В огъня

Девета глава

Гардън Дистрикт може и да беше най-красивият камък в короната на Кресънт Сити, но Тери Винсент така и никога не можа да свикне спокойно да броди в униформата си по тесните му, къси улички. Всичко — от зелените трамваи по Сейнт Чарлз Авеню до съвършените като бижута градини и малките красиви книжарници, винаги й се бе струвало прекалено претенциозно за вкуса й. Чувстваше се повече на място в Квартала, където животът течеше свободно и леко, а часовете се оповестяваха от камбаните на катедралата „Сейнт Луис“.

Прекалено много красиви къщи, мислеше си тя, докато се насочваше към задния вход на елегантния дом на Марк и Лора Леклер. Хората не живеят в тях, а ги поддържат като музеи.

Малка армия от цивилни охранителни разгонваха репортерите и не им позволяваха да се разположат около къщата. Явно бяха от частна фирма, наета от вдовицата на Марк Леклер. Когато един от тях почука по стъклото на Тери, тя го спусна и показа значката си.

— Детектив Винсент и комисар Гембъл — обясни тя. — Имаме среща с госпожа Леклер.

— Ясно. — Охранителят прегледа списъка си, после махна с ръка да отворят електрическата порта. — Пуснете ги.

Къса алея с каменна настилка отвеждаше до триетажна раздвижена сграда, боядисана в кремаво със стилизиран корниз в бургундско червено.

— Леле! — Тери спря колата и остана загледана за миг. — Не си спомням да съм виждала това място преди.

— Марк наскоро я обнови. Искаше да възстанови архитектурните елементи от оригиналните планове — китайски, италиански, от източното крайбрежие и в стил „Кралица Ана“. — Корт огледа имота и забеляза мерцедеса и едно Бе Ем Ве, паркирани от другата страна на алеята. — Къщата е правена по проект на Томас Съли.

— Значи наистина е стара. — Мисълта за проблема с термитите я накара да потръпне.

— И ценна — той огледа замечтано къщата. — Повечето от къщите, проектирани от Съли, са разрушени.

— Кой е Съли? — Не че наистина я интересуваше, но очевидно Корт се опитваше да й каже нещо важно в неговия си стил на колежански преподавател.

— Първият архитект открил голяма професионална фирма в града. За двайсет и пет години е построил повече от трийсет къщи и църкви и така променил облика на Гардън Дистрикт.

Дали не искаше да я задържи още малко, преди да влязат, или просто се опитваше да я впечатли със старата къща?

— У-ха. Голяма работа е бил.

— Работил е в типичния американски стил на града. Според Марк възстановяването на къщата беше много важно, защото връщаше късче история на града. — Той я погледна. — Двамата със съпругата му правеха дарения за опазването на архитектурните паметници.

— Забележително. — Хареса й огромната заоблена веранда около първия етаж, но цветният, касетиран витраж й идваше малко в повече. Все пак това беше къща, а не църква — колкото и да бяха богати, семейство Леклер са си просто хора. — Откъде знаеш всичко това?

Той я изгледа.

— Израснах тук. Всички знаят тези подробности.

— Ъ-хм. Да не би по деликатен начин да се опитваш да ми кажеш да си държа затворена простата устичка и да те оставя ти да говориш с дамата? Понеже си семеен приятел и капацитет по богаташките къщи на Съли?

— Боже, колко противна жена си. — Той излезе и затръшна вратата.

— Ами това ми беше думата, де. — Тя дръпна ключа от контакта и го пусна в джоба си. — Усещам, че ще падне забавление.

Една прислужница в униформа с бяла престилка отвори вратата и ги въведе в дневната. Тери не пропусна да забележи орнаментите по тавана, пода от иглолистна дървесина и огромното извито стълбище. По стените чак до високия четири метра таван бяха окачени множество портрети на важни-, но не особено привлекателни личности. Имаше толкова много антики, че сигурно обзавеждането само на една стая се равняваше на спестяванията й за пенсия, натрупани за последните шест години.

Долавяше се красивото, елегантно, но много категорично послание: Ние имаме пари, а ти нямаш. На-на-на-на-наа-на.

Холът, или по-скоро дневната, както я бе нарекла домашната помощница, бе боядисана в хиляди нюанси на бледожълто, бяло и слонова кост. Тери си помисли, че явно идеята е била да се създава впечатление за ведрина и щастие, но вместо това тя се почувства като в купа с пуканки и неволно се огледа за солницата и поставката за салфетки.

Стегни се, Винсент — жената току-що е изгубила съпруга си.

Вдовицата на Марк Леклер се появи на вратата. Беше облечена в графитеносива рокля с маншети от дантела и брошка с диаманти във формата на карнавална маска.

— Детектив Винсент — каза тя и бавно пристъпи, сякаш несигурна дали ще достигне крайната цел. — Благодаря, че дойдохте. — После нещо от сорта на О, Корт, ах, ти конска доза тестостерон такава, какво облекчение е, че си тук. Едва успявам да се държа на краката си без мъжка опора…

— Върнах се по-рано. — Изненадващо за нея Корт не прояви особен интерес към Морая. — Сега трябва да поговорим с госпожа Леклер, Морая, така че дай ни няколко минути.

Думите му сякаш я подразниха повече и от присъствието на Тери.

— Лора?

Вдовицата на Марк побърза да кимне.

— Всичко ще бъде наред, скъпа. Би ли проверила как върви приготовлението на обяда?

— Разбира се. Повикай ме, ако имаш нужда. — Като хвърли последен изпепеляващ поглед към Тери, Морая излезе.

— Морая е много загрижена за мен — обясни Лора.

— Няма проблем, госпожо — Тери изпита съжаление към вдовицата, но трябваше да я поразтърси, за да я накара да дойде на себе си. — Госпожо Леклер, знаехте ли за връзката между съпруга ви и госпожица Душейн?

Лора смръщи чело:

— Връзка? Извинете, не… — Тя погледна към Корт.

Корт реагира сякаш Тери бе шамаросала жената.

— Каква връзка може да е това, детектив Винсент?

Тери не му обърна внимание:

— Госпожо Леклер, съпругът ви споделял ли е с вас, че Изабел Душейн му е родна дъщеря?

— Дъщеря? — Лора пребледня, после вдигна трепереща ръка към гърлото си. — Не. Мили боже. Нито дума не ми е казвал. През всички тези години… — Зарови лице в шепи и заплака.

Шокът й беше съвсем истински.

— Доколкото имам информация, съпругът ви е разбрал съвсем наскоро, че Сейбъл му е дъщеря — побърза да поясни Тери. — Но, ако е знаел преди, би ли имало причина да скрие този факт от вас? Възможно ли е да е давал пари за издръжка на майка й, например?

Корт издаде гърлен, дрезгав звук:

— Достатъчно, Тери.

Вдовицата бързо се окопити.

— Не, Кортланд, искам да знам — отвърна тя и избърса очите си.

— Детектив, Марк не е знаел, че има дъщеря. Иначе би ми казал.

— И защо мислите така, госпожо Леклер?

Колкото и да бе невероятно, жената се изчерви.

— Така и не можахме да имаме собствени — обясни тя с тих глас. — С Марк опитахме всичко, дори лечение на безплодие, но нищо не се получи. Забременявах, но не можех да ги износвам.

Това трябва да е било ужасно.

— Съжалявам.

— От толкова много аборти получих увреждания и се наложи да се подложа на хистеректомия преди седем години. — Тя се поизправи на мястото си в явен опит да събере сили. — Знам, че това не ви интересува, но позволете да ви уверя, че със съпруга ми бихме били изключително щастливи, ако в живота ни се бе появила дъщеря.

— Майката на Сейбъл Душейн е била кейджун — деликатно добави Тери. — Бихте ли я приели, ако знаехте това?

Вместо да се засегне, Лора лекичко се усмихна.

— Знам какво имате предвид, детектив, но аз не съм сноб. Дори да беше лилава на точки, пак бихме я обичали — въздъхна тя. — Не разбирам. Ако е дъщеря на Марк, защо не сме знаели? Дали майка й я е крила от нас? Мога ли да поговоря с момичето?

— Още не разполагаме с всички факти, Лора. Госпожица Душейн е под охрана засега. — Корт прониза Тери с поглед. — Възможно е някой да е изнудвал Марк. Разкритията за нейното съществуване сериозно биха застрашили предизборната му кампания.

Лора поклати глава.

— Марк не би се тревожил за това. Ако тя или майка й са имали нужда от пари, той би им дал. Би направил всичко, за да им помогне.

Тери повдигна вежди.

— Не би се притеснил, че това може да провали кампанията му?

— Не познавахте съпруга ми, детектив. Колко жалко, иначе щяхте да знаете колко удивително щедър човек беше.

Тери зададе още няколко въпроса, но Лора не можа да им даде много информация за онзи ден, освен за краткия им разговор на закуска.

Докато ги изпращаше до алеята, Лора докосна ръката на Корт.

— Горкото момиче — Изабел — мога ли да й помогна по някакъв начин? Има ли къде да отседне?

Е, това вече е нещо, което не се вижда всеки ден, помисли си Тери. Вдовицата на неверен съпруг да предложи помощ на незаконната му дъщеря.

— Не, госпожо, но ви благодаря за предложението. — Корт я целуна по челото. — Ще поддържаме връзка и ще ви информирам. Сега се погрижете за себе си.

Тери очакваше Корт да я сдъвче още щом се качат в колата, но той не каза нищо.

— Сега накъде, инспекторе?

— Може да ме оставиш в управлението.

Нямаше да му позволи да й затвори устата, само защото малко го бе изненадала. Не и без битка.

— Трябваше да видя как ще реагира. Знаеш сценария: тя се опитва да го издигне като губернатор, той й казва за незаконното си дете, а тя може би малко полудява.

— Лора Леклер не е луда, нито ревнива, нито убийца. Тя е почтена жена и целият й свят се е сгромолясал, а ти направо й натика лицето в калта. — Той я погледна с бесните си зелени очи. — Кой ти каза, че Сейбъл Душейн е дъщеря на Марк?

— Брат ти, беглецът от работа.

Мобилният му телефон иззвъня и той изруга под носа си, докато го отвори, за да се обади:

— Гембъл. — Известно време слушаше безмълвно. — Ще се погрижа за това. Благодаря. — После се обърна към Тери и попита: — Каза, че си разпитвала Кейн Гантри. Къде да го намеря?

— Защо?

— Докладът от лабораторията потвърждава две кръвни групи по чука за риба, който открихме на местопрестъплението — на Марк Леклер и на Сейбъл Душейн.

— На братовчедка ти изглежда не й се тръгваше. — Джей Ди наблюдаваше през прозореца как лодката на Хилер прекосява езерото и се отправя към реката.

— Безпокои се за мен. — Сейбъл пое от ръцете му една от последните торби, които бе донесъл от кея. — А пък и не те харесва.

— Да, досетих се. — Той я последва до кухнята. — Дали защото останахме при баба й и дядо й миналата нощ?

— Не. — Тя отвори първия плик и погледна вътре. — Просто не те харесва по принцип.

— Ясно. — Забеляза напрежението в раменете й и стиснатата й уста и се зачуди какво ли се бе случило, докато го нямаше. — Днес е добър ден за вестниците. Изборите отидоха по дяволите, политиците се борят да намерят заместник на Марк. — Бе решил да не й казва за заповедта за издирването й. Само щеше да я разтревожи допълнително. — Но пък Марди Гра върви добре.

Тя се захвана да разтоварва продуктите и да ги подрежда.

— Ъ-хъ.

Той реши малко да я провокира.

— Публикуват ваши снимки — на теб и него — на първа страница. Не бях забелязвал прилика, докато не ги видях една до друга. Имаш неговите очи.

— И това е всичко — Тя сложи една салата в хладилника.

— Може би не. — Джей Ди никога не бе си представял, че Марк е от онези мъже, които крият тайни, но съществуването на Сейбъл доказваше обратното. А сега трябваше да открие какво криеше от него.

— Той беше кандидат за губернатор и милионер, а аз съм социален работник с двайсет и пет хиляди годишен доход, ако имам късмет. — Тя тресна вратата на хладилника. — Принадлежим на два съвсем различни свята.

— Не е точно така. — Изпълненият й с недоверие поглед, го накара да смени темата. — Какво прави, докато ме нямаше?

— Наблюдавах езерото и се молех да не отмъкнеш лодката на братовчедка ми. Хилер тършуваше наоколо. Според нея приятелката ти има супер вана. — Сгъна един празен плик и се захвана със следващия. — Послушахме и радио. Очевидно твоето изчезване ме прави заподозряна. — Тя метна пакет ориз в шкафа. — Само в случай че се чудиш.

Значи знаеше — нищо чудно, че Хилер го бе изгледала като отрепка, а Сейбъл се държеше сякаш бе готова да му откъсне главата.

— Чух. Ще се погрижа за това.

— Не мога да повярвам! — Тя тресна кутия кафе на плота. — Аз не съм те молила да идваш след мен. Ти сам си реши да изчезнеш. Защо не вземеш да докладваш или каквото там правите в полицията, когато преследвате хора?

— Не мога. — Той се приближи и сложи ръка на рамото й. — Това нищо не означава. Успокой се.

— Как да стане това? — Тя спря да подрежда и се освободи от ръката му. — Твоят живот не е разпилян на парчета, Джийн-Дел. А моят.

Не каза „отново“, но думата увисна помежду им. Имаше чувството, че тя свързва настоящата ситуация със случилото се в нощта на танците преди десет години, интересно защо ли? Какво общо би могло да има между тяхната раздяла и една заповед за издирване?

Още нещо в списъка от въпроси, които трябваше да изяснят, преди всичко това да приключи.

— Няма да те арестуват. Ще им кажа истината.

Тя се изсмя гласно, с горчивина.

— Кога ли истината е имала значение? — Не изчака отговор, а се промуши край него с думите: — Отивам да си взема един душ.

Продължаваше да бяга — от проблемите, от него. Всеки път бягаше от него. Обзе го гняв, но успя да се овладее.

— Партньорът ми е намерил чук за риба в склада. От онези, които използват в лагуната. — Той се облегна назад и я загледа как се закова на място на прага. — Сега го изследват. Изглежда това е оръжието на престъплението.

Тя бавно се обърна.

— Е, и?

Погледът му се спря върху стиснатите й в юмруци ръце.

— Баща ти, Реми, не е ли ловец на стриди? Обзалагам се, че познава всички ловци в лагуната.

Лицето й пребледня.

— Татко няма да се меси в това.

Вече го прави и ти знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш.

— Откъде са тези белези по лицето му?

— Както вече ти казах, получил ги е в пожара, в който едва не сме загинали майка ми и аз като бебе. Той ни е спасил. — Тя скръсти ръце. — Накъде биеш?

— Явно много ви е обичал — теб и майка ти.

— Да, така е. Но Реми няма нищо общо с убийството на Марк. Ако има някой, той е… — тя замлъкна и дълбоко въздъхна. — Би могло да бъде всеки.

— Искаш да кажем, че би могъл да е и Гантри. — Тя не отговори и той смени темата. — Реми е рискувал живота си, за да ви спаси. После се е оженил за майка ти и е отвел и двете ви оттук. — Той проследи контура на стиснатите й челюсти до пулсиращата ямка низко на врата й. — Каза ми, че бащата на Гантри е бил арестуван веднага след пожара. Това трябва да е било докато Реми се е възстановявал в болницата, нали така? — Тя кимна. — Тогава защо ви е отвел оттук? Бъд Гантри вече е бил в затвора.

— Някой му е платил да изгори къщата ни. Майка ми се страхуваше, че пак ще се опитат. — Гласът й звучеше напрегнато. — Направила е това, за да ме предпази.

— Или може би Реми се е притеснявал от Марк.

Тя присви очи.

— Знам какво се опитваш да кажеш. Баща ми може да не е нищо повече от един прост рибар, но през живота си не е наранил никого.

— Тази сутрин тикна пушка в лицето ми.

Тя пристъпи към него:

— Това беше само да те сплаши и ти добре го знаеш!

— Сигурно му е било трудно, като е знаел, че майка ти е бременна от друг, но така и не му е признала от кого. И после, след смъртта й, е разбрал, че баща ти може да го купи и продаде сто пъти.

— Радваше се за мен.

— Защото Марк можеше да ти даде всичко онова, което той не е могъл. Може би това е започнало да го човърка. Първо — съпругата му, после и дъщеря му…

Джей Ди не се и опита да се предпази, когато тя замахна и го удари, при това здраво.

— Да не си посмял да говориш така за баща ми! — прошепна тя през побелелите си устни. — Никога.

— Искаш ли да знаеш истината, сладурче? Понякога страшно боли от нея. — Той я хвана за китката, когато тя отново се опита да го удари и я дръпна в обятията си. — Няма да ти позволя да се жертваш, за да спасиш един убиец. Дори да е Реми. Разбра ли ме?

— Не знам кой уби Марк — просъска тя през зъби, докато се опитваше да се откопчи от ръцете му. — Но не беше Реми. Той влезе в огъня, за да спаси мен и майка ми. Не ме е оставил да изгоря тогава, не би го направил и сега.

Той я притисна с една ръка.

— Тогава кажи ми какво криеш от мен. Кажи ми за Били.

— Ще си загубиш времето, едва обяд е — негодуваше Тери. — Казвам ти, Гантри няма да е там.

Корт трябваше да остави Тери Винсент в града, но тя знаеше къде ще работи Гантри, а никак не му се луташе с часове из блатата, за да го търси.

— Все пак ще проверим.

— Явно ще проверим. — Тя въздъхна и зави по един тесен път към блатата.

— Кажи ми какво знаеш за Гантри.

— Това е най-подлият кучи син в щата. — Косият поглед, който й хвърли, я накара да въздъхне. — Добре де, тогава само кандидат за първото място. Ако някога не успееш да си изпълниш задълженията…

Той безмълвно преброи до десет.

— Дай факти.

— Гантри има много оборудване, поддържа около трийсет лодки, повечето с екипажи от двама-трима. — Като наближиха доковете, тя си сложи слънчевите очила. — Занимава се главно с риболов и вози туристи из блатата. Единак е и не обича ченгета. — Тя се наведе напред. — О, по дяволите.

— По дяволите кое? — Виждаше само разнебитен стар „Шевролет“, паркиран отстрани край пътя. — Я да проверим този номер.

Не й се искаше да му казва, но накрая процеди:

— Няма нужда. Това е колата, която обявиха за открадната от спешното отделение на „Мърси“ миналата нощ.

Което означаваше, че брат му и Изабел Душейн са били тук. Можеше и още да са. Когато паркираха, Корт преброи пет лодки и петнайсет мъже на дока. Слезе от колата. Един от мъжете — най-едрият — вече вървеше към тях.

— Това ли е Гантри?

— Той е. — Тери застана пред Корт и вдигна една ръка. — Спри се, Кейн. Това е официално посещение.

Гантри погледна над главата й към Корт.

— Приличаш на един от Гембъл.

— Точно такъв съм.

— Имаш ли заповед? — Щом Тери поклати глава, Гантри показа зъби. — Тогава изчезвайте от имота ми.

Корт му се усмихна.

— Разбира се. Веднага щом ни кажеш къде са брат ми и Изабел Душейн.

— Да пукна, ако знам. — Здравенякът сведе поглед към Тери и лицето му се поразведри, после облегна ръка на рамото й. — Пак ли ще правим това, Тереза? Мислех, че доста потанцувахме миналата вечер.

Без да се замисля, Корт пристъпи напред и избута ръката на Гантри от Тери.

— Долу ръцете от нея, дръж ги така, че да ги виждам, кейджун.

— Или какво? — Чифт черни очи го измериха. — Може да си достатъчно голям затова, Гембъл, но се съмнявам, че ти стиска.

Корт зае позиция.

— Пробвай.

— Уха. Момчета. Всички тия мъжки хормони във въздуха ще ме задавят. — Тери застана между двамата и опря ръка на гърдите на Корт. — Комисар, не сме дошли да се бием, а да зададем няколко въпроса. А ти… — обърна се тя към Кейн и го смушка с пръст в гърдите — ти ще се успокоиш и ще му отговориш.

— Гембъл не е тук. Нито Изабел. — Посочи с пръст към лодките си. — Питайте хората ми. Цяла сутрин ги търсим.

Корт скръсти ръце.

— Защо си правите труда?

— Ние сме почтени хора — отвърна Гантри със същия безизразен тон като на Корт.

— Почтени хора, които се гризат за своите.

— Брат ти, ченгето, и уличницата му не принадлежат към нас. — Той сви гневно устни. — Ще ги заведем в града, веднага щом ги открием.

— Преди или след като им смажете черепите?

Гантри се усмихна широко.

— Имаше нещо да ми кажеш, Гембъл. Давай.

— Кейн! — В гласа на Тери се долови предупреждение. — Трябва да знаем дали ти липсва нещо.

Черните очи се завъртяха към нея.

— Например?

— Например оръжието на престъплението. — Корт тръгна към хелинга, но едрият мъж застана пред него. — Мога да се върна със заповед и с инспектор от „Лов и риболов“. Заповедта ще ми разреши обиск, но чиновникът ще ви затвори. Както щеше да направи и Марк.

— Направи го. Всичко тук е законно, а адвокатът ми обича да се занимава в съда със задници като теб. — Гантри се обърна към Тери. — Какви ги дрънка за оръжие на престъплението?

— Някой е убил Марк Леклер с чук за риба.

Гантри застина, после се вгледа в Тери сякаш видя отровна змия.

— Ти май наистина не си губиш времето, а, chere?

За изненада на Корт, брюнетката се изчерви.

— Не е каквото си мислиш, Кейн.

— Не мисля, а знам. Семейна черта. — Той погледна Корт. — Значи успя да я придумаш да го подхвърли, или беше твоя идея?

Корт знаеше, че бащата на Тери е бил полицай, но бил уличен, че е подхвърлил доказателство на местопрестъплението, и го принудили да се пенсионира. Това обаче беше достояние на малко хора и преди да разбие мутрата на кейджуна, щеше да разбере откъде Гантри го знае.

— Тери?

— Бащата на Кейн е брат на майка ми. — Тя потърка с ръка врата си. — Колкото й да ми е неприятно да го призная, ние сме първи братовчеди.

Смразяващ гняв се надигна у Корт.

— Значи затова се опитваше да се отървеш от случая.

Тя кимна.

— Веднага щом чух, че става въпрос за Марк Леклер. Ако Кейн не е подпалил пожара и не го е убил, тогава сигурно друг член на семейството ми го е направил.

Гантри я сграбчи за ръката и грубо я разтърси.

— Не сочи с пръст семейството си, момиче.

— Гантри! — Гореща вълна се надигна в него. — Казах ти да не я докосваш.

Едрият мъж пусна ръката на Тери и я щипна под брадичката:

— Защо не му каза, че си кейджун, chere? Така можеше по-бързо да му скочиш в гащите. — Той мръснишки се усмихна на Корт. — Няма значение дали ще изгасиш лампите, да знаеш. Да му се не види — едно момиче от кейджуните може наистина да те научи какво да правиш с оная си работа.

За пръв път в живота, бутонът за цивилизовано поведение в пивата на Корт изключи. Той се втурна напред, а и Гантри не закъсня. Двамата се стовариха на земята, вкопчени един в друг.

— Корт! — Тери взе да обикаля около тях. — По дяволите, Кейн, престани!

Тежкият юмрук на Гантри се заби в челюстта му, точно когато Корт му изкара въздуха с един удар в диафрагмата. Избута кейджуна, и го срита с коляно, когато и Гантри посегна. Двамата мъже се дебнаха известно време в очакване на добра възможност. Три изстрела ги накараха да замръзнат.

— Сега, когато вече ме чувате — започна Тери с насочено към тях оръжие, — искам малко съдействие. Кейн Гантри, арестувам те за нападение и за всичко останало, което ще измисля на път към управлението. Инспектор Гембъл — тя метна чифт белезници към Корт, — окажи ми честта, ако обичаш. — Обърна се към прииждащата стена от хората на Кейн и смени целта си. — Джон, ти отговаряш. Колко от момчетата ти искаш да отидат в спешното отделение днес?

— Безсърдечна кучка — изруга Кейн, докато Корт му слагаше белезниците.

— Семейна черта — жизнерадостно се съгласи Тери. — Джон, бил си в бащиния ми дом — виждал си наградите ми за стрелба върху полицата в дневната. Да не добавям и други.

— Ще се обадя на адвоката ти, Кейн. — Бригадирът вдигна ръка и хората спряха на място. — Пуснете ги да минат.

Корт поведе Гантри към колата и го натика на задната седалка, преди да седне зад волана. Тери се настани до него, като държеше под око навъсените лица на рибарите.

— Правиш голяма грешка, chere, — каза Гантри. — Той ми налетя, беше самозащита.

— Беше, каквото казах. — Тя го погледна в огледалото. — Няма ли вече да млъкнеш, братовчеде.

Гантри потъна в мълчание, а Тери се зае да звъни на някого по мобилния.

Корт реши да не се обажда по пътя до града. Придружи здравеняка в полицейското управление и го предаде на сержанта на регистратурата. Тери го повика, но той не се спря нито за миг.

Върна се след около половин час и я намери да пише доклада за ареста, а Гантри да седи с белезници на стол до бюрото.

— Тери.

— Кажи. — Тя дръпна доклада от пишещата машина и се зарови в чекмеджето, докато не измъкна една папка. — Тъкмо приключих. Искаш ли да взема и показанията му. Ще станат шедьовър от класа.

— Тери. — Корт изчака да го погледне в очите. — Детектив Гарсия поема оттук.

— Какви ги говориш? — Погледна от него към нещастния Гарсия и обратно. — Това си е мой случай.

— Отстраних те от случая. — Той кимна към Гарсия, който хвана Гантри за ръката и го вдигна на крака. — Оставаш горе дежурна до следващо нареждане.

Обърна гръб на замръзналата й физиономия и излезе. Единственият звук, който дочу бе гърления, мек смях на Кейн Гантри.