В недрата на Родопите

XI. Един бърз поглед към миналото на Родопите. — Потурчването. — Летописът на поп Методия Драгинов

Както са отстранени тия области в планините, както са и до днес полудиви и почти непроходими, и оскудни, би се мислило, че те са били оставени да глъхнат във вечно затишие, били са отминати и незасегнати от вълните на историческия живот на народите в Балканския полуостров.

В действителност, обаче, не е така. От най-старото, от легендарно време, от времето, когато родопските менади убиха Орфея и му хвърлиха главата в Марица, през времето на гръцкия мир и римското вседържавие, и по-после — на византийската империя, та до XVI век, тоя планински край е бил театър на безпрестанни и международни сблъсквания, войните са оставили на всяка крачка своя спомен, кръвопролитията са напоявали периодически планините и долините на Родопите. Хиляди главатари и вожди на диви орди, от Атила на 485 г. до Тъмръшлият Ахмед-ага на 1876 г., са разнасяли пожарите и опустошението из тях. Родопите са били насеяни със замъци и яки укрепления; рядко ще найдете стратегическа клисура или връх без никакъв остатък от стара крепост или „градище“. Тук е бил театърът на някалко войни между българските царе, от династията на Асеновците или от наследниците й, с Византия. Границата между двете държави постоянно е играла и се местила по разните гребени на Родопите, заедно с напредъка или несполуката на тяхното оръжие. Спомените за Петра, Симеонов син 3, на Асеновците, на Калимана II, на Александра се съхраняват и днес в надписите, ръкописите и образите на черковите и на мънастирите родопски. Ред самостоятелни велможи и войводи са имали тука свои ефимерни княжества, додето са ги изтиквали из орловите им гнезда по-силни похитители. Иванку, убиеца на Асеня I, деспот Слав, Момчил, контовете на латинската цариградска империя, Шабран, влахът, кърджалиецът Кара-Феиз, Индже войвода, цял рояк още исторически авантюристи пролитат през нашето въображение… Значението на някои от тях е било силно и обаянието им е траяло дълго време из населението. Така деспот Слав: през XV и XVI векове даже Родопите са помнили името му и родопските планинци са наричали тия планини „Славиеви гори“.

Това население, славянско от дълбока древност, изпечено в постоянна барба за съществуване с природата и с човека, е показало геройско съпротивление на завоевателите-турци, особено при Куртово (село 6 часа на юг от Голямо Белово), при Ракитово и другаде (1345 г.). Но най-после, като се видяли оградени и насилени от вси страни, едни от чепинци побегнали при родопския деспот, а другите изпратили посланици до Лалашахин паша в Пловдив и му се подчинили.

Между условията на тая капитулация любопитно е онова, чрез което се отменяват чепинци от плащане харач и други данъци, а срещу това се задължили всеки мъж от 20 до 35 години да отиват с турските войски в походите им. От там и названието помаци, произлязло от „помагачи“. С това е било положено при Мурада I начало на образуванието на войската от войниците, състояща от българи християни, имеющи главна задача да пазят обоза. Друго любопитно условие е било — запазването на Чепинско пълна автономия в черковните му дела.

Тия условия били строго съблюдавани до половината на XVII столетие. Но настанала съдбоносна минута за тия полунезависими планинци и техния исторически живот взел съвсем друга посока.

На 1659 г. те били потурчени!

Това потурчване произлязло по един много бърз и нечаен начин. През нея година, в която върлувал и глад из Родопите, султан Мохамед IV се стегнал за война в Крит против венецианците. Шест паши тръгнали от Пловдив през Пещера за Македония. Внезапно великият везир Мохамед Кюпрюлю нахълтал с много еничари в Чепинско, поставил лагер до село Костандово, в долината, повикал при себе всичките попове и кметове, та ги турил във вериги и им викнал4:

— Бре хаинлар. Вас падишахът милува, та не давате царско, а само кога трябва помагате на нашата войска и ние ви милуваме, като наши еничари, а вие сте искали да вдигате глава на вашия цар!

Тогава Бан Велю и протопоп Константин му отговорили:

— Честити Везиро! Нашите момчета до скоро са били с царските войски по Тунис, по Тарзбулус и Мисир5. Че що видяхте грозно от нас?

Но везирът казал:

— Вие лъжете. Мене ми обади карабашът6 в Филибе! (Пловдивския митрополит, проклет Гаврил).

— Той нам не заповядва (отговорили чепинци), та че оти му не даваме верим, та ни клевети.

Тогава пашата казал сърдито:

— Ели сте и вие каури7, оти да не давате? Ето че сте аскии8.

И заповядал на еничерите да ги изколят всичките. Тогава някой си Кара Имам Халил Ходжа умолил везиря да ги прости, ако се решат да се изтурчат.

„И на Гергьовден се потурчиха.

Бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге, поп Димитър в Костандово, и сите кметове и попове от другите села. И като беше много гладия, пашата остави още четири ходжи да ни турчат и които се потурчат да им дадат жито за ядене. И он отиде през Разлога за Солун. Нашите се турчиха до Богородица (августа). Които се незтурчиха, едни изклаха, други бягаха по гората и тем им изгориха къщите, и Хасан Ходжа пусна много кола во градът (Т.-Пазарджик), та докараха жито от Бегликхан и стовари го в църквите Св. Петка и Св. Апостол Андрея в Костандово. И раздаде на потурчените къщи по две мери ръж и две мери просо. Та че на Петковден дойде ферман от царят да се съберат българите и да станат рая, да дават харач и вергия, да ходят на ангария и само турците да отиват на войска. И събраха се бежанците, та съградиха къщи в Каменица и Ракитово. Тогаз повечето бежанци от страхот отидоха при Старарека, та съградиха ново селище — Батьово9. Хасан Ходжа за кашмер натере потурняците та разсипаха сите църкви от Костенец до Станимака: 33 мънастира и 218 църкви. И така, Божиею попущенiю, разсипаха се българите в Цепино. Помени, господи, грешнаго и недостойнаго раба твоего поп Методия Драгинов, от село Корова. Записа се в лето …“.

И ние не можем без потресение да прочетем тая жална история за потурчването на чепинските българи, записана на 1657 год. от бедния поп Методия Драгинов, сам вече, може би, мохамеданец! Такова бързо отказване от прародителската вяра е зачудено у чепинци, както и горещото усърдие, със което успели в кратко време да разсипят из Родопите 250 християнски храмове и светини!

Захариев, който е намерил и извадил на бял свят тоя скъпоценен ръкопис, както и г. Иречек, обясняват това леко обръщане в мохамеданство чрез дълговременното непрестанно сношение на чепенци с турските войски, благодарение на което възприели много турски навици, както и чрез съществующия тогава глад и страх от немилостивия турски ятаган.

Християнско чувство и вярвания, обаче, дълго време остаяли живи у потурнаците. Дори в 1817 година те вардели някои христиански обичаи, както на сватбите си, така и на погребенията и при други случаи; те помнели и тачили роднините си в Батак. Намирам една помашка песен, записана от помачето Махмед Тумбев в село Корова10, доста любопитна в това отношение: