В огъня

Седма глава

Домът на семейство Мартин потъна в мрак. Наоколо се чуваше само монотонната песен на жабите и щурците. На Сейбъл й се прииска да седне на верандата и да наблюдава светулките, както правеха с Хидер някога в детството им, когато се опитваха да ги хващат в празни буркани. Близостта й до Джей Ди и ролите, които трябваше да играят пред роднините й, не бе просто трудно, а направо невъзможно, особено след като я бе докоснал в банята.

Не можеха да останат тук. Какво ли ще се случи утре, когато се върнем към реалността? Сега се държеше сякаш искаше да я предпази, но си беше ченге, а тя все още — единствената свидетелка на убийството на Марк. Дали наистина щеше да я закриля, или го бе казал само, за да спечели доверието й?

Колет не й позволи да прави каквото и да било, освен да пие чай, затова Сейбъл се бе свила в един от фотьойлите и се бе заслушала в бейзболната игра, която старият Мартин следеше по прастарото си радио „Филко“. Опита се да не гледа Джей Ди, когато излезе от банята, облякъл изтърканите джинси на внука им и избелялата карирана риза на стареца, която бе разкопчана, защото му беше с три размера по-малка. Той я погледна и изчезна в кухнята.

Тя се постара да се концентрира върху играта, но гласът на Джей Ди и потрепването на съдове най-сетне я подтикнаха да стане. Сигурно прави компания на леля й, докато им приготвя вечеря, казваше си Сейбъл. Закова се на прага на малката кухничка.

Джей Ди стоеше пред старата газова печка и разклащаше малко зелено канче над вряща тенджера и едновременно го разбъркваше.

— Стана по-гъсто, отколкото го прави баща ми — обясняваше той на Колет и опитваше от една лъжичка. — Но го докарах добре на вкус.

— Хората в града предпочитат повече белия боб вместо традиционния червен луизиански. — Колет седеше до кухненската маса и нареждаше кръгли топчета бисквитено тесто на ламаринен лист. — Става много кашав. Червеният боб трябва да къкри цял ден на печката, а през това време можеш да си оправиш прането — затова го готвя в понеделник. Пускам вътре и кокалите от неделната вечеря.

Джей Ди захлупи врящата тенджера и премести малкия тиган.

— Може да е и джоланче. Никога не съм виждал такъв размер. — Когато Сейбъл се доближи до печката, той й поднесе лъжицата. — Опитай.

Тя се приближи и опита. Червен боб и ориз беше класическо ястие, което кейджуните приготвяха с истинско благоговение в понеделник вечер, макар че тя би му се насладила по всяко време. Въпреки това едва преглътна пикантната яхния.

— Чудесно е. Не знаех, че можеш да готвиш.

Той леко се усмихна.

— Госпожа Мартин свърши по-голямата работа, аз само го пазя да не загори. — Колет пъхна бисквитите във фурната, а той заведе Сейбъл до стола. — Справяме се. Ти седни.

Докато наблюдаваше как Джей Ди помага на възрастната жена да приготви скромната вечеря, Сейбъл се опитваше да осмисли случващото се. Когато излизаха заедно в колежа, Джей Ди я бе водил в най-изискани ресторанти, често в дома на баща му и с широка ръка бе поръчвал скъпи креолски ястия и маркови вина. Единственият път, когато я поканиха на вечеря със семейството, храната бе приготвена от готвач и сервирана от прислугата. Това бе и една от причините никога да не го запознае с родителите си. Никога не си бе представяла, че богатото, глезено момче, което познаваше, някога с удоволствие ще чисти риба на вестник, постлан върху овехтялата маса в трапезарията на майка й.

А сега разбъркваше яденето в тенджерата и се прехласваше по техните рецепти. Може би не съм го познавала толкова добре, колкото съм си мислела.

Сюрреалистичното усещане за вечерта не свърши с вечерята. Без да му мигне окото Джей Ди подреди ожулените и очукани от дългогодишна употреба чинии и прибори на масата, а после помогна на Колет да сервира пикантното ястие със свински суджук, червен боб и ориз. След като каза кратката благодарствена молитва заедно със старата двойка, се нахвърли върху храната с видимо удоволствие.

— Е, синко, защо си в полицията? — попита старият Мартин. — Образованите граждани като теб стават адвокати, лекари или нещо подобно.

— Веднъж като малки с брат ми попаднахме в пожар в кухнята на ресторанта на баща ми. Един опитен полицай и един пожарникар разбиха вратата и ни измъкнаха.

— Ужасно преживяване за малки момчета. — Колет сипа допълнително в чинията на Джей Ди. — Дано не сте пострадали.

— Никой не пострада, благодарение на тези мъже. — Джей Ди подаде чинията със суджук на стария Мартин. — Завинаги запомних онова, което направиха за нас, и когато полицията започна да записва доброволци в колежа, преди да се дипломирам, реших да проверя каква е програмата. Брат ми избра да стане пожарникар.

Сейбъл чоплеше храната си и го слушаше. Очевидно той се възхищаваше дълбоко на двамата мъже, но пак не можеше да схване смисъла. Елизабет Гембъл сигурно щедро се е отплатила за спасяването на децата си, но едва ли би искала синовете й да се захванат с тези професии — и Корт, и Джей Ди учеха право в Тюлейн.

— Ти изобщо учи ли в юридическия факултет? — неволно попита Сейбъл, хипнотизирана от спокойния разговор.

— Опитах. — Усмивката му изчезна от лицето му. — Отказах се още първия семестър.

Това я озадачи.

— Защо не се върна?

— Не ми допадна особено идеята да прекарам живота си в съда. — Той стана и започнала събира чиниите.

Колет шумно запротестира.

— Ти вече достатъчно ми помогна, момче, а Изабел всеки момент ще заспи — каза тя и го отпрати. После погледна Сейбъл. — Сложих ви чисти чаршафи на допълнителното легло в стаята горе, спете. Най-много това мога да ви пред ложа тази вечер, милички.

Сейбъл бе забравила, че семейство Мартин имаха само едно малко легло в мансардата за гости, което означаваше, че двамата с Джей Ди трябваше да спят заедно.

— Ще свърши работа, grand-mere, благодаря ти. — Тя внимателно се надигна от мястото си, примижа от болката в рамото си и несъзнателно се облегна на Джей Ди. Той я хвана през кръста, за да я задържи. От топлината й сърцето му замря за миг.

— Благодаря за прекрасната вечеря, госпожо Мартин — каза Джей Ди и поведе Сейбъл към стълбите. — Лека нощ.

Допълнителната спалня в дома на Мартин бе хладна и тъмна. Лунната светлина, проникваща през капандурата, осветяваше само едно старо легло и овехтял, очукан скрин до него.

Леглото бе покрито с дебел стар юрган. Тя го загледа как съблича възтясната риза на стария Мартин и каза:

— Мога да спя на пода.

Той се пресегна и развърза колана на халата й.

— Ще спиш на леглото с мен. — Плъзна ръце под дрехата и хвана талията й. — Ще се съберем.

Само ако се притисне към него и спи на една страна или изобщо можеше да мигне при това положение.

— Не мисля, че това е добра идея. — Застанала на няколко сантиметра от мускулестата стена на гърдите му, вече беше напълно убедена в това.

— Не се притеснявай. Няма да ти скоча.

— Не е заради това. — По-скоро се страхуваше, че може тя да му скочи.

— Каза, че не се страхуваш от мен. — Той внимателно смъкна робата й и я метна върху скрина. — Или промени мнението си?

— Да. Не. О, не знам… — Гласът й затрепери от изтощение. — Джийн-Дел денят беше един безкраен кошмар. Вече не мога да мисля нормално.

— Просто трябва да се наспиш. — Заведе я до леглото и отметна юргана. — Хайде.

Сейбъл въздъхна, покатери се на тънкия дюшек и се дръпна навътре, за да му направи място до себе си. Опита се да поддържа дистанцията помежду им, но ръката му обви талията й и я дръпна към тялото му, после метна юргана отгоре им.

— Отпусни се. — Усети дъхът му в косата си и топлината на тялото му проникна през тънката й нощница. — Добре ли е рамото?

— Да. — Не чувстваше рамото си. Затова пък чувстваше други неща и лекичко измести напред хълбоците си, за да не се опира в ципа на джинсите му. Усещаше аромата на сапуна, с който се бе изкъпал и равномерните удари на сърцето му.

Кажи нещо.

— Удобно ли ти е?

— Добре съм — отвърна той и приглади косата й. — Макар да съм свикнал да спя на широко.

Няма ли си приятелка?

— У дома имам двойно легло. Искам да кажа широко и дълго като за теб. — Леле, боже, какви ги дрънка. Тя стисна очи и се престори, че се прозява. — Вече ще спя.

— Лека нощ.

Нямаше да е лека — осъзна го през трите минути, в които се опитваше да потъне в сън. Колкото уморена да се бе чувствала преди това, сега всеки сантиметър от тялото й беше сноп от нерви. Не и когато усещаше топлината на тялото му.

По челото й избиха капчици пот, щом си спомни последния път, когато бяха толкова близо един до друг. Тогава той живееше с родителите си, а тя — в стаята в колежа със съквартирантка, затова така и никога не споделиха едно легло. Но това не ги бе спряло — стигаше им одеялото на тревата в някой сенчест ъгъл в парка, а веднъж се бяха свили на предната седалка на колата.

В онези дни тя бе изключително непохватна и неопитна и Джийн-Делано я учеше на всичко. Никога не я бе карал да се чувства неловко. Постепенно я бе превел от целувките за довиждане към по-чувствените изживявания и бе превърнал времето им заедно в пътешествия на страстта. С нежност я бе накарал да излезе от черупката си, бе я предизвикал да опознае тялото му, беше й показал какво му харесва. И същевременно й бе разкрил неподозирани истини за собственото й тяло.

Никога не я накара да прави нещо, което не искаше, но и не му се наложи. В нощта, когато за пръв път правиха секс, тя бе повече от готова да разкъса дрехите си и да го моли да правят любов.

Това е просто подсъзнателна реакция, каза си тя и инстинктивно стисна бедра, за да заглуши растящата болка от празнотата между тях. Толкова много страх и адреналин, тялото ми иска малко утеха.

— Топло ли ти е?

Тя внезапно се обърна към него, готова да скочи от леглото, ако е нужно.

— Какво?

— На мен ми е топло — Джей Ди се подпря на лакът и избърса струйката пот, стичаща се по слепоочието му. Тогава хълбокът й се опря в твърдата подутина под ципа на джинсите му. — Като че ли и на теб.

— Аз… — вря и кипя, тръпна, копнея. Искам да пъхна ръце в джинсите ти и да те докосвам, както си ме учил да го правя — Мисля, че не ни трябва юргана.

Той седна и избута пъстрата завивка към краката им. Тя наблюдаваше как мускулите по гърба му се очертаваха на сребристата лунна светлина. Прииска й се да се протегне и да прокара пръсти по лъскавата му, влажна кожа.

Не, искам да го докосна с устни и да опитам вкуса му.

От всички мъже, с които, някога е била интимна, само Джей Ди я караше да се чувства толкова освободена и развълнувана — и не само, защото бе първият. Беше се опитала да го забрави и отново да се влюби, но така и не успя да постигне такава емоционална близост.

Всички връзки, които бе започвала след колежа, бяха кратки и разочароващи. Бе се наслаждавала на секса, но никога не можа да изпита онова удовлетворение, което бяха достигали с Джей Ди — неопределеното усещане, че са едно цяло, само когато са заедно.

Разби ме завинаги, помисли си тя с внезапен гняв, а едва ли много често е мислил за мен, след като го напуснах. Чувство за вина я завладя, като си спомни какво бе казал за юридическия факултет на вечеря. Трябваше да се запише през есента след тяхната раздяла.

А може би го е направил.

— По-добре ли е така? — Той се отпусна до нея.

— Да. — Тя се намести пак в нейната половина, но въпросът не й даваше покой. — Джийн-Дел?

Той се приближи и я обгърна с тялото си.

— Хмм?

— Заради мен ли напусна юридическия факултет?

Толкова дълго остана смълчан, че тя почти бе готова да се откаже. Накрая той въздъхна и отвърна:

— Ще говорим за това друг път. Заспивай, Сейбъл.

Тя неволно потърка с ръка врата си отзад, където дъхът му я погъделичка и примижа, когато косата й се закачи за раната на дланта й.

Той се напрегна.

— Сега пък какво? — попита този път с раздразнение.

— И ръката малко ме боли — протегна я, заоглежда дланта на оскъдната светлина от прозореца. — Стана, когато се опитвах да изляза през прозореца. На горния етаж.

Той замръзна:

— Какво стана?

— Тази сутрин ме попита откъде са се взели тези трески по ръцете ми. Опитах се да изляза през предния прозорец на склада на втория етаж. — Обезумяла, тя се бе опитала да се спаси от пожара, затова този момент й се губеше. А сега бе толкова уморена, че едва държеше очите си отворени. — Прозорците бяха заковани. Не можех да ги отворя.

— Не можа ли да намериш вратата?

— На долния етаж ли? — прозина се тя. — Опитах се, но не можа да се отвори.

Последната й мисъл, преди да потъне в сън, бе за вратата на склада — същата, през която бе влязла. Бе я оставила отворена.

Който бе убил Марк и бе подпалил пожара, явно я бе заключил вътре.

Докато Сейбъл спеше, Джей Ди гледаше процепите между дървената облицовка на тавана. Минаха няколко часа, преди да се предаде на съня. Когато стана, я наблюдаваше как се обърна към празното място в леглото, несъзнателно се протегна към него и се сгуши във възглавницата.

Не трябваше да стои там и да я гледа. На слабата светлина забеляза невинното изражение на спящото й лице, извивката на гърдите й под тънката нощница, ъгълчето, което оформяше хълбока й и загатнатият тъмен триъгълник между бедрата й.

Чувстваше се като пребит и въпреки това болезнено възбуден още от мига, в който бе легнал до нея.

Бягай от нея, преди да си направил нещо още по-глупаво от това, че я изпусна в болницата.

Слезе долу, старият Мартин и съпругата още спяха. Джей Ди безшумно взе телефона си, който беше оставил да се суши в кухнята и се измъкна на верандата. Имаше нужда да помисли, да говори с партньорката си, да разбере какво се случва в града. Имаше нужда и да откъсне въображението си от тялото на Сейбъл.

Щом излезе навън, включи телефона и с радост установи, че работи. Провери часовника — 2:34 — после набра домашния номер на Тери Винсент.

На шестото позвъняване дрезгав женски глас изфъфли:

— М-м, да?

— Тери, аз съм.

— Тъкмо заспах. Аз пък съм Господ. — Чу се шумолене и вик: — Джей Ди?

Той се усмихна въпреки мрачното си настроение:

— Колко партньора имаш?

— Повече, отколкото ми трябват. — Прозина се шумно тя. — След като спря да ми дъвче задника, капитан Пелерин каза да ти предам, че ако не си болен или умрял, временно те отстранява от работа, считано от вчера. Затова кажи ми, че си обгазен.

Представи си точно какво й бе казал шефът.

— Тази вечер стреляха по мен — това брои ли се?

— Само ако е засегнат важен орган — последва щракване и издишване, когато Тери запали цигара. — Кой стреля по теб и как да го възнаградя?

Той й описа случилото се, като започна от докарването на Сейбъл в болница „Мърси“.

— Сега сме добре — добави накрая той, — но трябва да я преместя на сигурно място.

Тери въздъхна.

— Тогава я докарай и ще я поставим под полицейска закрила, както трябваше да направим още сутринта. Имаме сигурно място, което е изключително обезопасено — пази се от няколко огромни, зли мъже с много пистолети.

— Не. — Онова, което бе намислил вероятно щеше да му коства кариерата, но сега не искаше да мисли за това. Не можеше да повери сигурността на Сейбъл на никого, не и докато не откриеха кой се опитва да я убие. — Няма да я доведа, Тер.

Последва минута гробно мълчание, след което Тери процеди през зъби:

— Надявам се, осъзнаваш, че напълно си превъртял.

— Вероятно.

— Тя открадна кола…

Той разтърка очи.

— Взе я на заем.

— Открадна, Джей Ди. А сега си свиваш любовно гнезденце сред блатата с нея? — Тери се задави и се закашля. — Исусе Христе, Пелерин не само ще ти отнеме значката, но и ще ти я надене на кътниците.

— Ще го понеса.

— Чакай тогава да включа термостата. Марк Леклер е бил убит. Някой е размазал черепа му, преди да запали пожара. Рентгенологът, който правеше снимките на Сейбъл в „Мърси“ бе открит удушен. Не забелязваш ли как мъже капят като мухи около това момиче?

— Тя няма вина.

Тери си дръпна от цигарата и издуха дима.

— Каза ли ти вече нещо? Или паметта й още е в отпуска?

— Нямахме време да говорим.

— Сейбъл Душейн е от лагуната, а хората оттам се поддържат. Може би прикрива някого.

— Не, не и тя — овладя се той. — Тя сама дойде при Кейн Гантри тази вечер. Пристигнах точно когато й посягаше. Пред целия си екипаж.

— Глупости. — Но изведнъж Тери загуби увереността си. — Джей Ди, тази вечер намерих оръжието на престъплението — чук за риба.

— Тогава трябва да провериш Гантри.

— Ще го направя, но дотогава Сейбъл е единственият ни свидетел. Само тя знае на кого принадлежи. — Джей Ди не отвърна нищо и тя въздъхна. — Какво да кажа на капитана? И на брат ти?

Не бе помислил за семейството си.

— Корт върна ли се в града?

— О, да, Корт е тук и е откровено вкиснат — тя въздъхна. — Не прави това, Джей Ди. Кажи ми къде си и ще дойда, ще ти помогна да я покрием. Ще й осигурим охрана, докато тече разследването. Бъди разумен.

— Някой е казал на убиеца, че тя е в „Мърси“. Единствените хора, които знаеха къде е, бяха полицаи. Не мога да рискувам. Съжалявам.

— Има ли нещо, което не ми казваш?

Той имаше доверие на партньорката си.

— Извън протокола.

— Да, по дяволите.

— Марк Леклер е бил биологичният баща на Сейбъл.

Отново последва продължително мълчание, докато Тери осмисляше казаното:

— Да му се не види! Сериозно ли говориш? Явно е така. Да му се не види.

— Никой от двамата не е знаел това допреди две седмици. — Разказа й за общинската програма за подобряване на здравните услуги и образованието на кейджуните от лагуната, с която се занимавала Сейбъл. Как Марк решил да помогне на новооткритата си дъщеря. — Имали са среща в склада да го огледат дали може да стане офис. Доколкото познавам Марк, бих се обзаложил, че е възнамерявал да обяви публично, че му е дъщеря.

— Хубаво, съгласна съм — това променя положението — отвърна Тери. — Но не мога да премълча такава информация. Трябва да разговарям със съпругата.

Той обмисли това.

— Така да бъде. Попитай я, но гледай да е дискретно, ако е възможно.

— А ти?

— Ще направя, каквото мога тук — отвърна й той. — Но съм зависим от твоята работа в града. Разпитай Гантри и екипа му. Само ти си в състояние да откриеш кой е имал зъб на Марк.

— Ами да, разбира се, ще го сместя някак между хващането на куршуми със зъби и прескачането на високи сгради — изръмжа тя. — Вече съжалявам, че го казах, но както и да е. Ще видя какво мога да открия.

— Ще се справиш. Кажи ми за оръжието на убийството.

Тя му описа чука за риба.

— А, да — след като го оставихме в лабораторията за анализ, брат ти спомена нещо за лагуната.

— Какво точно?

— Ами че ще я прерови с голи ръце, докато не те открие, а знаеш какъв е. Ако не искаш да се озовеш между него, Гантри и дъщерята на покойния кандидат за губернатор, предлагам ти да се изпаряваш.

Корт можеше да създаде проблем.

— Можеш ли да го обуздаеш?

— Само със спринцовка, но ще опитам. — Тя отново се прозина. — Знаеш ли как си мечтая за моята ваканция. Мисля, че като приключи всичко това, ще прекарам цяла седмица в хижата.

Джей Ди се загледа в една чапла, която прелетя наблизо. Родителите на Тери й бяха оставили една вила на северния бряг на езерото Пончартрейн и няколко пъти го беше предоставяла на двамата с Корт, за да ловят риба. Къщичката се гушеше усамотена навътре от брега на езерото насред двайсет акра гора. Партньорката му често прескачаше дотам и поддържаше всичко необходимо. Криеше ключа под една дъска на верандата. Там държеше и своя „Харли“25, за който също имаше резервен ключ, скрит над една греда.

— Няма нищо по-хубаво от няколко дни на тихо местенце, където никой няма да ме безпокои, нали знаеш? — Тери въздъхна. — Трябва да ставам след три часа, за да разправям лъжи на шефа и брат ти. Бъди внимателен и ми се обади утре.

Кейн наблюдаваше как първите ивици синьо небе просветляваха над сиво-зелените върхове на дърветата. Скоро слънцето щеше да изгрее и да прогони мъглата, която се стелеше ниско над водата и обгръщаше нагънатите коренища на кипарисите, за да разбуди кафявите, зелените и сребристи багри на лагуната. Това бе любимата му част от деня, когато седи на пустия док и наблюдава пробуждането на света.

Чувстваше се уморен. Въпреки дългите часове работа предишния ден и трите бири при Дий, не можа да заспи.

Няма да мога да спя, докато не открия Били и не приключа с това.

Замисли се за Сейбъл, как го бе гледала последната вечер. Не трябваше така да я докосва, да я целува. Само се бе опитал да се отърве от нея. Но онова, което бе усетил в ръцете си, го бе накарало да забрави за обаждането на Сесилия и за Били, и да избие всички разумни мисли от главата му. Бе имал намерение да я унизи, заради онова, което му бе причинила.

А какво стана? Само дето не я помоли да му прости.

Сейбъл не бе разбрала, че я е наблюдавал през по-голямата част от живота й — от деня, в който майка й я доведе обратно в лагуната като бебе, до нощта, в която тя избяга от Тюлейн. Беше се определил като неин пазител, пазеше я отдалеч, когато беше малка, винаги незабелязан, за да не я изплаши. От мило, лъчезарно дете, Сейбъл се бе превърнала в убийствено красива млада жена пред очите му и чувствата му към нея следваха всяка промяна.

По-скоро би се самозапалил, отколкото да й признае как се чувства. Особено след миналата вечер, когато бе направил всичко по силите си, за да я прогони.

Сви юмрук до бедрото си. Приключи с нея. Бе приключил от момента, когато тя се скри в хелинга от богатия си креолски любим. Ясно му бе показала, че не изпитва нищо друго, освен презрение. Това бе убило любовта, която бе таил толкова дълго в себе си. След онази нощ се бе пуснал на жените, които го искаха, и оттогава не бе изплувал оттам. Нито имаше нужда, нито искаше одобрението й. Да върви по дяволите Сейбъл Душейн, заедно с мнението си за него.

Били сигурно е бил в склада.

Тери Винсент, която дойде да говори с него, бе последната горчива капка за вечерта. Откакто бе напуснала лагуната, за да стане полицай, той рядко се бе сещал за нея. Но бе умна, познаваше го и ако не се погрижеше за онази работа с Били, тя щеше да се върне.

— Хей, шефе! — Дъските на кея скърцаха под краката на Джон, новият му бригадир, който се отправяше към лодката. — Рано си дошъл. Чу ли за катастрофата на пътя?

— Каква катастрофа?

— Открили са колата на онзи полицай в реката, на около километър и нещо оттук — Джон кимна по посока на пътя. — Някой е стрелял по него и Изабел.

Гърлото на Кейн се сви. Значи Били не преследваше само него.

— Някой ранен ли е?

— Не се знае. Изглежда са се измъкнали от колата, преди да потъне, но няма и следа от тях.

Изабел сама сред блатата с онова полицайче от града. И с Били по петите им.

Кейн остави капана, който поправяше, и провери небето. Скоро щеше да се развидели достатъчно, за да изкара лодките заедно с всичките си хора. Взе вестника, който бе купил на път за вкъщи от Дий, и го подаде на Джон.

— Гледай всички, които не са я видели снощи, добре да разгледат снимката — каза той и потупа с пръст портрета на Сейбъл.

— Мислиш, че ще се върне тук? — Джон смръщи вежди.

— Не. — Кейн влезе в лодката. — Ние ще я намерим. — Преди Били.

Елизабет тъкмо бе приключила със закуската, когато Мей съобщи, че е пристигнала Лора Леклер. Побърза да я посрещне.

— Благодаря, Мей — каза тя, преди да се отправи към предната част на къщата.

— Лора! — Сърцето й се сви, като видя най-близката си приятелка така унила и нещастна, но запази приветливия си тон и я разцелува. — Трябваше да ми звъннеш. Щях да дойда у вас.

— Прости ми, че се натрапвам в такъв неудобен час. — Гласът на Лора прозвуча леко дрезгав и нестабилен.

— Не ставай глупава. Толкова се радвам, че си тук. Влизай. — Елизабет въведе приятелката си в преддверието и хвърли поглед към прислужницата: — Моля те, донеси ни чай, Мей, и сладки.

— Не се притеснявай, Елайза. — Вдовицата на Марк седна внимателно, после изпъна рамене и на лицето й се появи сянка от някогашната й чаровна усмивка. — Уверявам те, днес съм много по-добре. Съжалявам, че те безпокоя толкова рано. Просто… трябваше да се махна от къщата.

— Постъпила си правилно. — Елизабет седна до приятелката си и взе едната от студените й ръце в своите. — Морая не спомена ли, че майка й ще се отбие тази сутрин.

— Измъкнах се, преди да пристигне. Морая още спи. Горкото дете цяла нощ ходи напред-назад и се грижи за мен. — Гласът й потрепери и тя добави: — Марк мислеше много за нея, знаеш ли това?

— Тя е мило момиче — Елизабет притисна ръка към хлътналата буза на жената. — Съжалявам, Лора. Бих направила всичко, за да ти спестя болката.

— Наистина днес се чувствам по-добре. — Тя направи несъзнателен жест с ръка. — Ейми ще ми помогне с организацията, а губернаторът обеща да изпрати някой да контактува с медиите. Просто трябва да издържа. — Тя сведе глава. — Бях толкова… объркана, Елайза. Не можех да свържа едно смислено изречение.

— Не трябва да се насилваш да правиш каквото и да било. Ще се погрижим за всичко, обещавам ти. — Елизабет кимна на прислужницата, когато тя влезе с подноса с чай. Мей го постави на ниската масичка пред тях, след което се оттегли. — Полицията ще открие кой го е извършил и след време ще мислиш за това като за лош сън.

— А може и да не го открият, или да си остане безкраен кошмар — промърмори Лора, а в очите й блеснаха сълзи и тя запремигва, за да ги прогони. — Горкият ми Марк. Как можа да му се случи това? Дали аз не съм виновна? Може би ако не бях го подтиквала да участва в тази кампания?

— Глупости. Марк те обичаше и ти му беше голяма подкрепа. А колкото до кампанията — знаеш как се стремеше към това. Щеше да бъде добър губернатор. — Елизабет наля чаша чай и пусна две бучки захар в нея. — Говори ли с Джейкъб? — попита тя, докато й подаваше чашата. Джейкъб Пернар, адвокатът на Марк, бе един от най-влиятелните адвокати в щата и можеше да направи много, за да помогне на Лора в трудните дни, които й предстояха.

— Нещо ми се върти, че се е обаждал. — Тя погледна деликатната чашка в изящните си ръце, сякаш не можеше да прецени какво да прави с нея. — Спомена нещо, че областният прокурор искал да разговаря с мен, макар че се чудя защо.

— Ще те питат за Марк и какво е правил вчера. — Елизабет добави сметана в чашата си и се постара да запази изражението и писа си безизразни. — Сигурно си чула за младата жена, която е оцеляла от пожара?

Лора кимна.

— Изабел Душейн — показват снимката й по всички телевизии.

— Ти или Марк познавахте ли я?

— Мисля, че Марк я познаваше. Спомена, че прави дарение за благотворителната дейност, която тя развивала. — Лора повдигна рамене. — Имах чувството, че се безпокои за нея, но не говореше много за това. — Тя отпи от чашата си.

Значи малката уличница се е опитала да впие нокти и в бедния Марк. Елизабет овладя напиращия си гняв.

— Каза ли ти защо щяха да се срещат вчера?

Тя кимна.

— Щеше да й даде да ползва стария склад за някакъв си център. Не разбрах защо прави това, след като кейджуните му създадоха такива главоболия в бизнеса, но нали го знаеш Марк. Той лесно прощава на всички.

За момент Елизабет се поколеба какво да каже на приятелката си. Едно нещо бе да предпази Лора от ужаса на трагичната смърт на Марк, но съвсем друго да гледа как Изабел Душейн съсипва доброто име на Марк. Елизабет си спомняше как се бе чувствал Джей Ди, след като момичето бе избягало — бе ходил като призрак месеци наред.

Лора не беше толкова силна, колкото сина й.

— Познавам Изабел Душейн отпреди десет години. Излизаше с Джийн-Делано, докато бяха в Тюлейн. Скъсаха, след нейното участие в един ужасен инцидент. Беше нападнала негови приятели. — Елизабет кимна при ужасения поглед на приятелката си. — Да, и аз така се почувствах, когато видях снимката й по телевизията. Не можех да повярвам, че се е върнала в Ню Орлиънс, не и след онова, което направи.

Лора зяпна.

— Заради нея ли се отказа от юридическия факултет?

— Заради нея, но това не бе най-лошото. Тя му разби сърцето. Дълго време след като го напусна, двамата с Луи се страхувахме, че Джей Ди може да се опита да се нарани. — Споменът за онези дълги, тягостни седмици накара Елизабет да стане и да дръпне завесите от прозореца. — Никога вече не бе същият след нея. Така и не можа да се довери на друго момиче.

— Как се запознал с нея?

— О, нали знаеш как някои от тези бедни момиченца постъпват в колежа със стипендии. Мисля, че главната им цел е да си хванат някое момче, за да се омъжат. — Предупреждавах Джей Ди за нея, но той си въобразяваше, че е любов, не ме слушаше. Шест месеца живеех в ужас, че може да й направи някое дете. — Дръпна настрани кремавите завеси и притвори очи, когато слънцето докосна лицето й.

— Но не се е опитала да го подмами с брак?

— Не и отначало. — Елизабет се обърна към приятелката си. — Тя не е глупаво момиче, да знаеш. Наместваше се постепенно в живота му, отнемаше все повече от времето му, отклоняваше го от ученето му. После започна да трови отношенията с приятелите му — с момчетата, които познаваше от началното училище. — Елизабет оправи подгъва на една от завесите и се върна до Лора. — Още когато го накара да напусне футболния отбор, разбрах, че ще създава проблеми. Знаеш колко много Джей Ди обичаше да играе.

Лора остави чашата си и се наведе напред.

— Говорила ли си с нея?

— Не. Имах чувството, че шест месеца съм затаявала дъх. Когато чух, че е хвърляла кал по някои от приятелите на Джей Ди на път за танците, дори не се изненадах. — Тя напълни отново чашата си, после доля едва докосната чаша на Лора. — Макар че и до ден-днешен не знам какво я е накарало да го направи?

— Не си ли спомняш какво ставаше в нашето училище? — някак тъжно каза Лора. — Как се подигравахме на онези бедни момичета? Винаги съм се чувствала неудобно заради това.

— Прави ти чест, че винаги си била с меко сърце — мило отбеляза Елизабет. — Знам, че приятелите на Джей Ди винаги са се държали добре с нея, заради него. Всички те бяха толкова свестни деца. — Тя потъна в спомени. — За съжаление тя не можеше да бъде като тях.

— Може да са ревнували от нея — обади се мъжки глас.

Елизабет рязко обърна глава и видя съпруга си, застанал до вратата.

— Луи, как ме изплаши. Какво, за бога, приказваш?

— За Изабел. Тя не беше хитруша, а мило, умно момиче, изключително работлива. — Съпругът на Елизабет скръсти ръце. — Не бих могъл да кажа същото за другите приятелки на Джей Ди.

Лора остави чашата си и се изправи.

— Трябва да тръгвам.

— Ще ми е приятно да те откарам до вас, cherie. — Луи посочи към входната врата. — Може ли само за момент да кажа нещо на съпругата си?

— Разбира се. — Лора целуна Елизабет по бузата, стисна ръката й и тръгна.

— Какви ги вършиш, Елизабет?

— Грижа се за приятелката си. — Видимото раздразнение на съпруга й нея притесняваше. — Освен това й помагам да разбере с кого си има работа. Да не би да си забравил какво причини на сина ни това момиче?

— Спомням се нещо по-различно. Би трябвало и ти да си го спомняш.

Тя остави чашата си.

— Понякога с годините паметта започва да изневерява.

— Значи вече съм старец.

— Не, не си. Това би означавало и аз да се нарека стара жена. — Тя отиде към него да го прегърне, но той се отдръпна. Това не я разтревожи. Луи никога не се ядосваше повече от час-два и после отново си ставаше същия чаровен, благовъзпитан човек. — Не бива да се тревожиш за Изабел Душейн. Сигурна съм, че ще се оправи. Хората като нея го умеят.

— Обожавам те от първия миг, в който те зърнах — отвърна той, изстрелвайки ядно думите. — Но никога не съм бил толкова разочарован от теб, както сега.

От това я заболя, но успя да запази ведрото си изражение.

— Ще го преодолееш, Луис, както винаги.

Елизабет не трепна, когато той затръшна вратата след себе си. Към дългия списък, който бе съставила, за греховете на Изабел Душейн към семейството й, добави още един.