Вечно твой

1

Октомври донесе безветрие, отне блясъка на слънчевата светлина, издължи призрачно сенките, съкрати внезапно дните и проточи безкрайно нощите. Лукас се обаждаше често, за да я попита как се чувства. Но ако тя разкриеше истинското си състояние, той веднага щеше да поеме към Виена, за да я утеши. Юдит си представяше как с часове лежи в обятията му, а след всяко събуждане той я гали по косата и прогонва кошмарните й сънища. Само че Лукас беше „семеен мъж“, както майка й наскоро бе споменала съвсем деликатно. А и не можеше да се противопостави на призрака Ханес. Ето защо тя се стараеше да го убеди, че се чувства добре. Твърдеше, че жизнените й сили постепенно се завръщат и че е започнала да си търси нов партньор по интернет. Флиртуването в и извън мрежата й доставяло голямо удоволствие.

— Радвам се, Юди, вече съм по-спокоен! — отговаряше той.

Юдит леко се дразнеше, че Лукас се успокоява така лесно — очевидно не искаше нищо друго, освен спокойствие. Но тя поне знаеше, че може да разчита на него, ако нещата отново излязат извън контрол. Тази мисъл й носеше утеха.

Разбира се, не търсеше никакъв партньор. Или поне не в онези сайтове за запознанства, които представяха най-големите аутсайдери на обществото като неотразими чаровници. В първия петък от месеца, когато сенките временно бяха изчезнали, Юдит действително срещна някого. След края на работния ден се видя с приятелката си Нина, която също нямаше особен късмет с мъжете. Двете отскочиха да пийнат по нещо в кафене „Вундерлих“. „Отскачането“ продължи доста дълго. Часове наред някоя от тях неизменно поръчваше последна чаша вино, вода или аперол. Накрая решиха да завършат вечерта в бар „Ойген“ — огряно от множество свещи заведение, където ходеха предимно тийнейджъри, очакващи първата си целувка с език. По реакциите на Нина обаче, чиито очи постоянно се плъзгаха встрани и на моменти я стрелкаха твърде изпитателно, Юдит разбра, че зад гърба й стои истински мъж. По едно време тя реши да се обърне. Тогава настъпи един от онези мигове, в които погледите на двама души се срещат и си обещават общо бъдеще, независимо дали то ще приключи още на следващата сутрин.

Той се казваше Крис и имаше римска осанка. Изглеждаше като жива бронзова статуя на Донатело и дори беше пълнолетен (на двайсет и седем). Интересуваше се от приятели, футбол, риболов и жени — именно в тази последователност. Що се отнасяше до последното, важно беше единствено количеството и липсата на всякаква обвързаност. Накратко, Крис се очертаваше като пълен антипод на Ханес. Ето защо Юдит си записа имейл адреса му и си уговори среща с него след няколко дни в същия бар, разбира се, без компанията на риболовните му приятели и сияещата от щастие Нина.

Той я целуна още в началото и така им спести усилията да подготвят почвата за нещо, което и бездруго беше предварително решено. През следващите няколко часа в бара Юдит му позволи да държи ръката й и с удоволствие изслуша забавните истории от един живот, в който не се бе случило кой знае какво. Изчезването на въдицата му в устата на някакъв гигантски костур минаваше за най-голямото нещастие, сполетяло го до момента.

Когато Крис поиска да узнае повече за Юдит и тежката й раздяла, която според него бе изписана на лицето й, тя реши, че е крайно време да пристъпят към вечния въпрос „у нас или у вас“. Той се оказа чисто формален, тъй като бързо стана ясно, че Крис ще я последва в нейния апартамент.

— Чувствам се страхотно с теб. Влияеш ми много добре, миличък — прошепна Юдит в ухото му, докато чакаха асансьора.

Отдавна не бе изпитвала подобно безгрижно щастие. Най-сетне бе успяла да надхитри сянката, която я преследваше. Почти се надяваше Ханес да може да я види отнякъде в този момент — толкова стабилна, самоуверена и безстрашна.

Когато се качиха в жилището, всичко протече учудващо професионално и непринудено, сякаш двамата с Крис се познаваха от дълго време. Юдит се погрижи за бутилка червено вино, приглушена светлина и подходящо одеяло за канапето. Крис избра музиката — албум на „Тиндърстикс“, — нагласи звука и отиде в банята, където се забави по-дълго от обичайното за един мъж. Когато се появи отново, ризата му вече беше разкопчана. Гледката определено се хареса на Юдит. Горката Нина! За щастие той спадаше към симпатичния тип „самосъбличащи“ се хора, а не към досадниците, които с минути се опитват да отворят копчетата и циповете на партньорите си и убиват цялата страст, дърпайки напразно прилепналите им поли или панталони.

Разговорите заглъхнаха. Чуваше се само дишането им. Без да губи излишно време, Крис се сгуши с нея под одеялото и я обсипа с целувки. Юдит затвори очи и се отдаде на най-прекрасното преживяване от месеци насам. По-късно Крис навярно щеше да се похвали пред приятелите си, че е правил много добър секс. Юдит почувства невероятно спокойствие и прилив на топлина — дори в най-отдалечените, сковани от студ клетки на мозъка си.

2

Звънецът на вратата за секунди унищожи цялата позитивна енергия от последните дни и върна Юдит в изходно положение. Три кратки алармени сигнала право в сърцето й. Крис се надигна от леглото и се усмихна смутено. Приличаше на виновен ученик, току-що спипан с марихуана от по-големия си брат.

— Да не би да имаш консервативни съседи, които не могат да понасят определени звуци? — учуди се той.

Юдит се обърна настрани, за да скрие тревожното си изражение.

— Познавам ги съвсем бегло — отвърна тя. — Толкова ли шумни сме били? Съмнявам се.

Изрече последното шепнешком, тъй като гласът й трепереше.

— Крис, ще отидеш ли да провериш? — помоли го Юдит. — Не отваряй, само попитай кой звъни.

Той очевидно се подразни.

— Не е ли по-добре ти да… все пак живееш тук. Защо просто не го пренебрегнем?

— Моля те, Крис, попитай кой е.

— А ако се окаже твой приятел?

— Приятелите ми не звънят толкова късно.

Тя чу как подът скърца под краката му, зави се през глава и го изчака да се върне.

— Нямаше никой — заяви отегчено Крис. — Явно си имаме работа с изнервен съсед.

Той се пъхна отново под завивката и се притисна към нея. Юдит почувства, че действително лежи до бронзова статуя — прониза я остър студ. Тя спря ръката му, която се бе плъзнала към бедрото й, и го попита дали по изключение не иска да остане при нея тази нощ. Тонът й издаваше всичко друго, но не и еротични намерения. Крис, естествено, го забеляза.

— Не знам, Юдит, не е много удобно. Утре трябва да стана рано.

— Не се притеснявай, ще навия будилника за шест часа. Или е късно? Може би за пет?

— Слушай, Юдит, разбери ме правилно. Ние се познаваме съвсем…

— Разбирам те отлично. Но моля те, влез ми в положението. Не мога да прекарам сама нощта. Наистина Не Мога!

Крис я погледна изумено. В подобни ситуации жените от филмите изпадаха в нервен срив. Какво щеше да обясни на риболовните си приятели?

По-скоро от смущение, отколкото от пресметливост, Юдит започна да го гали. В началото съвсем нежно, после все по-настойчиво. Явно се справяше доста добре, защото Крис скоро усети — и то в онези части на тялото, където се вземат типично мъжки решения, — че ще е жалко да си тръгне веднага.

— Да се преместим ли в спалнята? — прошепна тя.

— Да — отговори той.

3

Крис притежаваше присъщата на повечето мъже способност да потъне в дълбок сън само три секунди след оргазъм. Бързият преход между двете състояния бе съпроводен от леко хъркане, което за щастие скоро премина в равномерно дишане. Легнала по гръб, Юдит вдигна отпусната му ръка от гърдите си и я премести върху корема си. Там щеше да й служи като предпазен колан чак до сутринта.

Положи огромни усилия да не мисли за дебнещия пред вратата Ханес, който бе звънял на пожар. Постепенно очите й се затвориха. Щом осъзна този факт, тя изведнъж долови странния шум от огъване на ламарина. Последваха го шепот и съскащи звуци, също както в предишните нощи. Скоро чу и познатия глас, който повтори думите от първата им среща в супермаркета. Сега ги изрече съвсем тихо, сякаш бяха предназначени единствено за нейните уши: „Цялата тази навалица, тази навалица, тази навалица.“ Юдит лежеше неподвижно и се стараеше да диша бавно. Знаеше отлично коя реплика следва. Беше горда, че го е прозряла. Ханес не можеше да я изненада. Тя раздвижи подигравателно устни в унисон с гласа: „Още веднъж се извинявам, още веднъж се извинявам, още веднъж се извинявам.“ Усети гъделичкане в гърдите си и забеляза как ъгълчетата на устните й се вдигат нагоре. Изпитваше остра нужда да се засмее; едва се сдържаше. Нима това не беше някаква комична игра? Къде беше Ханес? Къде се бе спотаил? Къде бе построил скривалището си? Всеки път, когато си мислеше, че го е видяла, образът му изчезваше. А щом посегнеше да го улови, той рязко се отдръпваше.

Юдит искаше да докосне бучащата си глава и да избърше потта от челото си, но ръцете й отказваха да помръднат. Тя тихичко се засмя. Понечи да се изправи, но някакво чуждо тяло я притискаше към леглото. Изведнъж я обзе паника. Ханес лежеше до нея. Къде се намираха? В хотелската стая? Все още във Венеция? Нали се бяха разделили? Той не знаеше ли? Нима не му бе казала? Юдит се помъчи да избута товара с корема си. Но колкото повече се напрягаше, толкова по-тежък ставаше предметът върху нея. Притискаше вътрешностите й, блокираше дихателните й пътища. Тя се опита да си поеме въздух, запъхтя се от напрежението, усети как слепоочията й започват да пулсират. Трябваше да действа, преди гредата окончателно да я смаже. Ханес? Какво казваше той? Коя беше следващата му реплика?

„Сигурно ви е заболяло много. Сигурно ви е заболяло много. Сигурно ви е заболяло много.“ Чуваше собствения си глас. Изплаши се от силата, с която бе изрекла тези думи. Тежкият товар се понадигна. Явно се подготвяше за удар. Юдит сграбчи с две ръце вражеското оръжие и го насочи към устата си. Зъбите й срещнаха съпротива. Тя усети солен вкус върху езика си.

— Ей, откачи ли? — изкрещя той. — Какво правиш?

Юдит се събуди мигновено. За част от секундата нещо в главата й прещрака.

— По дяволите! — прошепна уплашено тя и включи лампата.

Крис кървеше. Юдит изпитваше болка в цялата си челюст. Скочи рязко и изтича до банята, след което донесе мокра кърпа и уви ръката му.

Той се бе сгушил в леглото с отворена уста и ококорени очи. Наблюдаваше я подозрително.

— Коя си ти всъщност? — попита объркано.

Що за ужасен въпрос?

— Аз, аз, аз… сигурно съм сънувала кошмар — оправда се тя. — Ужасно съжалявам.

Крис свали кърпата и погледна раната си. Ръката му трепереше.

— Това не е нормално, Юдит. Просто не е нормално. Съзнаваш ли го изобщо?

Вече се държеше изключително злобно. Юдит започна да плаче.

— Често ли го правиш? — продължи язвително той.

— Сигурно съм сънувала кошмар — повтори тя. — Много, много лош кошмар.

Крис стана от леглото, събра дрехите си и бързо се облече. Отби се за момент в банята, а после веднага се отправи към коридора.

— Един последен съвет от мен — провикна се на излизане. — Никога не сънувай много лош кошмар с тежък или остър предмет в ръка!

4

В магазина Бианка я посрещна с думите:

— Не сте гримирана добре, шефке. Имате сенки под очите.

Юдит се хвърли в обятията й и заплака.

— Не го вземайте присърце — успокои я стажантката. — Веднага ще оправим нещата. В чантата си нося пет различни сенки за очи.

Юдит й разказа за любовните си приключения и драматичната им развръзка.

— Не е толкова страшно — заяви Бианка. — Даже си мисля, че на мъжете им допада, когато се държиш по-грубичко с тях.

— Но аз почти му отхапах ръката.

Бианка се засмя.

— Спокойно, шефке. Обадете му се и кажете: „Следващия път, когато правим секс, ще си сложа намордника.“

Юдит почувства известно облекчение. Бианка едва ли щеше да реши основния й проблем, но тя бе длъжна да го формулира пред самата себе си.

— Не мога да избия Ханес от главата си. Ситуацията се влошава все повече. Струва ми се, че наистина имам халюцинации. Понякога съм сигурна, че той контролира всичко и следи всяка моя стъпка. Друг път го усещам толкова дълбоко в мен, че започвам да се чудя дали изобщо е възможно да ми причинява това, чисто физически. Като че ли сама си втълпявам разни неща. Разбираш ли ме?

Бианка се поколеба за миг и я погледна изпитателно. Накрая заяви:

— Не смятам, че сте луда. Далеч не сте от онези хора, които нарязват труповете на парчета и…

— Благодаря ти, Бианка, радвам се, че изяснихме въпроса — прекъсна я Юдит и тръгна към офиса.

След малко стажантката я последва. Бузите й бяха зачервени, а гласът й звучеше развълнувано.

— Хрумна ми нещо, шефке. За да разберем дали наистина ви тормози, или просто си въобразявате — тя почука с показалец по слепоочието си, — ще се наложи да го проследим. Ще го дебнем по петите, ще наблюдаваме действията му и ще чакаме да допусне някоя грешка. Аз познавам човека, който ще го направи. Изборът е повече от логичен: Басти!

Въпросното момче често чакаше Бианка пред входа на магазина. Този път стажантката му махна да влезе вътре.

— Шефке, нека ви представя Басти, моя постоянен приятел — обяви тържествено Бианка и, разбира се, не пропусна да извърти очи.

Той беше на около двайсет години и почти два пъти по-висок от нея. Стоеше сковано като пилон за знаме и беше също толкова общителен. Имаше рижава коса и работеше в пожарната.

— Радвам се да се запознаем — каза Юдит.

— И аз — изръмжа страховито Басти и докосна с език обицата над горната си устна.

— В момента Басти ходи на курс за детективи — осведоми я Бианка. — По-късно иска да се специализира в борбата срещу крадци на мобилни телефони. Вече три пъти му задигат джиесема.

Той я погледна така, сякаш очакваше да му преведе казаното.

— Малко практика няма да му навреди — добави стажантката.

Юдит не остана никак въодушевена от предложението, а на Басти очевидно му беше напълно безразлично. Бианка обаче бе изготвила конкретен план и никой не бе в състояние да я разубеди. Приятелят й получи задачата да открие мъж на име Ханес Бергталер — за съжаление те не разполагаха със снимка, но можеха да му дадат подробно описание. Басти трябваше да го следи и да си отбелязва нещата, които му правеха по-особено впечатление. За награда Бианка му обеща да излиза по-често с него вечер и на раздяла да остава поне половин час в колата му — евентуално на някой по-уединен паркинг.

5

Магазинът за лампи щеше да бъде затворен от четвъртък до понеделник заради ремонт на канализацията. Юдит си бе поставила за цел да дочака невредима неделния ден, когато си бе уговорила среща с Лукас на кафе. Между другото, той смяташе за пръв път да доведе семейството си — факт, който леко я притесняваше.

Плановете й се провалиха още през първата нощ. Тя отново не успя да мигне, въпреки че беше взела приспивателни. Напразно се напрягаше да чуе познатите шумове и гласа, който повтаряше все едни и същи реплики. На сутринта се чувстваше ужасно уморена и съсипана. Нима този страхливец вече не искаше да говори с нея, и то тъкмо когато бе започнала да свиква със среднощното му присъствие?

Юдит отдавна бе изтрила номера на мобилния му телефон, но в съзнанието й се открояваше украсена с жълти рози черна дъска, на която ясно личаха цифрите. Дълго време даваше свободно, но накрая се включи гласовата поща и той произнесе името си. Юдит беше прекалено развълнувана, за да се храни, и твърде изтощена, за да заспи. До срещата й е Лукас имаше цели сто и двайсет часа. Тъй като не знаеше какво друго да прави, тя продължи да звъни на Ханес през две-три минути и с нарастващо нетърпение дочакваше все същия отговор: „Свързахте се е гласовата поща на — и тук се чуваше неговият глас… — Ханес Бергталер.“ На няколко пъти Юдит се изсмиваше високо, след което отново я обземаше гняв. После реши да му остави, или по-скоро да му изкрещи, следното съобщение: „Здравей, аз съм! Исках само да ти кажа, че не съм толкова глупава. Много добре знам, че си наоколо и ме наблюдаваш. Но нека ти издам нещо — не ме интересува. Вече не можеш да ме уплашиш. Затова се покажи, страхливецо! А ако не го направиш, аз ще те намеря! Където и да се криеш!“

След обаждането не я свърташе вкъщи. На стълбището забеляза, че още е по пижама и чехли. Внимавай, Юдит, сега не е моментът за глупави грешки! Тя се прибра в апартамента, наплиска лицето си със студена вода, нанесе плътен слой тъмночервено червило върху устните си и облече дрехите от предишния ден. Скри бучащата си глава под лилава вълнена шапка, прекрачи прага на жилището и заключи вратата.

При втория си опит успя да излезе навън. Оскъдната мъглява светлина подразни очите й и тя си сложи слънчеви очила. Хората около нея издаваха странни звуци, движеха се като на забавен кадър и до един изглеждаха навъсени. Отначало Юдит си помисли, че просто я избягват, но после усети враждебното им отношение. Децата я зяпаха втренчено и правеха злобни гримаси. Жените се подиграваха на външния й вид и я обиждаха. Мъжете й хвърляха похотливи погледи, сякаш всеки момент щяха да я завлекат в храстите и да разкъсат дрехите й.

За пръв път мярна Ханес на трамвайната спирка, но когато се приближи до него, разбра, че се е припознала. С каква ненавист я изгледа този мъж! По-добре се премести на отсрещния тротоар, Юдит, там ще си в безопасност. Никой няма да ти причини зло.

Но враговете бяха бдителни и продължиха да я следват. Враговете никога не остават на едно и също място. Ти си по-бърза, Юдит, ти ги превъзхождаш. Хайде, скъпа, пресечи отново улицата! Ханес? Той понечи да я хване, но веднага отдръпна ръката си. Беше някакъв непознат, който я стрелна злобно с очи. „Мразиш ли ме?“ — попита тя. „Да те мразя? Скъпа, не съзнаваш какво говориш.“ Минувачите я бутаха. Юдит се опитваше да се защити, доколкото можеше. За миг избяга на отсрещния тротоар, после пак се върна обратно. Постоянно се движеше на зигзаг — така отровните змии нямаше да я докопат. „Пресечи още веднъж, за да се отървеш окончателно от тях. Пази се от шумните автомобили!“ Беше твърде късно. Този път не успя да се измъкне. Враговете се надвесиха над нея. Ханес стоеше сред тълпата и й махаше. Беше тъжен. Юдит отново го бе изоставила. „Определено няма да се изгубим от поглед“, каза тя. „Със сигурност няма, скъпа.“

Някой я хвана за ръката. Всички наоколо мълчаха. „Колко пъти съм ти казвала да внимаваш с колите?“ Най-после един глас от миналото — още от времето, когато Юдит беше малко дете.