В огъня

Втора глава

Свидетелката им се бе настанила на масата в стаята за разпити. Вътре бе леко задушно, затова Тери отвори прозореца, преди да предложи на Сейбъл нещо за пиене.

— Ако може малко вода, моля. — Гласът й звучеше някак дрезгаво и напрегнато, вероятно от дима.

Докато изваждаше чаша от автомата и я пълнеше, Тери постоянно държеше под око партньора си. Обикновено Джей Ди сядаше срещу свидетелите, предразполагаше ги и с присъщия си чар измъкваше всички подробности. Много го биваше в това. С лекота печелеше доверието на хората и те изпадаха в откровение. Този път дори не седна. Бавно обикаляше стаята и наблюдаваше Сейбъл с недвусмисленото намерение на изгладнял пес, съзрял ранен заек.

Или на отхвърлен любовник, търсещ отмъщение.

Тери не схващаше нещо. Сейбъл Душейн бе много хубава жена, но изобщо не беше от типа на Джей Ди. Той си падаше по класни дебютантки от Гардън Дистрикт, чиито имена бяха постоянно присъствие в светските рубрики. Напоследък прекарваше много време в компанията на една особено противна дебютантка — креолката Морая Навар, за която майка му сигурно настояваше да се ожени възможно най-скоро.

Смъртта на Марк Леклер щеше да разстрои бащата на Джей Ди и вероятно плановете на Елизабет Гембъл за сватбата щяха да останат на заден план. Тери само печелеше от това — всеки повод за отлагане купуването на рокля напълно я устройваше, а пък и никак не бе възхитена от идеята Джей Ди да се ожени за дебютантката.

— Заповядайте. — Тя подаде водата на Сейбъл и отново забеляза раните по дланите й, когато прие чашата. — Сигурна ли сте, че не знаете откъде са тези трески по ръцете ви, госпожо Душейн?

Сейбъл ги огледа.

— Мисля, че се опитах да изляза през прозореца.

Щом Тери седна, Джей Ди се извиси над Сейбъл, без да я докосва, но беше прекалено близо. Свидетелката изобщо не му обръщаше внимание.

Тери се покашля и погледна партньора си в очите. Хайде, давай, безмълвно изрече тя.

— Сега в Ню Орлиънс ли живееш? — попита той.

Сейбъл отпи глътка вода, преди да отвърне:

— Не.

Той заобиколи стола и сякаш се опитваше да привлече вниманието й върху себе си.

— Защо отиде в онзи склад?

— Правех оглед за офис. — Тя сведе поглед към чашата. — Мисля, че трябва да говоря с адвокат.

— Сега ще говориш с мен — заяви Джей Ди.

Последва минута мълчание, след което Тери реши да я успокои:

— Госпожо Душейн, не ви обвиняваме в нищо. Просто искаме да разберем какво се случи.

Сейбъл сви рамена.

— Не си спомням много — отвърна тя някак изплашено.

Сега Джей Ди ще я прикотка. Тери го бе виждала да успокоява всякакви разтреперани свидетели, да им вдъхва увереност и да измъква по най-елегантния начин нужната му информация.

Той удари с длан по облегалката на стола на Сейбъл и сграбчи косата на тила й:

— Кой те удари?

— Джей Ди! — Тери скочи на крака.

Той не пусна косата, а само я разтвори, за да огледа скалпа й. Под космите се виждаше голяма цицина.

— Видя ли кой го направи?

Тъмночервената коса на Сейбъл се разпиля, когато тя дръпна рязко главата си, за да избегне докосването му.

— Не. Никого не видях.

— Глупости. — Той завъртя стола й и тя се озова лице в лице срещу него. — Какво се случи в онзи склад? Кой те удари? Отговори ми.

— Не знам. — Сейбъл се обърна и погледна Тери с пламтящи от гняв очи. — Казахте, че имам право да се обадя по телефона. Искам да го направя сега, моля.

— Джей Ди — повтори Тери, този път с предупредителен тон. — Можете да се обадите след минутка, госпожо Душейн.

Партньорът й протегна ръка, хвана долната челюст на Сейбъл и завъртя главата й към себе си.

— Откъде се взе всичката тази кръв? Откъде познаваш Марк Леклер? Защо отиде там? Кой подпали огъня? Видя ли кой те удари?

Бяха толкова близо един до друг, сякаш щяха да се целунат, помисли си Тери, но Джей Ди почти викаше в лицето й.

— Не си спомням — отвърна Сейбъл, стиснала ръце в скута си толкова здраво, че сухожилията й се бяха обтегнали. — Не ме докосвай.

Тери зяпна ужасена.

— Мисля, че ни трябва почивка, Джей Ди?

Той не й обърна внимание, а с другата си ръка хвана гърлото на Сейбъл:

— Vous me repondrez!8

— Je ne peux pas vous aider9 — процеди тя през зъби. — Laissez-moi seule.10

Тогава Тери разбра много повече за Сейбъл Душейн и това само усложни положението. Партньорът й не искаше да я чуе, затова тя заобиколи масата и го срита по глезена:

— Ей. Разкарай се.

Той се изправи и отпусна ръце. Мускулите на ръцете и раменете му издуваха сакото.

— Няма да я нараня.

— Не ме интересува. — Тя му посочи вратата. — Иди се разходи, изпусни парата. Направи няколко обиколки на сградата. Веднага.

Джей Ди хвърли последен поглед на Сейбъл и излезе. Партньорът на Тери не изпускаше нервите си току-така. Никога. Затова случилото се я изплаши дотолкова, че самата тя да изгуби контрол.

— Какво ви става на вас двамата?

Сейбъл извърна тъмнокафявите си очи, но не и преди Тери да зърне подозрителното им проблясване.

— Нищо.

Тери изруга под носа си.

— Ето. — Намери кутия с носни кърпички и я бутна пред нея. — По-добре се стегни, госпожо. Мъртвият мъж се готвеше да ни става губернатор. Чакат те големи разправии, а Джей Ди беше само увертюрата.

Сейбъл повдигна брадичка:

— Аз не се страхувам от Джей Ди.

— Нима? — Тери лесно се поддаде на младежкия си патос и добави: — Я пак си помисли. Това не ти е дрън-дрън, та пляс, шери. — Свидетелката я изгледа смаяно и тя й кимна. — Точно така. Не слушаш жабешкия хор на брега. Сериозно си закъсала.

Когато Тери излезе от стаята за разпит, откри Джей Ди облегнат на стената в коридора. Как един креолец, богаташки син като него, се забърква с момиче от кейджуните? Тери не беше сигурна дали иска да узнае.

— Иска ли ти се да ме гръмнеш?

Джей Ди пъхна ръце в джобовете си.

— Може би.

Не бе свикнала да го вижда гневен. Вярваше безрезервно на Джей Ди, би му поверила живота си и нямаше да му позволи да провали своя.

— Радвам се, че се забавляваш, защото аз не мога.

— Притесняваш ме!

— Брей, сега вече ме трогна. В случай че си забравил — не си играем на лошо и още по-лошо ченге, а тя дори не е заподозряна. — Доближи се до него. — Какво си мислеше, като я хвана?

Той измърмори нещо ядно през зъби.

— Няма да проговори пред теб. Дай ми пет минути насаме с нея. Ще получа отговорите.

Тя го зяпна с отворена уста.

— Наистина ли ти изглеждам толкова тъпа? Искаш да скапеш целия случай, само защото мислите ти са в гащите?

— Не е така и го знаеш. — Джей Ди погледна към тавана, а после към нея. — За бога, Тер, познавам я. Просто е изплашена.

— Така ли? Тази жена е свидетелка — единствената засега — на умишлен палеж и вероятно на убийство. Областният прокурор няма да се хване на номера с амнезията нито за секунда. Дори да ти беше жена. — Тогава Тери се сети и се плесна с длан по челото. — Това е, нали? Ти и тя?

— Беше много отдавна. — Джей Ди дори не мигна. — Искам да остана насаме с нея. Нямаше да те моля, ако не беше важно.

— Мамка му! — Тери разтърка очи. През петте години, откакто работеха заедно, Джей Ди никога не я бе карал да нарушават правилата. Фактът, че го искаше сега, само влошаваше положението. Но той й беше партньор. — Добре. Ще ида да взема няколко формуляра и ще й донеса телефон. Имаш десет минути да се поцелуваш и одобриш с любимата си. — Той се запъти към вратата и тя го сграбчи за ръкава: — Като се върна, ще й сваля отпечатъци, затова си дръж ръцете в джобовете.

Той кимна и влезе. Докато се отдалечаваше по коридора, Тери се обърна само веднъж и го видя да спуска щорите.

Джей Ди Гембъл влюбен в кейджунско момиче. Майка му сигурно е получила удар. Е, поне положението не може да е по-зле от това. Тогава Тери забеляза, че гаджето на Джей Ди стоеше до бюрото й и изстена. Може и още как.

— Комисар Винсент. — Морая Навар седна на мястото на Джей Ди и кръстоса слабите си загорели крака. Тери буквално чу как нечии лиги потекоха. — Един момент, госпожице Навар. — Тя вдигна слушалката на телефона и набра номера за точен час и прогноза за времето. Изслуша цялото съобщение, докато елегантната блондинка мръщеше вежди срещу нея. За да си придаде вид на много заета, Тери написа списък с покупките, които й трябваха, после затвори слушалката и взе папката на случай, който бе приключила преди седмица.

Младата светска дама нервничеше и въздишаше. Дори веднъж демонстративно погледна часовника си, който, естествено, подхождаше на бижутата й.

Тери я остави да почака още пет минути, но трябваше да се върне да провери Джей Ди. Вдигна поглед и се усмихна.

— Извинете, малко сме заети днес. Джей Ди ли чакате?

Диамантите на ушите на Морая проблеснаха:

— Да. Поканил ме е на обяд.

Тери се зачуди дали знае за Сейбъл, но така или иначе щеше скоро да го научи от Джей Ди. Май щеше да е най-добре да я разкара.

— В момента разпитва свидетел за палеж — обясни тя. — Разпитът обикновено отнема повече време.

— Трябваше да ми го кажете по-рано. — Морая бавно се изправи. — Тогава може би Корт ще дойде с мен.

Въпреки съчувствието, което бе изпитала към момичето, усети, че й отвърна хладно:

— Корт е в Билокси, на конференция. Брат му Айван пристига тази седмица, но, а, да, сетих се, ще доведе и жена си. — Усмихна й се. — Изглежда не ви достигат мъжете от семейство Гембъл.

— Да не би да следите координатите на всички? — Приятелката на Джей Ди се изсмя заядливо. — Предполагам, че е част от задълженията ви.

Тери сериозно се съмняваше, че Морая Навар знае изобщо какво е работа. Бе посещавала едни от най-добрите училища в Европа, грижеше са удобствата на баща си, когато майка й бе „на Континента“ и внимаваше да не се преумори. Имала бе връзки и с тримата братя Гембъл — бе се лутала между Корт и Айван, преди окончателно да се спре на партньора на Тери.

Обичаше да сравнява — все едно ще си купува ръчно изработени италиански обувки, но в случая ставаше дума за мъже.

Морая махна закачливо на един от по-младите комисари и това накара Тери бързо да приключи разговора, преди да изтърси нещо, което би й доставило удоволствие:

— Да предам нещо на Джей Ди?

— Да. Предай му да ми се обади веднага щом се освободи. О, напомни му също, че има последна проба на смокинга за събота вечер. — С многозначителна и неискрена усмивка, тя продължи към Тери: — Жалко, че няма да те видим там.

Тери си помисли, че прокажените биха били по-желани гости от нея.

— Джей Ди ме покани, но имам други планове.

— Колко жалко. Лично аз мисля, че би изглеждала прекрасно в бяло. Нещо семпло с воланчета тук-там, за да поприкриеш този тесен ханш и рамена. — Тя внимателно огледа лицето на Тери. — Може би ще е по-добре нещо кремаво, вместо бяло, с твоя тен на кожата. Не си ли доста тъмничка?

Предците на Морая бяха потърсили убежище тук след разгрома на Наполеон при Ватерло11. Тери не бе сигурна за своите.

— Ще предам на Джей Ди съобщението ти — отвърна й тя, сякаш казваше „Добър удар, кучко.“

— Изключително съм ви благодарна, комисар.

Тери проследи с поглед царственото напускане на приятелката на Джей Ди и се заслуша в шушукането на колегите си за големия късмет на Гембъл с жените.

Ако се ожени за тази, ще трябва да подам молба за преместване. Няма шанс да се примиря Дебютантката да звъни тук час през час и да вика Джей Ди да се прибира, за да броят заедно семейните ценности.

Сейбъл затвори очи и подпря глава на ръцете си. Опита се да заплаче, но сълзите пресъхнаха така бързо, както Джей Ди си бе тръгнал. Сега просто се чувстваше опустошена. Както в онази нощ преди десет години.

Не си от приказливите, а?

Тя погледна приветливото лице на шофьора на камиона до себе си. Беше я качил точно до входа на кампуса и след като й дръпна едно „конско“ за пътуването на автостоп, се съгласи да я закара до лимана. Изглеждаше добър човек и прие обяснението й за аварията в канавката на несъществуващата кола. Като се има предвид как изглеждаше — и как миришеше, — цяло чудо е, че не я накара да се качи отзад при замразените скариди, които караше от Батън Руж.

Трябваше й търпение само още няколко минути. След няколко минути щеше да си е вкъщи, в безопасност. Никога повече нямаше да се налага да се връща.

Няма много за казване. Беше на ръба да се разпищи от гняв, докато дробовете й се пръснат, но така нямаше нищо да реши. Само щеше да изкара акъла на шофьора и вероятно щеше да се наложи да се прибере пеша.

Сигурна ли си, че не искаш да спра някъде, сладурче — да се поизчистиш и да се обадиш на пътна помощ? — предложи й мъжът, докато пътуваха към Ню Орлиънс. — Май имаш нужда и от чаша кафе.

Спреше ли, щеше да се срине. Знаеше го — вече й се случи веднъж тази вечер. Не, господине, благодаря, отвърна тя. Баща ми ще се погрижи за това. Просто искам да се прибера.

Така да бъде той пусна радиото си, откъдето се разнесоха гласовете на Уейлън Дженингс и Уили Нелсън, които пееха за добросърдечната жена, влюбена в добронамерения мъж.

Ето това е истинска музика, заяви той, тактувайки с палец по волана.

Свистене от гуми на спираща кола върна Сейбъл към действителността. Тери Винсент бе отворила единствения прозорец, покрит с плътна метална решетка. През стъклената врата виждаше сенките на Джей Ди и партньорката му в коридора. Сейбъл повдигна ръка, за да разтърка огромната цицина отзад на главата си.

Дали да не се престоря, че ми е лошо или да припадна.

Беше глупаво, а и нямаше да се хванат — в нито един филм не се бе получило. Не, щяха да я държат тук, докато не получеха, каквото искат. Господ да й е на помощ. Пръстите й се плъзнаха надолу по врата, а оттам към все още тръпнещата й челюст, където Джей Ди я бе хванал. Лесно получаваше синини и сигурно пръстите му се бяха отпечатали. Още усещаше болезнени тръпки по кожата си от допира му.

Бесен е.

Както беше и тя. В мига, в който я докосна, спомените я връхлетяха отново — всичко, което с години се бе опитвала да забрави. Усещането на кожата му до нейната, начина, по който я докосваше.

Не беше просто секс. Онази нощ пред великолепната къща на родителите му. Седнали на люлката на верандата, сключили пръсти, загледани в звездното небе. Шегуваше се с нея, че не е искала да уважи храната на баща му, а тя му призна, че се е притеснила от толкова много прибори. Той се разсмя и й обясни, че все още бърка вилицата за салата с тази за десерта.

Някак неволно, спонтанно изля душата си. Обичам те, Джийн-Делано.

Той не се разсмя. Взе я на коленете си, прегърна я и я гледа много дълго време, сякаш беше нещо много ценно. Сигурна ли си? Истина ли е?

Сейбъл повдигна глава, като чу да се отваря вратата. Влезе Джей Ди, този път сам. Вече не беше онова момче, което бе обичала. Беше толкова делови, комисар по тежките престъпления, който идва да зададе въпросите си.

Да я разпитва.

Изведнъж й прималя на стомаха, като си спомни как се бе спънала в тялото на Марк. И всичката тази кръв. Как би могла да каже на Джийн-Дел за това, без да разкрие всичко за себе си и Марк? Щеше ли Джей Ди да й повярва, дори ако му признаеше?

Преди десет години бе готов да я заклейми. Да не си откачила? Как можа да причиниш това на приятелите ми?

Не, не можеше да му има доверие. Не и за това.

— Сега сме само ти и аз. — Той седна на мястото на Тери Винсент. Звучеше спокоен като истински професионалист, но имаше мрачно и свирепо излъчване. — Искам да ми кажеш всичко, което се случи — от момента на пристигането ти в склада до спасяването ти от пожара.

Тя избягваше погледа му.

— Отидох там да разгледам имота. Когато влязох вътре, някой ме удари отзад. Това е всичко, което си спомням.

По лицето му преминаха разочарование и гняв, после гласът му омекна.

— Видя ли лицето му?

Все още имаше прекрасен глас — кадифен, дълбок, с някаква топлина, която я докосваше като нежна милувка. За миг почти се изкуши да му признае. Почти.

— Не.

Джей Ди се облегна назад за момент.

— Не си се връщала в Ню Орлиънс, откакто напусна училище. Щях да чуя за това.

Тя впери поглед в него. Не се бяха виждали десет години. Защо би се интересувал дали е идвала в града? После се сети за Марк и осъзна, че сигурно е познавал семейство Гембъл. И двете семейства — Леклер и Гембъл — бяха креолци, свързваха ги повече парите, отколкото Господ.

Щяха да я разпънат на кръст заради отношенията й с Марк, щяха да накарат Джей Ди лично да закове пироните.

— Откъде познаваш Марк Леклер? — опита отново той.

— Откъде разбра, че съм там? — попита тя на свой ред, за да печели време.

— Съдба. Тъп късмет. Ти си избери. — Погледна ръцете й. — Сейбъл, каквото и да криеш, можеш да го споделиш с мен. Мога да те предпазя.

Както го направи в колежа ли? Направо може да се съблече гола и да танцува пред новинарските камери.

— Съжалявам, не си спомням нищо повече. Мога ли вече да си вървя?

— Дай да видя ръцете ти. — Тя не помръдна и тогава той се пресегна и хвана внимателно, но категорично едната й ръка. — Отпусни пръсти. — Наведе се напред и завъртя дланта й насам-натам. — Това са тресчици нали?

— Предполагам. — Имаше чувството, че ако не престане да я докосва, ще полудее.

Той отиде до един шкаф, откъдето извади малка кутия за първа помощ и я донесе на масата.

— Дланите ти не са наранени. Сигурно си се хванала за някоя стара греда в склада, докато си се опитвала да излезеш. — Той дръпна стола си близо до нейния.

Тя така отчаяно се бе борила да се измъкне от огъня, че не бе усетила болка.

— Така изглежда. Спомням си, че имаше някакви дъски над прозореца.

Извади една пинцета, избърса я със спирт и отново хвана китката й. Тя трепна, когато дръпна първата треска.

— Стой мирно.

— Боли. — Не, не беше вярно. Проблемът бе в ръката му, в пръстите, докосващи кожата й. Бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на тялото му през дрехите. Виждаше сивото очертание по челюстта и горната му устна и появилите се от напрежение бръчици. Поиска да го докосне, да почувства наболата му брада.

Все още трябва да се бръсне по два пъти на ден.

— Напусна Тюлейн, премести се — измърмори той, докато вадеше следващата тресчица. Пусна я в малко пликче. — Къде отиде?

— Надалеч. — Заради това изгуби стипендията си и после трябваше цяла година да развежда туристи из блатата, за да спечели достатъчно пари и да продължи обучението си. В Щатския университет в Луизиана беше различно — никой не я познаваше, никой не се интересуваше откъде е. В много отношения сякаш дишаше свободно за пръв път от години. Само че той страшно й липсваше, дори след година раздяла.

Така й бе липсвал всеки божи ден оттогава.

Погледите им се срещнаха.

— Защо?

Защото те обичах прекалено силно.

— Намерих по-добро училище. — Тя прехапа устна, докато той вадеше поредната треска от дланта й. Дъхът му ухаеше на кафе и мента. — Ти защо стана полицай? Мислех, че вече си в политиката. — Сейбъл си спомняше, че това бе най-съкровената мечта на майка му.

— И аз така си мислех — усмихна й се накриво. — Айван обучава коне в Монтана.

Зае се с другата й ръка.

— Корт е началник на пожарната в града.

Така и не се запозна с Айван, но Корт и майка им изобщо не одобряваха връзката им. Единствено бащата на Джей Ди, Луис, бе направил усилие да се държи мило с нея и тя много го харесваше.

— Как е баща ти?

— Остаря. — Извади последната тресчица и остави пинцетата. — Майка ми го кара да се пенсионира и да остави ресторанта на някой от братовчедите ми, но татко продължава да ходи всеки ден. — Дезинфекцира дланите й със спирт. — Защо ме напусна?

Алкохолът я щипеше, но въпросът му я разтърси. Тя рязко си пое въздух:

— Това е стара история, Джей Ди.

— Онази вечер бях тръгнал да те взема, когато срещнах приятелите ми. Не можех да повярвам, като ми казаха какво си им направила. Тръгнах след теб и те видях да се качваш на онзи камион. — Тя понечи да се изправи, но той я сграбчи за китките. — Знам, че ме чу, когато те догоних. Защо се скри от мен?

Защото приятелите ти ме малтретираха и ме унизиха. Защото бях на осемнайсет, бях уплашена, глупава и влюбена в теб.

— Беше много отдавна, Джийн-Дел. — Неволно го нарече по име и то увисна между тях. Той присви очи, вторачен в устните й. — Пусни ме. Пусни ме.

— Не — той се приближи още повече. — Не и този път.

Тери Винсент влезе и донесе телефон, включи го в контакта на стената и го сложи пред Сейбъл.

— Може да проведете разговора си, госпожо Душейн. — После се обърна към Джей Ди. — Ела да изпием по кафе и да я оставим за малко на спокойствие.

Джей Ди изруга под носа си и излезе от стаята.

Сейбъл изчака Тери да заключи вратата, преди да набере с треперещи пръсти номера на Универсален магазин Мартенс.

— Alio, Мартенс? — обади се една от касиерките на Хилер.

— Je voudrais parler a Hilaire12 — каза Сейбъл. Моля те, моля те, Хил, бъди там.

Момичето бе нова служителка и не позна гласа й.

— C’est de la part de qui?13

— Сейбъл Душейн, нейна братовчедка.

— Ah, oui — un instant, s’il vous plait.14

След минутка долетя бодрият глас на Хилер Мартен.

— Е, как върви? Достатъчно голямо ли е мястото? Заведе ли те на някое лъскаво място на обяд?

Сейбъл стисна здраво слушалката.

— Хил, чуй ме. Загазих.

Набързо разказа на братовчедка си случилото се. В другия край на линията настъпи пълна тишина, когато стигна до историята с комисар Джийн-Делано.

— C’est rien que de la merde15! — Хилер, която знаеше всичко за случилото се на Сейбъл в колежа, побесня.

— Това не са измишльотини, Хил. Истина е. — Очите й отново се наляха със сълзи, но тя успя да ги овладее. — Марк е мъртъв.

— О, chere. Толкова съжалявам. — Братовчедка й добави с по-твърд глас: — Само им кажи да държат настрана онзи непрокопсан, надут jus depute16.

Сейбъл усети, че болката в слепоочието й се засилва.

— Не мога да направя това. Случаят е негов, а аз съм единствената свидетелка.

— Какво от това? — Хилер изръмжа грубо. — Джийн-Дел в полицията. Сега вече чух достатъчно.

Сейбъл знаеше, че Джей Ди и партньорката му щяха скоро да се върнат, затова побърза да довърши.

— Колата ми изгоря. Някой трябва да дойде да ме вземе. И нито дума на баща ми за това.

— Той постоянно слуша радио на лодката си, знаеш — напомни й Хил. — Чуе ли за това, ще полудее.

Това беше съвсем вярно — ако научеше от радиото, че Изабел е попаднала в пожар, нищо нямаше да попречи на Реми Душейн да отиде при нея.

— Права си. Моля те, провери дали си взима хапчетата, преди да му кажеш. Убеди го, че не съм пострадала. — Главата й вече силно пулсираше. — И моля те, побързай, Хил. — Тя затвори слушалката.

Искам да си ида у дома. У дома, където щеше да е в безопасност — единственото сигурно място за нея, след случилото се в Тюлейн.

Седеше в камиона, заслушана в музиката. Опитваше се да не обръща внимание на калта, която засъхваше по фините кремави дантели на роклята й — най-хубавата рокля на майка й, която Сейбъл бе поправяла цяла седмица, за да се издокара за лятната танцова забава на магнолиите по случай края на учебната година.

Онова, което й бяха крещели, продължаваше да звъни в ушите й, стягаше гърлото й и сгорещяваше лицето й.

— Хей, чернилка! Къде ти е гаджето?

Сейбъл никога не бе подозирала, че биха я причакали пред спалните. Джийн-Делано винаги я взимаше, когато имаха среща, но този път бе оставил съобщение на регистратурата, че ще закъснее и я моли да се срещнат зад зала „Смит“. Сигурно ако не беше толкова напрегната, че ще се покаже на танците с него, би осъзнала, че нещо не е наред.

Джийн-Дел никога не бе й оставял съобщения преди, защото никога не бе закъснявал. Дори винаги идваше по-рано.

Бе излязла припряно от спалнята, притеснена, че някой го е разубедил да я води като своя партньорка и се натъкна на тях. Шестнайсет футболиста и приятелките им я причакаха в сенките зад старото спално помещение. Всички бяха издокарани — къде по-добре от нея. Тя се спря и ги загледа смаяно. Джей Ди не би довел приятелите си тук, не и когато я взима.

Но Джей Ди го нямаше.

— Накъде така, кюфтенце?

Момчетата бяха облечени еднакво в изискани черни смокинги. Носеха ги със самочувствието на момчета, на които не се налагаше да ги взимат под наем.

А приятелките им бяха направо зашеметяващи. Всички момичета бяха в ослепителни копринени рокли в пастелни тонове, с красиви волани и пайети, като булчински. Кремавата дантелена рокля на Сейбъл, която в спалнята й се бе сторила толкова женствена и стилна, сега изглеждаше овехтяла. А в сравнение със скъпите им бижута от диаманти и злато, единственият й наниз изкуствени перли простееше.

Едно нещо бе сигурно — от израженията на лицата им разбра, че не бяха дошли да я водят на танците при Джийн-Делано.

Опита се да се промъкне между тях, но те я заобиколиха в плътен кръг, сякаш попадна в скъпо парфюмиран плик.

— Откъде взе това парцалче? От Армията на спасението?

Тя вече знаеше на какво са способни благодарение на шестте месеца подобни унижения и макар че сърцето й препускаше, овладя писъка си и ги помоли да я оставят на мира. Момичетата й се присмяха. Бяха сплотена, арогантна група, всички принадлежаха на един и същ университетски клуб, всички бяха гаджета на атлети, всички деца от стари, заможни креолски семейства. Както и гаджетата им.

Сейбъл не беше нито едно от тези неща. Никога не я канеха в клубовете си, нито в техните социални среди. Стипендията й едва покриваше таксите за обучение, затова след часовете работеше като сервитьорка в училищното барче и дори тогава трябваше да брои всяка стотинка. Грозноватата униформа и мрежа за коса, която администрацията настояваше да носи персонала, я правеха удобна мишена за присмех на богатите, привилегировани момичета, чиито родители плащаха за всичко. Когато започна да се среща с едно от най-красивите момчета в кампуса, това само усложни проблема.

Не само бедността и липсата на родословие провокираха злобата на момичетата, а също и начина, по който техните гаджета я гледаха, когато Джийн-Дел не беше наоколо.

Тя нямаше намерение да влиза в спор и се опита да се измъкне от кръга. Едно от момчетата я бутна назад и тя едва не падна в калта, успя да се подпре на една ръка.

Сейбъл се понадигна и се обгърна с ръце.

Преди да излезе от спалното помещение, бе сложила новите си ръкавици в чантата, за да не се изцапат. Бе спестявала от бакшишите и бе отишла чак до града с рейс, за да си ги купи. Всички момичета носеха бели ръкавици на танците и Сейбъл не искаше да кара Джийн-Дел да се срамува от нея, като се покаже с голи ръце. Жалко само, че роклята й бе толкова стара.

Слава богу, че не си ги бе сложила. Щяха да се унищожат в калта.

— Юууу. — Едно от момичетата посочи изцапаните й с кал пръсти.

— Ако ще сервира пунша, няма да го докосна!

— Не искам да правя това — обади се едно от момичетата изплашено. Бе дребничка блондинка, най-тихата от групата. — Да си вървим.

Кавалерът й се присмя:

— Ти какво, достраша те от една чернилка?

Сейбъл не беше глупава и не се развика. Това само би влошило положението. А пък и просто щеше да си измие ръцете. Погледна момичето, което се опита да ги спре и видя съжалението в очите й. Опита се да я помоли за помощ:

— Моля ви, трябва да вървя. Не искам да закъснявам.

Момичето изглеждаше уплашено, колкото самата нея, но молбата на Сейбъл не въздейства на останалите.

— Какъв е проблемът — иронично изгука друго момиче._ — Да не се страхуваш, че може да те замени с някоя с обувки?_

Опита се да избяга, но пак я изблъскаха назад и този път падна по очи. Цялата й рокля, коса и лице се омазаха с кал. Докато другите се смееха, тя лежеше на земята и знаеше, че всичко приключи. Прииска й се да беше мъртва. Нямаше как да се измие. Не можеше да отиде на танците, нямаше да е с Джийн-Дел.

Никога нямаше да им позволят да останат заедно.

Обещах му, че няма да закъснявам. — Само тази мисъл й се въртеше в главата. — Ще бъде толкова разочарован.

Всички се превиваха от смях, когато тя се изправи на ръце и колене.

— Мисля, че има нужда да се поизкъпе — предложи друго момиче.

Другото, което протестираше, отново се опита да ги спре.

— Не правете това, беше й достатъчно!

Момчето, което носеше кофата, я избута настрани и изсипа съдържанието й върху Сейбъл.

Не знаеше откъде бяха взели блатната леща — най-близкият ръкав на реката бе на около четирийсет километра. Изведнъж цялата бе покрита с лигава зелена каша, прогизна от студената, застояла вода. Успя само да предпази с ръце главата и очите си, и да държи устата си затворена, докато всичко приключи.

Точно както сега.

Сейбъл знаеше какво трябва да направи. Трябваше да се измъкне. Тогава щеше да бяга, да бяга с всички сили, колкото е възможно по-далеч.

Джей Ди не искаше кафе. Искаше да грабне Сейбъл, да я изведе извън управлението и да се скрият на някое закътано местенце. После да изцеди цялата истина от нея. Тя криеше нещо, виждаше го в очите й. Какво можеше да я свързва с Марк Леклер? Беше облечена делово. Може би наистина бе търсила да наеме имот, както му каза, и бе отишла в склада само по работа.

Но вътрешният глас му подсказваше, че има и още нещо?

Тя е млада и красива. Марк Леклер беше стар и богат. Не е нужно да си гений, за да съставиш уравнението.

Мисълта, че Марк докосва Сейбъл, накара Джей Ди да свие дланите си в юмруци. Силно се надявам да е било само бизнес.

— Не ми харесва изражението на лицето ти — подхвърли Тери, докато му подаваше чашата. — Прилича ми на нещо като: „Мисля с долната глава. Сега ще направя нещо идиотско, пък ако ще да ме уволнят“.

Той преглътна горещото кафе.

— Не мисля с оная си работа.

— Рядко срещано и ценно качество у мъжките екземпляри. Редно е да съобщя в медиите. — Тери посочи към стаята за разпити, където бяха оставили Сейбъл. — Тя знае ли за това?

— Просто не е на себе си.

— Предполагам, че когато си на косъм да изгориш жив, целият ти организъм преживява шок, както и ако те разпитва бившето ти гадже. Скъсаш ли веднъж с някого, не ти се иска никога повече да виждаш противното му лице. — Тери отпи от чашата си. — Между другото сегашната ти приятелка се отби. Очакваше да я водиш на обяд. Обади й се.

Морая. Напълно я беше забравил.

— Обясних й, че си зает с разпита на свидетелка — уточни партньорката му. — Лора Леклер ще бъде тук след минути. Едва ли ще й е много приятно да чуе, че си имал вземане-даване с момичето, с което вероятно любимият й се е разхождал насам-натам. Ти какво ще кажеш?

Преди да успее да й откъсне главата, към тях се приближи дежурният.

— А-а, лейтенант Гембъл? Капитанът иска веднага да ви види заедно със сержант Винсент. Журналистите са се събрали.

— Благодаря — отвърна Тери, изчака офицерът да се оттегли и отпусна рамене. — По дяволите, знаех си, че трябваше да си взема отпуската тази седмица.

— Ти върви — подкани я Джей Ди. Не беше в настроение да се занимава с медиите. — Кажи на шефа, че ще дам на Сейбъл нещо да пийне.

— Внимавай да не и дадеш и нещо друго — предупреди го тя. Пооправи якето си и се отправи към стълбите.

Той напълни една чаша с кафе, добави лъжичка захар и тръгна към стаята за разпити. Сейбъл вдигна поглед и затвори слушалката.

— Свърза ли се със семейството си? — попита той, докато поставяше чашата пред нея. Тя не я докосна, нито му отговори. — Черно, с една лъжичка захар, както го предпочиташ.

Тя поклати лекичко глава и погледна през прозореца.

Откакто я видя в линейката, в главата му жужаха мрачни мисли, които сега се разпалиха в нещо първично, яростно. Не му говореше, не докосна кафето си. Отхвърляше го така, както и преди десет години.

Джей Ди беснееше, както някога, само че този път не ставаше дума за някакви си глупави танци, нито за омазаните му с кал приятели. Сега беше заложен животът й.

— Чуй ме — започна той с тих, равен глас. — Мразиш ме — така да бъде. И аз много не те харесвам. Но тук съм единственият ти приятел. Разкажи ми.

Погледите им се срещнаха. Нещо се бе променило — страхът в очите й бе изчезнал, но на негово място се четеше гняв.

— Нямам нужда от помощта ти. — Всяка дума бе изречена с презрение.

Нямаше да се хване на въдицата му. Не и този път.

— Грешка. Няма къде да избягаш. Няма къде да се скриеш. — Погледна я с проницателен поглед и се усмихна. — Пипнах те, сладурче, и никъде няма да ходиш.

Тя се отдръпна от него.

— Не ме докосвай. Кълна се в Господ, ще пищя с цяло гърло.

Той хитро се усмихна.

— Тогава ще се наложи да те накарам да млъкнеш. — Заобиколи масата и се спря само, за да залости вратата със стола. — Ще го направя с удоволствие. Моля, на твое разположение съм.

Сейбъл се препъна в стола, събори го, докато ужасено търсеше откъде да избяга.

— Ще разговарям с жената, с партньорката ти. — Зъбите й направо тракаха. — Не с теб.

Той се поколеба и се вгледа в нея с леко килната глава. Да, беше разгневена, но и се страхуваше от него. И слава богу — не бе се чувствал така бесен от години. Защо ли предпочиташе Тери пред него? Защото Тери не я познаваше. Искаше му се да я сграбчи и да я утеши.

— Защо се държиш така? — попита я той нежно и кротко. — Позволи ми да ти помогна.

— Не се нуждая от помощта ти. — Тя се притисна между автомата за вода и стената. — Не искам нищо от теб.

— Може и да си права. — Отново тръгна към нея. — Марк Леклер е приятел на семейството ни от години. Беше добър, почтен човек, който искаше да е полезен на всички. Ти си просто някакво момиче, с което съм излизал в колежа. — Което беше лъжа. Тя бе момичето, което бе обичал, единственото, което някога бе обичал. Беше решил да й предложи да се омъжи за него и то в нощта на танците, когато тя избяга от него.

— Нещо се е случило в онзи склад и ти ще ми кажеш какво, дори ако трябва да изтръгна признанието със сила.

Това успя да стигне до нея, защото цветът на лицето й се върна. Тя мълчаливо поклати глава, сякаш беше в транс.

— Да — тихичко продължи той. — Ще го направиш. — Изпитваше дълбоко, садистично удоволствие да я държи изцяло под контрол. Този път не можеше да му избяга и щом веднъж оправеше тази бъркотия, щеше да направи всичко възможно никога повече да не я напуска.

Преди да успее да я докосне, тя се притисна към автомата за вода и го преобърна.