В недрата на Родопите

VII. Елидере. — Македонци. — Корово. — „Фатана“

Тук постояхме около един и половина час.

След един час още спущане през гора и немилостиво дружени от телеграфната жица, отзовахме се в самия дол на Елидере. Тая река, сега многоводна, влачеше бързо мътните си вълни към пролома. По мокрината на бреговете й, облепени с пясъчна тиня, познаваше се, че тя преди ден или два е била още по-голяма. Тук там по тях и по островите са разпръснати множество дървета — рязани парчета от букови стебла и дънери — изхвърлени от течението, на което са били поверени да ги изнесе от вътрешността на чепинските гори в долината на Марица. Тия дървета ще бъдат пак бутнати във вълните, за да продължават пътуването си. Елидере има матка дълбока и лишена от камъняк, та представлява най-сгодно и едничко превозно средство за търговците дървари. Тя е една от главните родопски реки и е съставена от множество рекички и потоци идещи от Доспат, Сюткя, Пашино бърдо, Баташкото блато и Каркария, които оросяват във всички направления разсветлената Чепинска долина. Забележителна е тая река и по-големите криволичения, които е принудена да прави додето излезе на широко в долината на Марица; Тя става така три пъти по-дълга, отколкото ако течеше направо. Устието й отстои на 34 километра от извора й, а дължината й е 96 километра.

Пътят върви все покрай нея и следва красивите й лъкатушки, които тя прави в полите на голия рът Стражата, който е продължение на Лакъта.

Тука дваж срещам дружини македонци, които отиват пеши за Белово. Те носят различни облекла, всекой според местността дето е. Аз ги разпитвам и узнавам, че идат от разни краища на Македония — всички дюлгери, варджии, тухлари. Има някои от солунско. Повечето са селяни. Всичкият тоя народ отива за България да търси работа и печалба. България е Колхидата на нашите македонци братя, които един тиранически режим застави да дирят прехрана вън от родната си земя, една от най-благодатните, но мащеха за тях. Какви скъсани, одрипавели, омършавели хора! Лицата им носят печат на трудове и лишения на живот окаянен. Но съвсем не виждащ тъпост в техните физиономи със събуден поглед, каквато има шопът. Въобще македонецът рязко се различава от другите българи. Македонците съединяват в себе черти от пресметливостта на куцовлаха, от якоглавщината на албанеца и тънкостта на гърка… Сякаш, взели са от основните свойства на всичките елементи, с които живеят съседски или се борят за съществуването си. Те са една естествено интелегентна, бих казал културна раса. Даже нашите тракийски населения, известни по своята развитост и по-голям процент грамотност, отстъпят пред ловкостта на македонеца.

Показва се Корова̀. То е първото село, което пътникът от Алабак среща в Чепинската долина. Това село, лепнато на отсрещният бряг на реката, има амфитеатрално положение. То изглежда доста красивичко със своите здрави, покрити с плочи къщи, накацали стройно по ярът на Стражата, от дето се спуща поточе Ситни дол. Има сама недостатъчна растителност.

Корово е доста обидено от природата. То е по-бедно от другите чепински села; почвата му сгодна за ниви е твърде малка, тя е бреговита и слабородна. То и от горите си малко се ползува, защото около него не се вижда ни една бичкиджийница.

До съединението тука доста е успявал абаджилъкът, но от тогава тая промишленост съвсем запада, понеже митата намалили износа на абите за Турция и Мала Азия, както и на много други произведения в страната.

Другите села в Чепино са по-добре. Поминъкът им състои в земледелие, скотовъдство, дърводелство, кираджилък и по нещо в търговия. Чепинската долина, макар и висока планинска котловина (700 м.), е богата не само с гори, но и с една доста плодородна почва. Тук се сее ръж, пшеница, царевица, тютюн, лен — в големи количества — изряден вкусен фасул, боб, тикви, барабой. Ливадяците дават превъзходно ситно сено. От овощията стават: череши, сливи, ябълки и круши. Зеленчукът слабо става и късно втасва.

Тая благословена котловина, заградена от всякъде с високи планински бърда, има и въздух здрав, мек и животворен. А нейните обилни минерални извори повдигат още повече значението й. Жално, че ние твърде малко се ползуваме от нашите чудесни планински кътове, като тия, пред които няма защо много да завиждаме на разходките и курортите в чужбина.

Един дълъг дървен мост е прехвърлен през реката. На поляната отсам него няколко полуголи деца помачета — момичета и момчета — играят. Като ни виждат те спират в нас зачудени и нодоверчиви очи. Аз викам някои от тях, за да поприказвам с тия българчета, назначени да бъдат изгубени за общото българско семейство; но те се дивят и отбягват, въпреки заявлението ми да им дам по двайсет пари, ако дойдат.

— Я о̀стави ги — кази ми сериозно Атанас, като шибна силно мулето и потегли напред. Аз веднага разбрах причината на тая бележка. По моста се подаде една девойка помакиня, със снага стройна, до колкото може да се угади през шаяч ното й синьо фередже. Тя държеше някакъв вързоп в дясна ръка и отиваше вероятно на ливадите, дето имаше косачи. Когато помакинята слезна от моста и възви насам, тя съвсем си закри лицето с яшмака от бял пешкир, метнат въз главата й, за да не допусне на погледа на „каурите“ (гявурите) нито едно кътче да му осквернят с нечистото си съприкосновение.

Долината се поразтваря, ние минуваме край подгизнали с вода ливади. Всяка от тях си има дървена заграда. По-нататък видях, че и нивите и леновите посеви са все така заградени, което ти наумява австрийските алпийски долини. Сега е коситба. Виждам помаци с лъскави коси, като работят, и помакините — добре наметнати и пребулени, че стелят с вилите си зелено сено. Атанас познава някои от мъжете и ги поздравлява. Те му отговарят добродушно.

Коровчане, фанатици, както и останалите помаци тук, имат това симпатично преимущество пред тях, че само тяхното село не е взимало участие в баташкото клане през 1876 г. Нека да кажем, обаче, че това въздържание не се е дължало на хуманност или друго нравствено побуждение, а е произлязло от неволя, те са били натоварени с пазенето пътя, който слазя от Белово, понеже имало страх от нападането на беловчани въз Чепино. По тоя начин ръцете им са останали чисти и неопетнени от братската кръв и душите по-спокойни. Във време на освобождението, те в общата паника избегнали в Бабешките колиби и в Македония заедно с другите помаци, но след няколко дена се завърнали в селото си свободно, без да ги закачи някой, и си намерили имота непокътнат. При всичко, че поминъкът им е мъчен, коровчани най-много са привързани към гняздото си (Корово изключително е заселено с помаци), те едни между всичките чепински българо-мохамеданци не се изселят и не желаят да се изселят.

Цариградското правителство не забравя своите единородци в чепинско и всяка година през рамазана праща молла и тука за да им проповядва и да укрепява в тях мохамеданското религиозно чувство. А до войната, и софтите са обикаляли тъдява, за да подклаждат фанатизма и враждата им против „каурите“. Софтите особено са залягали да изгладят из душата им всеки спомен за тяхната българщина. С тая цел те обяснили на коровчани, че названието на селото им е турско и произхожда от Куру-ова (сухо поле). Несполучена филологическа хитрост, защото землището на Корово е стръмнище, а ивичката равнище, занято с ливади, е мочурливо. Официално то се пише „Корово“, а българите го произнасят „Курво“ и „Корва“, но и едното и другото става, за да се заглуши истинският корен на името, цинизмът на който силно смущава не само едните целомудрени помакини…

Учи известната българска цапнатост малко ли местности е кръстила в отечеството ни с имена които г. Данов дълго време се е двоумил да ги тури ли, или не, в новата си карта!

Тук се случва едно неочаквано произшествие, нелишено от романтическа подплата. Помаците, що косяха в ливадата, се развикаха. Ние се озърнахме, дали не към нас се отнася тоя викот и какво може да му е дало причина. Атанас помисли, че е паднало нещо от натовареното муле. Но тутакси разбрахме, че вниманието им бе обърнато не към нас, а към девойката помакиня, що идеше към ливадата и сега спряла се там, като вкаменена, с изпуснат на земята вързоп. Един помак тичешката отиваше по моста в селото. Помаците продължаваха да викат, жените им също гълчаха твърде възбудено, гласовете се кръстосваха и сливаха в една неразбрана мълва. Ние се спряхме в недоумение. Няколко жени вече обиколиха девойката и нещо я разпитваха и се щуряха около нея. Атанас помисли, че змия трябва да е ухапала уплашеното момиче, и подтикнат от нагонно чувство на състрадание, смесено наполовина с любопитство, припна към мъжете в ливадата.

Той скоро се върна, но на лицето му вместо трагическо изражение, играеше една усмивка, полувесела, полулукава.

— Какво е станало? — питам.

— Нищо лошо не е станало, ами сватба ще стане скоро.

— Защо там наобиколиха момата? Какво й се е случило? — питам пак аз.

— Карай, карай, да се незапираме… ще ти разправа. От обяснения на Атанаса, разбрах, че сме присътствували на една любовна сцена, която осветлява една много любопитна битова черта на чепинските помаци.

Девойката, която привлече общото внимание, се наричала от сега „фа̀тана“. Такава станала вече, защото току-що я фанал един помак ерген за ръката, пред очите на косачите — същия оня, когото видяхме, че бягаше през моста. До такава решителна и дръзка постъпка прибягвал оня ерген, който бил обиден или пренебрегнат от девойката, в която се е бил влюбил. Един път хване ли я само за ръката, пред свидетели, па я пусне, гордата мома изгубва своето прежно достойнство и чест. Тя е осквернена. Поклонниците се отстраняват от „фатаната“. Тя мъчно може вече да се ожени и по неволя съгласява се да стане жена на пренебрегнатия си обожател, който един може да я вземе с достолепие.

Атанас сключи приказката си с една духовита и много рязка епиграма на сметка на българските селяни моми, на невъзмутимостта, с която посрещат и дори предизвикват посегателства, много по-сериозни от онова, на което стана жертва Айша…

Видът въз долината все повече се разширява. Но на това място той не е тъй картинен, както ми се представяше от височината на Алабак: от двете страни се издигат оголелите склонове на Стражата и Илийн връх. Долината и нататък значително ще си измени вида и ще изгуби феерическата си хубост, негледана вече през вълшебната призма на разстоянието и далечината. Природата, и тя, като хубавите жени и като художествените картини, печели в живост и в красота гледана понякога само по-отдалеко. Странно очарование има разстоянието. Колко осъществени мечти, колко постигнати въжделения са изгубвали обайната си прелест, която са имали, когато са служили още за цел на жадното ламтение! Това особено е истина с пейзажите. Виктор Юго казва, че Моисей е бил най-щастливия человек, че е умрял, преди да успее да стъпи във Ханаанската земя, която му се мярнала само от далеко в своя разкошен вид.

От дясно ни, на една гола поляна, в полите на Илийн връх, се показа част от Каменица; а от едно подпухване на почвата зърваме и Лъджане, красиво кацнало в равнището с минарето си, окръжено от весел шумак на редовете върби, що обтакат двете му реки и вадите им през ливадата. По-отсам усамотено стои една каменна сграда, мъжката баня.

Бай Атанас ми показа победоносно селото, крайната цел на нашето пътешествие. Той става твърде весел и пак запява, макар че слънцето силно пече над главите ни. Песента му е един вариант на известната песен: „Юнак на гора говори: оставай сбогом, рощавай, горо ле, Рило-планино!“.

Минахме край банята. Тя е на могилката до река Луковица, стотина разкрача от селото. До нея се изпарява открит горещ вир, дето се перат цигани. Из въздуха мирише на сяра. Малко по-нататък всред една зелена полянка, е женската баня, на която през отворените врата един нескромен сноп лучи проникваше и осветляваше куп белизняви или мургави тела и червени пещимали…

Бяхме пред самото Лъджане.

От Корова до тук има един час.

Слязнахме в хана на дяда Даскала.