В недрата на Родопите

XVI. Едно независимо родопско княжество

Току-що се готвехме да тръгваме, зададоха се откъм мандрите троица конници каракачани. Те приближиха до нас и се взряха с любопитство на тия двама гости на Юндол. Те бяха пременено облечени с нови черни козени гунета, с червени фесове на глава, препасани с черни кърпи. Силяхите им бяха набучени с оръжие.

Юручите се спряха, попитаха ни, какво дирим тука, посбъбраха се нещо, с вид на недоумение, както ми се стори, па потеглиха из пътя си. Алю отиде и ги попита нещо. После се върна и ми каза:

— Имало вечеря тъдява хайти… Хайде да крепаме заедно низбраздно!17 — и той ми хвана стремето на коня, за да яхна.

Юрците тоз час потънаха в дърветата.

От тоя миг видях, че Алю изгуби спокойствието си… Ние бързо тръгнахме по юруците, но те бяха успели да изчезнат из завоите на планината със своите неуморени и силни коне. Спускахме се по южния склон на Арапчал, по много стръмен и каменист път, който по-надолу ще се събере с друма, що иде от Македония. Слънцето припичаше много. Пред нас се разтваряше широка картина от Доспат — див, вълнист, плосък планински гръб с опожарени гори, с печално голи стръмнини, прорязани от многочислени поточни сухи легла, гдето се тъмнеят бедни ивици гора, прилични на някакви петна по безкрайната долина на водораздела.

Ако се взреш хубаво, ще видиш други по-малки разсипани неправилно и на разни разстояния петна там: то са част от колибите на Бабек, или: „Колибакът“, както се наричат с общо име. Само на една точка те са се събрали повечко и наумяват село… То е Флорово, столицата сега на Бабешкия колибак. Зад него, на една могилка, се белее стражарницата на един наш пограничен пост. Далеко в хоризонта картината се завенчава от синкавия и страшно набразден силует на Пирин.

Бабек има своята история. Собствено, Бабек, е дивата планинска покрайнина, която захваща билото и на двата склона на Доспат, между Чепинската област и Разложко.

Тая помашка покрайна, която едва би се заобиколила на 35 часа ход, има до нейде съдбата на много средноафрикански местности, които нямат нито ясни граници, нито определен господар, и се ползуват с една двумислена, но пълна независимост. По постановлението на Берлинския трактат, Бабек биде разделен на две части; главното му село, което също носи названието Бабек, и колибаците отвъд водораздела на Марица и Места, бидоха оставени на Турция; а колибаците отсам тоя вододел бидоха дадени на бившата Източна Румелия. Но дори до 1887 год. тия две части на Бабек, разделени на картата от берлинските дипломати, в същност си останаха неразделни и непринадлежащи никому: Турция бавеше да стъпи във владение на дела си. Източна Румелия не смееше да вземе своя, защото, за да го вземе, трябваше да го превземе, а тя със своята слаба жандармерия нито мислеше да прави такъв рискован опит в дълбочините на Родопите, когато по-насам, под носа на столицата й, Тъмръшлият Ахмедага управляваше независимо своята республика, без да обръща внимание на безбройните покани и безсилни внушения на Румелийското правителство. На предложението му да се предадат, Ахмедага отговаряше като Темистокл на персийския цар: — „Заповядай при нас!“ На тая слабост на Румелийското правителство се дължи главно изгубването на нашата държавна средуелка на Родопите, великолепното корито на река Въча. Когато избухна 6-и септември, тая местност се намери в турски ръце. В последвалия в Цариград турско-български договор нашата дипломация не можеше да не уважи принципа на „fait accompli“, на който тя облягаше притезанията си по съединението на Румелия с България, и биде принудена да узакони онова, което вече съществуваше.

Подир Съединеното положението на нашите колибаци не се измени: в турско-българската спогодба нищо не беше споменато за тях. Когато една година след това, турското правителство въведе свое управление в колибаците, които спадаха в границата му, нашите колибаци съвсем се еманципираха от властта на главатаря си в селото Бабек, и се превърнаха на независима държавица в западните Родопи. Те станаха сборно място, безбедно пристанище на разбойниците и на дезертьорите и контрабандистите на барут и тютюн, както и за укривателите на овце през преброяването на беглика. Като се видяха в пълна сигурност и безнаказаност, колибарите захванаха да върлуват по един обезпокоителен начин. Двама чепински дезертьори организуваха една разбойническа шайка и чрез обири и убийства разпространиха ужаса далеко от пределите на хайдушкото си гняздо. Същевременно те тласкаха гранаците му насам, в ущърб на чепинските села Баня и Лъджане, и разширяваха независимия пояс земя, над който се прогласиха властители. Те още разрушиха една погранична колиба и пропъдиха няколко митнически стражари от постовете им на Юндол, гдето беше тогава нашата принудителна граница. Пътуването на Арапчал и по тия заглъхнали места беше станало невъзможно и главният друм, що води от Чепинско за Македония — замрежен с опасности.

Трябваше да се тури край на това буйствуване. Лани тракийският полк ненадейно нападна на непокорните колибаци и ги завзе без да срещне почти съпротивление. Главатарите на разбойническата шайка, братя Руневи, избягаха в Турция, а главния подбудител, Туберюолу, биде утрепан в минутата, когато командуваше на помаците да пушкат срещу войската. При помазването въоръженото съпротивление на три колибака, един от тях стана жертва на пламъците… Подир това, тридесет и четири колибака бидоха фактически присъединени на България, на която територията се уголеми с едно пространство от няколко десетки квадратни километра. Тая решителна военна операция привлече вниманието на Портата. Последваха преговори между нас и нея и една турско-българска военна комисия на самото място установи, че българите са действували в своите законни граници. В сила на дадената амнистия, повечето избягали колибари се завърнаха в родните си места и уж минават сега за мирни хорица. За жалост, през краткая период на своето независимо и безконтролно съществувание, тая покрайна успя да добие много скръбна физиономия: хубавите й лесове се опустошиха и тя сега представлява една безутешна голота и сиромашия. Покоряването й, макар и късно, ще запази остарелите редки лесове от варварския топор на доспатските катранджии.

Но с това южната ни граница там още не е оправена, именно къде Фотен. Турско-българската демаркационна комисия, която я определяше по-лани, биде безцеремонно прогонена от тамошните помаци, които оспорват българското землище, като очакват, види се, да им се прати и там един полк гости, за да ги накара да се вразумят, като братята им бабечани.