В недрата на Родопите

XXVIII. Черквата

Срещу това място се издигат основите от дялан камък на недовършената нова черква, на която кроежите и размерите се предвиждаха да бъдат доста величествени. Това беше недоправената нова черква в Батак, напусната в тоя вид, поради привършването на паричиите средства, събрани от самоволни пожертвувания. Селяните сега се черкуват в едно дървено здание, което до нейде си е историческото, онова което благородната леди Странгфорд беше направила за болница в 1876 г.

Това ново здание на черква, с тая претенция на бляскавост, е също един присмех на окръжающата мизерия, един глождлив дисонанс, турен от човешката суета всред тия следи и паметници на ужасни нещастия. Говоря за старата черква — черквата на клането.

В двор, заграден с не висок, но здрав каменен зид, със зловещи проломи, пробити от башибозуците, който за няколко време е служил за яка защита на обсадените, стои стара черква, низка, дебела сграда, с кубе низко над покрива, покрита с плочи. Влазяме в двора, обрасъл с буренак. Там надничат низки, повалени гробища, няколко унили дръвчета тъжно спущат клоните си пред мълчаливо зеющите прозорци, без пречки, дълбоки, тъмни, като очните дупки на един череп. Когато влизам в самата черква, лъхва ми в лицето един хладен, задушлив и гробен дъх; съмнителна, скръбна виделина пада въз голите издраскани и опушени стени, които подпират влажен и тъмен свод, тежко надвесен над главата ми.

Тия стени навсякъде имат изкъртена мазилката си на един човешки ръст височина. Стражарят ми обяснява това, както и опушването им: турската власт, разтревожена сама от големината на престъплението, което бе допуснала и насърчила, беше поискала колко-годе да заличи дирите му. След изгарянето посредством огън и вар телата, разпоредила се за остръгването на кръвта от стените, която е показвала височината, до която са били дошли напластените трупове на страдалците.

При недогорелите останки на олтара са сложени на полички купове черепи: разните дупки и широки цепнатини по тях свидетелствуват за мъченическата смърт на нещастниците. Един вид епитафия в блудкави стихове е закачена над черепите, които сами са достатъчно красноречиви, за да пробудят в душата най-раздразнителна скръб и ужас.

Но скръбта и ужасът ще бъдат тогава пълни, когато узнаем всичката безкрайност на тая дълга агония на няколко стотин мъже, жени и деца. Тука е търсило прибежище от пламъците и ятагана на бешибозуците друга голяма навалица хора от всеки пол и възраст. Черквата, чрез своите яки зидове — дворски и вътрешни — е била най-здравото място в цялото село, затова била привлякла в недрата си пет пъти повече свят, отколкото е била в състояние да побере. Тая гъста навалица се тъпкала вътре и в двора. Най-напред башибозуците, подир отчаяна защита от обсадените — с камъни и дърва — понеже нямали оръжия, нахълтали в двора (2-и май). През деня и до полунощ, всред писъци и ревове, турците секли немилостиво. Призори целия черковен двор бил вече настлан с кървави тела на убити и умирающи!… Тогава настал ред на навалицата в черквата. Там, повече от хиляди мъже, жени и деца, заглушавани от врявата на клането в двора, са се тласкали, мачкали, тъпчели и задушвали до смърт от отровения с нетърпим смрад въздух… Въображението се потресва от страховитостта на картината. Всеки нещастник е умирал не една смърт, а сто смърти — от непоносими физически и нравствени страдания. Башибозуците, за да ги накарат да отворят черквата, не са се задоволили само да морят с глад, жажда27 и куршуми натрупаните един въз други мъртви и живи, обезумяли от страх и отчаяние батачани. Тия озверени фанатици със свойствената на жестокостта изобретателност, хвърлили от прозорците кошери с пчели, и хиляди отровни жила заставили клетите пленници да издават неистови викове. Когато бръмчащите роеве разсърдени пчели, като парлив облак падали въз лицата, шиите и ръцете, то натопени в газ и запалени стиски слама, хвъргани в черквата, във вид на огнени езици пържили, горили телата, задушвали с ядовития си дим устата и гърлата, заслепявали очите, тровели въздуха. Тия нови инструменти за мъчения произвеждали в навалицата, заедно с ужаса, луди безвредни движения, нови притъпкования, смазвания и удушвания на мъже, жени и деца!

Подир тия страдания, смъртта остала вече нищо; Вратата се отворила. Захванало се отвратително, зверско, нечуто в историята клане, придружено с луксуса на изтънчени предварителни мъчителства: рязане членове, извъртяване очи, игране с ножа по трептящите човешки меса, разпаряне живи трудни жени, наръгване децата им на върха на ятаганите… Аз преобръщам листа и отминавам. Куражът ми липсва. Любопитните, или храбрите, нека сами прочетат описанието на клането в по-горе помената книга, която г. Манчев е имал немилосърдието да ни даде в ръцете!

Да, аз бягам от това най-ужасно зрелище на човешкото страдание, на българското унижение. И сега, като възсъздавам в няколко бързо написани редове, с бездушни бледи слова, тая дивашка, кървава, канибалска епопея, аз в ума си я виждам във всичката й ужасна реалност, въображението ми рисува напълно картината, която слабото перо се чувствува неспособно нито в хидядната й част да предаде. Ужаси, каквито са баташките, не могат да се представят с никакви материални средства. Та и по-добре. Те опозоряват человечеството и удрят разкаляния си жиг на нашия деветнедесети век и на цивилизацията му, които са могли да ги допуснат.

Уви, защо те ги допуснаха и не само допуснаха, но и одобриха, чрез устата на един от най-просветените си представители, пред лицето на най-хуманната нация, която има славата да се възмути28.