В недрата на Родопите

XXXI. Из пролома на Стара река. — Пещера

Един четвърт час на север от Батак Стара река се завира в пролома, който разсича до дъното родопската верига и тутакси се скрива из неговите усойни завои. Само когато се озовах в них, оградени от всякъде между техните високи стени, аз получавах повечко облекчение; зловещият призрак на окървавения Батак оставаше зад мене, като че спрян от невидим вардач при портата на пролома. Тоя затулен пролом действуваше успокоително на нервите ми. Може би и той знаеше някои кървави сцени от баташката драма, но за мен те бяха неизвестни и нищо не го свързваше с Батак, освен реката, която сега влечеше безгрижно шумящите си бистри, като сълза, вълни към свободната долина на Марица.

Рядко съм виждал пролом по-див и по-величествен от този.

Две шеметно високи, прави, почти надвиснали урви, цели покрити с борики. Тия борики стърчат една над друга, едвам закрепени на отвесните стени, по които са озъбени страшни канари А Старата река шуми лъкатушно и с безбройни пенести водопади из дълбокото си гранитно легло. Погледът възхитен хвърчи по зелените стени, чиито рунтави върхове се потапят нежно в небесната синина; него го поразяват все нови, все разни и все величави картини, що на всеки завой му представя проломът, цял ехтящ от ручението на реката.

Шосето върви край реката, като я минува на много места по добри мостове, но само то е ужасно лошо на повечето си пространство. Върлите му спускове и стръмнини правят вървежа на коня твърде мъчен, а на файтон — невъзможен. Само волските кола — едните, за които не съществува препятствие, защото аз видях дирите им дори до върховете на всички родопски бърда, по които минах — могат свободно да пълзят по този път, който има претенцията на шосе. Застигнах някои, които влачаха с едно адско скърцане, предълги греди — по една или две: човек не знаеше, от какво им е душата на бедните волове, разчекнати и мартиризирани под тежестта на тоя товар, утрояван от лошотата на пътя.

Вървяхме около три часа и половина все така. Някъде през пролуките на пролома виждах на север Пазарджишкото поле и зад него върхове от Средна гора. Когато заприближавахме към северния му край, скалите от сивожълт камък зачестиха да шарят стръмнините по твърде живописни начини. Някъде те изображаваха някакви дълги зидове на криви линии, или тераси, правилно подзидани, стотина метра високо над пропастта, по които се притискаха групи от кичести борики: тъмни дупки изведнъж се отваряха в някои стени, сякаше че бяха леговища на някои хвъркати чудовища: имаше някои съвсем с форма на врати; Тия дупки все повече се намножаваха по урвите и зловещо гледаха от непристъпните си височини. Това са прочутите пещери на града Пещера, комуто са дали името си. Любопитно е, че това архибългарско название е дало възможност на гърци и турци да ги преиначат — всеки в полза на своята националност: гърците са ги променили в Περιστερά (гълъб), а турците — в Бешдере (пет-реки), Тия многобройни пещери, които местното население нарича просто дупки, Ушатова дупка: Накърджийска дупка, Шантова дупка, Страшинова дупка, са богати със сталактити, резултат на многовековната работа на водата която капе от сводовете им. До самия град в планината има една изкуствена дупка, изкопана в скалата във вид на килийка, гдето извира лековита вода, която в петък привлича болни от вред и от всички народности. Тя е свързана с едно предание, нелишено от мистическа поезия. Според него, там живели някога двама калугери постници, святи хора. Някои злодейци ги убили, и като се смесила кръвта с водата, направили я от тогава лековита. Който и днес идел твърде рано в тая дупка, можел да чуе таинствени гласове, които пеят черковно пение и звук на клепало.

На едно по-голямо разстояние от града има рът, називаем Костева могила. Тя изобилва с человечески кости, и произхождението им се обяснява, както и на ония на Костенополе при Костенец, чрез битките на българите с турците при завоеванието. И тук, както в мъчнодостъпния пролом на Искъра, (при Урвич), Момина клисура и други горски усои, трябва да са имали място последните епизоди от агонията на погибающето Шишманово царство. Тия горски теснини не са били вече надеждни убежища на дребните уломки от политическата ни независимост, изчезнала най-напред от равнините. Природните твърдини са били слаби да защитят едни борци, които вече не се надявали на силата на меча си, сломен от стихийния напор на неудържимия азиатски нахлув…

Надвечер влязох в тесните, кални, постлани с лош калдъръм улици на Пещера, инак така живописно и спокойно разложени между полите на Родопите и низки гористи хълмове от север, които я правят съвършено планински град. Беше пазарен ден и едвам си пробивах път между навалицата граждани и селяни — българи, турци, цинцари, каракачани, — що се тласкаше по улиците. Съвсем друг вид има тоя градец от оня, който оставих преди пет часа в недрата на планината — Батак. Тук видиш навсякъде признаци на благосъстояние, интензивен живот и напредък. Никъде следи от опустошение. Пещера не е била ни най-малко покътната през времената на борбите и кланетата; тя е мирувала и е живувала добре с турците. Тя е видяла кръв само, когато Стара река я докарала от Баташката касапница.

Влезнах в гостилницата „Чепино“. Гостилницата доста прибрана и весела. Постелки, завивки чистички. Шум голям няма. Вид към планината. Аз я препоръчвам на всеки турист, комуто падне път през Пещера.

Едвам се намерих в стаята си, изгладнял като вълк, премалял и разбит от самара и вървежа на помашкия кон, аз се търтих на леглото и спах три часа непробудно. Гладът можеше да чака, но сънят не. Разбудих се под шума на пороен дъжд, който с бяс тупаше по покрива и в прозорците, всред нощната тъмнина. Понеже полудата за сън не ми даде време да се разпоредя по-рано за вечеря, аз я приех каквато се намери в гостилницата, на която дъждът сега бе пресякъл всяко съобщение с града.

Сутринта първата фигура, която се показа на вратата ми, беше Медю, водачът ми. Той идеше да му броя осемте лева кирия от Лъджане до тука.

Току подир него се яви друг турчин — файтонджия, и ми предложи да ме закара до Пазарджишката станция. Като си обезпечих кола, поразходих се из града. Мисля, че ще ви кажа всичко, като ви кажа, че Пещера е турски град, както всичките турски градове. Те са неизменни и все същи — било, че се викат Пещера, било Стамбул, било Коня в Анадол, било Казан — при Волга, било Бахчесарай — в Крим. Можеш да вземеш чаршията на този последния и да я туриш наместо чаршията на Пещера, без да измениш нито на косъм типичната физиономия на града, без да се познае размяната.

В Бахчесарай, всред тесните му криви калдъръмлии улици, с ниски от два метра дюкенчета, с кепенци, прилупени на стряхата, с апатично спокойни мюсулмани, коленичили пред столицата си — сарачи, седлари, табаци, сапунджии, люледжии, халваджии, дребни бакали, или — насядали на рогозки на пътя с чибучки в ръцете; със струпани къщички и мръсни ханчета, зад които се изтака високо и се белее тънката форма на излупено минаре — с всичкия тоя възточен колорит — аз си помислих на минута, че някой вълшебник ме е пренесъл в Карловската чаршия — каквато я знаех в турско време. И трябва да си призная: странно, мило и добре ми беше в тая обстановка, с която така близко са свикнали очите ни и сродени душите ни. Първи път в оня далечен предел, толкова чужд по всичкия свой битови строй, наредби, форми на живота за българина, аз се почувствувах сякаш в една своя, родна атмосфера, замириса ми на България при тия дюкенчета с кепенци, при тия аги, наседнали на рогозки на улицата, с изути емении при тях, които разправяха важно същото онова, което техните деди преди четири века пак са разправяли на подобни рогозки — тук, или при Златния рог — все едно.

По 9 часа колата ме носеше през зелената горска бърдчина, от север, към равнината на Марица. Когато възлязох на върха на бърдото, аз се обърнах назад. Веригата на Родопите, грандиозна и лъснала от зеленина под блясъка на утринното слънце, затваряше кръгозора от юг; проломът и той беше затворен сега от един рът на планината, така щото мъчно би отгатнал човек, че там я просича дълбок канал до самите недра на Родопите.

И аз чувствувах добре, че вече съм вън от тях, от техните картини, поезия, тъмни борове и мрачни възпоминания, виждах, че е време да им кажа сбогом, както е време сега да го кажа на читателя.

София, 11 октомври 1892.