В недрата на Родопите

XXX. Два момента от българската история

В Пловдивското изложение (на връщане в София) аз видях великолепната картина на г, Пйотровски: Клането и пожара на Батак. Аз проверих своите представления за тях с ония, които ни е дало на платно творчеството на живописеца и още един път имах случай да се поклоня пред магията на изкуството. Освещението на нощния мрак от пламъците, в трепливи петна, отразявани от вълните на Стара река, куповете голи и полуголи тела край нея със замръзнали от ужас лица и кървавите рани, които нощта прави черни, групата на убийците с лица покойно-звярски, на половина и зловещо озарени от пожарите, които си делят плячката — всичко това е поразително живо, изразително, блестяще по съвършенството на замисълта и на изпълнението. То възбужда удивление, заедно с едно безпределно чувство от жалост, скръб, негодуване… Но ужас — не. Ужасът се получава там, в самия Батак, когато стъпяш на земята и под краката ти се чини, че пръщят кокали, когато гледаш черковните стени до дека са изкъртени и знаеш, че до там е все било трупове и кръв, и когато като се запреш над Стара река, помислиш си, че тя е някога текла съвсем червена и е лъскала ноще от пламъците, които са изядвали два разкрача от тебе двесте живи хора, всред адски пърщенета и виенета… О, там е ужасът, там настръхват космите и человек чувствува, че е унизен от това чувство на ужас, че е деградиран от него, че е лошо, че става звяр…

До тая картина, и като pendant неин виси друго едно платно, на г. Холарека, което изображава ослепената Самуилова войска при Беласица (1015). Тия две страшни събития, които делят толкова века едно от друго, тука са тъй близки и сродни по своята трагичност! И тъй различни и далеки по съдбоносните си сетнини — първото докарало освобождението на България, второто гибелта й!… Уви, тая картина е също художествена, но аз се питам: защо виси там? Защо е донесена там тая картина, изражаваща най-трагическия и грозен момент в нашата стара история?! Каква идея е ръководила комисията на изложението по снабдяването картинния му отдел с тая ужасна картина? Защото тя само ужас може да вдъхне на зрителите. За щастие сега, малцина от тях знаят значението й, за да могат да пропъплят мравки под кожата им30. И по-добре. Аз не разбирам какво хуманно и благо чувство, какво облагородяюще усещане могат да събудят в душата на българина подобни зрелища на человешка зверщина, освен безплодно настръхване, инстинкти за мъст и умраза и сляпо национално озлобление. Трябваше ли от толкова далеко (от Прага!) да се докара тая картина, която, ако там служи да порази на миг равнодушното любопитство на чужденеца, в Пловдив прави да се облива с кръв сърцето на българина? Каква полза да въздадеме в живи образи средновековните безчеловечни свирепости? Каква необходимост в нашето първо изложение най-голямата картина, която виси там, да представлява един наш национален позор, който е позор и за человечеството? Не стига ли гдето сме нещастни да го имаме в историята си, (гърците се гордеят с него), ами още да го гледаме с любов, възпроизвеждан от изкуството?

Укорът ми се отнася еднакво към комисията на изложението, както и към г. Холарека. Талантливият художник е имал да си избере безброй сюжети из нашата стара история, която не е лишена от светли или покъртителни страници, но той предпочел най-черната и отвратителната? Защо? Човек неволно дири моралното или идейното побуждение на артиста, но мъчно може да го улови в ужаса на сюжета, и неволно му хрумва мисълта дали то не трябва да се дири в декадентското желание на художника да спекулира с нервите на зрителя? Ако би случайно това да е съблазнило художника, жаден за ефекти, чрез ужас, аз му бих посочил и други сюжети от историята на Изток за картини, напр. пиршеството на влашкия войвода Рад Дракул, от лишаването от редовете на триста пленници маджари натъкнати на колове около пирующите, или акта на одирането в Цариград молдовския княз Бранкована! Или пък опичането жив, нанизан на ръжен, като прасе, злочестия старец Трендафил Тошев Керелов при клането на Батак, от барутинския Ахмедага! „Нежните“ средни векове, та и деветнадесетия, пазят богато съкровище за г. Холарека!

И платното на Пйотровски представлява най-грозната станция на новата ни история; Но впечатлението, което произвеждат неговите осветени от пожара трупове, на които смъртта е благодетелно прекратила страданията, е съвсем друго от онова на Холарековата картина, която изважда в ума ти образа на 15,000 българи в момента на най-лютите мъки…31 Въображението ти се вледенява и душата се парализува от ужас! Там е дълбоко възмущение и тъга — тук е погнушение и настръх, какъвто усещате във Винтеровия музей на инквизацията в Петербург!… Зрителят отминува с чувство на отвращение от низката жестокост на човешката природа и с гняв против художника, който е посветил толкова талант, сила, изкуство и вдъхновение, за да я обезсмърти на това платно!…

Аз изказвам тук лично мнение на един профан. А познавачите от изкуството могат да се възторгват колкото щат от труда на г. Холарека, като го гледат през очите на специалиста; аз го гледам през душата на българина…32