В огъня

Осма глава

— Ставай, момче.

Джей Ди отвори очи и се озова сам в леглото за гости на семейство Мартин, а на сантиметър от носа му се поклащаше двойната цев на пушка. Без да трепне той проследи нагоре дулото и очите му срещнаха гневен, изпепеляващ поглед.

Мъжът бе дребен и сух, със силно прошарена коса и белези от изгаряне по лицето, каквито Джей Ди никога не бе виждал по някое живо същество. Изглеждаше като преминал през мелачка.

— Кой си ти? — Джей Ди се огледа, но от Сейбъл нямаше и следа. Пистолетът му бе пъхнат под матрака близо до ръката му, но не искаше да помръдва, докато не успее да отвлече вниманието на мъжа.

Нападателят му се изхили, подчертавайки невероятно обезобразеното си лице.

— Аз съм дяволът — какво ще кажеш, момче? — изграчи дрезгаво той. — Не съм ли хубавец?

— Хубавец, как не! — Боже, някакъв лунатик щеше да го гръмне в лицето, а и Сейбъл я няма! — Трудна мишена си ти!

— Така си е. — Старият мъж бутна пушката още малко напред. — Хайде, ставай.

Сейбъл изникна с куп добре сгънати дрехи. Беше облечена в памучна риза и чифт провиснали джинси, а косата й бе сплетена на плитка и откриваше лицето й. Вместо да се изплаши, тя погледна с досада мъжът с белезите:

— Какви ги вършиш?

Джей Ди използва разсейването му, за да пъхне ръка под допека и да измъкне оръжието си.

— Онова, което трябваше да направя преди десет години — отвърна Реми. Като се обърна, облещи очи.

Джей Ди се бе прицелил в стареца.

— И аз съм трудна мишена, старче. Сейбъл, излез оттук.

— Свали пушката, татко. — Заповяда му тя. После изгледа Джей Ди със същото ядно изражение. — А на теб ще съм ти благодарна, ако не застреляш баща ми.

Джей Ди сви устни.

— Ако той пусне оръжието.

Тя се обърна към стария.

— Татко?

— Така ли те пази? Можех да му пръсна главата, докато спеше. — Реми шумно изрази отвращението си, но свали пушката бавно. — Гражданчета! — Той потърка гърди.

Джей Ди също пусна пистолета и седна, като лениво почеса главата си.

— Изчакай да си изпия кафето и тогава можеш да ме гръмнеш.

— Чисти са. Колет ги изпра. — Сейбъл остави купчината дрехи в края на леглото, после отиде до баща си и го хвана за ръцете. — Хайде, татко, да оставим Джей Ди да се преоблече. Ще поговорим долу, след като си вземеш лекарствата.

— Мразя лекарства — изръмжа старият, но тръгна с нея.

Джей Ди се облече и остави няколко двайсетдоларови банкноти под лампата до старото легло, където Колет щеше да ги открие по-късно. После слезе долу. Там старият Мартин и Реми спореха за нещо на френски. Очуканата маса само дето не стенеше под богатата закуска с домашни продукти. Пушката на Реми бе облегната на стената до масата. Сейбъл стоеше с чиния в ръце до печката, а Колет редеше палачинките. Разговаряха на френски, но твърде бързо, за да успее да ги разбере. Само схвана, че става дума за някой си Били.

— Chere! — Колет я сръчка, когато го забеляза, и широко му се усмихна. — Я, виж чия глава още си е на раменете.

Той хвърли поглед към Реми:

— Да, извадих късмет.

— Имаш награда за това, че се спаси от бащата на Изабел. — Тя подаде шпатулата на Сейбъл и сипа нещо от очуканата глинена кана на точки в голяма чаша. — Вземи. От това няма да можеш да мигнеш до утре сутрин.

— Благодаря. — Той отпи глътка и притвори очи, докато се наслаждаваше на тръпчиво-горчивата цикория, която отмиваше паяжините от съзнанието му. — Мили боже. Разведи се с Мартин и се омъжи за мен.

Тя се изкиска като млада девойка.

— Имаш късмет, че съм католичка, cher, иначе като нищо щях да избягам с теб. Сядай — приготвила съм кексчета, флейки и царевична каша.

Той се настани на празния стол срещу Реми, който подхвърли следващата си забележка към Сейбъл. Тя донесе още храна на масата, после седна и взе трескаво да разговаря с Реми. И тази размяна на думи също се оказа прекалено бърза и на диалект, за да може да ги разбере. Старият Мартин изпръхтя няколко пъти, жестикулирайки, вметваше по някоя дума и накрая вдигна ръце.

Когато млъкнаха за малко, Джей Ди докосна ръката на Сейбъл и попита:

— Още ли е ядосан заради мен?

— Заради теб и заради други хора. — Тя опря чело на ръката си. — Татко иска да се махна оттук и да отида при роднини. Не вярва, че някой е стрелял по мен. Убеден е, че преследват теб, защото си полицай.

Но Реми и Сейбъл си бяха казали и друго. Ясно бе доловил изразите: сотте ип jils a moi, son meilleur ami и ta mere — „като мой син“, „най-добрият му приятел“ и „майка ти“.

— А какво каза за убийството на Марк?

Мисли, че е свързано с политическата му кампания. — Тя се обърна към Реми: — Vous savez que Caine a eк quelque chose aire avec ceci, Papa.

Знаеш, че Кейн има нещо общо с това, успя да схване Джейн.

— Гантри свързан ли е с нападенията над предприятията на Марк?

Сейбъл се поколеба за миг, преди да свие рамене.

— Не съм сигурна. Никой не казва, че има, но Кейн и други кейджуни рибари от този район бяха засегнати от някои законодателни промени, които Марк предложи. Сега трябва да закупуват специално оборудване и лицензи за всяка лодка, за да останат в бизнеса, а повечето от тях не могат да си го позволят. Много хора са разгневени, както видя миналата нощ.

— Затова ли отиде сама да се срещнеш с Кейн? — Той остави чашата и сви ръката си в юмрук. — Не ти ли хрумна, че може да е убил Марк и да нареди на хората си да те хвърлят на първия алигатор?

Реми изсъска нещо тихо и враждебно под носа си.

— Не. Кейн и онези мъже ме познават от бебе — тросна се тя. — Може да са малко груби и инатливи, но не са убийци и никога не биха ме наранили.

— Но нали точно те изгориха нечия сграда, за да изразят позицията си? — Той зърна сянката на съмнение в погледа й, после забеляза, че Реми внимателно ги слуша. — Който е подпалил склада, първо е убил Марк, а после се е опитал да довърши и теб.

Тя зачовърка с вилицата си из кашата в чинията.

— Или пък онзи, който е подпалил пожара, си мисли, че съм видяла кой е убил Марк.

— Grand-mere? — Хилер нахълта в кухнята. Закова се на място, когато видя Сейбъл и Джей Ди. Носеше старомодна бяла престилка върху червена рокля с буфан ръкави и сламена шапка. Джей Ди си помисли, че изглежда точно като извадена от реклама от четирийсетте години на двайсети век.

— О, слава богу, че ви заварвам тук.

Сейбъл стана и отиде да прегърне момичето.

— Щях да се отбия в магазина да те видя, преди да си тръгнем.

— Тя се обърна към Джей Ди: — Помниш ли братовчедка ми, Хилер Мартин. Хил, това е…

— Помня кой е. — Явно спомените й не бяха от най-милите, съдейки по начина, по който му показа дългите си нокти, преди да хване Сейбъл за ръце. — Трябва да изчезваш от лагуната, веднага. Кейн те търси.

Джей Ди отиде да огледа през прозорците.

— Няма никого. Какво иска?

— В крайпътното заведение Дий каза, че една жена от полицията е идвала миналата вечер и го е разпитвала. Тази сутрин изкарал всичките си лодки, но не за риба. Джеси ми се обади и ми каза да намеря теб и полицая. Скоро ще са тук.

— Защо му е на Кейн да прави това? — Сейбъл смръщи вежди. — Снощи бързаше да се отърве от мен.

— Джеси каза, че всички са побеснели, а Кейн — най-много. — Хилер хвърли още един мрачен поглед към Джей Ди. — Заради него е, не му е мястото тук. Изнервя всички.

А най-много Кейн. Джей Ди се досещаше поне за няколко причини.

— Аз ще ида при Кейн — обади се Реми и се надигна от масата. — Той очаква да тръгна да търся моята Изабел. Мога да го насоча надалеч оттук.

— Вземи това. — Сейбъл се приближи и пъхна кафяво пластмасово шишенце с хапчета в джоба на ризата му. — Взимай си ги при нужда, иначе няма да можеш да водиш никого никъде.

— Трябва ни транспорт — напомни й Джей Ди. — Някой тук има ли кола, с която може да ни услужи?

Сейбъл поклати глава.

— Хората вървят пеша или използват пироги26. Полицията сигурно е блокирала пътищата.

— Аз съм с лодката — каза Хилер. — Мога да ви изведа от лагуната без никой да забележи.

— Можеш ли оттук да ни прехвърлиш до езерото? — попита той, преди да изпие последната си глътка кафе.

— Да, но защо точно при езерото?

— Там имам сигурно скривалище. — Той стана и протегна ръка към стария Мартин. — Благодаря ви, че ни подслонихте през нощта. — А на Реми каза: — ще я пазя.

— Гледай да го направиш, cher. — Реми преметна ремъка на пушката си през рамо. — Или следващия път няма да си правя труда първо да те будя.

— Изабел, вземи това. — Колет остави голяма, покрита кошница на масата. — Сложих някои неща. Хилер, внимавай във водата. — Тя сви ръце под престилката си и се обърна към Сейбъл: — А ти, chere, без глупости. Дръж се за Джийн-Делано — остави го да се погрижи за теб.

Сейбъл я целуна по изпитото лице.

— Така ще направя.

Сесилия забеляза камиона на Били, чак когато отиде до простора. Самият той не се виждаше, затова тя остави кошницата на земята и тръгна към него.

Били лежеше свит на предната седалка, прегърнал почти празна бутилка уиски.

Спи с истинската си любов, помисли си тя.

— Хей, ела насам. — Лайла й махна от вратата на караваната си.

Сесилия отново погледна Били, но дълбокото хъркане й подсказа, че ще спи поне още няколко часа. Тя внимателно прекоси двора до вратата на Лайла.

— Какво има?

— Влез — каза Лайла. Изглеждаше притеснена, както никога. — Побързай.

Сесилия изкачи стъпалата. Караваната на Лайла бе хубава, просторна и тя я беше украсила в любимите си цветове — оранжево, червено и лилаво. Според Били приличаше на бардак на колела, но Сесилия винаги бе намирала ярките цветове за жизнерадостни.

— Видях Били в камиона, когато се прибирах след работа тази сутрин. — Съседката й я отведе в задната част към спалнята си. — Надникнах вътре и открих това на пода, та реших да го взема. — Тя посочи към юргана на леглото.

Сесилия се вторачи в пушката на съпруга си и кутия с патрони.

— О, Лайла! Така ще побеснее.

— Не, няма, а и няма да стреля по никого.

— Не можеш да я задържиш. Ами ако дойде тук? Ами ако разбере, че си я взела?

— Не мисля, че ще го направи, но… — Лайла отвори пушката и извади патроните, които отново пъхна в кутията. Наведе се и напъха кутията под матрака.

— Ето. Сега няма да може да ме застреля, ако я намери.

— Не мога да ти позволя да направиш това. — Сесилия се пресегна към пушката. — Не знаеш колко ще се ядоса.

Лайла хвърли оръжието обратно на леглото и хвана ръцете й.

— Скъпа, вече две години слушам как този човек те тормози. Не ме е страх от него. Той е просто един пияница и грубиян. — Тя докосна Сесилия по лицето. — Не мога да си седя и да гледам как те наранява.

— Той не ме удря.

— Знам какво те кара да правиш. — Тя погледна към прозореца на спалнята си, който бе само на няколко сантиметра от караваната на Сесилия. — Всяка нощ трябва да го слушам.

— О, боже! — Тя се втурна към вратата, но Лайла я спря.

— Сиси, почакай. — Съседката й погледна през рамо към камиона на Били. — Сега трябва да го наблюдавам постоянно като теб. Трябва да напуснеш този мъж, скъпа, ако не искаш някой ден да те убие.

— Ти не разбираш… — Сесилия поклати глава. — Нямам си никого друг.

— Това не е вярно. — Лайла хвана лицето й в ръцете си. — Имаш мен.

— Сигурен ли си, че познаваш собственика? — попита Хилер, докато двамата с Джей Ди привършваха с връзването на въжетата на лодката към самотно стърчащия кей на пустия бряг на езерото.

Той кимна и тя въздъхна.

— Добре тогава, но ако изскочи някой с доберман, се мятам обратно в лодката и ви зарязвам сами.

Сейбъл се чувстваше напрегната, откакто напуснаха водите на река Чефункте и се отправиха към северния бряг на езерото Пончартрейн. Хилер предвидливо ги скри под едно платнище, което бе добра идея, защото двама от хората на Кейн я бяха спрели, за да я питат дали не ги е виждала.

Да лежи неподвижна и притихнала под платнището, притисната до Джей Ди, бе още по-лошо от споделеното легло предишната нощ. Тогава поне не бе държал пистолет в ръката си.

След като алчните фирми почти бяха унищожили всички гори в района при изграждането на Ню Орлиънс, старата част от града с дървени къщи бе превърната в луксозен курорт от един от най-богатите членове на креолското общество. За да се спаси от жегите, богаташът бе изкупил хиляди декари земя и дори бе създал плантация на самия бряг на езерото, в която канеше също толкова богатите си приятели.

Сега собствеността бе разделена между няколко семейства, всичките богати, дори повече от първия заселник. Определено се връщаха на територията на Джей Ди.

— По-навътре е. — Той посочи към пътеката, застлана с боядисани в бяло дървени греди, която се виеше от брега към гъстата дъбрава. — Тук е сигурно. Никой няма да ни безпокои.

— Надявам се. — Сейбъл стъпи на борда на лодката, за да скочи на кея и се хвана за протегната ръка на Джей Ди.

— Ще можеш ли да останеш за няколко часа? — Той попита Хилер.

— Предполагам. — Тя подаде кошницата от Колет на Сейбъл. — Оставих Лейси в магазина и се надявам да не ме разори до довечера. Защо?

— Ще ми трябва лодката ти.

Красивите очи на Хилер го погледнаха недоверчиво.

— Не знам, Джийн-Дел. Привързана съм към тази лодка повече отколкото към стария скрин на майка ми.

— Няма да допусна нищо да й се случи. Ще ни трябват малко провизии. — Той посочи към една от красивите яхти, закотвена на няколко мили надолу по крайбрежието, където имаше множество магазини. — Не ми се иска да оставям Сейбъл сама, а и е по-добре никой да не я вижда.

— Ами ти? — попита братовчедка й. — Хората на Кейн търсят и теб.

Той взе сламената шапка от главата й и я нахлупи на своята.

— Така по-добре ли е?

Хилер завъртя очи.

— Така си още по-голяма мишена.

— Няма проблем, Хил — обади се Сейбъл. — Той знае какво прави.

— Не ме карай да съжалявам, Джийн-Дел — въздъхна тя и му подаде ключовете. — И гледай да не ми загубиш шапката.

Той й помогна да слезе на кея и я дари с една от онези усмивки, от които сърцата замираха.

— Няма да се наложи, сладурче.

Като се отдалечиха от кея по дървената пътека и навлязоха в гората, Сейбъл забеляза, че някой редовно поддържа имота. Около дърветата бе обрасло, но храстите и цветята от двете страни на пътеката бяха спретнати.

— Приятелят ти има ли си градинар?

— Не, тя сама се грижи. — Той ги поведе по няколко стъпала, после по окосена малка ливада до симпатична къщичка с червен покрив.

Докато Сейбъл наблюдаваше как Джей Ди измъква ключ от една саксия на предната веранда, почувства, че братовчедка й я сръчка:

— Какво?

— Тя сама се грижи — повтори Хилер шепнешком и завъртя очи. — А и му оставя ключ. Това вече е върхът.

— Значи има приятел от женски род. — Сейбъл упорито се опитваше да не се поддава на тези мисли. — И партньорът му е жена. Може да е тя.

— Ченге с такава къща?

— Добре, тогава може да е семейна приятелка. — Джийн-Дел бе от богато семейство, явно общуваше с такива хора.

— Да, бе — изсумтя Хилер. — Обзалагам се, че тоя мъж е просто заобиколен от жени-приятелки на семейството.

Джей Ди ги покани в хижата, която бе красиво обзаведена с леки мебели от бял ратан в ненатрапчив морски стил. Комбинацията беше необикновена — едновременно мъжка и дамска, — но на Сейбъл й хареса. Той натисна един от ключовете за лампата и вентилаторът на тавана лениво се задвижи.

— Ето там са кухнята и килерът — обясни той и посочи една врата отляво. — Банята и спалнята са от другата страна.

Сейбъл подаде кошницата на братовчедка си.

— Би ли оставила това в кухнята, Хил? — Когато братовчедка й се отдалечи, тя кимна към езерото. — Значи се връщаш там.

— Да, връщам се.

Тя сведе поглед към красивия пъстър килим под краката си.

— Хилер ще те убие, ако избягаш с лодката й.

— Тогава ще бързам. — Той поглади бузата й с опакото на ръката си, после повдигна брадичката й и я целуна бързо и страстно. — Стой вътре, за да не си навлечеш неприятности.

Тя кимна и се опита да пренебрегне усещането за нещо неизбежно, докато го наблюдаваше как се отдалечава.

Корт се обади тук-там, прегледа някои случаи на компютъра си вкъщи, после се облече и отиде да си сипе кафе, преди да тръгне за работа. Майка му го изненада в кухнята и мило го принуди да остане за късна закуска с нея.

— Не успях да довърша закуската си, а и едва ли ще имам възможност да те видя пак — изчурулика Елизабет. — Надявам се, ще можеш да ми отделиш трийсетина минути, преди да тръгнеш на работа?

Очите й не се усмихват, помисли си Корт. Което означаваше проблеми.

— Изглеждаш притеснена.

— Просто съм гладна. — Тя го поведе към трапезарията.

Майка му не яде много, но доста приказва — все за плановете й за Черно-бялата гала вечер и колко било важно Корт да доведе с подходяща дама.

— Айван ще бъде със съпругата си, а Джей Ди ще доведе Морая. Не бихме искали да се появиш… — Тя направи кокетен жест.

— Притеснен от липсата на жена? — помогна й той.

— А така ли е? — смръщи вежди тя.

— Не.

— Добре. — Отново се залови да чопли превъзходния омлет на Мей. — Защото ако е така, знаеш, бих могла да говоря с някоя от приятелките на Морая.

— Не се притеснявай, майко. — Постара се да не прозвучи иронично: — Сигурен съм, че ще се справя и сам.

— Моля те, не го оставяй за последната минута, Кортланд. — Тя не вдигна поглед, когато баща му влезе. — Бих искала да изпратя официална покана като израз на любезност, на онази, която ще те придружи.

— Ще трябва да го отложим — обади се Луи.

Корт погледна баща си, после майка си. От техните изражения разбра, че не беше там, заради закуската, а по-скоро, за да бъде буфер.

— Защо мислиш така, Луи?

— Заради смъртта на Марк. Не мисля, че това е нещо, което трябва да се отпразнува.

Вместо да реагира ужасена на предложението, Елизабет сгъна салфетката си.

— Знам как се чувстваш, скъпи, но помисли. Марк би се радвал да продължим, сякаш всичко е нормално.

— Ако бях загинал аз — разгорещи се Луи, — приятелят ми не би организирал тържество само след седмица.

— Много добре — отвърна майка му с каменна физиономия. — Ако не можеш да проумееш колко е важно да продължим семейната традиция, ще отменя всичко още тази сутрин. Ще са нужни само няколко телефони разговора, макар че ще трябва да изпратя и няколко телеграми…

— Не, не. Организирай си тържеството. Прави, каквото искаш — каза Луи и напусна трапезарията.

Корт бе леко озадачен — обикновено баща му беше много сговорчив.

— Като че ли трудно приема смъртта на Марк? — предположи той.

— Марк беше най-добрият му приятел от детството. — Елизабет разбърка с лъжичка недокоснатото си кафе. — Просто трябва да свикне със загубата, както и ще стане.

— Всъщност не е само заради Марк, нали?

Майка му го погледна и въздъхна:

— Не.

— Има ли смисъл да питам защо?

Елизабет стисна неохотно устни и отвърна:

— Мисля, че не.

— Тогава тръгвам на работа. — Стана и отиде да целуне майка си по главата. — Дай му кутия пури. Това винаги помага.

— Кортланд! — упрекна го Елизабет.

Докато караше към управлението, обмисляше коя от всички познати жени да покани на тържеството на майка си. Откакто Морая се бе насочила към Джей Ди като главен обект за годеж, Корт не се бе старал особено да общува с друга. Майка му би му предложила някое подходящо момиче от добро семейство, но до шест месеца щеше да уреди и годежа им. По-лесно би било да покани някоя колежка.

Сигурна съм разбираш, че съм прекалено заета, за да ти държа ръката точно сега.

Защо ли мислеше за Тери Винсент в този момент — това бе пълна мистерия. Партньорката на брат му сигурно нямаше собствена официална рокля, а едва ли знаеше и как да се държи на подобни събития. Тя се чувстваше по-удобно вкъщи — да си пие бирата и да си яде фъстъците с някой приятел от полицията в Квартала. Всяка година Джей Ди настояваше майка му да кани Тери, но тя не се появи нито веднъж. Корт дори се съмняваше, че си е правила труда да благодари на Елизабет за поканите.

Неодобрението, които изпита, премина в леко раздразнение. Боже, ставам педантичен като майка си.

В управлението провери какво става, но никой нямаше нова информация по случая. Доказателственият материал от местопрестъплението щеше да се обработва от двайсет и четири до четирийсет и осем часа. Корт имаше намерение да проведе няколко телефони разговора, да направи свое проучване и да тръгне към Ачафалая.

И щеше да го направи, ако десет минути след пристигането му, не се бе появила Тери Винсент. Тя не се обади предварително, дори не почука — просто вратата се отвори и тя нахлу вътре.

— О, инспектор, здрасти. — Носеше един от многобройните си невзрачни костюми, чието сако бе вече измачкано. — Как е?

— Зает съм. — Макар че нямаше на кого да се обади, вдигна слушалката. — Имаш ли нещо за мен, сержант?

— Да — ухили се тя. — Пет-пет-пет, шест-три-осем-седем.

— Какво? — погледна я той озадачен със слушалка в ръка.

— Уютно местенце си е спретнала приятелката на Джей Ди — заяви Хилер, след като се върна от инспекция. — Няма телевизор, но пък има много дискове и книги. Две просторни легла, но все спални. Дори си е сложила сладко малко джакузи за двама в банята.

Сейбъл не можеше да се отпусне, стоеше пред големия прозорец с изглед към езерото и наблюдаваше за някаква следа от завръщането на Джей Ди. Не искаше да мисли за собственика на хижата, още по-малко да спори с братовчедка си за това. Обърна се и се отправи към кухнята.

— Искаш ли да приготвя нещо за пиене?

— Grand-mere приготви термос с кафе в кошницата. — Хилер я последва и взе да отваря белите шкафове. — Трябва да е още топло.

Сейбъл намери стъклени чаши за кафе в шкафа. Чувстваше, че братовчедка й я наблюдава.

— Какво има, Хил?

— Както казах, местенцето си го бива. — Хилер се подпря на плота, за да надзърне през прозореца над мивката. — Би ли погледнала това? Дори си е направила тухлена пещ на двора и електричество си е прокарала. Да му се не види, бих могла да направя едно барбекю.

— Хил! — Сейбъл й подаде чашата. — Дръж се сериозно.

Хилер я взе и въздъхна.

— Не ти е мястото тук, братовчедке. Не тук и не с него.

Точно така се чувстваше и Сейбъл, не че щеше да си го признае.

— Опитва се да ми помогне, да ме защити.

— Да не забравяме, че той е полицай, а не бодигард. За малко да те убие миналата нощ или забрави за стрелбата?

— Той ми спаси живота. — Сейбъл едва не събори термоса, после го бутна назад на плота. — Не ми се говори за това. — Тя излезе от кухнята и отново зае пост на прозореца.

Хилер я последва.

— Изабел, обичам те като родна сестра, но знаеш, че съм права. Виж какво се случи с теб последния път, когато се забърка с Джийн-Дел — какво ти сториха. Наистина ли мислиш, че нещата сега са различни?

Сейбъл се обърна.

— Сега не сме обвързани както преди. Той просто се опитва да ме спаси.

— О, chere. — Братовчедка й се приближи и я прегърна, после се отдръпна и я погледна в очите. — Ти така и не можа да го преглътнеш, признай си?

Тя сви рамене.

— Всичко ще бъде наред, Хил. Ако нещо се случи между мен и Джей Ди, то няма да е както тогава в Тюлейн.

— Защото Марк Леклер е биологичният ти баща? — братовчедка й поклати глава. — Близките му няма да те приемат по-добре, отколкото преди десет години. Оповести пред света за Марк и майка ти и това само ще влоши положението — не го ли разбираш?

Сейбъл се обърна отново към езерото.

— Интересува ме само да открия кой уби баща ми.

— А пък аз си пожелавам за Марди Гра само Хари Коник Джуниър по маска с пера и двоен наниз сини мъниста. — Хилер седна в камъшитения люлеещ се стол и облегна глава на високата облегалка. — Направо се надявам да е откраднал лодката ми. Не ми се иска да те оставям сама тук с него.

— Трябва да се върнеш в магазина, преди Лейси да го е продала на странстващите цигани. — Сейбъл леко открехна прозореца, за да може да чува звуците откъм езерото. — Не се безпокой за мен. Мисля, че мога да се владея.

— Хмм. Забелязах как те гледа, момиче, и се обзалагам, че ще си купи цял кашон кондоми.

Споменът за вечерта, когато Джей Ди я бе завел в една дрогерия точно за това, накара Сейбъл да преглътне. Почти я беше завлякъл вътре, а тя така се притесни, особено от начина, по който я погледна продавачката.

Защо аз трябва да правя това?, бе протестирала тя. Това си е мъжко задължение.

Може да забравя и разчитам на теб да се сетиш, бе се разсмял той. И двамата сме католици, така че ако забременееш, семействата ни ще дойдат на сватбата с пушки.

Тя бе зяпнала рафта с кондоми с известна съпротива. Никога няма да се ожениш за момиче като мен.

Той бе спрял да се смее и я бе взел в обятията си, направо там пред продавачката и всички клиенти. Не, не бих се оженил за момиче като теб. Не искам никой като теб. Искам точно теб.

— Какво има тук? — Хилер стана и отвори високия шкаф срещу стола си, в който се показа скъпа стерео уредба. — Чудех се защо са й всички тези дискове на тоалетката. — Тя натисна бутоните. — Искаш ли да послушаш малко музика или радио?

— Радиото. — Може би щяха да съобщят нещо за погребението на баща й. Сейбъл облегна чело на стъклото на прозореца и притвори очи, като си спомни единствената вечер, която бе прекарала с Марк. Сега го бе загубила отново, този път завинаги, а дори не можеше да му отдаде последна почит.

Чу се някакво пращене и Хилер намери станция. Долетя ясният, висок глас на говорителя:

— … свидетелка е избягала пеша от болница „Мърси“ малко преди изчезването на детектива от отдел „Убийства“ Джей Ди Гембъл. По време на пресконференцията началникът на отдела капитан Джордж Пелерин заяви, че свидетелката Изабел Мари Душейн не е била открита и вече е главна заподозряна. Източник от полицейския отдел на Ню Орлиънс съобщи, че е издадена заповед за издирване и властите в околните райони са уведомени за бягството й. Щатската и местната полиция претърсваха околността на „Мърси“ с хеликоптер в продължение на пет часа, след което прекратиха поради падналия мрак. Говорителят даде кратко описание на Сейбъл, после добави: „Ако видите тази жена, не се опитвайте да я доближавате, а незабавно се свържете с местното полицейско управление. В следващите емисии новини…“

Хилер изключи радиото. Беше пребледняла и трепереше.

— Mon Dieu, Изабел, това ли съобщават за теб? Че вече си заподозряна?

Сейбъл не можеше да мисли.

— Издали са заповед за задържане! — Внезапно тя неистово се разсмя. — За моето задържане.

— В полицията не се шегуват с тези работи. — Хилер затвори шкафа. — Звучи сякаш са вдигнали на крак всяко ченге в Луизиана да те издирва.

Сейбъл седна на дивана и зарови лице в шепи.

— Не мога да повярвам — мислят, че съм направила нещо на Джей Ди?

— Колко му е да те обвинят. — Братовчедка й седна до нея и я прегърна. — Както едно време, когато те обвиниха, че си започнала тази битка с кал в Тюлейн — и виж какво се получи. Отнеха ти всичко, което бе спечелила, и те изритаха от онова училище.

— Не съм направила нищо лошо — тихо каза тя. — Това трябва да означава нещо.

— Последният път не означаваше нищо, chere.

— Джийн-Дел…

Хилер сложи пръст на устните на Сейбъл.

— Сега ме чуй, защото положението е лошо. Когато те намерят, а това ще стане, ще го принудят да избира.

Сейбъл се сви.

— Не. Няма.

— Ще го направят, chere. Винаги е така. Колкото и да не му харесва на Джей Ди, това е животът. Той е креолец, а ти — кейджун. Онези хора в града са част от семейството му, от работата му — все такива, които познава и обича. Ти си просто едно старо гадже, скъпа.

Тя кипна глава настрани.

— Те не са по-различни от нас. И ние бихме постъпили така за своите.

— Той ще ме защити — настоя Сейбъл. — Няма да им позволи да ме арестуват.

— Засега. Но когато дойде време да избира, кого мислиш, че ще избере? — Братовчедка й я изгледа тъжно. — Помисли, Сейбъл. Не става въпрос за любовта ти. Нито за стипендията ти. А за живота ти.