книгата.

Когато се видяхме, той ме попита как ми се харесва тя.

— Не мога да ви кажа — отговорих му.

— Защо?

— Аз не съм я чел още.

— Защо? Нямате време?

— Не, нямам кураж.

Когато г. Манчев изслуша психологическите мотиви, които ми правеха толкова труден прочита на книгата му, той ги намери уважителни и има добрината да се съгласи с мене. После клюмна с глава и прибави меланхолически:

— Представете си, три месеца как съм напечатал „Клането в Батак“, а само седем книги съм продал!

Кога тръгнах за Родопите, аз взех книгата с мене и намерих я написана доста вещо и проникната навсякъде с искрена патриотическа скръб. Значи, не е лоша и не за това не се купува. Признанието на г. Манчева, прочее, дава мярката на психическата енервираност, в която още продължава да се намира българската публика — при някои спомени…

Да, никой няма кураж да чете за Батак.

Както и да е, аз вече тръгвах към него.