В недрата на Родопите

XXIV. Семерлан. — Любовта в Родопите

Подир половина час газене през търсавището, пътят хвана да се издига по хълма, който ни затуляше Батак. На самия връх на тоя хълм се подава единствената сградица, която наумява за близостта му: то е плочният покрив на митническата стража. От дясно се издигат постепенно омайно хубавите поли на Семералан, накичен и с отделни групи борови гори от една неизразима дивота и прелест. О, каква природа тук, разкошна, почти неначета и поетическа! Тая картина ме прави да забравя много други, които считах безподобно хубави. Решително, Родопите, едни по своята ширина и безкрайно разнообразие на направата си, могат да се гордеят с богатството на подобни изненади и разкошни видове. Погледът ми постоянно бягаше по гладките силуети на Семералан и на Карлъка и на по-възточните височини, из една дипла на които се ниши твърде красиво турското село Енимахала, половин час на изток от Батак. Един час оттатък бърдото, на което е залепено това село, се намира Ясакория, село българско, отечеството на другаря ми Иванча, който ми дава дълги сведения за бита на съселяните си.

Който помисли, че в недрата на Родопите животът е глух и еднообразен, лишен от оня драматизъм, който е способен да даде само стълкновението на силните страсти на любовта или честолюбието в по-свободното и интелегентно общество на градовете, много ще се излъже. Иванчо ми разказа сцени твърде романтични… Ох, и в Ясакория сърцата любят, мразят, страдат; мъчният планински живот, ако е застъпил изнежената им чувствителност, не е никак засегнал светия пламък, който гори в тайника на всяка човешка душа. Самоче тоя пламък се потая дълго, както оня на вулканите, за да избухне, когато фаталността рече, с неодолима груба сила. Иванчо ми разказа за кървави отмъщения, за съдбоносни решения, произлезли от любовна ревност, която в София би дала само зрелище на противни и смешни скандали или на постидни компромиси… Родопчаните са малко по-груб народ в изказването своите чувства на ревност, и аз не съветвам на Алфонсите да ходят в Ясакория…

Жителят С. от това село, например, узнава, че едно солдатче е нарушило чистотата на неговото съпружеско легло. Той го пресреща късно в един дол на планината Санджак, когато се връщал от Фотен, и го пробожда в корема, за щастие, не смъртоносно. Шест месеца пролежало бедното момче от тая рана и две години се протакала съдбата на С., която най-после се свършила с оневиняването му, по недостатък на доказателства. Хитрият мъстител успял да си устрои alibi.

Най-последното и още свежо в умовете отмъщение на наранената любов е особено романтично и наумява малко италианските сюжети на Чиямполи. Кметът Д. в Ясакория се влюбва в годеницата на един съселялин — мома твърде хубава и богата — което не й пречело да пасе бащините си стада. Подир настойчиви задирянета интересната овчарка, кметът успял да й спечели сърцето в ущърб на годеника, решава съвършено да му я отнеме. Планът се скроява от двамата. Един ден, когато овчарката пасла стадото на поляната при една гора, Д. дохожда с коня си, грабва я, уж на сила, мята я на седлото си и препуска с драгоценната си плячка, както легендата изображава в нашите черкови св. Георгия. Но къде препуска героят? Към самата Ясакория, през улиците й та в къщата си.

От тоя час овчарката била жена на кмета, който още сутринта си дал оставката от кметската длъжност, решен да посвети всичките си минути на щастието си… Отритнатият годеник, за общо смайване, се отнесъл много хладнокръвно към позора си. Той продължавал да си гледа работата. Всеки помислил, че той философски прежалил загубата на годеницата си, която сега давала галбите и целувките си на бившия кмет. Но една вечер, когато този се завръщал дома си от полските си занаятия, гръмва пушка и куршумът писва край самото му ухо. Но заранта отритнатият годеник не се намерил в селото. Няма го и до днес.

— Той е сега в Райково, зад границата — завърши Иванчо, като ми сочи към Семералан; — когато научил, че не бил ударил Д., щял сам да се опушне от яд. Д. го обади на турското правителство и то го хванало, но после го пак пустило… Не намерили кабахат… Това се вика ръз… И аз да бях, и аз щях да пушкам.

— То за него лаф не ще — потвърди и Медю, който заедно с мене слуша внимателно историята.

— Какво прави бежанецът сега в Райково? — попитах.

— Там се е заселил, отишла е и майка му… Търговия прави, па е забогатял… ама никога няма да се жени веке, така ще си умре ерген.

— Така, право либе веднаж бива — добави Медю.

— Ама като се изминат седем години, той ще се завърне в село — каза Иванчо със самодоволствие.

— Как ще се върне? Нали ще го дадат под съд?

Не, като се изминат седем години и не хванат някого, макар и да е убил, то законът го опрощава.

— Кой закон?

— Нашият, българският закон — отговори Иванчо самоуверено.

Оставям на грижата на правоведците да проверят истиността на Иванчовото юридическо откритие в нашия наказателен кодекс… Но мене тогава ми дойде на ума друго едно скорошно, много по-трагично събитие, което току-що бях научил от Лъджане: самоубийството на младия офицерин Белопитов на Марициния остров при Пазарджик, след нараняването любовницата си и баща й, в минута на едно изстъпление на дълбока уязвена любов и на самолюбие… Решително, много се лъжат ония, които продължават да уверяват, че у нас романът не може да се роди, защото му липсва в бита ни главният елемент: трагически перипетии на любовната страст. Вълната на живота у нас постоянно разлива и разширява своите талази до най-мирните и плесенясали кътове на народната душа. Има ли голяма беда в това? Не мисля. Това чувство до сега е двигател само на решителности, черни или грозни: утре може да стане — на възвишени и благородни…