В огъня

Четвърта глава

— Приятен ли беше полетът ви, господин Гембъл?

Корт би се ограничил само с кимване, но имаше проблем с количката на един от трудноподвижните пасажери и пред изхода се образува опашка.

— Да, благодаря.

— Радвам се, че успяхме да ви намерим място в последния момент. — Любезната стюардеса сведе очи, после отново го погледна и дежурната усмивка стана по-искрена: — За Марди Гра ли идвате в Ню Орлиънс или сте местен?

— Оттук съм. — Той отново хвърли поглед към опашката, после към часовника си. Три пъти се опита да се свърже с Джей Ди, докато сменяше полетите в Атланта, но все му отговаряше гласовата поща. Нямаше да се обажда у дома, докато не научеше всички факти около палежа и гибелта на Марк. Вече знаеше какво щеше да каже майка му.

— Следващата седмица ще имам два дни престой тук — сподели стюардесата и докосна с пръсти ръкава му. — Ще бъде чудесно, ако има кой да ми покаже града, а може би да ме заведе на вечеря?

Деликатната закачка го накара да я огледа по-внимателно. Русата коса, белите зъби и повдигнатите гърди бяха прекалено съвършени, за да са истински, но имаше приятен глас и искрящ тен. Беше дребничка, точно по негов вкус. Погледът й към ципа на панталона му подсказа, че с удоволствие би пропуснала забележителностите и вечерята и би се отправила към най-близкото легло.

Корт винаги бе имал страстни обожателки и напоследък се чувстваше доста отегчен от тях.

— Следващата седмица в града ще има половин милион мъже — отвърна й той и дръпна ръчния си багаж, когато опашката се раздвижи. — Ще си намерите някой.

Слезе да си вземе останалия багаж от лентата, мина покрай един от телевизионните екрани на терминала и се загледа в последните новини от местните програми.

— … бе окончателно потвърдено, че жертвата е четирийсет и седем годишния кандидат за губернатор на демократите Марк Леклер. Господин Леклер, който беше известен местен бизнесмен и обществен деятел, имаше сериозна преднина в изборите. — Репортерът направи съчувствена гримаса, преди да продължи: — Оцелялата от пожара и вероятна свидетелка на убийството млада жена все още не е идентифицирана от властите. — Малка, неясна снимка се появи на екрана зад водещия. — Останете с Нюз Найн, за да получите актуална информация за развоя на разследването.

Не може да бъде. Корт отиде и превключи на друг местен канал, където излъчваха друг репортаж за убийството. Тук показваха как брат му и партньорката му извеждат червенокосата от асансьор в полицейското управление. Джей Ди изглеждаше мрачно, както и Тери Винсент, което задейства първата аларма в създанието на Корт. Щом свидетелката вдигна глава и погледна невиждащо в камерата, Корт изруга.

Наистина беше тя — Сейбъл Душейн. Старата колежанска любов на Джей Ди. Как, по дяволите, се е забъркала в това?Продължи да гледа как един репортер бутна Сейбъл и тя падна на земята и си удари главата. Свирепият поглед на лицето на брат му, докато я вдигаше, накара Корт да грабне чантата си и да се отправи към първия телефон — само че този път се обади в своя отдел.

— Страшна каша — каза старшият комисар в заключение на разказа си за палежа. — Очакваме мнението на патолога за Леклер. Червенокосата бе измъкната секунда преди срутването на сградата.

Тери Винсент не бе обелила дума, че свидетелката е бивше гадже на Джей Ди. Тя много добре беше наясно. Джей Ди не бе от хората, които могат да скрият нещо от партньора си. Корт веднага щеше да я подхване за това, че не му е казала.

— Каква е причината за пожара?

— Коктейл Амоко18 — обясни комисарят, имайки предвид бомба, приготвена от специална смес запалителни продукти. — Открихме една невзривена, съвсем същата като онази, с която бяха подпалени малкото пристанище и цеха миналия декември.

Корт се сети за серийния подпалвач, който се бе заел с търговския риболовен център на Леклер. От заплахите, които Леклер бе получил, отделът на Корт бе почти сигурен, че зад всичко това стои група недоволни рибари, решили да палят имуществото на бизнесмена — рибари от кейджуните, каквато бе и Сейбъл Душейн.

Може да е било съвпадение или пък Сейбъл е била там по друг повод.

— Прати някой да ми вземе багажа от летището. Ще оставя стикерите на информация. — Корт извади пропуска си за дълготраен престой на паркинга.

— Накъде поемаш, шефе?

— Към центъра.

Сейбъл усети в кой момент Джей Ди напусна залата и несъзнателно се отпусна за момент, преди да се концентрира в усилията си да убеди персонала в спешното отделение, че няма да дойде на себе си. От разговора между сестрата и санитарят разбра, че я местят в рентгена, а оттам в стая.

— Какъв е нейният случай? — дочу тя гласа на млад мъж, докато я вкарваха в някаква студена стая.

— Не знам точно. Травма на главата, мисля. Трябва ли ви картона й?

— Не, оставете го там. След десет минути ще ми докарат пациент за снимка на таза. Трябва бързо да приключа с тази. — Нещо меко обви врата й. — Ще ми помогнеш ли да я преместим?

Тя остана отпусната, докато я вдигнаха и я разположиха на масата. Очите й също останаха затворени, докато нагласяваха плаките в рентгена. Чак когато доброволецът излезе, тя едва забележимо повдигна клепачи, за да огледа стаята. Имаше защитен панел, зад който младият рентгенолог командваше снимките от сложен пулт. Санитарят го нямаше. И Джей Ди, не се виждаше наоколо.

Сега вече мога да спра да се преструвам.

Тя наблюдаваше как младият техник си върши работата — завърташе ключове, натискаше бутони, оборудването бръмчеше. Той излезе, за да смени плаките и й се усмихна.

— Я виж ти! Как се чувствате?

— Боли ме главата — призна тя.

— Не се съмнявам. — Пейджърът му записука. Погледна го и въздъхна. — Виж, сладурче, долу има спешен случай, който не може да чака. Ти си почивай тук, връщам се веднага. Става ли?

Сейбъл се обърна настрани и се омота с чаршафа. И той, и болничната нощница бяха толкова тънки, че не можеше да спре да трепери от студ. Времето минаваше, а техникът не се връщаше и тя взе да губи търпение.

Да не би да ме е забравил?

Седна, слезе от масата и тръгна да види какво бе забавило техника. Вратата рязко се отвори, точно когато я доближи и бързо отстъпи зад нея.

Нисък мъж с жълта каска влезе и се отправи към масата. Не можеше да види лицето му, но усети странно позната миризма. Като на риба… и петрол.

Той беше.

Сейбъл заобиколи вратата и се втурна по коридора. И в двете посоки не се виждаше жив човек, затова влетя в отсрещната врата, на която нямаше табела. Оказа се склад, пълен с колички, натоварени с чисто бельо.

И сега какво? Не можеше да остане там, трябваше да се измъкне. Трябваха й дрехи.

В единия край на помещението имаше стойка със закачени лабораторни престилки и тя грабна едната и едва не изпищя, когато в пролуката се появи безжизненото тяло на младия рентгенолог. Бялото на очите му бе станало розово, устата му зееше. По врата му се виждаха синини.

Бил е удушен.

Стомахът й се обърна, като посегна да провери пулса, но пулс нямаше. Хвърли див поглед към вратата. Дали щеше да се върне? Щеше ли да я търси тук?

Намери Джей Ди.

Отиде до вратата и лекичко я открехна. Вонята на риба и петрол я удари в носа и тя видя гърба на мъжа само на няколко сантиметра от себе си. Все още беше с жълтата каска. Стоеше точно пред склада и чакаше.

Оглеждаше се за нея.

Сейбъл подреди престилките на закачалката, така че да прикрият тялото на рентгенолога, после дръпна от коша с мръсни дрехи чифт хирургически панталони, покрити с пръски засъхнала кръв по тях. След като ги навлече, напъха вътре нощницата, а отгоре облече лабораторната престилка. Едно бързо тършуване по рафтовете й помогна да намери найлонова шапка за глава.

Тихо си каза молитвата, грабна една от количките с чисто бельо и блъсна с нея вратата. Мъжът инстинктивно отскочи встрани и я изгледа, но тя бе свела глава и бързо му обърна гръб.

— Извинете.

Буташе количката по коридора към червения надпис „Изход“. Само още няколко метра.

— Хей-хей, чакай.

Погледна през рамо и го видя да тича към нея. Отчаяна, тя завъртя количката и я блъсна срещу него, после се втурнало стълбите. Стигна долния етаж и се стрелна в отделението. Не посмя да спре и да помоли, за помощ. Той я следваше, щеше да я открие всяка секунда.

Трябваше да се махне.

Престилката я правеше невидима за сестрите и лекарите, които подминаваше, следвайки стрелките към асансьорите. Никой не я заговори, нито я погледна, нито пък се опита да я спре, когато напусна болницата.

За момент се спря навън и си помисли за Джей Ди, който я чакаше в спешното отделение. Тогава през прозореца видя мъжа с жълтата каска да слиза от асансьора. Оглеждаше хората във фоайето.

За пръв път успя добре да го види и го позна. Били Тибидо, един от хората на Кейн Гантри.

Кейн се бе борил със зъби и нокти да държи търговския риболов далеч от лимана. Марк бе притежавал една от най-големите фирми за търговски риболов в щата.

Били тръгна към изхода.

Трябваше да намери Джей Ди. Тя забърза към входа на спалното отделение, но спря, защото една кола й блокира пътя. Възрастен шофьор слезе и тръгна към нея, подпирайки се тежко на бастуна си в дясната ръка. Лявата бе увита в окървавена кухненска кърпа.

— Какво се е случило?

— Едно тъпо улично псе ме ухапа — отвърна той, после смръщи вежди и кимна към седана. — Оставих ключовете на контакта — паркирайте я вместо мен. Всеки момент ще припадна. — Той закуцука към болницата.

Сейбъл погледна през рамо и видя, че Били излезе навън. Вече няма време. Заобиколи колата и отвори шофьорската врата.

— Кортланд се връща от Билокси — съобщи Елизабет Гембъл на икономката Мей Уолъс, докато оглеждаше аранжировката на цветята в трапезарията и пъхна стърчаща клонка папрат зад една разцъфнала роза. — Моля те сложи още един прибор на масата за вечеря.

— Да, госпожо. — Мей дръпна настрани синята сатенена завеса. — Изглежда ще вали.

— По-добре сега, отколкото през уикенда. — Елизабет се намръщи на леко размазаното си отражение на повърхността на дългата махагонова маса, която бе притежание на семейството й още от Френската революция. Всичко беше наред, но тя си сложи очилата, висящи на врата й, за да се огледа. — Или са ми поникнали още две вежди, или тази маса има нужда от полиране, Мей.

Икономката се изкиска.

— Сигурна съм, че е от масата, госпожо. — Телефонът в кухнята звънна и Мей отиде да се обади. Върна се след миг. — Госпожо, търси ви Морая Навар.

— Ще се обадя от библиотеката. Което ми напомня — би ли се обадила на цветарите да провериш дали имат достатъчно гардении на склад за тържеството? Не ми се иска да го оставям за последния момент. — Елизабет взе тефтера си от масата. Имаше толкова много неща да свърши, а оставаха само няколко дни. — О, и моля те, когато от кетъринг фирмата докарат таблите за сервиране — трябва да им поръчаме още една за студения бюфет.

През седмицата, в която се провеждаше най-големият празник за годината в Ню Орлиънс, всичко вреше и кипеше, но Елизабет Гембъл бе свикнала да се справя с тези предизвикателства. Освен ежегодната вечеря на Луис, която мъжът й даваше в своя ресторант за сътрудниците си. Черно-бялото гала парти бе най-важното обществено събитие в семейния календар. Откакто бе поела ролята на домакиня от майка си преди двайсет и пет години, Елизабет спазваше традицията и даваше всичко от себе си, за да организира най-елегантното и съвършено тържество за сезона.

Традицията бе прекрасно нещо, но през последните няколко години бе започнала да я изтощава. Прекалено остарявам, за да тичам така на всеки Марди Гра.

Докато влизаше в библиотеката на съпруга си, на Елизабет й се прииска за хиляден път да бе имала дъщеря. Снаха й Уенди би могла да поеме семейните задължения, но двамата с Айван избраха да живеят в ранчо насред забравената от Бога Монтана. Все пак Елизабет имаше още двама сина за женене и щом Джийн-Делано се задомеше с Морая, щеше да й предаде факела на традицията.

Само да мога да го убедя да предложи на момичето. Знаеше колко е инатлив сина й, но един деликатен намек нямаше да навреди. Обявяването на годежа на тазгодишния бал щеше да бъде съвършеният акцент. Щом ги оженеше, двете с Морая щяха да обединят усилия да го махнат от полицейското управление и да го накарат да се заеме с нещо, което не изисква носене на оръжие.

Тя вдигна слушалката на бюрото на мъжа си.

— Морая, скъпа, как си? Какво съвпадение — тъкмо си мислех за теб? — Миризмата на алкохол я накара да свие вежди и тя отвори едно от чекмеджетата на бюрото, където съпругът й бе оставил бутилка коняк и чаша. Успя да удържи въздишката си. Луи бе обещал на нея и на лекаря си, че ще спре да пие. — Мисля си да ви поканя на вечеря с Джийн-Делано тази седмица. Свободни ли сте довечера? Корт ще се прибере по-рано, така че можем да си направим една малка галавечеря преди голямото събитие.

— Елизабет, съжалявам, не мога. Случи се нещо ужасно. — Морая звучеше нетипично унило. — Марк Леклер е бил убит тази сутрин.

Тя бавно се отпусна на стола на съпруга си, онемяла от разказа на Морая за всички потресаващи подробности за случилото се. Марк бе най-добрият приятел на съпруга й от детството и Луи щеше да бъде поразен, когато научеше. Сълзи напираха в очите й, докато Морая й описваше състоянието на Лора Леклер и колко злонамерено са постъпили медиите.

Елизабет се стегна:

— Ще се обадя на Луи, ще занесем храна на Лора от ресторанта. Ще останеш ли с нея, мила? Мисля, че тя няма близки в града.

— Да, най-добре ще е да остана — въздъхна Морая. — Опитвам се да се свържа с Джей Ди, но ми казаха, че е в болницата с жената, която откриха с Марк.

— Жена? — смръщи се Елизабет. — Каква жена? Защо е в болница?

— Била е ранена или нещо такова. Не съм сигурна. След няколко минути ще дадат пресконференция по телевизията. — Някъде зад нея се дочу тревожен глас и Морая добави: — Трябва да вървя. Лора ме вика. Ще дойдеш скоро, нали Елизабет?

— Да. Междувременно се опитай да я накараш да си почине и не разговаряй с никакви журналисти. До скоро. — Елизабет превключи на другата линия и се обади в ресторанта на съпруга си. — Филип? Би ли повикал съпруга ми на телефона, моля те. — Дочу как салонният управител обясни, че Луис приема доставка. — Добре, моля те, предай му да ми звънне веднага щом е възможно. Изключително е важно.

Тя взе използваната чаша от бюрото на Луи, преди да отиде в хола и да пусне телевизора. Шефът на отдел „Убийства“ вече говореше пред журналистите. Не харесваше Джордж Пелерин, който бе дошъл от Ню Йорк и не зачиташе много традициите в креолското общество. Канеше го на събитията си само заради сина си. Колкото по-бързо успее да убеди Джей Ди да напусне полицията и да се заеме с по-безопасна професия, толкова по-добре. Дотогава трябваше да се примири.

— Изабел Мари Душейн бе преместена в болнично заведение за лечение на травмата на главата — обясняваше капитанът. — До момента нямаме информация за състоянието й.

— Какво е правила в склада, капитане? — провикна се един от репортерите. — Имала ли е връзка с Марк Леклер?

Лицето на Пелерин почервеня.

— Госпожа Душейн е свидетелка по разследване. Засега това е всичко, което мога да ви кажа.

Тумбестата чаша за коняк се изплъзна измежду пръстите й и се разби на твърдия под. Изабел Мари Душейн. След всички молби, които бе отправила да не чуе никога повече името й.

Елизабет погледна към малката витрина на стената, поставена от Луи специално, за да изложи в нея нещо, което той приемаше за най-ценното им наследство — малко квадратно ковчеже, в което жената-родоначалник на семейството бе донесла зестрата си от Париж. Корените на семейството на Елизабет стигаха чак до Жан Батист Ле Мойн де Биенвил, строител в двора на Крал Луи XV и основател на Ню Орлиънс. По тази причина винаги бе приемала гордостта на съпруга си като потомък на „момичето с ковчежето“ за леко преувеличена. Всъщност момичето е било нещо като проститутка, омъжила се по сметка заради жалката си зестра и свободен достъп до Америка. По същия начин Изабел Душейн се бе опитала да използва Джийн-Делано.

Няма да й позволя отново да нарани сина ми.

Обзета от паника, Елизабет се върна до бюрото и за пореден път набра ресторанта. Ръцете й така трепереха, че се наложи да набере цифрите повторно.

— Филип? Не ме интересува никаква доставка. Повикай съпруга ми на телефона веднага. Да, спешно е.

Джей Ди не можеше да седне и да се отпусне, затова отиде до прозореца на фоайето на спешното отделение. Ако се наложеше Сейбъл да остане, щеше да постави охрана пред стаята. Глупости, самият той щеше да я пази — може би като дойдеше на себе си, щеше да поговори с него.

— Това съпругата ви ли беше? — попита го нежен глас.

Джей Ди се обърна и видя до себе си жена на средна възраст. Носеше избелял пеньоар и изглеждаше уморена, но му се усмихна съчувствено. Той успя най-сетне да проумее какво го питаше — тя имаше предвид Сейбъл.

Стомахът му се сви:

— Не, госпожо. Тя ми е… приятелка.

— Е, не се тревожете. Болницата е добра. — Тя посочи с глава към манипулационните. — Съпругът ми е там. Изяде набързо два от малките сандвичи, после каза, че има болки в гърдите.

Каза го с весел тон, но той забеляза тревогата в очите й.

— Сигурен съм, че няма нищо сериозно.

— Най-вероятно проблеми с храносмилането. Ще съжалява за чушките и лука, както винаги. — Тя се засмя на себе си. — Все му повтарям, че трябва да спре да яде толкова много и така бързо, но не ме слуша?

Той леко й се усмихна.

— Много трудно се удържа мъж, чиято жена готви добре.

— Сигурно — изгледа го тя. — Изглежда момичето ви сериозно си е ударило главата — катастрофа ли беше?

— Не, госпожо, падна. — Той отново се загледа през прозореца. — Опитах да я хвана, но не бях достатъчно бърз. — Сейбъл се бе изплъзнала между пръстите на протегнатите му ръце.

Една сестра съобщи някакво име и жената го потупа по ръката.

— За мен е. Не се притеснявай, синко. Погрижи се за нея, ще се оправи.

Вниманието на Джей Ди бе привлечено от фигура в престилка и панталони, която разговаряше отвън с възрастен мъж. Беше жена, но с гръб към него. През струпалите се буреносни облаци се прокрадна лъч светлина и червената коса лумна под шапката като огън.

Не може да бъде…

Той изруга и се втурна към изхода, но шофьорът на седана му препречи пътя.

— Внимавайте къде вървите, по дяволите!

— Извинете. — Джей Ди се забави, за да помогне на възрастния мъж, преди да изскочи навън.

Сейбъл вече бе седнала зад волана на колата. Тя не просто се измъкваше, тя му биеше шута.

Щеше да стане само през трупа му.

Джей Ди можеше да се обади в управлението и да обясни как единствената свидетелка на смъртта на Марк Леклер току-що е откраднала кола и да изчака подкрепление. Или можеше да я залови.

Дори не трябваше да се замисля.

Минута по-късно Джей Ди настигна Сейбъл по магистралата, но се движеше през три коли, за да не го забележи. Знаеше къде отива — в Ачафалая, точно както в нощта на танците.

Само че този път допусна голяма грешка.

Сейбъл сигурно си мислеше, че той е все същото влюбено момче, което не разбира какво става с нея. Тя не си даваше сметка, че последните десет години е видял много смърт и разруха. Разследването на убийства го бе променило, бе изкоренило всеки признак на съжаление у него и го бе превърнало в опитен, хладнокръвен ловец на глави.

Можеше да бяга колкото си иска, но вече нямаше място по земята, където би могла да се скрие от него.

Както бе очаквала, Тери отнесе гнева на Пелерин — сама и в пълно мълчание. Обаждаше се единствено, когато от нея се искаше отговор. Не мина добре, също като пресконференцията, главно защото никой не можеше да се свърже с Джей Ди, а от болницата все още не бяха съобщили какво е състоянието на Сейбъл.

— Не ми пука, дори мозъкът й да изтича през ушите — изръмжа капитанът в края на тирадата си. — Отиваш в „Мърси“, казваш им да й дадат каквито лекарства трябва и я връщаш тук за разпит. Ще й бъде наложено задържане под стража, докато не излязат резултатите от аутопсията на Леклер, и никой — включително самата тя — няма да говори с медиите, освен чрез мен. Искам писмен доклад за хода на следствието на бюрото си след два часа. Разбрахте ли ме добре, сержант?

Тери щеше да накара Джей Ди да напише доклада, ако успееше да отлепи ръцете му от свидетелката, за да ги сложи на клавиатурата. Дължеше й това.

— Да, сър.

Телефонът на Пелерин иззвъня за пети път, откакто Тери влезе в кабинета му, и той го изгледа с отвращение:

— Тръгвай, изчезвай оттук.

Тери изхвърча от сградата на управлението и се отправи към колата си, палейки цигара в движение. От началото на годината бе направила пореден опит да ги откаже, но никотиновият глад я превръщаше в истинска кучка и тя реши, че ще направи услуга на света като изчака до отпуската си.

Само дето нямаше да се отвори такава възможност, докато не приключеха със случая Леклер, което нямаше да е скоро, освен ако Изабел не започне да си спомня нещо. И тогава се очертаваше голяма вероятност Тери да се окаже с нов партньор.

Сбогом, отпуска. Дръпна дълбоко от цигарата и изпусна горчивия дим от дробовете си с шумна въздишка. Наистина трябваше да ги откаже и то скоро. Искрено се надявам тя да си струва усилията, Джей Ди.

— Тери.

Обърна се с очакването, че ще види партньора си.

— Къде по дя… — Тя млъкна в мига, в който срещна зелените очи на Корт вместо сините на партньора си. Всичките й защитни средства блокираха. — Бързо действаш. — Тя дръпна отново от цигарата си. — Да не сте си поръчал самолет, инспекторе?

Главен инспектор противопожарна охрана Кортланд Гембъл изглеждаше както обикновено — стегнат, лъснат и кисел. Ако не беше с няколко сантиметра по-висок от Джей Ди и с малко по-широки рамене, ако косата му беше черна вместо кестенява, можеше да мине за близнак на брат си.

Приличаха си по всичко, освен по изражението на лицето и устните. Изражението му казваше, че закусва с нахитрели следователки, а устните — че ще започне от пръстите на краката й и ще кара нагоре.

Престани да мислиш за устните му.

— Ела насам. — Той я хвана за ръката и я дръпна отстрани на сградата, за да не ги чува никой. — Какво става? Къде, по дяволите, е брат ми?

— Внимавай със сакото ми. Търпи само химическо чистене. — Тя се освободи от хватката му. — Джей Ди е в болницата, чака нашата свидетелка да се съвземе. Тя погледна часовника си. — Цял ден приемам съобщения за него. Дали да не му кажа да ти звънне, като се върне?

— Защо не си с него?

— Защото не сме сиамски близнаци. — Вече доста помия се изля върху нея заради Джей Ди по този случай и нямаше да изтърпи допълнително и от големия му брат. — Но ако си притеснен дали се справяме добре със случая, шефе, можеш да говориш с капитан Пелерин. — Тя не можа да се сдържи да си дръпне от цигарата и издиша малко пушек в лицето му.

— Тъкмо това възнамерявах — Корт грабна цигарата от ръката й, пусна я на земята и я стъпка с крак. — Онази жена — Изабел Душейн — какво каза?

— Каза, че нищо не си спомня. — Искаше й се да си запали друга цигара, но вероятно той щеше да скъса целия пакет и тогава щеше да й се наложи да го цапне. — Съвсем очевидно е, че се опитва да предпази себе си или Леклер. Имам чувството, че му е била любовница.

— Мамка му.

Тя повдигна вежди в недоумение.

— И целуваш майка си с тази уста?

Той се огледа наоколо, сякаш можеше да намери някъде там търпението, от което се нуждаеше.

— Искам информация за всичко, което знаеш.

— Аз пък искам „Мазерати“. Да бъде черешово червено и с много златисти аксесоари. Само застраховката ме спира. — Тя се почувства тъпо и се изниза покрай него към паркинга и към най-бързия начин за бягство.

Той я догони.

— Не се шегувам, Тери.

— Ами! Шефът се е залепил на задника ми като кофти татуировка, брат ти е на път да прецака кариерата си, а аз имам да разпитвам ранена свидетелка и да разследвам случая. Повярвай ми, днес не ми е най-забавния ден. — Тя измъкна ключовете от джоба на панталона си и ги запремята, докато уцели ключа за колата.

— Трябва да знам какво се случва.

— Можеш да попиташ дежурния сержант. Малко съм заета в момента, за да ти държа ръката и да те уверявам, че нищо лошо няма да се случи на братлето ги.

Когато отвори вратата, той протегна ръка и я тресна обратно.

— Брат ми няма да се забърква в тази помия с Изабел Душейн.

Тя повдигна вежди.

— Ще ти кажа в резюме: Опитах се да накарам брат ти да зареже случая, но той не искаше и да чуе. Джей Ди направо копнее да затъне до гуша в тази помия с Изабел Душейн, а по всичко личи, че тъкмо така и става. Но ако си мислиш, че можеш да го измъкнеш, моля, действай.

— Ще поискам случая да бъде прехвърлен към моя отдел за разследване на палежи и без това е под наша юрисдикция.

— Направи го. — Мобилният телефон в колата й звънна и тя го бутна настрани, за да отвори вратата и да се обади: — Винсент.

Тя се заслуша в последните новини от болницата, които й докладваше дежурният и за миг стисна очи и й се прииска да си удари главата в нещо. Съжалявам, Джей Ди, направих, каквото можах.

— Ясно. Предай това и на капитан Пелерин — кажи му, че според мен трябва да издадем заповед за задържане на Душейн. Точно така. Дръжте ме в течение — нареди тя и приключи разговора.

— Джей Ди ли беше?

— Нещо такова. Един рентгенолог е намерен удушен в „Мърси“. Той е правил снимките на нашата свидетелка, която е забелязана да шофира кола, открадната от паркинга на болницата. — Погледна прямо Корт. — Брат ти е след нея.

Сесилия Тибидо чу да се затръшва входната врата на фургона. Огледа се наоколо в безупречно подредената кухня, преди да остави кошницата с чисто пране.

— Били? — тя избърса ръце в престилката си. — Ти ли си?

— Проклета кучка! — Стъпките му отекнаха тежко по пода на кухнята. Мършавото му лице изглеждаше пламнало и лъщеше от пот. Носеше половин опаковка кенчета с бири и бутилка, увита в кафява хартия. — Дай чаша, Сий.

Тя отиде до бюфета и извади любимата чаша на мъжа си — халба за бира, открадната от местен бар. Провери дали е чиста, преди да я сложи на масата пред него.

Гладен ли си, миличък? — Ако хапнеше нещо, нямаше да се напие чак толкова. — Сложила съм ти яденето във фурната…

— Млъквай. — Той отвори бутилката и сипа няколко пръста уиски в халбата, после тресна шишето на масата.

Сесилия не мислеше, че толкова ще се забави — бе казал, че има работа цяла сутрин, но обичаше вечерята си топла и сервирана в пет. Вече минаваше седем. По лицето му имаше нови синини, а долната му устна бе сцепена — явно дело на Кейн Гантри.

Погледите им се срещнаха. Очите му бяха кръвясали, а едното сякаш започваше да се подува.

— Какво зяпаш?

— Нищо, Били — тя сведе глава. — Съжалявам.

— Съжаляваш. Ще съжаляваш и още как. — Огледа кухнята, после забеляза коша с мокри дрехи. Каза с приглушен, мек глас: — Още не си си свършила работата?

Сесилия сведе поглед към скръстените си ръце.

— Това е последното. Дъждът ги намокри, докато ги прибера.

Той изсумтя и си наля друго питие.

— Пак цял ден си гледала телевизия.

— Не, скъпи. Изчистих кухнята, изпрах и ти приготвих вкусна вечеря. — Беше забравил, че като се вбеси от вечерните новини, бе запокитил телевизора насред стаята.

Били не беше едър и се движеше много бързо, ако пожелаеше. Той скочи и я сграбчи за рамената.

— Не ме лъжи.

— Телевизорът е счупен. — Тя се отдръпна от него. Още не я бе ударил, но този ден беше някак различен — погледът му бе някак страшен. — Няма как да гледам.

— Но искаш друг, нали? — Той я блъсна в хладилника. — По-голям? По-хубав?

— Не, не искам. Наистина не искам, Били. — Тя едва си поемаше дъх, притисната между тялото му и твърдата плоска врата на хладилника. — Аз… аз не обичам телевизия.

— Имаш си по-приятни занимания? — присви очи той. — Да си говориш пак с оная пачавра до нас?

Тя поклати глава.

— Няма такова нещо.

Били мразеше Лайла, съседката им, но не защото беше лесбийка. Сесилия подозираше, че мъжът й е скачал, и то неведнъж, но тя го е отрязала.

Може би малко секс щеше да го укроти.

— Искаш ли да се поотпуснем, скъпи? — Тя облиза устни, както му харесваше.

— Иска ли ти се, а? — той се втренчи в гърдите й. — Не можеш да ми се наситиш.

Тя мразеше секса с него, но щеше да е по-добър вариант, отколкото да му трепери цяла вечер.

Той погледна към прозореца и изражението му се промени.

— Нямам време. — Пусна я и отиде в спалнята. Излезе оттам с пушка и кутия патрони. — Отивам на лов. Ще се върна по-късно.

Не беше ходил на лов от години.

— Добре.

— Не се мръщи, де. — Той запретна полата и я стисна между краката. — После ще се погрижа за теб.

Сесилия не помръдна дори и след като той напусна караваната. Чак когато чу, че камионът му пое по шосето, тя смъкна полата си и сълзите й потекоха. Толкова мръсна се чувстваше, когато я опипваше така — сякаш беше курва, а не съпругата му.

— Сесил?

Гласът на Лайла я накара да избърше лице с престилката си.

— Един момент. — Тя не отвори мрежата на вратата. — Трябва ли ти нещо?

— Чух Били да крещи. — Едрогърдата блондинка я гледаше изпод чадъра си. — Ударили те?

— Не, нали ти казах — никога не ме удря.

Лайла изкачи стъпалата и затвори чадъра, после отвори мрежата и пристъпи през прага. Под палтото беше облякла работното си облекло — еластична оранжева къса рокля, която се бе опънала по пищните й форми, а блясъкът и накара Сесилия да преметне. — Много добре го чух през двора. Трябва да се разкараш от тоя човек, момиче.

Да напусне Били Тибидо? За малко да се изсмее. Нямаше семейство, нямаше къде да отиде. Бе напуснала училище на шестнайсет, така че никой нямаше да я вземе на работа. Били беше всичко, което притежаваше.

— Мога да ти помогна да си намериш работа. — Съседката й повдигна края на оскъдната си дреха. — При Бартоломео търсят момичета.

Лайла танцуваше пет вечери в седмицата в стриптийз клуба на Барт, но имаше страхотно тяло и не се свенеше да се разголва. Сесилия дори не обичаше да се съблича на светната лампа.

— Благодаря ти, но не мога да го направя.

Съседката й завъртя очи.

— Ще сервираш, сладурче, няма да се събличаш.

Лайла продължи да говори, но тя не можеше да се концентрира върху думите й. Продължаваше да мисли за Били и пистолета.

— Благодаря, ще се оправя — прекъсна тя съседката си насред изречението и отвори мрежата на вратата. — Извинявай, но имам да свърша нещо важно.

След като Лайла си тръгна, Сесилия отиде до телефона. Щеше да се обади на Кейн и да му каже, че Били е тръгнал на лов. Кейн щеше да прецени какво точно ще ловува мъжът й.