В огъня

Пета глава

Сейбъл намали чак, когато излезе от града и пое по един от по-малко оживените вътрешни пътища. Дори и тогава не можеше да спре да трепери.

Как ме е открил толкова бързо?

Джей Ди бе предупредил персонала на спешното отделение да не дават информация на никого, че тя е там. Убиецът на Марк сигурно я бе проследил от пожара до полицейското управление, а оттам — до болницата. Или пък някой от полицаите му е казал къде да я намери.

Бе удушил младия фелдшер, за да се добере до нея. На какво ли още беше способен?

Сега, след като бе откраднала колата, трябваше да действа бързо и да бъде постоянно в движение. Открие ли я полицията, намери ли я Джей Ди, нямаше да има друг шанс за бягство. Но първо трябваше да се види с Кейн.

Кейн Гантри имаше да отговаря за много неща.

Към отбивката за хелинга на Гантри сочеше написана ръкописно табела, закована на завоя на тесен черен път, и щом зави, тя дочу далечен шум от мотори и мъжки гласове. Лодките на Кейн се прибираха след дългия ден, прекаран в открити води, което означаваше, че целият му екипаж ще бъде на доковете и ще разтоварва улова и пасажерите, които бяха качили по пътя. Беше понеделник, така че едва ли много туристи са искали да излязат за риба.

Тя изгаси фаровете и спря на няколкостотин метра от доковете и забеляза силуета на едрия мъж, застанал на края на кея. Дърпаше пълна мрежа, която се поклащаше от скрипеца на голям катер. Задържа мрежата, прицели се, спусна я над една огромна дървена количка и я освободи. Стридите дрънчаха върху дървото като счупени чинии.

Нищо няма да ми направи пред хората си, убеждаваше се тя, когато слезе от колата и тръгна към дока. След всичко, което Реми направи за него, няма да посмее.

— Подкараха го към т’ва хубавото местенце на Даръл и пак чух бръмченето — обясняваше на останалите Таг Макгий, един от по-възрастните мъже от екипажа, докато разтоварваха улова. Съсухрените, загрубели от времето кейджуни, които работеха за Гантри, прекарваха целия си живот във водата и ако не ловуваха там или на сушата, говореха за работата си. — Беше пълнолуние, разбираш ли, и му викам на онзи янки, може да са ония стари черни роби дет’ се удавили в лагуната през войната при настъплението на северняците. А той ми вика: „Ами вече да се връщаме. Май хванах достатъчно.“

Всички мъже се изхилиха на тези думи. Кейн каза нещо тихо на мъжа и той вдигна ръка.

— Показах му, че е само пасаж костури, дето си бръмчи под водата, шефе. — Таг поклати глава с отвращение. — Той вика: „Хич не искам да хващам призрачни риби“.

— Все така плашиш туристите, които си плащат, Таг Макгий — обади се Сейбъл и всички погледи се обърнаха към нея. Работата временно замря. — Не те ли е срам.

Кейн се обърна към нея, но залязващото зад гърба му слънце остави лицето му в сянка.

— Добър вечер, госпожо Душейн. — Таг погледна към нея, после към шефа си, покашля се и размаха ръце към мъжете: — Размърдайте си задниците и карайте тез талиги към бараките.

Изведнъж всички се заловиха за работа, освен Кейн, който стоеше и чакаше, загледан в Сейбъл, която бавно се приближаваше по избелелите дъски към лодката му. Проговори, чак когато тя се приближи на няколко метра от него:

— Трябваше да си в болницата с ранена глава.

— Не беше кой знае каква рана. — Тя погледна лопатата с къса дръжка, която той взе. — Чу ли за пожара?

— Навсякъде се говори за това — по радио, по телевизия. — Той заби лопатата в камарата стриди и надигна количката. Големите му бицепси изпъкнаха и той я подкара покрай нея с лекота. — Всички в щата знаят. Върви си у дома, Изабел.

Сейбъл го последва до бараката, където мъжете щяха да изчистят рибата и стридите, преди да ги натоварят в големите хладилни контейнери. Кейн мина отстрани на постройката, където един от мъжете полагаше парче мрежа над изкопана дупка, в която припламваха въглени. След като поизми стридите с един маркуч, Кейн започна да ги изсипва върху мрежата. Капките вода от мидите гадаха върху въглените и от дупката се разнесе свистене и дим.

— Кейн, трябва да поговорим.

— Не, не трябва. — Той спря, избърса потта от челото си и погледна към дърветата. — Върви при Реми. Тревожи се за теб.

— Важно е.

— Трябва да храня хората си. — Той продължи да сипва стриди върху мрежата, после извади някакви чували от зебло от кофа с морска вода и покри купчината миди. — Обърни ги след десет минути — нареди той на мъжа, който наглеждаше огъня, после бутна количката настрана и тръгна към Сейбъл.

Тя го спря с един въпрос:

— Беше ли в града тази сутрин, Кейн?

Нещо изпука в шубрака. Кейн се загледа към блатото, после се обърна към нея.

— Отивай си вкъщи, Изабел — каза той с хладен глас и още по-хладен поглед. — Тръгвай веднага.

— О, няма да мръдна. — Светлината падаше върху лицето му и тя видя промяната в изражението му. — Не и докато не ми кажеш какво си направил.

— Какво съм направил? — Той се приближи до нея и здраво я сграбчи за раменете. — Тръгвай с мен. — Заведе я до бараката и й посочи големите хладилни контейнери. — Виждаш ли това? Пет години ще трябва да изплащам тези, както и другите, които трябва да кача на лодките си. Карат ме да купувам отделен лиценз за всяка лодка. Повечето от малките фирми наоколо затвориха, защото не могат да си го позволят. — Той я пусна. — Не аз направих това, Изабел. Леклер ни подреди така.

Тя знаеше за старите разправии. Беше приет закон, който налагаше стридите да бъдат слагани в хладилни контейнери почти веднага след като ги извадят от водата, за да се избегне разпространение на бактерии. Беше въведен и по-строг режим за лицензиране. Марк бе един от главните инициатори на тези промени.

— Това е за здравето на хората, Кейн — напомни му тя.

— Леклер и такива като него залагат мрежи на места, където се влива канализацията — изръмжа й той. — Никой не ги глобява за стридите, които вадят от мръсотиите. Никой не ги обвинява, че разболяват хората.

— Държавата затваря тези рифове и ти добре знаеш това. — Усети как мъжете започнаха да се събират около тях в тъмното, но реши, че няма да им позволи да я заплашват. Тя бе дъщеря на Реми Душейн и познаваше повечето от тях, откакто ходеше по земята. — Били беше в склада, нали?

— Уволних Били — заяви й той. Изражението му се промени, замисли се. — Трябва да го попиташ лично къде е бил.

— Ти ли му поръча да го направи? Ти ли нареждаш на мъжете да палят имотите на Марк?

Гневът по лицето му изчезна и той сведе поглед към обувките й, после отново я погледна.

— Единствените пожари, които паля, са под завивките, chere — отвърна той с глух глас и прокара загрубелите си пръсти по овала на лицето си. — И дълго поддържам огъня.

Тя знаеше какво се опитва да направи — не можеше да я изплаши с митичния си гняв, затова прибягна до другото, с което беше известен. Хилер й бе разказвала за апетита на Кейн към жените, как понякога си водел по две момичета у дома, за да не му се налага да излиза втори път, но Сейбъл не вярваше много на това. Спомняше си ясно само срамежливото момче, което бе работило за баща й.

Момчето бе пораснало, осъзна тя и преглътна трудно, когато той хвана кичур от косата й и го разтърка между пръстите си. А може би репутацията му не беше дооценена.

— Не проявявам интерес.

Той се усмихна и се наведе към нея, държейки косата й, когато тя понечи да се отдръпне.

— Така ли, Изабел? — дъхът му докосна челото й и той бавно и похотливо прокара палеца си по долната й устна. Когато тя разтвори устни, за да му отговори, палецът му влезе навътре и опипа ръба на долните й зъби. — Не ти ли е малко топличко вече?

Някои от мъжете се изкискаха.

Тя пренебрегна просташките му сексуални намеци и го погледна в очите. Знаеше, че разиграва сцени — или пък не? Извърна глава настрани, за да махне напиращия му палец.

— Защо толкова бързаш да се отървеш от мен?

— Не се ли интересуваш от мен? — Той отпусна едната си ръка на рамото й, а другата положи върху сърцето й. — Тогава защо трепериш, момиченце? — Той обърна дланта си към върха на гръдта й. — Зърната ти се втвърдиха. Да не ти е студено?

— Не. — Тя трепереше от срам, а не от страст. Не желаеше Кейн, но не можеше да попречи на тялото си да реагира на физическия допир. — Отвратена съм.

— От мен? — Обгърна шията й и като повдигна брадичката й, докосна устни до нейните. — Или от себе си? Може би градските момчета не са те научили, както трябва?

Стомахът й се сви от страх, като си спомни нещо, което Марк й бе казал.

— Ако Марк бе станал губернатор, щеше да въведе нови правила и да спре незаконния лов и търговия. Щеше да остави теб и хората ти без работа. Знаеше това.

Кейн вдигна глава.

— Е, вече няма да го направи. Бягай, Изабел.

Искаше й се да му се разкрещи, да му издере лицето.

— Никога не съм допускала, че ще тръгнеш по стъпките на баща си, Кейн.

Мръснишката му усмивка угасна.

— Не знаеш най-важното за мен.

Тя си спомни как падна върху тялото на Марк, кръвта по ръцете си.

— Ти ли го уби, Кейн?

— Не, но се радвам, че е мъртъв. — Хвана реверите на престилката й, но този път нямаше и следа от похот. — Имаш ли да ми кажеш още нещо, преди да хвърля нахитрелия ти задник в реката?

— Колко си жалък. — Тя огледа хората му, които мълчаливо наблюдаваха разправията. Безизразните им лица я вбесиха. — Не знаете ли какво ще стане? Марк Леклер беше могъщ човек. Полицията ще дойде тук да търси Били и всеки, който му е помагал, ще иде в затвора. Включително смахнатия ви шеф. Тогава кой ще се грижи за жените и децата ви?

Недоволно мърморене се разнесе сред хората.

На Кейн не му хареса това.

— Ти по-добре се тревожи кой ще се погрижи за теб сега, chere.

От сянката на дърветата се появи една фигура и проблесна метал, когато мъжът насочи пистолет към главата на Кейн.

— Достатъчно — каза Джей Ди. — Пусни я.

Едрият кейджун бавно свали ръце от Изабел.

— Ела тук, Изабел — Джей Ди държеше пистолета си на прицел и не трепваше. — Веднага.

Риболовците се приближиха напред, като оформиха плътна стена зад Сейбъл и Кейн. Тя хвърли поглед през рамо и забеляза ножовете за стриди в здраво стиснатите ръце.

— Не сме приключили, Кейн. Ще им разкажа.

— Давай, Изабел. — Здравенякът леко я бутна към Джей Ди. — Но първо разкарай приятелчето си оттук, преди да свърши като татенцето ти.

Морая наблюдаваше как Лора хлипа на рамото на Елизабет. Искаше й се да направи същото, но гневът и чувството за вина смразяваха душата й.

Бе се опитала да направи за Лора каквото бе по силите й, след като я посрещна в полицейското управление, но когато видя Изабел Душейн, направо онемя.

Лора бе обожавала съпруга си и бе просто съсипана. Морая знаеше, че трябва да събере сили да каже нещо утешително, но можеше единствено да се мотае наоколо и да се опита да изгони Изабел Душейн от мислите си, както и въпроса откъде ли познава Марк Леклер.

Провали се. Така и не бе успяла да се освободи напълно от призрака на Сейбъл. Споменът за стеснителното момиче в евтина дантелена рокля я бе преследвал с години.

Морая се обади на майка си, но тя бе излязла на пазар, така че се наложи да откара Лора до дома й. Единственият друг човек, за когото й дойде на ум, бе Елизабет Гембъл, която бе и една от най-старите приятелки на Лора.

Успокои се, когато Елизабет и Луи дойдоха, но Морая никога през живота си не се бе чувствал по-безполезна.

Една ръка мило докосна рамото й.

— Да идем в кухнята — тихо я подкани Луи Гембъл. — Да оставим дамите да си поговорят.

Морая кимна и последва съпруга на Елизабет по коридора към тъмната кухня. Лора бе отпратила ужасените слуги по-рано, но готвачката бе оставила подбрани колбаси, сирена и нарязан хляб на плота. Кутии от заведението на Луи бяха подредени на купчина до чиниите със сандвичи.

Храна за погребение, както я наричаше майката на Морая. Хората обичат да похапнат нещо, когато някой умре. Помага им да се почувстват по-добре.

Стомахът й се сви при вида на обилните деликатеси.

— Не мисля, че мога да хапна каквото и да е, Луи.

— Защо не поседнеш? — Заведе я до един стол, после свали сакото си и нави ръкави. За разлика от синовете си Луи Гембъл беше нисък, набит мъж, който не обръщаше внимание на оредялата си, сребриста коса и на излишните килограми. Затършува из шкафовете с увереността на мъж, прекарал по-голямата част от живота си в кухнята, и след няколко минути на масата вече имаше кана топъл чай и бисквити.

Морая прие чая, който й наля, и събра сили да му се усмихне. Беше й студено, толкова студено, че не би се изненадала, ако димящата чаша между дланите й се заскрежеше.

— Благодаря. — Той се пресегна и сипа две лъжички захар в чашата й.

— Ще ти помогне — увери я той. — Говори ли ти се за случилото се в полицейското?

Тя учтиво отпи от прекалено подсладената напитка.

— Искаха да я разпитат или нещо такова, но Лора беше прекалено разстроена, за да говори с някого. Беше пълно с журналисти. Пощуряха като видяха онова момиче.

Остана шокирана, като видя Сейбъл, но не колкото при вида на Джей Ди, обвил ръка около нея. За миг изпита чувството, че са се върнали в миналото, в нощта на танците. Само че Джей Ди също бе там и видя какво са направили Морая и останалите.

Дали ме помни? Ами ако му каже?

— Очаквам утре да изпратят някого в къщата, за да говори с Лора. — Луи потърка чело. — Би ли останала с нея, мила?

— Разбира се. — Независимо как се чувстваше, не можеше да остави горката жена сама. — Ще се погрижа за нея и съм сигурна, че майка ми също ще дойде сутринта. — Ръцете й отново затрепериха и тя бързо остави чашата.

Той се загледа в нея.

— Мога да помоля Елайза да остане с теб.

— Не, ще се оправя. — Погледите им се срещнаха. — Луи, помниш ли Сейбъл Душейн?

— Разбира се. — За миг се позамисли. — Ти също я познаваше, нали? Още от Тюлейн?

Какво ли щеше да каже, ако му признае, че тя и приятелите й бяха тероризирали момичето?

— Спомням си, че излизаше с Джей Ди — отвърна Морая с каменно изражение. — Мисля, че скъсаха точно преди завършването му. — Благодарение на нас. — Не я познавах много добре.

— Беше мило момиче. Странно, че Марк никога не я е споменавал пред мен. — Луи си взе една бисквита и разсеяно взе да я рони над салфетката си. — Джей Ди ще се погрижи за нея.

Морая напълно бе забравила за Джей Ди, откакто Лора й се бе обадила от полицията. Когато дежурният сержант й каза, че детективът се е заел със случая, тя не обърна внимание, защото все още беше силно разстроена. Отчаянието и мъката й отстъпиха на по-силното унижение и гняв. Джей Ди е разпитвал Сейбъл Душейн, когато Морая отиде да го търси за обяд. Тери Винсент трябва да е знаела и въпреки това дума не обели.

Джей Ди изобщо не забелязваше Морая, когато излизаше със Сейбъл в колежа. Беше лудо влюбен в момичето на кейджуните и всички го знаеха. Особено Морая.

Когато Джей Ди и Сейбъл излязоха от асансьора, забеляза как той я гледаше. Както никога не бе гледал нея самата.

Елизабет Гембъл безшумно влезе в кухнята.

— Накарах Лора да си легне. Да се надяваме, че ще поспи няколко часа. — Тя започна да прибира храната. — Морая, ще останеш ли сама с нея през нощта? Ще дойда утре рано сутринта.

Морая бързо кимна и стана от масата, за да й помогне.

— Много ти благодаря, че дойде.

— Радвам се, че ни се обади, скъпа. — Елизабет я целуна набързо по челото, преди да се обърне към съпруга си: — Ще докараш ли колата, Луи? Ние с Морая ще приберем тук.

Той сърдечно прегърна Морая и излезе от кухнята.

Усмивката на Елизабет угасна веднага щом мъжът й се отдалечи достатъчно.

— Чу ли за момичето, което са открили с Марк?

— Изабел Душейн. — Морая шумно затвори капака на кутия с пилешки дробчета. — Видях я в полицейското управление.

— Защо ли Марк ще се забърква с това момиче?

Морая беше настроена против Сейбъл, но майката на Джей Ди направо я ненавиждаше. Онова, което приятелите му бяха направили преди десет години, всъщност бе заради Елизабет. Разбира се, не беше ги молила за това директно, но беше дала ясно да се разбере, че ще бъде много щастлива, ако Сейбъл и Джей Ди се разделят. Това бе окуражило Морая и приятелите й.

— Не знам. — Тя грабна шепа солети и ги напъха в един плик, като изпочупи повечето от тях. — Казват, че между тях е имало нещо.

— Сигурно ще казват какво ли не, но аз познавах Марк. — Елизабет тресна една ролка с фолио на плота. — Никога не е изневерявал на жена си.

— Сигурна ли си? — въздъхна Морая.

— Колкото съм сигурна в теб, мила. — Възрастната жена я прегърна през раменете. — Сега зависи от нас и от останалите приятели на Лора да разкрием истината. Можем да го направи, нали?

— Да. — Но не и цялата истина, помисли си Морая.

Джей Ди не помръдна, докато Сейбъл излезе от доковете и приближи към него. Гантри и хората му не я последваха, но нямаше да рискува, не и с всичките тези ножове в ръцете им. Не му хареса и начина, по който едрият кейджун гледа Сейбъл — той би създал най-големи главоболия.

Щом стигна до него, Джей Ди я дръпна до себе си. Обви една ръка около кръста й и я завлече назад сред сенките, където се скриха от погледите.

— Джей Ди, аз…

— Млъквай!

Въпреки недоволството си, рибарите се обърнаха и се заловиха за работата си. Гантри остана на дока, загледан след Джей Ди.

Сейбъл докосна ръката на Джей Ди и се отдръпна от него.

— Няма да…

— Казах, млъквай. — Той я завъртя към себе си и я избута навътре в шубрака, после я поведе по черния път.

Тя не се съпротивляваше, макар че заради бързата му крачка и неравния път, се препъна един-два пъти. Когато се увери, че никой не ги следва, пъхна пистолета си обратно в кобура на рамото си, но не го закопча, в случай че бързо му потрябва. Колата на стареца беше там, където я остави, с ключовете в контакта. Заведе я до своята кола.

Сейбъл спря до шофьорската врата със сведен поглед и отпуснати рамене:

— Съжалявам.

— Нарани ли те? — попита я той, като я оглеждаше. На светлината на доковете не би забелязал рани, но тук бе напълно тъмно и искаше да се увери.

Тя поклати глава.

— Добре.

Избутал назад, едното му бедро се настани между нейните и така с цялата си тежест я прикова към колата. Ръцете й останаха заклещени между телата им — едната на гърдите му, другата между хълбока му и стомаха й. Не беше важно — и без това нямаше да й трябват в следващите няколко минути. Той я хвана за косата и дръпна главата й назад толкова бързо, че тя успя само да зяпне.

Той очакваше тъкмо това от нея — да разтвори устни.

Реши, че ще е по-добре да я целува, вместо да я души, и се оказа прав. Дори бе много по-добре. Устните й бяха сочни и нежни, каквито ги помнеше, и не оказаха никаква съпротива.

Не че Джей Ди би допуснал такава дори за секунда. След десет години неведение за случващото се с нея, след събитията от този ден, а и накрая надвесеният над нея Гантри?

Заслужаваше поне това.

Устата й бе хладна и вкусна и му отвърна незабавно.

Джей Ди почувства как пръстите й се вкопчиха в сакото му, когато ръката му се зарови в косата й и приведе главата й. От притеснение, гняв и страх се държеше трескаво и усети вкус на кръв по езика си, въпреки това тя не го отблъсна. Приемаше всичко, което той правеше с нея, без съпротива и това безмълвно подчинение разпали страстта му и го докара до ръба на лудостта.

Тогава тя изстена до устните му и той почти изпадна в екстаз.

Джей Ди знаеше, че за секунди можеше да я обладае на задната седалка в колата. Можеше твърдият му, болезнено пулсиращ пенис да проникне в горещото й тяло и да се понесе в безумен ритъм, докато тя не се разтърси от конвулсии и не закрещи името му. После щеше да я обърне по корем и да продължи. А тя нямаше да се съпротивлява. Всъщност сега направо се разтапяше в ръцете му.

Той плъзна ръка надолу и тежката гръд изпълни шепата му. Щеше да заличи докосването на Гантри, сантиметър по сантиметър.

Точно тук, точно сега. Когато тялото й се изви и потръпна от възбуда, той притисна устни до нейните. Харесва й моят начин.

После тя издаде друг звук — различен, който нямаше нищо общо със страст и секс — бе просто страх. Той проникна през шума в главата му и го накара да отдели устни.

— Джийн-Дел — погледна го с огромни очи изпод гъстите си искри клепки. Ръката й докосна неговата и той почувства бесния й пулс. — Недей.

— Няма. — А така му се искаше. Толкова копнееше да е в нея. Отпусна се върху нея, подпрян с ръце на колата, като се бореше да се овладее.

Откъм доковете долетя гласът на Кейн Гантри, който изпсува на френски.

С нищо не беше по-различен от онова кейджунско копеле, щом така лесно губеше контрол. Отвратен от себе си, Джей Ди дръпна Сейбъл настрани и отвори вратата.

— Качвай се.

Тя се настани отпред, докато той седна зад волана и запали мотора. Усети я как се сви до вратата, по-далеч от него, и обви ръце около себе си. Цялата трепереше. После направи нещо, от което му се прииска да я грабне в обятията си отново.

Протегна китки към него.

— Няма да ти слагам белезници.

Тя бавно отпусна ръце в скута си.

— Но нали избягах, откраднах кола… — Сякаш се опитваше да го убеди, че не може да й се има доверие.

— Да не си мислеше, че кражбата на една кола ще те спаси? — Движеше се бързо на заден ход, докато не стигна до по-широко място, където направи обратен завой и излезе на главния път. Замълча, докато гневът му не се поукроти и чак тогава я погледна: — Трябва да знам какво е имало между теб и Марк.

— Няма да ми повярваш.

— Да видим.

— Добре тогава. — Тя впери невиждащ поглед в тъмнината. — Майка ми почина преди четири месеца. Имаше рак на костите.

Най-малко това бе очаквал да чуе. Когато бяха заедно в колежа, тя почти не споменаваше родителите си, но винаги бе усещал, че са много близки. Така и не му показа колко близки бяха, но винаги си е била малко тайнствена.

— Съжалявам.

— Работех за „Фемили Сървисиз“ в Шревърпорт, но напуснах, за да се прибера и да се грижа за нея. — Тя се отдръпна от вратата и се наведе напред, така че косата й закри лицето й. — Марк се обади преди няколко седмици, когато научил, че мама е починала. Първо говорихме по телефона, после Реми ме убеди да се видя с него. Бях много притеснена — все пак бе кандидат за губернатор, но него това не го интересуваше. — Гласът й омекна: — Беше толкова любезен и мил, и толкова се интересуваше от мен. Веднага си допаднахме.

В главата на Марк изникнаха какви ли не фантазии — Марк със Сейбъл. Ръцете на Марк върху Сейбъл. Как я докосва. Как я целува. На всичко отгоре бе видял и Гантри да прави същото. Силно стисна волана, докато не запука в ръцете му.

— Значи си имала връзка с него.

— Не съвсем. Днес щеше да ни е за втори път. — Тя сведе поглед. — Искам да кажа, щяхме да се срещнем за втори път.

— Явно първата ви нощ е била върхът. — Искаше му се да разбие предното стъкло с юмрук. — Или е било любов от пръв поглед?

— Така е било, но между него и майка ми. — Тя отметна косата си и го погледна. — Марк Леклер не ми беше любовник, Джийн-Дел. Беше ми баща.

Изабел се бе измъкнала някак си от Били в болницата, но той знаеше къде ще отиде. Старият все още живееше в същата барака, където майка й бе продавала стръв — малко по-надолу от Гантри.

Много удобно.

Били реши, че първо ще уреди сметките си с Кейн, после ще довърши момичето. Разбра, че е извадил късмет, когато се промъкна през храсталака, за да огледа кея, и като по поръчка пред очите му изникна Изабел, която се караше с шефа му пред всичките му служители.

— Ето къде си била! — Той се намести по-напред и приклекна зад един храст. — Мен ли търсиш, зайченце? Тук съм.

Заслуша се какви ги дрънка, но когато спомена името му, главата му запулсира. Разбра, че е видяла лицето му. Знаеше, че той е подпалил огъня.

За това, продажната кучка щеше да умре бавно.

От друга страна, Кейн го изненада. Можеше да й признае всичко, но само каза, че го е уволнил. Може би Били грешеше за него. Може би шефът му в крайна сметка си е спомнил кое е важното — вярност към своите преди всичко.

— Време е. — Били се прицели в момичето, но Кейн застана между него и Изабел. — Разкарай си големия задник оттам.

За пръв път от сутринта се почувства по-добре. Като приключи тук, можеше да позаглади нещата с Кейн. Щяха да седнат да се разберат. Били винаги бе вършил онова, което Кейн бе искал от него. Тоя път малко оплеска работата, но щеше да се поправи. Сега имаше много пари. По дяволите, можеше дори да инвестира една част в бизнес.

— Гантри и Тибидо — мърмореше си той, опитвайки се да си представи. — Ъ-хъ. Тибидо и Гантри звучи по-добре.

Били така се увлече в мечти, че не забеляза ченгето, докато не насочи оръжие към Кейн. Еуфорията му моментално се изпари и вдигна пушка, като се опитваше да хване на прицел полицая. Предпазливото копеле стоеше в сянка и бе почти невъзможно да го види. Докато Били размисли, Изабел вече бе изчезнала в тъмното с ченгето. Малко по-късно дочу шум от мотор на кола.

Добре, че имаше само един изход оттам.

— Ще направим всичко възможно да открием колата ви, господине. — Тери Винсент се опитваше да успокои разгневения възрастен мъж. От описанието му разбра, че колата му бе открадната от изчезналата свидетелка. — Сега си починете и се погрижете за ръката си.

— Отивам си вкъщи и ще взема да гръмна проклетото псе, което ме ухапа — закани се той. — Да пипнете онова момиче, дето ми отмъкна „Шевролета“ и да я тикнете в затвора, чувате ли? И изхвърлете ключовете!

Нямаше представа колко бе изкушена да направи точно това.

— Да, господине.

След като разпита лекаря, прегледал Сейбъл Душейн, и полуистеричната сестра, която бе открила тялото на рентгенолога, тя излезе от болница „Мърси“ и подкара колата си към кабинета на патолога на Тюлейн Авеню. Сградата вече бе затворена за посетители, но охраната я пусна през служебния вход и я насочи към моргата.

Тери мразеше моргата. Трябваше да диша през устата си, за да не усеща миризмата на смърт и препарати. Макар че нямаше нищо против човека, който я управляваше.

— Здрасти, докторе.

Грейсън Хюит вдигна поглед от дългия разрез, който правеше през средата на трупа на жена на средна възраст. Чаровната му усмивка грейна зад прозрачния щит пред лицето му.

— Детектив Винсент! — Всеки път го казваше сякаш поздравяваше Памела Андерсън. — Отдавна не сте ми пращали трупове. Какво ви води в моята част на града?

— Тази вечер нямам доставка за вас, Грей, само няколко въпроса. — Тя кимна към масата за дисекции. — Би ли ми отделил минутка?

Грейсън бутна нагоре прозрачния щит и откри приятното лице на класически калифорнийски сърфист и буйна, рошава, изрусена от слънцето коса. Усмихна се още по-широко.

— Искаш да кажеш, че най-после ще ме поканиш на вечеря и секс след това?

— Не и когато съм на работа, докторе. Обади се някой уикенд. — Миризмата на формалин я накара да се разкашля. — Може ли да продължим в офиса ти?

— Това ченгетата сте големи кокони. — Той обърна глава и изрева: — Лорънс? — Брадясал пълничък фелдшер подаде глава зад вратата. — Би ли продължил с госпожа Мейнард?

Грейсън свали престилката и ръкавиците си, изми се набързо на една мивка до масата и покани Тери в кабинета си. Щом затвори вратата, тя въздъхна с облекчение.

— Кафе? — Носеше тениска с реклама на концерта на Спрингстийн19 и избелели джинси. Дрехите му приятно очертаваха стройното му тяло на важните места. — Преди малко го направих. Яма Мама Джава — внос от някакво горещо, екзотично местенце.

— Прекалих с кафето, благодаря. — Тя притисна с ръка къркорещия си корем, за да подсили изказването си.

Той седна зад бюрото си и избута настрани камара с доклади и стъкленица, в която плуваше очна ябълка.

— Е, щом няма да правим секс на бюрото ми — предложението ще остане отворено безкрайно дълго, между другото, — с какво друго мога да ти помогна тази вечер?

Тя се опита да не гледа очната ябълка.

— Грей, кога ще можеш да направиш аутопсията на Марк Леклер?

— Направих я още като дойдох. По нареждане отгоре. Тъкмо щях да правя доклада. Седни, седни. — Докато тя се настаняваше на стола пред бюрото му, той затършува в купчината картони и измъкна един. — Маркъс Аурелиъс Леклер, четирийсет и седем годишен, идентифициран от съпругата му по рожден белег на хълбока. Ядосан съм — имах намерение да гласувам за него — погледна я той. — Какво точно те интересува?

— Да кажем всичко.

— Да видим. Тялото е докарано с купчина отломки, изгоряло дърво, пепел, мазилка и натрошено стъкло — явно от местопрестъплението. Изцяло овъглен, с пълно изгаряне на плътта в различни части на тялото — поразени са обширни участъци от главата, горната част на трупа и крайниците.

— Значи е изгорял до смърт.

— А, не. След това открихме фрактура на черепа, обхващаща основни тилни кости. Масивен субдурален хематом, раздробени тилни кости, парченца, заседнали в церебралната тъкан, и какво ли още не.

Медицинските термини я объркаха.

— Което ще рече?

— Някой е нанесъл множество удари по задната част на главата на господин Леклер, докато мозъкът му не се е пръснал и не е издъхнал. Сама погледни. — Той извади снимка от аутопсията, която показваше тила на Марк Леклер, отделения скалп разкриваше смления мозък.

— Исусе.

— Дева Марийо и Йосифе — допълни я той. — Дълбочината на проникване показва, че нараняванията са резултат от множество удари, нанесени под деветдесет градуса отзад. От фрактурата на лицето бих казал, че убиецът го е ударил веднъж, както е бил прав и е продължил, когато го е повалил на пода. Проверих дробовете, но не открих следи от вдишан пушек. — Той прибра снимката. — Причина за смъртта е нараняване с тъп предмет, а не изгарянето.

Тери потърка уморените си очи.

— Значи някой е размазал главата му, а после е подпалил огъня.

— Вероятно. Ще мога да определя час на смъртта чак утре. — Несъмнено е убийство.

Тя се опитваше да измисли какво друго би могла да го запита.

— Да си забелязал нещо странно?

Той се замисли.

— Сега, като ме питаш, се сещам за нещо. — Прегледа картона, спря се на един ред и се зачете. — Ето — извадих няколко дървени трески от мозъка му и ги изпратих за анализ. Не ме цитирай, но приличаха на бор.

— Може ли да са попаднали там от пода?

Гари поклати глава.

— Прекалено надълбоко бяха и от другата страна на главата. Паднал е по очи.

— Значи са от оръжието на престъплението, което би могло да бъде всичко между бейзболна бухалка и крак от маса — разсъждаваше тя. — Колко е било голямо, според теб?

— Съдейки по раните, с размерите на бейзболна бухалка, а може би нещо по-тънко. — Грейсън затвори картона. — Колко е продължил пожара?

— Не знам точно. Може би трийсет, четирийсет и пет минути. Загасиха го, но сградата е напълно разрушена. — Забеляза, че изражението му се промени. — Какво?

Той потупа устни с пръст.

— Онова, с което е убит, е било много тежко и доста дебело. Ако убиецът го е хвърлил на пода, трябва да е горяло по-бавно от тялото. Може да са останали улики.

На Тери й се искаше да се прибере, да си легне и да не стане няколко седмици, но реши да направи още едно посещение и се изправи:

— Благодаря, Грей. Задължена съм ти.

— Благодари се, че не си търся дълговете, иначе трябваше да се втурнеш към Канкун с мен и два куфара с оскъдни черни бикини. — Той заобиколи бюрото и нежно докосна върха на носа й: — До скоро, Тес.