В огъня

Трета глава

Тери с нетърпение очакваше импровизираната пресконференция да приключи, за да се качи горе при Джей Ди, преди да е направил нещо непростимо, или още по-лошо — подсъдно. Но капитан Пелерин не беше в настроение и репортерите надушиха кръв. Бе изтекла информация, че кандидатът за губернатор Марк Леклер е намерен обгорен до смърт в собствения си склад, а освен Марди Гра, нямаше друга важна новина.

Тя стоеше до Пелерин, докато правеше изявлението си — делово, без излишни подробности и празни приказки. Отказа да съобщи името на жертвата, докато не бъдат информирани близките, отхвърли няколко въпроса и закри пресконференцията. Репортерите се впиха в нея с надеждата, че ще изкопчат нещо, но Тери не беше вчерашна.

— Двамата с Гембъл в офиса ми — нареди Пелерин, докато се качваха по стълбите. Беше нисък, набит мъж, който в добрите си дни приличаше на разярен булдог. — Веднага щом приключи със свидетелката.

— Да, сър — отвърна тя с безизразно лице, но стомахът й се сви на топка. Пелерин не се палеше без основателна причина и едва ли беше само заради медийните акули. Всичките приятели на Марк Леклер — а те стигаха чак до Белия дом — щяха да звънят и да искат отговори.

А когато научеха за момичето? Щеше да настъпи истински ад.

Тя отиде до бюрото си за задължителните формуляри за Лора Леклер и тогава телефонът звънна.

— Комисар Винсент.

— Аз съм — обади се познат, дълбок глас като на Джей Ди. — Какво става при вас?

Всяко мускулче по тялото й се стегна. Това бе човекът, с който Тери най-малко би искала да разговаря. Гласът принадлежеше на началника на пожарната Кортланд Гембъл — още един, който трябваше да говори лично с партньора й. За разлика от брат си, Корт бе затворен и сериозен, изцяло отдаден на работата си. Всички го уважаваха като най-добрия началник на пожарната в града от години.

Но нито едно от тези му качества не бе причина да хлътне по него в миналото.

Тери все още бе толкова невероятно обсебена от Корт Гембъл, че не се доверяваше на себе си, когато той бе наблизо. Една мила дума от него би разрушила крепостната стена, която бе издигнала около сърцето си, и би я обрекла на страдание, а тя не можеше да допусне това. Не би му позволила да й причини това. Затова го избягваше и се надяваше, че времето ще я излекува.

Досега не се получи, но не й оставаше нищо друго. Подобно на Джей Ди и Корт си падаше по идеално поддържани жени с нисък коефициент на интелигентност — съвършената играчка в ръцете му. Тери Винсент беше пълната им противоположност.

— Палеж, убийство, хаос, обичайното. — Тя успя да докара жизнерадостен тон. Корт мразеше това. — Как е времето в Билокси, шефе? Правиш ли тен?

— Току-що ми се обадиха от отдела — отвърна той, като смени хладния тон с леден. — Кой е убил Марк Леклер?

— Тъкмо това проучваме. — Нямаше да му обяснява, че бившата приятелка на брат му се е забъркала с най-добрия приятел на баща му. Това не беше за по телефон. — Може би трябва да се прибереш. Мисля, че Джей Ди ще има нужда от помощ по този случай. — Макар да не беше сигурна какво точно Корт би могъл да направи за него. Кортланд Гембъл бе педантичен по отношение на закона, като съдия от Върховния съд.

— Ще хвана първия възможен полет. Предай на Джей Ди.

Аз партньор ли съм му или телефонен секретар?

В този момент Тери дочу трясъка от стаята за разпити.

— Трябва да вървя. Ще се видим по-късно.

Тя затръшна слушалката и побягна по коридора. Под прага течеше вода. Дали Джей Ди е ударил автомата за вода? Трябваше да се вслуша във вътрешния си глас и изобщо да не го оставя насаме със Сейбъл Душейн.

Сграбчи дръжката, но врата бе залостена отвътре.

— Джей Ди?

Трясъкът бе толкова силен, че направо разтърси сградата. Двайсетлитровият контейнер, който се бе стоварил, заля целия под на стаята.

Джей Ди не му обърна внимание и сграбчи Сейбъл, която се опита да се втурне към вратата.

— По дяволите, Сейбъл, недей.

Равните подметки на обувките й се подхлъзнаха във водата и тя се вкопчи в сакото му, за да не падне. Така тялото й плътно прилепна към неговото.

— Пусни ме — изсъска тя и се опъна назад.

— За да паднеш на задника си и да се намокриш? Стой мирна. — Той я държеше здраво в обятията си, докато съдържанието на контейнера се изливаше. Усещаше дъха му по лицето си. — Долу са се събрали всички репортери в града. Да не си мислеше, че можеш да си тръгнеш просто така?

— Нямаше да се измъкна. — Тя погледна към пода и внезапно се засрами. — Боже, каква бъркотия.

— Подът и без това имаше нужда от почистване. — Той отмести един мръсен кичур коса от лицето й. — Някой ще оправи тук по-късно.

Богатото креолско момче се държеше точно както някога — винаги знае, че друг ще чисти след него.

— Но не и ти. — Тя се извиваше в ръцете му, но той не я пускаше.

Джей Ди я притисна още по-силно. Тя усети как гърдите й се надигат, когато се притиснаха към неговите, ужасена почувства изгарящия допир на напиращата му ерекция до слабините си. Топла влага се събра между бедрата й, когато тялото й откликна на онова, което съзнанието й отхвърляше.

Мили боже, не. Бях се отървала от това, бях го преодоляла.

— По дяволите — трескаво процеди през зъби той, докато тя се опитваше да увеличи дистанцията помежду им, хълбоците й се отъркаха в него, — спри да правиш това.

Нещо тежко се стовари върху вратата и столът, който я подпираше, се изхлузи изпод дръжката. Тери Винсент връхлетя вътре, за секунди прецени ситуацията и бързо затръшна врата зад себе си.

Погледна от мокрия под към Сейбъл, после към Джей Ди.

— Невероятно. Да си донеса ли помпа?

Джей Ди продължи да държи Сейбъл в прегръдката си.

— Какво искаш? — попита накрая той.

— Освен парцал ли? Нов партньор. Някой с работещ мозък — Преди Джей Ди да успее да отвори уста, Тери го спря с жест: — Не, не, замълчи. Наистина не искам да знам, а и имаме други проблеми, освен това наводнение.

Той бавно пусна Сейбъл, но щом тя се опита да се отдалечи, стисна пръсти около китката й.

— Стой тук! — нареди й той и после погледна Тери. — Какви?

Тя започна да му изброява на пръсти:

— Някой е изпял подробности от местопрестъплението на пресата, така че вече знаят, че жертвата е Марк Леклер. Капитан Пелерин ни иска в офиса си, за да ни нарита задниците. Вдовицата на Леклер ще дойде всеки момент — идва от моргата след идентифицирането — трябва да я разпитаме. А, и брат ти лети от Билокси, за да ти помага по случая. Не е ли забавно?

Той прокара ръка през косата си.

— Това се превръща в истински случай.

— По стълбите вече се вие опашка за пуканки. — Тя кимна към Сейбъл. — Няма време за мили спомени, Джей Ди. Трябва да я изведем оттук, веднага.

Морая Навар дочу тихите, одобрителни подсвирквания на мъжете зад себе си, когато излезе от магазина за дрехи, но не им обърна внимание. Беше прекалено ядосана. Беше прекосила целия град, за да обядва с Джей Ди, а той й сви номер — за пореден път. Не можеше да го накара да ревнува от брат му, защото Корт не беше в града — отново. А партньорката на Джей Ди я би по точки, като я информира и по двата въпроса — отново.

Мразеше Тери Винсент почти колкото и нахалните подсвирквания.

Причината не беше само заради факта, че партньорката на Джей Ди бе умна, забавна и привлекателна, дотолкова, че да й се иска да бъде преместена в друг отдел. Например в Аляска. Колкото и да я човъркаше, че Джей Ди прекарва по цял ден с Тери, а на Морая се сещаше да се обади едва два пъти седмично, й беше ясно, че работата му е на първо място — поне засега.

Не, проблемът беше в начина, по който Тери Винсент се отнасяше към нея. Повечето време тя й демонстрираше единствено презрение, а от време на време прибягваше до напълно неподходящото съжаление. Сякаш Морая Навар от известната в Ню Орлиънс фамилия Навар с парите си, външния си вид и приятелите, които онази полицайка никога нямаше да има, се нуждаеше от съчувствие.

Извади мобилния си и се опита да набере Лора Леклер. Като президент на Историческото общество на Гардън Дистрикт Лора участваше в няколко комитета, в които Морая бе предложила помощта си като организатор. Обади се икономката, която й обясни, че госпожата е отишла в центъра. Морая затвори и смръщи вежди. Бе обещала да се отбие у дома на Леклер след обяда, за да обсъдят кетъринга, но вероятно Лора бе забравила.

— Ей, сладурче, що не си паркираш хубавото задниче по-настрани?

Тя се обърна и видя трима общински работници по поддръжката, които се въртяха около една отворена шахта. Най-едрият — канара от мускули, с остра черна брадичка и бръсната глава — й се хилеше като маймуна на жега.

Някои мъже са истинско доказателство, че Дарвин е бил прав обичаше да казва майка й.

Морая не бе в настроение да се занимава с омаяни примати. Ако беше Тери Винсент, щеше само да извади значката или пушката си и да им затвори устата на секундата. Само че Тери будеше респект, а Морая не успяваше.

Може би бе време за промяна.

— На мен ли говорите?

— Да, сладурано, ела надам. — Той се потупа по едното бедро. — Можеш да седнеш ето тук. Ще ти покажа за какво ще си говорим.

Колегите му избухнаха в смях.

Тя прибра телефона си, обърна се и тръгна към тях. Работниците задюдюкаха, когато тя застана пред огромния грубиян.

— Знаеш ли, че жените никак не обичат някой да се гъбарка с тях — обърна се тя спокойно към него. — Нито да чува подобни думи по свой адрес.

— Готина си — отвърна оня, зяпайки в деколтето й. — Какво има, скъпа? Да не те изплаших?

— Да ме изплашиш? Едва ли. — Морая забеляза количката до капака на шахтата и си спомни един номер, който брат й Джеймс веднъж й показа. Тя се пресегна и стисна издутия му, потен бицепс. — Чакай да позная — ти си най-едрият, най-силният от групичката, нали така?

— Напълно вярно. — И той гордо напъна мускули под пръстите й. — Не се спирам по цяла нощ, сладурче. Цяла нощ.

— Да опитаме с двайсет метра? — тя посочи количката. — Обзалагам се, че аз мога да бутам пълна количка през улицата, но ти няма да успееш да я върнеш.

Той обви ръка около тънката й талия и тъжно поклати глава.

— О, скъпа, събуди се. Нещо се размечта.

— Може да е така, а може и да не е. — Тя накриви глава настрани и го погледна кокетно. — Знаеш ли какво — ако спечелиш, ще изляза на среща с теб.

Приятелите му изказаха бурно одобрение, а малката му брадичка се разтегна почти до ушите му.

— А ако аз спечеля — продължи тя, — ще обещаеш да не закачаш вече жените по улиците.

— Да му се не види. Все едно вече съм спечелил. — Той пристегна колана си. — Да започваме.

— Ще я изведа през задния вход — предложи Тери, когато тримата излязоха от стаята за разпити и се отправиха към асансьорите. — Ти най-добре иди да говориш със съпругата.

Джей Ди познаваше съпругата на Марк от множеството обществени събития, на които семейство Гембъл бе присъствало. Лора Леклер беше елегантна, мила жена, предана съпруга и всеотдаен поддръжник в избирателната кампания на съпруга си. Джей Ди знаеше, че ще е съсипана от случилото се и като семеен приятел се чувстваше длъжен да вземе показанията й и да се увери, че ще се прибере безопасно, особено с медиите, дебнещи наоколо. Същевременно не му се искаше да оставя Сейбъл.

Тери прочете погледа му.

— Върви. Аз ще се погрижа за нея.

Веднага щом вратата на асансьор се отвори на партера, млада жена с оранжева блуза и по-възрастен мъж в овехтели дрехи, които чакаха във фоайето, станаха. Преди Тери да реагира, Сейбъл изхвърча от асансьора.

— Elle voila — ето я! — извика пищната блондинка и се втурна към нея. — Etes-vous Men? Добре ли си, chere?

Джей Ди не ги познаваше, но от изражението на Сейбъл и от френския диалект на момичето, се досети, че са роднини. Нещо го прободе. Някога в колежа тя така и не го запозна с никого от семейството си.

— Non, non. — Мъжът се приближи, клатейки глава. Носеше избелели от слънцето работни дрехи, а ръцете му бяха целите в мазол и. — Comment est-ce que c’eci s ’estproduit? Qui a fait ceci d vous?

— Je suis tres bien — добре съм. Полицията още проверява случая, чичо. — Сейбъл не обърна внимание на Тери, която се опитваше да я измъкне от фоайето. — Говорихте ли с Реми?

— Out — Хилер хвърли остър поглед към Джей Ди. — Баща ти се наложи да си вземе хапчетата, но е добре, chere.

— Госпожо Душейн, трябва да вървим — подкани я Тери тихичко. Тя погледна към Джей Ди и посочи с глава репортерите в другия край на фоайето, които ги наблюдаваха с нескрит интерес.

— Това са братовчедка ми Хилер Мартен и баща й, чичо ми Опост — обясни Сейбъл. — Ще се прибера с тях.

— Не може — Джей Ди опря длан на бузата й и я накара да го погледне. — Не е безопасно.

Един репортер, последван от оператор, ги доближи.

— Извинете, това ли е дамата, която спасиха от пожара в склада?

— Изчезвай — отвърна Джей Ди.

Тери застана помежду им.

— Няма нищо интересно тук, приятел. Отдръпни се.

Репортерът не им обърна внимание и проточи врат, за да огледа Сейбъл.

— Госпожо? Как се казвате? Бяхте ли приятели с Марк Леклер?

Хилер изсумтя.

— Бяха повече от приятели.

Друг репортер насочи вниманието си към братовчедката на Сейбъл.

— В какви отношения бяха?

— Без коментар, засега.

— Джей Ди?

Тери изруга под носа си.

Джей Ди се обърна и забеляза, че Морая Навар се приближава към тях. До нея вървеше Лора Леклер, пребледняла, увиснала на рамото на Морая, вперила невярващи очи в Сейбъл. Морая също гледаше Сейбъл, сякаш беше някаква убийца.

Очевидно бяха чули всяка една дума. Както обикновено в такива неловки ситуации, положението вървеше от зле към по-зле.

Заобиколиха ги журналисти, камери, подвикваха въпроси към Джей Ди, Сейбъл и вдовицата.

— Госпожо Леклер, ще потвърдите ли, че жертвата в пожара тази сутрин във Френския квартал е съпругът ви?

— Убит ли е? Възможно ли е убиецът да е имал политически мотив?

— Лейтенант Гембъл, коя е червенокосата жена?

Сейбъл се сви, когато журналистите започнаха да настъпват. Тери Винсент се развика всички да отстъпят, но никой не я слушаше. Същото се бе случило в нощта на танците.

Цялата бе омазана с кал, роклята бе съсипана, всичките й усилия бяха отишли напразно. Стоеше на четири крака в калта, където й било мястото, казаха те.

Но мястото й не беше там. Не бе направила нищо лошо.

Най-едрото момче я вдигна и напъха голяма шепа сив испански мъх в пазвата й. „Не си забравяй корсажа!“ Ръката му остана достатъчно дълго там, за да стисне гърдите й.

Това бе мигът, в който всичките чувства, които бе потискала месеци наред, изригнаха и тогава превъртя.

Избута ръката на момчето, извади мъха и го запрати в лицето му. После се наведе, загреба кал и започна да хвърля по всичко, което се движеше наоколо.

Не ви ли харесва парфюмът ми? Омаза красивите бели рокли на момичетата и безупречните смокинги на момчетата. Хайде, опитайте го!

Момичетата се разбягаха с писъци, последвани от приятелите си. Типично за страхливци, каквито си бяха.

От спалните изскочиха други момичета, които се разкрещяха на Сейбъл да спре. Тя започна да хвърля кал и по тях. Хвърляше по всеки, който я доближеше. Почувства се страхотно. Спря чак, когато дочу викове да се обадят на полицията. Тогава се запъти към магистралата и нито веднъж не се обърна назад. Спря, за да поизбърше голямата мръсотия от лицето си с красивите нови ръкавици. Когато махна на камиона, хвърли ръкавиците отстрани на пътя и помоли да я закарат до Ачафалая.

Отиде си вкъщи и остана там. И трябваше Бог да пази всеки, който я последва.

Някакъв набит мъж сграбчи Сейбъл и натика микрофон в лицето и.

— Как се казвате? Вие ли сте любовницата на Марк Леклер?

— Махнете се. — Сейбъл избута микрофона. — Оставете ме на мира!

Някой я притисна от другата страна и Сейбъл загуби, равновесие и полетя назад, размахвайки ръце безпомощно.

Тери се разкрещя за помощ, а Джей Ди се протегна да хване Сейбъл, но главата й се удари в ръба на вратата на асансьора и здраво издрънча. Той подложи ръце между нея и пода, преди да се стовари долу, но тя се отпусна безжизнено. От ъгълчето на устата й потече струйка кръв.

Джей Ди коленичи и подпря главата й.

— Сейбъл?

— Това малко име ли е или фамилия? — настървено попита един от журналистите.

Тери го избута с лакът, клекна до Джей Ди и прошепна:

— Махни я оттук, закарай я в болницата.

Джей Ди я грабна на ръце, изправи се и с рамо напред взе да си проправя път през тълпата репортери. Мина край зяпналите Морая и Лора, стигна регистратурата и дръпна от таблото ключовете за една немаркирана кола.

— Ще я закарам в „Мърси“ — обясни той на сержанта с тих бяс. — Кажи на шибаните пирани, че ще е в „Черити“.

Офицерът понечи да каже нещо, но погледна Джей Ди и само кимна:

— Разбрано, лейтенант.

Когато Кейн се върна от града, хората му вече бяха във водата. Бе останал само Джон, но като видя лицето му, се захвана да поправя някои от капаните.

Кейн се обади на Сесилия, съпругата на Били, която се разплака, щом чу, че е уволнил мъжа й. Предложи й да изпрати някой да я вземе, докато премине поредния му запой, но тя му затвори.

Въпреки това някой щеше да наглежда Сесилия. Хората от блатата се грижеха за своите.

Кейн продължи да слуша радиото, докато кърпеше една лодка. Спря само, за да чуе последните новини около пожара в склада. Още не бе потвърдено, но според един от източниците, откритото тяло в изгорялата сграда бе на кандидата за губернатор Марк Леклер. Репортерите не знаеха името на младата, червенокоса жена, оцеляла от пожара, нито защо е била там с Леклер.

Кейн обаче знаеше. Винаги бе знаел всичко за нея. Но Изабел бе направила своя избор преди десет години, той — също.

— Гантри.

Дрезгавият глас на Реми Душейн отекна в хелинга17, но Кейн не вдигна поглед от дупката на корпуса на лодката, която поправяше. Цяла сутрин бе очаквал да се появи бившия му шеф:

— Насам.

Старецът го приближи и се загледа в него.

— Налетял си на нещо? — кимна той към лодката, но всъщност имаше предвид дясната ръка на Кейн, подута, с три разкървавени кокичета.

Кейн бе готов да каже на Реми за Били, но като погледна сбръчканото му лице, почувства как старият гняв и срам се стоварват върху му, все така смазващи.

— Капанът се заплете. — Той пусна четката в кутията със смолата, която използваше, за да импрегнира кръпката и се изправи.

Нямаше по-едър мъж от Кейн в Ачафалая, което се дължеше на смесената му кръв. Той бе поне с петдесет сантиметра по-висок от Реми — нисък и сух човек. Въпреки това, когато Кейн погледна набраздената от белези кожа по лицето на шефа си, се почувства като джудже.

Бащата на Кейн, Бъд Гантри, бе оставил белезите по лицето на Реми.

— Трябва да поговорим — каза Реми. — Само минутка.

Кейн слезе в каютата, затвори вратата след себе си и се облегна на стената.

След като Бъд влезе в затвора, майката на Кейн — Доуди, на воля се отдаде на двете неща, които обичаше повече от Бъд — алкохол и секс с всеки, който си плащаше. Доуди се спомина след няколко години от проблеми с черния дроб и остави шестнайсетгодишния Кейн сирак.

Още тогава хората от малцинството се грижеха един за друг, но агресивният син на наперен грубиян и пияна уличница не будеше голямо съчувствие.

Тъкмо Реми Душейн помогна на Кейн да погребе майка си, а после му предложи работа — да проверява капаните и да вози туристи. Може би защото Кейн винаги бе живял сред дивата природа, или защото Реми го бе забелязал да се върти около магазинчето за стръв. Кейн искаше да откаже от гордост, но не можа да устои на възможността да бъде близо до Сейбъл.

Кейн живееше само за това — да бъде близо до Изабел Душейн. Тя го беше омаяла още от малка. Просто бе най-прелестното създание, което бе виждал.

Кейн бе останал при Реми и пред очите му малкото момиченце се бе превърнало в красива жена. Бе видял как тя спечели стипендия и замина за колежа, но така и не й каза нито дума за чувствата си. Кейн знаеше, че никога нямаше да бъде достатъчно подходящ за нея, но все таеше мъничка надежда в сърцето си, че може би някой ден тя ще го забележи. Ако работеше упорито и живееше почтено, може би някога щеше да спечели правото да я покани на танц под звездите. Но чак в нощта, когато Сейбъл избяга от Тюлейн, той разбра всъщност какво мисли за него.

Той забеляза Изабел да тича по старите, побелели от времето дъски на кея, която се спря само да грабне малка празна щайга. Когато стигна до хелинга, тя стъпи на щайгата, бутна прозореца и се прехвърли вътре, после го затвори след себе си.

— Сейбъл! — извика гневен глас. — Къде си, по дяволите?

Кейн наблюдаваше от тъмнината как Сейбъл притисна гръб до стената. Цялата трепереше, сълзи се стичаха по лицето й, а от косата, колата и фината дантела по роклята й — роклята на майка й — капеше мръсотия.

Той се приближи зад нея и притисна устата й с голямата си, кокалеста ръка, за да заглуши вика, който бе сигурен, че ще нададе.

— Шшт. — Заобиколи я, докато се озова в светлината, проникваща през прозореца. — Аз съм.

Сейбъл затвори очи и се отпусна върху него.

Никога преди Кейн не я бе държал в прегръдките си. Не го интересуваше, че е покрита от горе до долу с кал. В ръцете си държеше момичето, което обичаше толкова отдавна, че не можеше да диша без да мисли за нея. Задържа я толкова, колкото се осмели, после внимателно я отдалечи от себе си.

— Той ли ти направи това, chere?

— Не. — Тя погледна към прозореца. — Подхлъзнах се и паднах.

Присви черните си очи.

— Никога досега не си падала.

Когато гласът, който я викаше, приближи, от гърлото й се изтръгна отчаяно ридание:

— Не мога да му се покажа, не и в този вид. — Тя диво се вкопчи в него с малките си ръце. — Помогни ми, Кейн, моля те.

Прииска му се да отиде и да подреди хубавото лице на Джийн-Делано Гембъл, но остана. Държеше я през кръста и наблюдаваше прозореца. Докато Джийн-Дел стоеше настрана от Сейбъл, Кейн нямаше да се намесва. Ако Гембъл влезеше да я търси, е, тогава нямаше да чака.

Отвън по кея отекваха стъпки, които спряха точно пред бараката.

— По дяволите, Сейбъл! Да не си се побъркала? Как можа да причиниш това на приятелите ми?

Кейн я притисна към себе си, като му се прииска колежанинът да я остави на мира.

— Последен шанс, Сейбъл — изкрещя Гембъл отвън. — Чуваш ли ме? Излез веднага и говори с мен, или приключваме.

Кейн почувства промяната, която настъпи у нея, как спря да трепери, как се напрегнаха раменете й. Внимателно се освободи от ръцете му и пристъпи напред към прозореца.

Не можеше да й позволи да направи това. Бе дочул какво разказва братовчедка й за онова, което са й причинили Гембъл и приятелчетата му в онзи прехвален колеж. Може и да го обича, но той не я заслужава. Никой не я заслужава.

Преди да успее да му отговори, Кейн я сграбчи, притисна устата й с ръка и я завлече отново навътре. Тя се бореше, но за него не беше проблем да я удържи.

— Край на това, Изабел — прошепна в ухото й той. — Остави го да си върви.

Отвън Гембъл изрита нещо, което се сцепи.

— Погледни това пикливо място. Това ли искаш? Блатото, алигаторите и да кълцаш стръв по цял ден? Затова ли хвърли кал по приятелите ми? Защото не ни се налага да живеем така?

Тя спря да се бори.

— Хубаво. — Последва друг ритник и нещо падна във водата. — Ще се върна да оправя след теб. Само стой далеч от мен.

Когато стъпките му заглъхнаха, Кейн махна ръката си от устата й.

— Ето, спокойно. — Той отиде до прозореца. — Замина си.

— Защо направи това? — попита го тя с глух глас.

Направи го, защото я обичаше. Много по-силно и по-искрено, отколкото Джийн-Делано Гембъл някога щеше да я обикне. Но не можеше да й го признае. Той бе просто един блатен плъх, който работеше за баща й.

— Виж се. Виж какво ти е причинил — посочи той роклята й. — Баща ти те предупреди, че така ще стане.

Тя нищо не отвърна. Просто го гледаше втренчено.

Кейн докосна лицето й недодялано.

— Не е достатъчно добър за теб, chere.

Тя хвана ръката му и я блъсна настрани.

— Грешиш. Аз не съм достатъчно добра за него.

— И защо мислиш така? — Кейн едва не се изсмя.

— Няма значение колко съм умна, нито колко упорито работя, нито колко стипендии съм спечелила. Аз съм боклук. И десет чифта бели ръкавици да си купя, пак ще го виждат. — Тя задърпа бясно роклята си. — Не мога да се отърва от смрадта на тиня по себе си.

Нещо прониза сърцето му като невидим кинжал.

— Няма от какво да се срамуваш.

Тя хвана една от къдриците по роклята си:

— Мога ли да се гордея с това, Кейн? Исках да се облека като другите момичета в училището. Исках да съм като тях. Мразя това, което съм. — Тя пусна съсипаната дреха и опря чело в прозореца, загледана към мястото, където бе стоял Джийн-Делано. — Сега и него вече го няма.

На следващия ден Кейн напусна работата при Реми и замина нагоре по ръкава на реката, за да ловува сам. Построи си барака, направи си лодка, а после си изгради и нов живот. В онези трудни, мизерни години той създаде фирмата и когато спести достатъчно, се върна, за да започне със своя група в покрайнините на Ачафалая. Успя да забрави за Сейбъл и за онази нощ.

Докато и тя не се завърна.

Плановете й за новото изграждане на района бяха вбесили Кейн. Не я интересуваха хората по ръкава, просто искаше да се занимава с благотворителност и да управлява живота им, за да се чувства нещо повече от другите. Това бе неговият дом, неговият народ и той си бе извоювал правото да живее тук.

Тя се бе отказала от своето. Вече не принадлежеше на това място.

Отиде до чешмата и изми ръцете си, преди да се качи горе, за да се разправя със стария.

— Какво искаш?

— Чул си новините. — Това не беше въпрос. — Моята Изабел е в беда.

Кейн избърса ръце в един парцал.

— Е, и какво?

— Някой се е опитал да я убие.

— Чух. — Кейн помисли за Били и сви рамене. — Явно мишената е бил Леклер, а тя случайно е попаднала там.

Реми го сграбчи за ризата.

— Знаеш ли нещо за това?

— Само, каквото чувам по радиото. — Той погледна загрижено стария. — Ще си докараш още някой инфаркт, cher.

— Говоря ти за моето момиче, Кейн. — Реми го пусна. — Знаеш какво ще й направят. Трябва ми помощта ти.

— Тя знаеше в какво се забърква — сви устни той. — Сигурно обича да е по вестниците. Цялата тази публичност…

Реми го зашлеви с опакото на ръката си и главата му отскочи назад. Ударът не беше силен, но уреди въпроса.

— Най-добре потърси помощ другаде, Реми.

— Аз те взех, когато никой и плюнката си нямаше да хвърли върху теб, Кейн Гантри. След всичко, което баща ти причини на мен и близките ми, хората ми казваха, че съм луд. Явно са били прави. — Треперещ от ярост, старецът му обърна гръб и излезе.

Сейбъл бавно дойде на себе си, но остана със затворени очи и не помръдна. Главата й пулсираше бясно, но не посмя да опипа с ръка раната си. Особено като разбра, че е сама с Джей Ди, свита на предната седалка в чужда кола.

Само да можеше да спре да я докосва.

Държеше ръката си на главата й, пръстите му отместваха кичурите коса от слепоочието й.

— Май не ти е ден, сладурче? — Направи завой, от който тя леко се наклони и той я подпря с ръка, за да не се строполи на пода. — Нито пък на мен. Мамка му, какво още би могло да се обърка?

Милият му тон я подтикваше да му се озъби, но прехапа език и се остави на вълните ярост, които я заливаха, заедно с пулсиращата болка в главата й. Още няколко минути и щяха да пристигнат в болницата. Трябваше да я заведе в болница.

Започна да брои светофарите, на които спряха на червено, като едва се въздържа да не се дръпне, когато той отпусна ръка на врата й. Крайчетата на пръстите му неволно зашариха по ключицата и оставиха изгаряща следа по нежната й кожа. Настръхна, като си спомни, че той правеше това и когато я целуваше. Някогашните усещания я завладяха като вълна от топлина и удоволствие, точно толкова мощни и разтърсващи, колкото бяха преди десет години.

О, боже, кога щяха да пристигнат?

Точно като отвори очи, той мина през една гърбица на пътя и спря колата. Тя веднага затвори клепачи и продължи да се преструва.

— Докарах я — дочу да казва Джей Ди.

После усети, че я повдига внимателно от седалката. Вдигна я на ръце и я понесе.

Не я пусна, докато една сестра не дотича и не започна да задава въпроси. Докараха носилка, той внимателно я положи да легне и я завиха с чаршаф.

Сега ще си тръгне, помисли си тя с облекчение.

Той преплети пръсти в нейните и каза:

— Влизам с нея.

Не, не, остави ме на мира, Джей Ди, мислено се замоли тя, докато сестрата измерваше пулса й и се разпореди да се обадят в рентгена и да уведомят дежурния невролог. Моля те, просто си върви.

— Аз съм доктор Мейсън. — До ухото на Сейбъл прозвуча звънлив женски глас. — Знаете ли какво й се е случило?

— Тази сутрин е била ударена отпред и отзад по главата, а преди трийсет минути падна и се удари от лявата страна.

Някой й сваляше дрехите. Усети хлад по кожата си и й се прииска да се свие — дали той я гледаше?

— Вие ли й причинихте това, господине? — попита лекарката този път с леден тон, докато пръстите й опипваха скалпа на Сейбъл.

Джей Ди й отвърна по същия начин:

— Не.

— Защо дрехите й са обгорели?

— Попаднала е в пожар тази сутрин — обясни той. — Тогава е ударила главата си за пръв път. Парамедиците казаха, че може да има леко сътресение на мозъка.

— Защо не е докарана тук по-рано? — Ръцете на лекарката внимателно опипваха тялото й и се спряха на китките. — Приличат на рани от самоотбрана. Нанси, повикай охраната.

— Чакайте, докторе. — Дочу се шумолене и отваряне на кожен калъф. — Аз съм лейтенант Гембъл от отдел „Убийства“ в полицията. Дамата е свидетел на престъпление.

— Е, тук е пациент. Искам глава и гърди, веднага. — Гласът на лекарката омекна, докато приключи прегледа. — Можете да изчакате отвън във фоайето, лейтенант.

— Тя е под полицейска закрила. Оставам с нея.

Нямаше да я остави. Не, моля ви, кажете му, не.

— Не, няма да може — отряза го лекарката, сякаш дочула мислите й.

— Съжалявам, лейтенант, но такава е политиката на болницата — обясни сестрата. — Не се притеснявайте, ще можете да я видите, като я настаним в стая.

— Не я записвайте в регистъра — не искам никой да знае, че е приета. — Изведнъж гласът на Джей Ди се чу съвсем близо до нея и тя отново почувства ръката му на лицето си. Погали с палец бузата й.

— Je vous attendrai.

Ще те чакам.

— Да, знам, че е в „Мърси“ — озъби се Били в слушалката на уличния телефон. — Ще ида да я довърша, но ще ти струва още петдесет бона.

От другия край на линията гласът загрубя.

— Не искаш да ме прецакаш — продължи Били, като премести слушалката от лявото на дясното си ухо и се обърна, за да огледа входа на спешното отделение. — Не и сега, когато имам доказателство какво си направил.

Настъпи тишина по линията.

Той се усмихна.

— Явно се разбираме. Донеси останалата сума утре вечер. Не закъснявай. — Затръшна слушалката и се отправи към магазина на бензиностанцията.

Продавачът, млад чернокож, остави вестника, за да маркира шестте бири на Били. Погледна банкнотата, която Били му подаде, сякаш беше мъртъв плъх.

— Изцапана е с кръв, човече. Не мога да я взема.

— Изчисти я. — Били хвърли изцапаните банкноти на плота.

Продавачът заклати глава, но после размисли и прибра парите в чекмеджето.

— Както кажеш, човече.

Били спря пред болницата на паркинга за посетители и си отвори една бира. Пийваше си и наблюдаваше хората. Посетителите минаваха през стъклената врата, където охраната ги караше да се регистрират и им подаваше пропуск. Персоналът влизаше през странична врата, но Били не можеше да види какво става там. На южната страна на болницата една строителна бригада работеше по оградена нова пристройка към сградата. Двойната врата, която я свързваше с основния корпус, стоеше отворена, а отвън до оградата имаше рафт с каски. Всеки влизаше и излизаше свободно.

Той допи бирата си и смачка кутийката. Да задуши кучката с възглавница нямаше да му достави същото удоволствие, като да я гледа как изгаря, но понякога се налага човек да прави компромиси.