В недрата на Родопите

XXIII. Един пловдивски хамам в Баташкото блато…

Това Баташко блато ми докара на ума една историйка, която се бе разиграла преди десетина години в един пловдивски хамам, който днес е превърнат в архив, а тогава играеше ролята на White Hall на Източна Румелия — Областното й събрание. Баташкото блато биде намесено в пренията по един съвършено нечаен начин. По повод обвинението, че владее неправилно воденична вада, която изтича из един обилен извор край Марица, между Пловдив и Пазарджик, депутатът К. обяви, че тоя извор не черпи водата си от Марица, както уверяваха противниците му, а от Баташкото блато! В потвърждение на тоя факт той разказа историята на една овчарска тояга, която, изпусната в Баташкото блато, излязла подир време из споменатия извор! Тая наивна легенда, стара като света, разсмя цялото Областно събрание.

Това Събрание, впрочем, имаше често причини да се смее. Неговите разнородни, от разен умствен калибър елементи, отнимаха еднообразието почти на всяко едно заседание, чрез някоя духовита дума, чрез някоя оригинална, смешна и даже цинична острота или… плоскост.

Членовете на това законодателно тяло и днес още си спомнят с ухилване, първите думи, които падаха от устата на привременния председател на Събранието20, което той отваряше:

„Господа членове на Облъснатото събрание“21.

Един директор — тъй се наричаха румелийските министри — се оправдаваше от едно обвинение на непредвидливост.

— Не съм пророк, казваше той, за да предвидя бъдещето.

— Ние ви плащаме да предвиждате — отговори му обвиняющият вития.

Друг оратор, веднаж остро укори за нещо началниците на вероизповеданията, що заседаваха по право в Събранието.

— Не нападайте духовните пастири, отговори му един депутат грък, защото всички сме овце в някое паство…

— Ти си овца, господине! — изкряска му ораторът22.

Един депутат, доста ограниченичък, който винаги се поздравляваше с весели шушуканета и хиленета, когато станеше да говори, при едно разискване за даждията, в горещото си рвение да ги намали, на своята избирателна колегия, каза:

Знайте, господа, че на моите рамене стоят 40,000 земеделци с воловете си и с магаретата си!

Същият беше захванал веднаж една своя трагическа реч с тия думи:

— Господа, жално ми е, дори печално!…

В камарата някои затананика стиха от известната песен на г. Петра Иванов:

Всеобщ хохот.

А депутатът от П., по същия случай, обяви, че неговата колегия (от която сам беше родом), трябва да се освободи от даждие, защото ражда само дренки и мулета — понеже е планиниста.

При разискване закона за данъка „сърчим-параса“, що се налага на свинете, вземаха живо участие почти всички депутати, застрастени по тоя въпрос. За това, прението се проточи досадително много.

— Предлагам да се прогласи изчерпан въпросът: камарата замириса на свинщина! — извика един депутат.

Остротите и каламбурите, често от лош вкус, идеха обикновено от неколцина само депутати, глумци по природа и взимането от тях думата винаги се последваше от любопитно мълчанне… Ала понякогаж и съвсем сериозните даваха причина на веселост. Така, депутатът дядо Ф. гневно измъмра случайно обърнатия към него оратор Н., който говореше по внесения законопроект за филоксерата и често повтаряше тая дума, още нова у нас.

— Гледай там на друга страна, като приказваш — извика му той.

Бедният старец схващаше в тая дума съвсем неприличен смисъл.