Когато той се появи в живота й, Юдит почувства остра болка, която бързо отшумя.
— Извинете — каза мъжът.
— Няма защо — отвърна тя.
— Цялата тази навалица…
— Да.
Юдит разучи лицето му така бегло, сякаш прехвърляше спортните заглавия във вестника. Искаше да разбере що за човек рита околните по петите пред оживения щанд за сирена на Велики четвъртък. Не се изненада от факта, че той изглежда напълно нормално. Беше като всички останали тук — нито по-добър, нито по-лош, нито по-оригинален. Защо ли цялото население бе решило да си купи сирене за Великден? И то по едно и също време, в един и същ магазин?
На касата мъжът — отново той — се нареди зад нея и постави покупките си на лентата за стоки. Тя го позна по характерната миризма на кожа, носеща се от кафеникавия ръкав на якето му. Вече бе забравила чертите на лицето му; всъщност не им бе обърнала особено внимание. Но определено й харесваха сръчните, целенасочени и все пак плавни движения на ръцете му. Дори през XXI век си беше истинско чудо да видиш как някой мъж в началото на четирийсетте пазарува със завидна обиграност.
Едва ли беше случайност, когато той й задържа вратата на излизане и реши да блесне със способността си да помни физиономии.
— Още веднъж се извинявам за преди малко — каза.
— О, вече го бях забравила — заяви тя.
— Не, не, сигурно ви е заболяло много.
— Не беше толкова страшно.
— Радвам се.
— Да.
— Ами добре тогава. Весели празници.
— И на вас.
Юдит обичаше подобни неангажиращи разговори в супермаркета, но този бе продължил прекалено дълго.
Преди да се срещнат на изхода, тя бе забелязала как мъжът опакова значително количество банани — жълта грамада от шест, седем или осем плода. Човек, който купуваше толкова много банани, несъмнено имаше поне две гладни деца вкъщи. Под коженото си яке той вероятно носеше пуловер без ръкави на големи цветни ромбове. Приличаше на отговорен баща, който се грижи за прането на четири, пет или шест души, простира мокрите дрехи, разпределя чорапите по чифтове и не допуска никой да нарушава системата му.
Когато се прибра вкъщи, тя залепи дебело парче лейкопласт върху зачервената си пета. За щастие ахилесовото сухожилие не беше засегнато. Юдит и бездруго не се чувстваше уязвима.
Великденските празници протекоха по обичайния начин. В събота сутрин Юдит отиде при майка си.
— Как е баща ти? — попита майка й.
— Не знам, ще се отбия при него по-късно — отговори тя.
Следобед посети баща си.
— Как е майка ти? — попита той.
— Добре е, тази сутрин бях при нея — отвърна Юдит.
В неделя бе поканена на обяд при брат си Али на село.
— Как са мама и татко? — поинтересува се Али.
— Всичко е наред, вчера се видяхме — осведоми го Юдит.
— Да не би да са се събрали отново?
В понеделник очакваше гости у дома. Трябваше да дойдат чак за вечеря, но Юдит се залови за работа още от сутринта. Бяха общо шест души — две двойки и двама необвързани (единият — вечен ерген, другият — самата тя). Между отделните ястия се обсъждаха важни теми — от запазването на витамините при готвене до последните новости в борбата срещу отлагането на винен камък. Компанията беше хомогенна и единодушна (във възмущението си от войната, бедността и гъшия пастет). Окаченият наскоро полилей в стил „Ар нуво“ озаряваше с мека светлина развеселените лица на присъстващите. Настроението се допълваше от музиката на „Дивайн Комеди“ — група, която току-що бе пуснала новия си албум на пазара.
Илзе дори се усмихна на съпруга си Роланд, а той масажира дясното й рамо в продължение на две секунди. Двамата бяха женени от тринайсет години и имаха две деца — идеална предпоставка за бавното умиране на страстта помежду им. Лара и Валентин — по-младата двойка — все още се държаха за ръце. От време на време тя обгръщаше пръстите му с длани, сякаш за да се вкопчи колкото се може по-здраво във връзката им. Герд, разбира се, отново беше най-забавен от всички, същинската душа на компанията. Винаги умееше да предразположи към разговор позатворените хора. За съжаление не беше гей; в противен случай Юдит с удоволствие би се срещала с него по-често, за да обсъжда личните си проблеми. Това не й се удаваше толкова лесно с останалите от групата, които бяха по двойки.
В края на подобни вечери, когато гостите се разотиваха и единствено алкохолните изпарения напомняха за неотдавнашното им присъствие, Юдит се опитваше да установи как се чувства в познатата компания на купища мръсни съдове. За нея този начин на живот определено беше за предпочитане — да прекараш един час в кухнята, да разтвориш широко прозорците в дневната, да си поемеш глътка чист въздух и превантивно да изпиеш хапче против главоболие. А после да прегърнеш любимата си възглавница и да я пуснеш чак в осем сутринта. Безспорно по-добре, отколкото да задълбаеш в психиката на един вероятно (също толкова) пиян, хронично мълчалив, неспособен на уединение, презиращ домакинската работа „партньор“, за да разбереш дали той таи надежди или опасения, че може да се стигне до секс. Юдит бе лишена от подобен стрес. Тя усещаше липсата на мъж в леглото си само в ранните часове на утрото. Но въпросният избраник не биваше да бъде, който и да е. Трябваше да е някой специален. А за съжаление нито един от познатите й не попадаше в тази категория.
Юдит ходеше с удоволствие на работа. И дори когато губеше мотивация, както се случваше почти винаги след празници, тя полагаше огромни усилия да го прикрие. В крайна сметка сама си беше шеф, макар че често мечтаеше да бъде подчинена на някой друг, не дотолкова взискателен човек. Като например стажантката й Бианка, която можеше да прекара часове пред огледалото и да изглежда изключително заета. Юдит притежаваше малка фирма на Голдшлагщрасе в петнайсети район. Въпреки помпозното име на улицата бизнесът й не беше особено доходоносен, но тя обичаше магазина за лампи и не искаше да го замени за нищо на света. Още в детството си смяташе помещенията за най-хубавите на Земята. Те бяха пълни с трептящи звезди и искрящи сфери, които грееха ярко и създаваха празнична атмосфера. В магическия музей на дядо й сякаш винаги беше Коледа.
На петнайсет години Юдит се чувстваше като в златна клетка. Докато пишеше домашните си, над нея бдяха безброй лампиони, а най-съкровените й мечти биваха съпровождани от ослепителното сияние на полилеите. Брат й Али не обичаше светлината и отрано се оттегли в тъмното си убежище. Майка й отчаяно се опитваше да се пребори с фалита и със собственото си нежелание да се занимава с търговска дейност. А баща й отдавна предпочиташе по-сумрачните заведения. Родителите й се бяха разделили в „дух на разбирателство“ — най-отблъскващия израз, който Юдит някога бе чувала. За нея той означаваше да плачеш с усмивка на лице, докато сълзите ти не застинат. В даден момент обаче ъгълчетата на устните ти натежават ужасно, спускат се надолу и остават завинаги в тази позиция — както при майка й.
На 33-годишна възраст Юдит пое западналия магазин за лампи. През последните три години светлините в него отново бяха започнали да сияят. Може би не толкова силно, колкото по времето на дядо й, но продажбите и ремонтите вървяха достатъчно добре, за да позволят на майка й да си остане у дома. Ето как Юдит за пръв път се бе разделила с някого в дух на разбирателство.
Вторникът след Великден протече при изключително спокойно работно темпо. Тя прекара деня в задната стая под матовата светлина на настолната лампа, като се занимаваше със скучни счетоводни операции. Между осем и шестнайсет часа Бианка не издаде нито звук; вероятно вече се гримираше. Малко преди края на работното време момичето реши да засвидетелства присъствието си и се провикна:
— Госпооожо!
— Моля ви, не крещете така! Ако искате да ми кажете нещо, елате тук.
Бианка се приближи и заяви:
— Търси ви някакъв мъж.
— Мен ли? Какво желае?
— Да ви поздрави.
— Аха.
Беше мъжът с бананите. Юдит го позна едва когато чу думите му.
— Отбих се да ви поздравя — каза той. — Аз съм човекът, който ви настъпи по петата в магазин „Меркурий“ преди Великден. Днес сутринта ви видях да влизате тук.
— И цял ден сте чакали да изляза? — пошегува се тя и се изкикоти.
Коментарът й се стори доста остроумен. Мъжът с бананите оцени шегата и на лицето му изгря сияйна усмивка. Около искрящите му очи се открояваха стотици малки бръчици, а зъбите му блестяха от белота.
— Офисът ми се намира на няколко преки от тук — обясни той. — Затова си помислих…
— … дали да не дойдете да ме поздравите — прекъсна го тя. — Много мило от ваша страна. Учудвам се, че изобщо сте ме познали.
Юдит изрече последното с напълно сериозен тон, без най-малката следа от кокетство.
— Точно вие не бива да се учудвате.
Той я погледна особено. Лицето му беше прекалено развеселено за един отговорен баща с осем банана. Юдит определено не знаеше как да се държи в подобни моменти. Усети, че бузите й пламват. Трябваше да проведе спешен телефонен разговор и загатна за своето намерение, като погледна часовника си.
— Е, май е по-добре да тръгвам — каза той.
— Да.
— Много се радвам, че се видяхме.
— Да.
— Сигурно ще се срещнем отново.
— Ако имате нужда от лампа — отвърна тя и се засмя, за да се измъкне от неловката ситуация.
Този път Бианка се появи в най-подходящия миг и попита:
— Може ли да си ходя, госпожо?
Мъжът с бананите възприе думите й като сигнал за собственото си тръгване. Когато стигна до прага на вратата, се обърна още веднъж и помаха на Юдит така, сякаш се намираше на гарата. Жестът му обаче не говореше за сбогуване, а за посрещане на някой близък човек.
Същата вечер Юдит на няколко пъти си спомни за него. Какви бяха думите му? „Не бива да се учудвате.“ Или по-скоро: „Точно вие не бива да се учудвате.“ Не беше ли наблегнал на „вие“? Да, определено. „Вие“ в смисъл на „жена като вас“. Много мило от негова страна. Навярно бе имал предвид, че жена като нея — толкова красива, интересна и интелигентна — изобщо не бива да се учудва, че са я познали. Да, изключително мило, повтори си наум Юдит.
Сигурно бе искал да каже, че човек среща подобна жена само веднъж в живота си — например, след като я е настъпил случайно пред щанда за сирена — и после никога не може да я забрави. Наистина много мило от негова страна.
Юдит трябваше да спре да мисли за това. Отдавна не беше на двайсет години, а и познаваше мъжете достатъчно добре, за да пренебрегне така лесно разочарованието от предишните си връзки. Освен всичко друго я чакаше работа — кафе машината се нуждаеше от почистване. И все пак си спомни още веднъж, макар и за кратко, казаното от него. „Точно ВИЕ не бива да се учудвате.“ Дали бе говорил по-общо, имайки предвид „жена като нея“ по принцип? Или бе вложил по-конкретен смисъл? „Вие. Да, точно Вие! Само и единствено Вие.“ В такъв случай бе загатнал следното: „Всяка жена на света би се учудила, но не и Вие, защото Вие сте неповторима, като никоя друга. Да, Вие! Само и единствено Вие не бива да се учудвате, че ви познах.“ Да, наистина изключително мило от негова страна. Но Юдит продължаваше да не разбира защо той я бе познал. Нищо не можеше да промени този факт. Ето защо тя се залови с кафе машината.
На следващия ден си помисли за него само веднъж, и то съвсем мимолетно. Бианка обаче внезапно заяви:
— Госпожо, нещо ми направи впечатление.
— Така ли? Какво по-точно?
— Онзи мъж си пада по вас.
— Кой мъж? — попита с престорена почуда Юдит.
— Високият, който работи наблизо и дойде да ви поздрави. Гледаше ви доста настоятелно.
Бианка поклати глава и извъртя красивите си тъмни очи.
— Глупости, въобразявате си — възрази Юдит.
— Изобщо не си въобразявам! Страшно е хлътнал по вас, госпожо! Не чаткате ли?
Това вече беше прекалено. Но именно Бианка можеше да си позволи да говори с нея по този начин. И го правеше точно защото нямаше представа, че може да си го позволи. Юдит ценеше нейната болезнена, импулсивна искреност. В случая обаче момичето се беше заблудило. Мъжът изобщо не си падаше по нея — Бианка просто си фантазираше. Та той дори не познаваше Юдит. Беше я настъпил по петата, нищо повече.
В неделя Герд отпразнува четирийсетия си рожден ден в бар „Ирис“ — сумрачно заведение, което трябваше да го подмлади с поне десет години. Герд беше много популярен сред приятелите си. От петдесетте поканени гости дойдоха осемдесет. Двайсетина от тях решиха, че не е хубаво да се лишават от приток на кислород, и въпреки уважението си към рожденика се преместиха в съседния бар „Финикс“. Той изглеждаше почти празен благодарение на пианиста, който свиреше на живо. Юдит се присъедини към групата.
Особено настойчив тази вечер беше един мъж, изгубил отдавна значението си за Юдит. Казваше се Якоб — жалко за хубавото му име. Всички теми между двамата отдавна бяха изчерпани (или премълчани). След три години интимни отношения, които Юдит смяташе за доста половинчати, тя се бе принудила да сложи край. Причината се криеше в тежката житейска криза на Якоб, наречена Щефани. Двамата се ожениха скоро след това.
Въпросните събития се бяха случили преди цели шест години. Ето защо в неделната вечер във „Финикс“ Якоб реши съвсем обективно да изтъкне, че не е виждал по-красиви устни от тези на Юдит. Същите устни веднага оформиха въпроса какво прави Щефани.
— Щефани ли? — учуди се Якоб.
Явно името й не се вписваше добре в контекста.
— Защо не е с теб? — добави Юдит.
— Не си пада по такива празненства, затова си остана вкъщи.
Тя едва ли скучаеше особено, тъй като беше в компанията на четиригодишния Феликс и двегодишната Наташа. Юдит настоя да види снимки на децата, като изтъкна, че всеки нормален баща носи такива в портфейла си. Якоб се поколеба за момент, но все пак й ги показа. После изведнъж реши, че е дошло време да се прибира.
Юдит тъкмо се канеше да се отправи към бара, където се бе събрала кризисна група за борба срещу глобалното затопляне, когато усети потупване по рамото. Стори й се неприятно рязко и отсечено. Тя се обърна и подскочи. Беше зърнала лице, което изобщо не пасваше в обстановката.
— Каква изненада! — заяви мъжът с бананите.
— Да.
— Питах се дали сте вие, или не.
— Да — продължи объркана Юдит, с което всъщност искаше да потвърди, че наистина е тя.
Почувства се смутена и долови ударите на сърцето си. В случая щеше да й помогне само едно — да наруши неловкото мълчание.
— Какво правите тук? Имам предвид, какво ви води насам? Познавате ли Герд? И вие ли сте поканен на партито? Често ли се отбивате в този бар? Да не би да свирите на пиано? Вие ли сте новият пианист?
Някои въпроси зададе действително, други минаха само през главата й. После добави:
— Може би сте видели как влизам тук и сте решили да ме поздравите?
Мъжът й обясни, че е дошъл с две свои колежки. Те седяха на няколко метра от тях около една кръгла маса, огрявана от жълтеникавата светлина на монтираната прекалено ниско лампа от осемдесетте години. Той посочи жените, които й махнаха за поздрав, а Юдит им кимна. Несъмнено изглеждаха като колежки от работата. Навярно присъстваха на ежемесечната сбирка на данъчните консултанти, разчупили обичайната си скованост благодарение на музиката в пиано бара.
Мъжът с бананите се казваше Ханес Бергхофер или Бургхофер, или Бургталер, или Бергмайер. Имаше голяма топла длан и толкова настойчив поглед, че Юдит усети как той пронизва тялото й. Отново почувства как бузите й се сгорещяват.
— Радвам се, че се срещаме често — подметна мъжът. — Очевидно живеем в еднакъв ритъм.
После й предложи да седне за малко на тяхната маса. Юдит обаче отклони поканата с обяснението, че трябва да се върне в бар „Ирис“, където се състоеше истинското парти за рождения ден на нейния приятел, или по-скоро близък познат, Герд.
— Но друг път с удоволствие — добави тя, без да съзнава откъде й е хрумнало подобно нещо. Отдавна не беше проявявала такава решителност.
— Ако не възразявате, може да се видим на кафе — продължи Бергхофер, Бургхофер, Бургталер или Бергмайер.
— Да, защо не — отвърна Юдит.
Вече нямаше значение какво ще каже. Усещаше как бузите й горят и трябваше да си тръгне веднага.
— Добре тогава — заяви мъжът.
— Да.
— До скоро.
— Да.
— Що се отнася до поканата за кафе, просто ще се отбия в магазина някой път, ако е удобно.
— Да, заповядайте.
— Нямам търпение.
— Аз също.
„Някой път“ се оказа следващата сутрин. Бианка се провикна от предната част на магазина:
— Госпооожо, търсят ви!
Юдит веднага се досети за какво става дума. Ханес, чието фамилно име започваше с „Берг“ или „Бург“, беше застанал под един от най-ценните артикули — гигантския овален кристален полилей от Барселона. Вече петнайсет години всеки клиент му се възхищаваше, но никой не се решаваше да го купи.
— Надявам се, че не ви притеснявам — започна мъжът.
Носеше синя плетена жилетка със светлокафяви копчета. Приличаше на човек, който всяка вечер сяда с чаша „Ърл Грей“ пред запалената камина и от време на време докосва с крак плътната козина на тромавия си санбернар, докато децата лудуват наоколо и бършат омазаните си с банани пръсти в Дамаската на канапето.
— Не, не ме притеснявате.
Ядоса се на себе си, че е толкова развълнувана. Нямаше логично обяснение за притеснението й. Наистина. Непознатият й се струваше приятен, но не особено интересен на пръв поглед. А рядко й се искаше да се сближи повече с мъжете. Той в никакъв случай не беше неин тип, но и типовете не бяха от значение. Опознаеш ли веднъж някой мъж, всички останали са ти ясни.
Юдит не можеше да прецени в какво точно се изразява чарът на Ханес Еди-кой-си. Навярно се криеше в честотата, с която случайността го тласкаше към нея, или в непредвидимостта на появите му — винаги изникваше по-рано от очакваното. Или пък в устремеността, с която той се впускаше към Юдит, сякаш на света не съществуваше нищо друго.
В момента обаче не биваше да избързва — още беше твърде рано да я покани на кафе. Юдит ясно щеше да му покаже, че действията му са прекалено настойчиви, и да го отпрати. Тя нямаше никакво желание да се превръща във временно развлечение за някакъв отегчен съпруг, чиято жена му плете сини жилетки със светлокафяви копчета.
— Наистина не исках да се натрапвам — продължи той.
— Не се натрапвате.
— Истината е, че от снощи нещо не ми излиза от ума.
— И какво е то?
— Вие, ако трябва да съм напълно искрен.
Поне е прям, помисли си Юдит.
— За мен ще бъде огромно удоволствие да отидем на кафе. Искам просто да поговоря с вас. Какво ще правите след работа?
— След работа ли? — попита Юдит, все едно това беше възможно най-неподходящото време. — За съжаление съм заета.
Отговорът й сякаш го съсипа. Той я погледна тъжно, отпусна отчаяно рамене и въздъхна тежко. Приличаше на обиден ученик, на когото току-що са отнели топката.
— Но сигурно ще успея да отложа уговорката си за по-късно — добави Юдит. — Едно бързо кафе след края на работния ден не е проблем.
За да придаде по-голяма тежест на своите думи, провери часовника си и продължи:
— О, да, ще може да се уреди.
— Страхотно — заяви мъжът.
Юдит трябваше да признае, че й е приятно да наблюдава как усмивката се връща на лицето му. Осъзна, че именно тя е причината бръчиците около очите му да се раздвижат и огрени от светлината на любимия й полилей от Каталуния, да засияят като слънчеви лъчи.
Срещнаха се в кафене „Райнер“ на Мерцщрасе, където Юдит често ходеше в обедната почивка. Тя отиде десет минути по-рано от уречения час. Държеше да пристигне първа, за да може да избере най-подходящата маса. Предпочиташе да седнат един срещу друг, а не да ги настанят в някое тясно сепаре. Той обаче вече беше там, разположен на неудобен стол срещу една далеч по-привлекателна ъглова пейка, предназначена единствено за нея.
Срещата трябваше да трае най-много час, което им се стори твърде недостатъчно. Стигна се до продължение, последвано от кратък бис. Едва тогава Юдит реши да приключи тактически с думите:
— Беше ми наистина приятно да си побъбря с теб, Ханес. Бих се радвала да го повторим.
Определено държеше да запомни начина, по който той я гледаше в този момент. Щеше да го извика в паметта си, когато отново се почувстваше неудовлетворена от себе си. Освен това имаше нужда да осмисли онова, което той бе споделил през тези деветдесет минути, най-вече нещата, казани за самата нея. Във всеки случай Юдит очакваше с нетърпение края на вечерта, когато необезпокоявана от никого вкъщи щеше да потъне в мисли за новото си откритие — мъжа, който я бе поставил на един богато украсен пиедестал, окъпан в най-прелестната светлина. Отдавна не се бе изкачвала толкова високо. Искаше й се да остане там поне още няколко часа, преди ежедневието да я свали отново на земята.
Легнала във ваната у дома, Юдит обобщи наученото за него. Той се занимаваше с преустройство на аптеки, а щом някоя аптека не можеше да бъде преустроена, я изграждаше наново. Или поне на скица. По образование беше архитект. Възраст — 42 години. Никога не бе ходил на зъболекар — наследил бе красивите зъби от баба си, всъщност не тях самите, а по-скоро добрите гени.
Значи беше 42-годишен, и то ерген. Не отново, а все още ерген, тоест до момента не е бил женен и не се е развеждал. Не се грижеше за никого — нито за малки деца, нито за бебета от предишни бракове.
Тя не бе пропуснала да го попита за кого купува такова голямо количество банани. Едва ли ги изяждаше сам. При този въпрос той леко потрепна и Юдит си помисли, че е проявила прекалена недискретност. Скоро обаче зъбите на баба му отново засияха и мъжът обясни, че е взел бананите за своя съседка — трудноподвижна вдовица и майка на три деца. Веднъж седмично ходел да пазарува за нея. Правел го съвсем безвъзмездно, тъй като също щял да се радва, ако имал съседи, които да му помагат при нужда.
Той беше на 42 години и определено се казваше Ханес Бергталер. „Бергталер“, изрече Юдит и издуха част от пухкавата пяна във ваната. Какво можеше да се каже за един ерген, който се занимава с преустройство на аптеки и се намира в третата най-хубава възраст? Обективните факти не говореха ли за една твърде уравновесена личност? Вероятно заради това й се бе сторил леко скучен? Наистина ли беше скучен? Отегчаваше ли я с присъствието си? Нито за секунда, помисли си тя. Следователно секундите, прекарани с този мъж, бяха от най-висока класа. Несъмнено същото важеше и за него — Ханес Бергталер, необвързания архитект с красивите зъби на баба.
Юдит реши да се върне към самото начало — когато мъжът я бе настъпил и бе видял лицето й, се бяха случили две неща. Тя бе усетила остра болка в петата си, а той бе почувствал как през цялото му тяло минава електричество. Бил като „ударен с мокър парцал“. Юдит не харесваше особено тази метафора, тъй като мокрите парцали й се струваха отблъскващи и нееротични. Но пък начинът, по който той я гледаше — с всички малки бръчици около очите си, блещукащи под матовата 60-ватова крушка в кафене „Райнер“, — й се бе сторил някак мил. Дори доста мил.
След въпросната среща просто не можел да я забрави. Да, точно това бяха думите му. Много приятен комплимент, заключи Юдит и добави още малко гореща вода във ваната.
Беше го попитала какво я е направило толкова незабравима.
Щом се обърнала към него, всичко се случило като на забавен кадър — движението на рамото й, повдигнатите въпросително вежди, цялостното изражение на лицето й. Той се бе извинил за баналните думи, но според него тя изглеждала просто изумителна. Да, определението действително звучеше леко банално, но Юдит със сигурност бе чувала и по-лоши описания за себе си от „изумителна“. Реши, че по-често трябва да я настъпват по петата.
От този момент нататък той се чувствал като участник в някакъв филм, чийто режисьор била чистата случайност, а продуцент — самата съдба. Не преставал да мисли за Юдит, а веднъж я видял да отключва близко разположения до офиса му магазин за лампи, пред чиято витрина често се спирал. После, докато с възторг разказвал за нея на колежките си, изненадващо я зърнал на бара в същото заведение, точно когато отпращала един от навярно многобройните си обожатели. Не можел да пропусне този шанс и отишъл да я заговори. Разбирам, бе заявила Юдит. Същевременно се боял да не се натрапва прекалено. Съвсем основателно, бе се съгласила тя. Но все пак останал с впечатлението, че не го е отблъснала напълно. Така е, бе потвърдила Юдит.
Сега излезе от ваната. Водата беше изстинала. Тя вече мислеше по-трезво. Очевидно Ханес Бергталер беше лудо влюбен в нея. Такива неща се случваха, макар че често бързо отминаваха. Доказателство за това бяха мимолетните й срещи в разни кафенета. Той й допадаше. Харесваше й върхът на носа му. Мъжът се държеше естествено, говореше искрено. Изричаше страшно мили неща, и то без заобикалки, точно онова, което чувства. Ето защо присъствието му й се отразяваше невероятно добре.
Юдит реши да се престори, че някой я настъпва по петата, и се извърна към огледалото. Стрелна го с искрящ поглед, сякаш то бе виновникът. Но изведнъж видя отражението на една изумителна жена въпреки мократа коса и плътния слой крем, нанесен върху лицето й. И заслугата беше изцяло негова.