В огъня

Първа глава

Днес

Уха!, помисли си с възхита.

Изабел Душейн затвори вратата след себе си, влезе навътре в празния склад и огледа размерите на долното помещение и прозорците от двете страни на сградата. След година и половина неуспешни опити да намери офис за своя общински център според джоба си, сега не можеше да повярва на късмета си.

Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Сейбъл, бе казал Марк Леклер, след като предложи да дари свободния склад, който притежаваше, за нейния проект. Помисли само колко точки ще набера за изборите.

Бе отвърнала на заразителната му усмивка. Освен ако не си го вземеш обратно, като те изберат за губернатор.

Марк бе споменал, че няколко години го е ползвал някакъв мебелист. Това обясняваше лекото ухание на бор, което още се долавяше във въздуха. Трябваше да се справи с паяжините, изсъхналия талаш и празните метални рафтове, но голямото, открито пространство беше наистина идеално.

Повече от идеално — направо съвършено. И беше нейно. Сейбъл не можеше да сдържи щастливата си усмивка, докато се въртеше и оглеждаше всичко наоколо. Вече се бе примирила, че ще натъпче всичко в някое малко местенце, което можеше да си позволи, но сега разполагаше с достатъчно площ за рецепция и приемна, офиси за нея и доброволците, които възнамеряваше да наеме и дори за женска консултация за бременните и педиатрия за малките деца.

— Е, със сигурност имаш един глас от мен, Марк — измърмори тя на себе си, докато обикаляше из помещението. На второ ниво бяха изградени допълнителни складови площи, които също можеха да се използват. — Прекалено добре е, за да е истина.

Също като Марк.

Споменът за смущението, което изпита, когато се бяха срещнали последния път, я накара да смръщи чело. Как се бе чудила какво да каже и как да реагира, въпреки че не съжаляваше за всички тези нови чувства. Дори не беше сигурна дали искаше тези отношения.

Марк, от своя страна, изглеждаше толкова щастлив, че изглежда единственото, което имаше значение за него, бе да са заедно. Слушаше я и я наблюдаваше внимателно, сякаш тя бе най-ценното нещо на света. Въпреки че беше толкова ангажиран с важни и неотложни дела, бе й признал, че сега тя е на първо място в живота му.

Дано не го разочаровам.

Огледа костюма си — силно втален, графитеносив. Обличай се точно като онези адвокати от филма „Али Макбийл“, посъветва я братовчедка й Хилер, и по нищо няма да се отличаваш от тази пасмина. Никога не бе се чувствала комфортно сред богати, влиятелни хора, но Марк щеше да й помогне — беше я уверил в това.

Те са като всички други хора, Изабел. Освен това, сега ще са наясно, че си с мен.

Напоследък бе толкова трудно да се добереш до търговска площ в град Ню Орлиънс, че единственият начин да се сдобиеш с такова бе да събориш нещо друго или да строиш върху старото. И понеже програмата на Сейбъл се финансираше единствено чрез благотворителния фонд и други частни дарения, тя не можеше да си позволи нито едно от двете.

Нямаш работа с онези — градските, бе казала леля й, когато Сейбъл сподели с нея за предложението на Марк. Кейн е прав — пет пари не дават какво се случва с нас.

Усмивката й угасна, когато се сети за всичко, което Кейн Гантри правеше, за да саботира проекта й. Той, както и повечето кейджуни от Ачафалая, бе дошъл заедно с всичките си екипажи на първото събрание, което тя организира в църквата „Сейнт Мери“. Рибарите бяха слушали смълчани в дъното на храма, но нито веднъж не взеха участие в обсъждането на проекта.

Когато Сейбъл каза, каквото си бе наумила, Кейн пръв мина напред, но не обърна внимание на подписката, която му подаде. Извиси се над нея, много спокойно взе изложението й и го скъса.

Нямаме нужда нито от твоята благотворителност, нито от градските ти приятелчета, да се мотаят тук и да душат наоколо.

Но защо, Кейн? Тя го изгледа, а после и екипажа му. Знаеше, че имат проблеми с чиновниците от ловно-рибарския отдел за новите лицензи и изисквания за оборудването, а повечето от тях бяха нарушители и бог знае, още какви. Имате нещо да криете ли?

Той се надвеси през бюрото й заплашително. Върни се в Шревърпорт, Изабел. Вече не си една от нас тук.

Противопоставянето на старите й връзки с кейджуните и новите й отношения с Марк Леклер можеше да я съсипе. Бъдещият губернатор на Луизиана явно беше готов на всичко заради нея, но Кейн Гантри вече бе показал, че няма да се даде току-така. Проблеми щеше да има и от страна на пресата, щом откриеха връзката й с Марк. Щяха да погнат и двамата.

Колко пъти трябва да се опариш, за да се научиш, дете?, бе попитала леля й. Мястото ти не е в града.

Вярно беше, че от години не бе се връщала в Ню Орлиънс, още откакто се бе преместила от Тюлейн в щата Луизиана. Не и от нощта на танците „Летни магнолии“, известна още като най-ужасната нощ в живота й.

Ей, чернилка, къде ти е гаджето?

Страх те е, че ще те зареже заради някоя с обувки?

Да не си забравиш корсажа!

Някакъв шум над главата й я събуди от спомените й. Някой ходеше горе.

— Кой е? — Гласът й отекна в празната сграда. Тя се стресна и леко го снижи. — Марк, ти ли си горе?

Последва леко покашляне, а после:

—Да.

— Идвам. — Сейбъл грабна куфарчето си и тръгна нагоре по стълбата. Кованото желязо заскърца под тежестта й и я накара да стисне парапета. — Уха. Страхотна сграда, но май ни трябва нова стълба. — Горе се виждаха само силуети и сенки. — Марк? Би ли светнал лампите?

Нещо се раздвижи със страховит шум, но никакви лампи не светнаха.

— Бушонът ли гръмна? — Слаба, неприятна мирцзма я накара да сбръчка нос. — Знаеш ли къде е таблото? — Когато очите й привикнаха към тъмнината, тя остави куфарчето си на пода и внимателно тръгна по посока на шума. Миризмата на петрол и… риба стана още по-силна.

— Марк? Добре ли си?

Удари крака си в нещо неподвижно и се строполи. Инстинктивно пусна ръце и се приземи на четири крака в локва лепкава течност, непосредствено до нещо голямо и тежко. От тежката, ужасна смрад стомахът й се обърна.

Светлините отгоре премигнаха.

Тя бе коленичила в локва тъмна кръв. Точно до нечие тяло.

Мъжът лежеше по очи и облещения й поглед се фокусира върху късата сребристосива коса. Широка, дълбоко дупка зееше на тила му, а косата около нея бе почерняла от засъхнала кръв.

— О, боже! — Тя го сграбчи, обърна го с треперещи, окървавени ръце, клатейки глава. — Не, не и ти. Не… — Тя замръзна.

Лицето на Марк Леклер бе отпуснато, очите му бяха безизразно приковани към тавана.

Сейбъл избърса окървавената ръка в блузата си и притисна пръсти отстрани на врата му. Кожата му беше лепкава и хладна, не се долавяше никакъв пулс.

Беше мъртъв!

— Моля те, боже, не. — Успя някак си да се изправи, но краката й така трепереха, че почти се строполи пак. За малко да повърне, но преглътна и диво се заоглежда.

Паднал ли е? Какво му се е случило? Кой… Тя погледна нагоре към лампите и бавно тръгна заднешком към стълбата. Миризмата на петрол и риба се засили.

Който го е направил, е изключил лампите. Той ме повика горе.

В тъмнината нещо полетя към нея, стовари се по главата й и отново я повали на пода. Опита се да се изправи. Вонята на бензин, риба и смърт я задушаваше.

— Спри… недей…

Втори удар я запрати някъде в тъмното.

Всичко бе отишло по дяволите за секунди.

Били Тибидо пусна ръка и се почеса по чатала. Имаше чувството, че топките му замръзнаха. Никога досега не бе удрял жена и неприятното усещане се сви на топка в гърдите му.

Няма да посягаш на жена, колкото и да си ядосан, Били — все му повтаряше Кейн. Ти си мъж. Силен си. Те са слаби.

— Трябваше да го направя. — Били Тибидо обиколи около припадналата жена и мъртвия мъж. — Каква й беше работата да идва да души наоколо.

Проклети жени — те са Божие наказание за мъжете, обичаше да повтаря баща му. В детството му баща му се изпотрепваше от работа, за да имат покрив над главата си и храна на масата, но да не би майка му някога да оцени това? Да не би да му даде миг спокойствие? Как не! Започваше да го яде още от прага, все му пилеше на главата за пиенето, за пари, за Били, докато баща му не я зашлевеше с опакото на ръката си, за да й затвори устата.

Уилям Тибидо старши казваше, че жените само за това стават — да ги налагаш или да ги чукаш — и трябваше да им осигуряваш и двете, за да ги държиш във форма. Кейн може и да не ги шамаросваше, но доста ги чукаше.

Тежестта в гърдите на Били го накара да срита жената, но после клекна, за да я огледа и тогава за пръв път видя лицето й.

— По дяволите.

Беше Изабел, момичето на Реми Душейн, която разбуни цялото селище с нейните щуротии. Малко я е шамаросвал Реми, трябвало е още преди години да й налее акъл в главата, но старецът никога не е могъл да контролира жените си.

Няма да удряш жени, гласът на Кейн отекваше в главата на Били.

Дали бе видяла лицето му? Дали го бе познала?

Били захвърли дървото, с което я цапардоса и отиде до прозореца да огледа зад сградата. Изглеждаше пусто, но трябваше да действа бързо, ако искаше да си довърши работата. Не че беше длъжен — можеше да си измие ръцете и да се откаже. Но нямаше да си получи останалата част от парите.

Беше си ги спечелил и не бяха малко.

Половинката Джак3, която държеше в задния си джоб, бе полупразна. Допи я и избърса уста в ръкава си. Опита се да удави гузната си съвест. На път за вкъщи първо щеше да се отбие в магазина за още две. Жена му нямаше да се зарадва, но за разлика от майка му, Сесилия се беше научила да си затваря устата, когато го види в лошо настроение.

Не му мисли. Драсни клечката, Били, и точка. Той грабна кашона с бутилки, които бе донесъл и го замъкна до стълбите. Точка, друг път.

Телата променяха картината — трябваше да изгорят заедно със сградата. Нямаше да се остави да го обвинят в убийство, само защото момичето на Реми нямаше мозък в главата си да не си пъха носа в работата на хората. Грабна запалката и подпали парцалите, натъпка ги в гърлата на трите бутилки, после ги запрати в ъглите на горния етаж. Парцалите възпламениха петрола в шишетата веднага щом се пръснаха на пода.

Трябва да побързам. Той извлече кутията долу и се измъкна навън, после метна и останалите бутилки през прозорците, преди да погледне към пламъците на втория етаж.

Забеляза, че в една пролука между дъските над прозореца се подават окървавени пръсти. Те се вкопчиха в дървото и го задърпаха.

Беше жива. Опитваше се да се измъкне.

— Ще ми се прави на умряла лисица, малка подла кучка. — Били заобиколи сградата на бегом, надникна иззад ъгъла, огледа се, преди да се втурне пред склада. Тя нямаше да успее да се измъкне през прозорците, нито да слезе долу…

Изабел познаваше Кейн. Щеше да каже всичко на Кейн.

Ръцете му трепереха, докато обезумял ровеше по джобовете си за ключа, който му беше даден. Пъхна го в ключалката и го завъртя, но се престара и ключа се счупи. По дяволите. Опита да извади парчето от ключалката, но то остана заклещено.

Тъпите пожарникари нямаше да го забележат, реши Били. От прозорците на първия етаж излизаха пламъци и дим, след няколко минути всичко щеше да лумне. Важното бе, че Изабел нямаше да се измъкне жива оттам. Нямаше да го издаде на Кейн.

Почти усети как баща му го потупва по рамото с голямата си ръка. Една писклива кучка по-малко на тоя свят — браво на теб, сине.

Огънят пред очите му и представата за горящата вътре жена стопиха и последните му неприятни чувства. Незнайно защо усети силна възбуда. Няма лошо, ще закове Сесилия още от вратата. Далечния вой на сирена го накара да се метне зад сградата и да се заклати към мястото, където беше оставил камиона си.

Били седна зад волана и включи мотора. Потърка длан по чатала си. Пенисът му така се беше втвърдил, че можеше и да не дочака да се прибере вкъщи. Просто трябваше малко да се отдалечи, да спре и да наблюдава огъня.

За по-сигурно.

— Би ли ми казал защо ние поемаме сигналите на десет — двайсет и шест?

Джей Ди Гембъл стрелна поглед към партньора си Тереза Винсент.

— Складът принадлежи на Марк Леклер.

— А! — Тери наблюдаваше една майка, която буташе количка с близнаци по пешеходната пътека пред тях. — Корт пак ли е зает?

Джей Ди кимна.

— Конференция по пожарна безопасност в Билокси.

— Той ли се обади?

Светна зелено и колата им премина през кръстовището.

— Да.

— Значи Корт ни праща да му вършим работата — малка услуга за съученика на баща ти. — Тя поклати глава. — Страшна логика. Ами да вземем да се отбием през пожарната на връщане, та да му напишем и доклада!

— Корт пише по-добре от теб.

— Маймуните пишат по-добре от мен. — Партньорката на Джей Ди разглеждаше внимателно болезнено късите си нокти. Нарочно ги поддържаше в този вид, за да не ги гризе. — Джей Ди, скоро споменавала ли съм ти, че брат ти е задник?

Той се усмихна многозначително:

— Няколко пъти.

Макар че беше едва осем сутринта и повечето магазини още бяха затворени, няколко нетърпеливи, ранобудни момичета вече кръстосваха улиците. Като зави към улица Биенвил, Джей Ди забеляза една двойка с маски, покрити с пера, които пиеха кафе и надничаха през орнаментите на решетка от ковано желязо пред витрината на някакъв антикварен магазин. Дори да не беше по времето на най-голямото тържество на планетата, никой нямаше да се впечатли от маскираните туристи. Тук Марди Гра4 беше начин на живот през цялата година.

Тери извади цигара и отвори прозореца до половина, преди да я запали. От едно магазинче за сувенири вече долитаха игривите ритми на зайдеко и отекваха в почти празната улица.

— Вашите май са спретнали обичайната сбирка за следващия уикенд?

Ежегодната гала вечер „Ноар е блан“5, която родителите му организираха през уикенда след Марди Гра в имението си в Гардън Дистрикт, беше прочута колкото и ресторантът на баща му. Макар че туристите ежедневно пълнеха „Крю“ на Луис, за да поръчват от френското меню, на семейното тържество канеха само около петстотин души, все от елита на Ню Орлиънс. Облеклото беше задължително сведено до два цвята — черно и бяло — и много от приятелките на майка му отлитаха до Париж всяка година, за да си купят нещо шикозно, с което да смаят светските репортери.

— Да. Айван и съпругата му пристигат със самолет от Монтана в петък. — Той погледна партньорката си. — Майка ми ти изпрати покана, надявам се?

— О, не. Мили боже! — Тери притисна ръка до бузата си. — Сигурно пощата се е загубила.

Той добре знаеше как би реагирала Елизабет, ако я попиташе — щеше да запърха с ръце и да обвини някоя от слугините.

— Аз те каня. Ела, ще те запозная със съпругата на Айван — Уенди. Ще ти хареса.

— Не, благодаря — тя прокара ръка през късата си кестенява коса, после пооправи тъмносивото си яке. — Просто гардеробът ми не е на нивото на тържествата на майка ти.

— Няма значение.

— Au contraire6, приятелю. Когато си единствената жена, облечена в конфекция, в пълна зала с дизайнерски копринени рокли, има огромно значение.

Колата се изпълни с миризма на горящо дърво и Тери присви очи през стъклото към черния пушек, който все още се издигаше на плътна колона в небето.

— Ето го.

След като внимателно се провря през полицейските барикади, Джей Ди паркира на една пресечка зад пожарната кола, така че да не пречи. Червени, сини и бели отблясъци осветяваха замъгления въздух като цветомузика в дискотека. Вълни горещ въздух бълваха през прозорците и принуждаваха любопитните да отстъпят назад. Пожарникарите обливаха с маркучите си димящата сграда от всички страни, но се виждаше, че вътре всичко е изпепелено. Миризмата на мокро овъглено дърво и химичната пяна, с която бяха гасили изгорялата кола, паркирана на пътеката до сградата, сгъстяваха и без това тежкия въздух.

Тери излезе от колата след Джей Ди и затръшна вратата, като същевременно хвърли бърз поглед на мястото.

— Надявам се собственикът да си е направил прилична застраховка. — Тя кимна към колата, преди да започне огледа на околните сгради. — Не е най-подходящото място за огън на открито — можеше да лумне цялото каре.

Джей Ди доближи патрула, който попълваше данни за доклада си. Униформеният го позна и прекъсна работата си:

— Лейтенант?

Джей Ди огледа насъбралата се тълпа. Повечето бяха туристи, някои от тях снимаха.

— Докъде стигнаха момчетата?

— Почти потушиха пожара, лейтенант, но от сградата нищо не става. — Офицерът се ухили. — Обаче имаме оцелял.

— Късметлия е кучият му син. — Тери свали сакото си и го преметна през ръка, после хвана с два пръста блузата си и започна да си прави вятър. — Всичко е тук.

— Стара сграда, много дърво — обясни й полицаят. — Малко бензин, кибрит, парче плат и барбекюто е готово.

— Комисар. Лейтенант. — Един от пожарникарите ги доближи. Струйки вода се стичаха по почернелите му от сажди дрехи. — Охранител от тази улица твърди, че сградата е била празна, но ние измъкнахме човек отвътре. Ще огледаме пак. Може да има още някой.

Джей Ди кимна:

— Къде е оцелелият?

— Все още е в линейката на кислород. — Пожарникарят посочи с ръка.

Джей Ди забеляза линейката, паркирана малко по-надолу. Двама мъже в униформи на парамедици стояха от двете страни на по-дребна фигура, седнала вътре, точно до отворените врати. Мерна тъмночервена коса и присви очи:

— Жена ли е?

— Да. И то каква. — Униформеният се покашля притеснено, когато Тери го изгледа накриво. — Ъ-ъ, не е тукашна, поне според свидетелите. Няма лични документи и не казва много. Има няколко леки наранявания по главата.

— Хубаво, че сте забелязали — процеди Тери. — Че си я бива и въобще всичко.

Джей Ди не се разсмя. Обърна се към Тери:

— Заеми се с хората наоколо. Аз ще говоря с момичето.

Тя изсумтя с ирония и презрение:

— Винаги поемаш момичетата.

Джей Ди не отклони вниманието си от жената. Кислородната лиска покриваше носа и устата й. Косата й бе червена. Необикновено червена — плътен, благороден цвят като на стари гранати. Познаваше само една жена с такава коса.

Не може да е тя.

Прескочи двойния пожарникарски маркуч и тръгна към линейката. Докато се приближаваше, забеляза и други детайли, които го притесниха — малката, крехка фигура, бледата кожа, елегантните ръце с дълги пръсти. Раздраните чорапи по краката й не омаловажаваха факта, че са стройни и добре оформени. Дори пет-шест сантиметровата рана на десния, не можеше да наруши красивата гледка.

Споменът се стовари върху му като яростно кроше.

Добре ли си? Видя пребледнялото й лице, кръвта по крака й. Беше паднала в барчето точно до неговата маса. Помогна й да стане. Кървиш…

Един от парамедиците го забеляза:

— Нуждаете ли се от помощ, лейтенант?

— Не. — Джей Ди видя кръвта по дрехите й и дръпна маската от лицето на жената. И макар да беше подготвен за това, като погледна лицето й, едва не се строполи на колене: — Сейбъл.

Огромните, тъмни очи го гледаха смаяни. Тя не каза нито дума.

Той метна маската настрани, все още несигурен, че е истинска. Посегна към нея, но тя извърна глава съвсем леко, колкото да избегне докосването му, а изненадата в очите й се замени с гняв и отвращение.

У него също се надигна гняв, изпепеляващ и толкова необуздан, че му се прииска да я сграбчи в прегръдката си. Овладя се, разгледа я, но не можа да разбере откъде е кръвта.

— Какво е станало с нея? Къде е ранена?

Парамедикът отново й подаде маската.

— Добре е. Просто е вдишала малко дим и има няколко травми по главата. Може би се е подхлъзнала, паднала е и се е опитвала да се изправи.

Искаше му се да я разсъблече и лично да я прегледа.

— А кръвта?

— Раните по главата не са разкъсни. Мисля, че не е от нея.

Джей Ди забеляза как по лицето й премина сянка на страх.

— Приключихте ли тук с нея?

Парамедикът я преслуша и кимна.

— Да, но състоянието й трябва да се следи. Може да има сътресение на мозъка.

— Аз ще се заема. — Хвана я за ръцете и усети потръпването й, почувства напрягането на мускулите под нежната й кожа. Дори да беше останало малко кръв по лицето й, след първия допир с него, рязко изчезна, както някога в барчето. Тъмните й очи не се откъсваха от лицето му.

Страхува се. Но защо? Сякаш никога преди не я бе докосвал. Докосвал я бе много пъти. Цялата. Всеки сантиметър от нея.

Преди да успее да я вдигне на крака, патрулът изникна до него.

— Лейтенант, добре ще е да видите нещо.

Той я пусна.

— Какво?

— Намериха тяло в сградата. — Патрулът му подаде обгорен, разтворен портфейл в плик за улики. — В личните документи пише Маркъс Орелиъс Леклер.

Като всеки мъж Били предпочиташе чукането пред самозадоволяването, но този път изпитваше странна наслада да седи в камиона си и да се докосва, докато гледа как изгаря сградата. Никой не му обърна внимание. Дори двамата любопитни старци, които спряха огромния си „Линкълн“, зад камиона и стояха облещени срещу огъня. Бяха само на метър от прозореца му, но сякаш беше невидим.

Все пак на него дължаха това шоу. На него, невзрачния Били Либидо.

Колко странно. Били обичаше да се занимава с малките си дивотии. При това беше достатъчно хитър и винаги да се измъква. Само че този път вътре бе залостена Изабел и се печеше жива. Това беше лично негово дело и той се чувстваше специален. Могъщ.

Усещането му хареса.

— Браво, момиче — изфъфли той, докато трескаво движеше ръката си. — Този път те пипнах, а?

Обаче удоволствието му не трая дълго. Видя как един пожарникар извлича Изабел Душейн от горящата сграда — кашляща, покрита със сажди.

По дяволите. Ерекцията внезапно клюмна в ръката му. Защо, мамка му, не е изгоряла?

Старата дама, която стоеше на пътеката, се обърна и го изгледа, сякаш го бе чула.

Той й отвърна с презрителен поглед, докато напъхваше мекия си пенис обратно в джинсите и вдигна ципа.

Тя отвори уста да каже нещо, но отмести поглед към другата страна на камиона. Сграбчи съпруга си за ръка и го повлече към колата им.

Били се изхили презрително:

— Само така, я вземи се…

Някаква сила блъсна главата му в кормилото, после го извлече по двойната седалка през пасажерското място.

Едрият мургав мъж го блъсна към кабината:

— Твоя ли беше тази идея?

Били погледна право в черните очи на Кейн Гантри. Шефът бе единственият човек, когото Били уважаваше, от когото, се страхуваше повече отколкото от баща си.

— Ей, Кейн. — Той погледна притеснен към огъня. — Аз… аз само…

Кейт извърна глава и остана загледан в бушуващите пламъци. Когато отново погледна Били, погледът му бе смразяващ.

— Тъпо копеле такова.

Тогава Били осъзна, че е загазил и направи единственото разумно нещо: заби коляно в слабините на шефа си.

Само че Кейн се отдръпна секунда по-рано и коляното на Били пресрещна бедрото му — все едно ритна стена.

Шефът му се усмихна и отстъпи.

— Благодаря.

Кейн беше известен с това, че никога не посяга пръв, нито удря повече от веднъж.

— Не е каквото си мислиш — взе да заеква Били, докато панически се опитваше да увеличи разстоянието помежду им. — Нищо лошо не съм направил. Върша си работата, Кейн, честно.

Едрият мъж пристъпваше към него.

— Да не би да ти плащам да седиш да си лъскаш бастуна пред стари дами?

Обзет от срам и гняв, Били отново налетя на Кейн, този път се прицели в корема и ребрата. Мъжът само го отблъсна и го цапардоса в лицето.

Главата на Били сякаш избухна, а пред очите му се завъртяха големи черни петна.

Само след миг Кейн отново го приклещи до камиона. Приведе се към него и го подуши, после пъхна ръка в задния джоб на Били и извади оттам празното шишенце уиски.

Погледна го в очите:

— Нали те предупредих какво ще направя, ако пак те пипна да къркаш?

Плувнал в пот, целият треперещ, Били преглътна и кимна:

— Няма да се повтори. Изпуснах се, Кейн. Само малко.

Бутилката излетя и се разби на пътя.

— Недей така. — Очите на Били се наляха със сълзи. — Не можеш да ми причиниш това. Нали сме приятели. Имам жена — работата ми трябва.

Кейн бръкна в джоба на ризата си и извади банкноти, които натъпка в кървящата уста на Били.

— От мен толкоз. — После го пусна и отстъпи назад. — Приключих с теб. Изчезвай.

Това не се случва.

Сейбъл седеше на задната седалка на немаркираната полицейска кола и се опитваше да анализира случилото се. Марк беше мъртъв, а тя самата едва не загина. Някой я удари по главата и после подпали склада.

За да заличи следите.

Защо му беше на някого да убива Марк? Дали бе заради кампанията му? Нещо като политическо покушение ли беше? Беше проучила информацията за него, преди да се срещнат, и знаеше колко е популярен. Знаеше се, че го очаква лесна победа и дори пресата го харесваше.

Пресата.

Скоро щяха да се появят журналистите. Щяха да искат да знаят какво се е случило, а тя бе единственият свидетел. Никой не знаеше коя е. За света тя бе нищо и никаква благотворителна деятелка от Шревърпорт, която работеше по проект, от който никой не се интересуваше.

Не можеше да им каже за онова, което я свързваше с Марк. Не и лично. Никой нямаше да й повярва.

— Какво сладурче — възкликна единият от полицаите, застанал до колата на колегата си, докато я наблюдаваха. — Прекалено млада е за съпруга, гадже може би?

Тя спря да ги слуша и се концентрира върху случилото се. Спомни си, че се качи по стълбите, надуши някаква неприятна миризма и откри Марк мъртъв. Някой я удари, после — болка, сгромолясвате, тъмнина. Съвзе се до тялото на Марк, а наоколо гореше. Първо се опита да го извлече, но се оказа прекалено тежък, а огънят поглъщаше всичко наоколо. Успя да се добере до един прозорец, но не можа да отпори дъската над него, затова се дотътри на долния етаж. Гъстият, мазен пушек и топлината й пречеха да намери изхода. Отново изгуби съзнание.

Можех там да си умра. До Марк.

Останалото й се губеше — така бе уплашена. Последно бе усетила ужасяващия шум от падащия таван и здравите ръце на огнебореца, който я издърпа оттам.

О, благодаря ти Господи, помогни ми…

Сейбъл се огледа. Кръвта на Марк бе попила по блузата и сакото й. Стоеше засъхнала, на люспи, беше под ноктите й. За миг й се зави свят и тя си помисли, че ще повърне.

— Госпожо? — Единият от патрулите се вгледа в нея притеснен. — Искате ли да повикам лейтенант Гембъл?

— Не, благодаря. — Пое си дълбоко въздух и си наложи гласът й да звучи уверено: — Добре съм.

Не беше добре. Неочакваната среща с Джийн-Делано я шокира точно толкова, колкото и смъртта на Марк. Само че той вече не беше нейният Джийн-Делано, а просто лейтенант Джей Ди Гембъл, комисар в отдел „Убийства“. Един полицай й каза, че Джийн-Дел е отишъл да види трупа на Марк. Не че имаше значение. И кмет на Ню Орлиънс да беше, вече беше все едно. Той бе част от миналото, реликва, човек, когото бе загърбила и забравила.

Въпреки това все още усещаше шока от срещата им — разтърсващ, силен и безмилостен като удара, който я запрати на пода в безсъзнание.

Джийн-Дел тук, Джийн-Дел ченге. На никого не бе казвала името си. Как е разбрал, че съм тук?

Високата брюнетка, която разговаряше с Джей Ди на няколко метра от колата, се качи отпред и се обърна, за да я погледне през облегалката. Имаше интелигентно, овално лице, проницателни сиво-зелени очи и невероятно красиви ръце като на художничка.

— Аз съм сержант Винсент. Как се чувствате?

Хладният й глас извади Сейбъл от мислите й, но тя не мигна, не реагира. Бе посветила години на умението да се крие зад собственото си лице и сега бе моментът да го използва.

— Добре съм.

— Хубаво. Бих искала да ви задам няколко въпроса, ако сте в състояние да отговаряте? — Тя кимна и сержант Винсент извади тефтера си. — Кажете ми пълното си име.

— Изабел Мари Душейн.

Записа го на листа.

— Изабел, какъв е домашният ви адрес?

Сейбъл помисли за баща си и колко би се разтревожил от новината, че е била на косъм от смъртта. Не можеше да им позволи да се свържат с Реми.

— Нямам такъв.

Брюнетката повдигна тъмните си вежди.

— Бездомна ли сте?

Какво разумно извинение да измисли? Спомни си за вестника, който бе оставила на предната седалка на колата й, сгънат на обявите.

— В момента си търся жилище. — Това бе част от истината. Никога не е била убедителна в лъжите, дори при далеч по-приятни обстоятелства.

— Едва ли сте търсили апартамент в тази част на града. Защо дойдохте тук тази сутрин, госпожо Душейн?

— Търся си и място за офис.

Брюнетката потропа с химикалката по бележника си.

— Защо не ми разкажете какво се случи, като започнете от момента на пристигането ви?

Сейбъл впи пръсти в облегалката. Никой не знае за нас. Внимателно отпусна ръцете си в скута. Трябваше да запази спокойствие, да стои с вдигната глава. Не трябваше да говори за Марк. Просто трябваше да даде показания пред полицията.

Но нали Джей Ди е полицията, едно хапливо гласче се обади в главата й. А досието, с което той разполага, няма много да ти помогне.

Жената я чакаше да каже нещо.

— Не си спомням много.

Сержант Винсент я изгледа продължително.

— Имате амнезия?

Сейбъл я изгледа на свой ред, докато се чудеше дали се шегува, или говори сериозно.

— Просто… нещата изглеждат малко мътни.

— Така ли? — Сержант Винсънт сведе поглед и смръщи вежди. — Какво е станало с ръцете ви?

Сейбъл огледа дланите и китките си, по които се виждаха тъмни, дълги тресчици. За нищо на света не можеше да се сети как са се озовали там.

— Не знам.

Без никакво предупреждение Джийн-Делано се пъхна зад волана и хлопна вратата, което накара Сейбъл да подскочи.

Не Джийн-Делано. Лейтенант Гембъл. Трябваше да го запомни.

Беше се променил през годините. Косата му беше по-къса, високо подстригана на слепоочията, вероятно, за да не се къдри. Виждаха се няколко сребристи кичура. Не беше слаб, колкото в колежа. Рамената му изглеждаха по-широки, гръдният кош — подчертан. Тънък белег се спускаше по една от скулите му и заедно с отсечените бакенбарди му придаваха по-суров вид.

— Ще продължим в управлението. — Джей Ди включи мотора и погледна брюнетката. — Готова ли си?

Гласът му накара сърцето на Сейбъл да ускори пулса си и това я подразни. Забрави гласа му, лицето му. Той е просто ченге.

— Да. — Тери затвори тефтера си, докато Джей Ди превключи на скорост и се отдалечи. — Нещо много бързаме? — Той не й отговори и тя закопча колана си. — Дообрее.

Сейбъл откъсна мислите си от Джей Ди и се концентрира върху най-важното в момента — Реми. Новините за случващото се щяха да бъдат прекалено голям шок за него. Баща й беше на хапчета за сърце и докторът я беше предупредил за риска от всеки допълнителен стрес. Това означаваше да го държи далеч от града и от всичко това.

— Трябва ми телефон възможно най-бързо.

— Няма проблем, госпожо Душейн. — Партньорката на Джей Ди запали цигара. — Може да се обадите от управлението.

Погледът на Джей Ди срещна нейния в огледалото. Това бе нещо, което никак не се бе променило — невероятно сините му очи. Потъмняваха, когато се ядосаше, а сега изглеждаха черни като бездната на ада.

Този път няма да му позволя да ме въвлече там.

Тери Винсент обичаше работата си на полицай, с изключение на бумащината.

Когато Джей Ди ги докара до управлението, тя нахвърля в ума си списък с докладите и формулярите, които трябваше да попълни. Бяха много. Един труп на умишлено подпалено място отваряше много работа.

Полицейското управление на Ню Орлиънс бе преместено преди година в нова сграда — произведение на изкуството, изградена от управата на града като част от кампанията за подобряване условията на работа на силите на реда. Новата главна квартира притежаваше всичко необходимо за ежедневния контрол на осемте полицейски участъка под командването на управлението на Ню Орлиънс, както и електронната инфраструктура, благодарение на която всичко се извършваше автоматизирано — от балистична експертиза до проследяване на уликите. Охраната на обществения ред и разследващите екипи бяха интегрирани със специализирани екипи, за да координират местните, държавните и федералните разследвания, както и да контролират такива големи ежегодни събития като Марди Гра и Шугър Боул7.

Въпреки това, сякаш работеха в сградата от години. На всеки етаж претъпкани помещения, редици разнебитени шкафове с папки и безкрайни камари от документи оформяха лабиринти. Новите компютърни системи завземаха ценно пространство и бълваха купища анализи, които увеличаваха безпорядъка.

Тери забеляза група колежани, насядали смълчани на твърдите дървени пейки пред голямото бюро в приемната — първата спирка от обиколката на управлението. Явно нечий купон по случай Марди Гра бе излязъл извън контрол, съдейки по насинените, подпухнали лица и найлоновите пликове за повръщане, които сержантът бе раздал.

Джей Ди преведе свидетеля им направо към асансьора. Тери остана, за да изпрати няколко полицаи до дома на Марк Леклер, които трябваше да доведат вдовицата му за разпознаване на трупа.

— Ще се обадиш ли на баща си? — попита Тери, след като ги догони и задържа вратата на асансьора.

— По-късно. — Той натисна бутона за втория етаж.

Не й хареса изражението на партньора й. Изглежда щеше да си остане такова за постоянно.

— Ще се заемеш ли първо с предварителния доклад? — попита тя с надежда. Джей Ди работеше на компютър много по-добре от нея, а пък и свидетелката им имаше нужда от няколко минути, за да се съвземе.

— Не.

Щом вратата се отвори, Джей Ди поведе Сейбъл към стаите за разпит, офисите и боксовете, които изграждаха отдел „Убийства“.

Явно искаше да се захване направо с разпита. Не беше лоша идея, имайки предвид истерията, която щеше да завладее пресата, щом узнаеха, че Марк Леклер е мъртъв.

— Искаш ли първо да дойде капитанът, в случай че се окаже убийство?

Джей Ди замълча достатъчно дълго, за да покаже на Тери, че има сериозен проблем.

— Не. — И се запъти към първата свободна стая.

Още в квартала бе усетила, че нещо не е наред, но Джей Ди бе прекалено добър професионалист, за да прескочи процедурата. Тя го дръпна за ръката.

— Ей. Защо не помолим Хейзнел и Гарсия да поемат случая? Скоро излизам в отпуска, а те още не са ни се реванширали за стрелбата в бара от миналия месец.

— Не — отвърна той, без да мигне.

Сейбъл наблюдаваше напрегнато словесната им престрелка.

Тери й посочи стаята:

— Влезте и седнете, госпожо Душейн. Ще дойдем след минута. — Щом свидетелката прекрачи прага, тя затвори вратата и застана между нея и партньора си. — Ще ми кажеш ли точно какво става тук?

— Познавам я.

— Виж ти. Дотолкова мога да загрея. Коя е?

— Познавахме се в колежа. — С притъмнял поглед той следеше всяко движение на сянката на Сейбъл през матовото стъкло.

Тери извади цигара, но си спомни за строгата забрана за пушене в сградата и се намръщи.

— Супер. Помисли само — жертвата бе най-добрият приятел на баща ти, а ти си бил съученик с единствената свидетелка. Това си е конфликт на интереси, изписан с огромни букви, дебело подчертани. — Той не подхвана шегата и тя продължи сериозно: — Трябва да го отстъпим на Хейзнел и Гарсия. Остави го на тях.

— Не.

— Тя е млада и красива. Марк Леклер бе стар и богат. Не е нужно да си гений, за да съставиш уравнението. — Слушаш ли ме? — Тя го бодна с пръст в гърдите. — Не можеш да се заиграваш с това момиче, Джей Ди. Капитанът ще изяде топките ти за закуска.

— Не се заигравам… — Един минаващ наблизо комисар ги изгледа с любопитство, затова Джей Ди се наведе към нея и сниши глас:

— Не се заигравам с нея, нито тя се е заигравала с Марк.

— И как точно разбра това? Да не си гадател? — Тери въздъхна. — Боже, от онова, което знаем, като нищо може да е видяла сметката на Леклер и да е подпалила сградата.

— Преди или след като се е фраснала по главата?

Тя сви рамене.

— Може да се е изнервила, докато е търсила място за паркиране. И аз неведнъж съм се изкушавала да си шибна главата в предното стъкло при такива случаи.

Той не се засмя на шегата й, както обикновено.

— Някой се е опитал да я убие, Тер. Няма да я изпусна от поглед. Ясно?

Никога преди не го бе виждала в такова състояние.

— Ясно, разбрах. — Тя отстъпи настрани и му показа вратата. — Но на разпита ще присъствам и аз.

Той прокара пръсти през късата си черна коса:

— Тери…

— Дори не си го и помисляй, Джей Ди. — Ако беше решил да се направи на пълен глупак, тя щеше да му прикрива задника. — Не ми пука колко ви е било готино някога в Тюлейн. Тя е свидетелка на палеж и вероятен убиец на бъдещия ни губернатор. Лицето й ще се появи на първа страница на всеки вестник в щата още сутринта. Ти коя роля предпочиташ — на комисар, разследващ случая, или на зарязаното бивше гадже?

Той сграбчи дръжката и едва не изтръгна вратата от пантите й.

— Аз задавам въпросите.

— Ще имаш да вземаш, друже. — И Тери се шмугна пред него.