В недрата на Родопите

IV. Алабак. — Изгледи

Алабак е седловина на гребена, точката на билото, от която се слазя в Чепинската долина. Това място служи и за скеля на дървения материал, що валят от околните борови гори; много складове от нарязани дъски се белеят на поляната, дето стои една стражарска колиба. По тая причина тука бива оживлено обикновено. Сега, обаче, освен тримата стражари, нямаше други.

Алабак — аллах бак!

Турците казват, че от тука се виждал бог.

Ако не видях бога, то видях най-възхителната панорама на вътрешните Родопи. Непрекъснати вериги гористи планини, надиплени живописно една зад друга, подпират от вси страни кръгозора. Между техните многобъдрести клонове, в една голяма дълбочина пред мене, простира се от север към юг райски хубавата Чепинска долина. Реката Елидере, като един смок, извива се из нея и се губи насам в един дълбок пролом. Четири селца, хубавички и кичести, някои с бели минарета, се редят по права линия в тая зелена долина: Корово, Лъджане, Каменица, Баня. Последното се шири с минаретата си в южния кът на долината, на места златоруса, на места ясно-зелена от нивята и ливадите си и набраздена от редове дървеса, които обтакат ръчките й. Трябва да кажа, че това е само част от Чепинската долина: две широки бърдчини на ляво, една от север, друга от юг — които се стремят една към друга, без да се сберат, пазят на изток другата част на долината с три села: Дорково, Костандово и Ракитово, от които само двете последни се съглеждат. Благодарение на тая игра на окръжавающите планини, Чепинско има форма на разтегнато Н. Това личи добре и на картата.

Но мене особено ме радваше зрелището на околните планини, грандиозната рамка на тая хубава долина, единствената в Родопите. Тоя планински венец, който почти цял съвпада в чепинското землище, е нещо достойно за възхищаване. Няма нищо по-живописно от хармоничното групирване на бърдата, чукарите, гребените, горделивите висове на кръгозора, почти всички облечени в гори и в черни лесове. Как сладосно и артистически се рисуват вършето на горите в лазурната синева на небето! Бели грамади от облаци по хоризонта тихо се реят и спущат острови от сенки по мантията на планините. На ляво от мене се издига със страшните си карпи Милева скала, над дълбоката провала на пролома на Елидере. Оттатък него, протака се черния гребен на Каркария, чиито поли падат във въсточната Чепинска долина. Тоя могъществен гребен се събира на юг с планината Пашино бърдо, покрита цяла с девственн елови гори; на запад от нея се подава величествената Сюткя (2178 м) със своя широк гръб, високо изпъкнал в небето със стръмни склонове покрити с черни лесове. Там Беловските разбойници бяха отвлекли преди няколко години Хиршовите чиновници — Лендера и Биндера… Куп по-малки рътове в разни красиви форми и изрези се лепят до плещите на тия големи гребени. Зад югоизточния, в дъното на хоризонта, синее се разтегната пирамида с остър връх. То е Баташкият Карлък. Зрелището на тоя връх хвърля мрачност в моите мисли и в цялата весела картина пред мене. Той сякаш и сега бе настръхнал от кървавата и страшна драма, на която е бил свидетел, и предава на душата ми трепета на мрачния си спомен. Още по̀ зад него, от страната му, на изток, синее се, като щръкнала грива на един лъв, друг връх. Аз познавам в него Персенк (2080 м), големият планински възел във вътрешността на Родопите.

От дясната ми страна билото се повдига, окичено с гора, а от него едно гористо бърдо се простира на юг, та ми закрива гледките към запад, сиреч величествените върхове на Рила и Пирин. Но онова, което ми остая пред очите, е доста да държи много минути всичките ми чувства в омаян захлас. Аз чувствувам някакво щастие и лекост в цялото си същество, някаква неизразима драгост, чиста и светла, като лазурното пространство, в което се къпех, и оная извънредна ясност на мислите, която са способни да дават такива височини.

Това е цяла празнична феерия! Аз виждам даже и бай Атанаса, който е минувал от тук без брой пъти, и двама от стражарите, че заедно с мене гледат захласнати на картината, като че първи път се мярка пред очите им. Те в същото време ми и наименуват местностите, за които ги питам, или подтвърдяват названията, които аз им давам, като се водя от картата. Това последното не ги учудва, както други някои безграмотни хора, виждам, че и водачът ми и стражарите имат харно понятие за картата: те са давали тука сведения на много вече туристи и инженери, за какъвто взимат и мене, и са запознати с назначението на карти и бинокли.

Бай Атанас, даже, твърде любопитно наднича над картата и с големият попукан пръст натиска реката Елидере и ми каза:

— Това тука, като чер конец дето е, на ли е то Елидере? Аз му потвърдявам, учуден от налучването му, защото знам, че той е съвсем безграмотен. Но той ме учудва още повече, когато туря пръста си на онова място, дето реката възвива нагло на изток и прави твърде остър лакът.

— Ето тука е „Лакътът!“ На, ето го там доле декато възвива изпод него Елидере, казва Атанас, като ми посочва един силно заострен, цял обрасъл с гора, чукар, който се издига долу, опасван от кривулека на реката. На руската карта той е забележен „Локат“.

Тука имах възможност да видя голямата разлика, която съществува между формите и направата на Рила и Родопите, във вътрешността им. Тук се не виждат ония остри, голи, уединени конически върхове, на които скалните чела, изронени, изрязани, озъбени, стърчат над страховити пропасти с езера на дъното. Родопите, в широкия си разплив и голямо разклонение, имат въобще по-меки очертания на върховете си, обикновено облечени до горе с гора. Купените и пирамидите на Рила тук не стряскат погледа с дивашкото си и тайно величие. Родопите нямат строгия и горд вид на Рила, но за това представляват много по-приятни и красиви изгледи с веселите си долини, живописни клисури и гористи проломи, както и безкрайни мантии от девствени лесове, които намятат разкошно цели вериги. Рила е една величава и тържествена поема. Родопите са една Шекспирова драма, оживена от перипетии и постоянно менливи декорации.