Вечно твой

1

Юдит се зарадва на бързината, с която изгубената й половина се завърна. Двете й половини със замах продаваха скъпи лампи в магазина, потяха се в часовете по степ аеробика през обедната почивка, обикаляха по книжарници и бутици след работно време. Вечер се забавляваха с „Джеймс Бонд“ и „Мюзик Айдъл“, хранеха се с пица и дюнери, пиеха кианти и се чувстваха идеално със себе си и своята уравновесена притежателка.

Юдит се учудваше, че вече трети ден не е чула и дума от Ханес. Нито една от двете й половини обаче не смееше да твърди, че й е скучно без него. Единствено вечер, когато легнеше под завивките, затвореше очи и потънеше в размисли, тя усещаше как нещо бързо преминава по тялото й — от стомаха до главата и от там обратно до студените пръсти на краката й. Навярно все още бе твърде слабо, за да бъде наречено копнеж, но може би щеше да узрее през следващите няколко дни.

В сряда Юдит реши да проведе сериозен разговор със стажантката си.

— Бианка, възхищавам се на внушителната ви гръдна обиколка, но нека не забравяме, че се намираме в магазин за осветителни тела. Препоръчвам ви да носите сутиен.

— Да, госпожо, но тук е ужасно горещо — отвърна отегчено тя.

— Повярвайте ми, ще бъдете много по-привлекателна, ако не излагате всичко на показ.

— Явно не познавате добре мъжете. И след като подхванахме тази тема, защо приятелят ви спря да идва?

— Замина в командировка в Лайпциг.

— Но тази сутрин беше тук.

— Не е възможно, Лайпциг все пак е в Германия.

— Наистина. Мина покрай магазина и дори надникна през витрината.

— Не, Бианка, най-вероятно сте се припознали.

— Във всеки случай приличаше адски много на него, госпожо.

— Добре, добре. И ако обичате, утре си сложете сутиен!

2

Вечерта Юдит се срещна с Герд и няколко негови колеги от Картографския институт в испанския ресторант на Мерцщрасе.

— Къде е Ханес? — попита той вместо поздрав.

— В командировка в Лайпциг.

— Ех, жалко.

Не го каза просто от учтивост. Реакцията му беше съвсем искрена и в известна степен притесни Юдит. Тя я прие като лека обида срещу наскоро извоюваната й втора половина.

Четири часа по-късно, след като я изпрати до къщи, Герд поправи грешката си.

— Винаги си била специална, но днес си просто изключителна — заяви той. — Надмина себе си.

— Благодаря.

Герд едва ли имаше предвид приноса й към обсъжданите теми — домашен прах, майки, вредни насекоми, прераждане.

— Беше ми много приятно във вашата компания, получи се хубава вечер — отвърна Юдит.

На лицето й все още сияеше усмивка, когато тя затвори входната врата на сградата, качи се с асансьора до последния етаж и включи осветлението на площадката. Изведнъж нададе остър писък. Връзката ключове се изплъзна от ръката й и падна шумно на пода. Някой се беше свил пред вратата й, но рязко се изправи и тръгна към нея. Юдит понечи да избяга или да извика за помощ, но от шока остана като вцепенена.

— Скъпа — каза глухо той.

— Ханес, ти ли си? — едва успя да изрече тя. — Да не си се побъркал?

Сърцето й биеше като лудо.

— Какво ти става? Защо си тук? — продължи Юдит.

Едва сега забеляза огромния букет тъмночервени рози, който той бе насочил като оръжие срещу нея.

— Чаках те да се върнеш. Но ти закъсня, скъпа. Прибираш се ужасно късно!

— Ханес, да не си откачил? Как изобщо ти хрумна подобно нещо? Изплаши ме до смърт. Защо не си в Лайпциг? Какво търсиш тук?

Юдит дишаше тежко. Ханес остави цветята на пода и разтвори ръце. Тя се отдръпна.

— Какво търся ли? Разбира се, че теб, скъпа. Исках да те изненадам. Нямах представа, че ще си дойдеш толкова късно. Защо се забави? Къде скиташ посред нощите? Защо ни причиняваш това?

Гласът му трепереше. Светлината играеше по лицето му. Около очите му се открояваха дълбоки сенки.

— Моля те, върви си! — каза Юдит.

— Гониш ли ме?

— Сега не съм в състояние да говоря. Трябва да остана сама, да дойда на себе си. Моля те, тръгни си!

— Скъпа, недей така. Мога да ти обясня всичко. Искам да бъда с теб, завинаги. Готов съм да те закрилям. Ние си принадлежим. Пусни ме вътре. Нека да обясня.

Юдит усети как вцепенението постепенно започва да отстъпва място на гнева. Гласът й бе възвърнал силата си.

— Ханес, напусни сградата! — изкрещя тя. — Веднага! Разбра ли ме?

На четвъртия етаж се отвори врата и някой извика:

— Тихо там горе! Ще се обадя на полицията!

Заплахите очевидно подействаха, тъй като Ханес рязко смени тона.

— Мислех, че ще се зарадваш — измънка той пред вратата на асансьора. — Изобщо ли не ти липсвах?

Юдит стоеше безмълвно.

— Няма ли поне да вземеш цветята? Почти увехнаха. Имат нужда от вода. От часове чакат някой да ги сложи във ваза.

3

След мъчителна, безсънна нощ тя му изпрати есемес, в който го помоли да се видят. Срещнаха се в кафене „Райнер“ в обедната почивка. Той бе избрал същата маса като на първата им среща, но този път седеше на ъгловата пейка. Юдит се настани на неудобния стол срещу него. Ханес изглеждаше блед и уморен. Тя познаваше отлично гузното изражение на лицето му. Приличаше на ученик, който е получил слаба оценка по математика.

Историята за Лайпциг се оказа лъжа. Нямало никакъв архитектурен семинар. Ханес бил забелязал, че нейната любов не нараства със същото темпо като неговата. Искал да й даде почивка, възможност да си отдъхне (сякаш любовта беше някакво състезание). Моментът му се сторил подходящ, тъй като и бездруго трябвало да свърши нещо. Той се подсмихна — скоро Юдит щяла да разбере за какво става дума.

— Ханес, не може да продължаваме така — заяви тя.

— Нормално е да ми се сърдиш за вчера — отвърна той. — Беше глупаво от моя страна. Трябваше да ти звънна предварително. Появих се в доста неудобен момент.

— Не, Ханес, не е само това. Връзката ни е толкова интензивна, че си мисля дали да не…

— Ако обичаш, не продължавай! — прекъсна я той.

От засрамения ученик нямаше и следа. На негово място се бе появил изнервеният, строг баща.

— Разбирам те напълно. Наясно съм, че допуснах грешка, няма да се повтори. Но знаеш ли какво означава копнеж? Да ти го кажа ли буква по буква? К-О-П-Н-Е-Ж. Копнеж. Аз копнеех за теб. Нима това е престъпление?

Щом забеляза, че Юдит се е загледала в свития му юмрук, той веднага го разтвори и се усмихна като по команда. Безуспешно се опита да възвърне обичайното си ведро изражение. Протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.

— Ще видиш, скъпа, всичко ще бъде наред.

Юдит поиска сметката.

— Не, аз ще платя — настоя Ханес.

4

— Госпожо, търсят ви по телефона — извика Бианка няколко часа по-късно от предната част на магазина.

Юдит се намираше в офиса, където се опитваше да сглоби пъзела в главата си, без да се разстройва допълнително.

— Заета съм, не искам да ме безпокоят — отвърна тя.

След шока, на който бе подложена миналата вечер, сърцето й още не можеше да влезе в обичайния си ритъм.

— Обажда се брат ви Али.

— А, добре, прехвърли го.

Али говореше два пъти по-бързо и по-високо от обикновено. Направо кипеше от вълнение — ако застоялата вода изобщо можеше да кипи.

— Не знам как да ви се отблагодаря — започна той.

Юдит също не знаеше. А и нямаше представа за какво става въпрос.

— Толкова е хубаво да имаш сестра, която ти помага в трудни времена — продължи той.

— Да, по принцип е така. Но какво съм направила?

— Доведе Ханес у нас. Хеди е ужасно щастлива. Ще видиш, скоро изобщо няма да се нуждая от медикаменти.

Юдит изгуби търпение.

— Изплюй камъчето, Али! Каква е връзката с Ханес?

— Само не ми казвай, че не знаеш.

В началото на седмицата, веднага след гостуването им, Ханес се обадил на брат й със страхотно предложение за работа. Единственото задължение на Али било да прави снимки на аптеки — първо само в Северна Австрия, а после и в други части на страната. Ден по-късно Ханес го взел със себе си и двамата отишли до Шваненщат, където разгледали първия обект. Ханес му обяснил, че най-важни са снимките на сградите отвън. После подписали временен договор за половин година.

— Хиляда евро на месец плюс служебните разходи. И то за няколко обикновени снимки! Не е ли страхотно? — съобщи възторжено Али.

Юдит мълчеше.

— Срамувам се, че толкова го подцених — добави брат й. — Хора като Ханес са по-добри от всички терапевти, натрупали богатство от страданието на пациентите си.

Нямало да му помогнат онези, които следват с години в университета, за да му кажат, че спешно трябва да започне работа. Нуждаел се от хора, които могат да му я осигурят.

— Да, така е — промълви Юдит.

Гърлото й беше пресъхнало и гласът й едва се чуваше.

— Ханес не само умее да изслушва другите, но и е готов да направи нещо за тях. Някой ден ще му се реванширам, обещавам ти.

— Да.

— Знам, че ти стоиш зад всичко това. Благодаря ти, мила сестричке.

Юдит прехапа устни. Имаше ли право да прекърши ентусиазма му и да се опита да го разубеди? Но с какви аргументи? Заради шестото си чувство?

— Радвам се за теб, Али — каза тя. — Искам да поговорим при първа възможност. Трябва да ти обясня нещо важно. Надявам се, че ще разбереш. Но не е за телефона.

5

През следващите дни Юдит се изненада приятно от сдържаното му поведение. Все още не се чувстваше готова да прекара вечерта с него. Беше подготвила няколко извинения, за да отложи евентуалната среща. Най-вероятно обаче нямаше да успее да го излъже, което означаваше, че ще му каже следното: „Съжалявам, Ханес, но в момента просто не съм в настроение да се виждаме. Копнежът ти ме изнервя, а твоята настойчивост ми идва в повече. Или по-конкретно — неочакваната ти поява. Трудно ми е да забравя образа на дебнещия пред вратата ми мъж, който чака да се върна у дома. И в момента ми се струва напълно недопустимо да приема подобен мъж в леглото си.“

Но въпросните думи останаха неизречени, тъй като Ханес дори не загатна за възможността да прекарат заедно някоя от идните нощи. На няколко пъти мина покрай магазина, но само й помаха за поздрав. Разговорите им по телефона бяха кратки и неангажиращи. Той полагаше огромни усилия да бъде забавен и понякога почти успяваше да го постигне.

Във всеки случай Юдит харесваше новата приятна черта на характера му. Ханес сякаш бе загърбил меланхолията и се стараеше да общува съвсем непринудено, като избягваше патетичната тема за любовта на живота му. Задоволяваше се единствено с малки жестове на внимание и нежни цитати от тайния си речник на най-красивите комплименти.

След една седмица, прекарана в добре премерена близост, Юдит събра кураж, за да обсъди с него новата работа на Али.

— Защо го направи? — попита тя.

— Ти как мислиш?

— Не ми се иска да е онова, което мисля.

— Ще се наложи да ми кажеш какво е то.

— Мисля, че си го направил заради мен.

Ханес избухна в смях. Ако реакцията му беше престорена, той определено имаше актьорски заложби.

— Скъпа, този път грешиш. Нуждая се от снимките, за да изготвя картотека. Али пък се нуждае от пари, за да издържа семейството си. Той е добър фотограф. Защо всички служебни въпроси не се решават така лесно?

— Защо не го обсъди с мен?

— Трябва да призная, че исках да те изненадам, скъпа. Знаех, че ще се зарадваш за брат си.

— Ханес, изненадваш ме твърде често и твърде интензивно.

— Скъпа, трудно ще се отуча от подобен навик.

— Обичам да ти правя изненади. Те са най-забавното ми хоби, почти осмислят живота ми.

Ханес се засмя. Юдит го харесваше най-много тогава, когато се опитваше да проявява самоирония.

Новия Ханес, който не чакаше на повикване като предшественика си. Нямаше търпение да се срещне с него за пръв път.

6

Актуалната изненада на Ханес беше упоритото отлагане на въпроса дали искат да прекарат някоя вечер заедно. От кошмарната сцена пред вратата й бяха изминали цели две седмици. Дали той бе изгубил интерес към нея? Не търсеше ли вече компанията й? Нима се бе появила друга жена? (Тази мисъл я успокояваше, но същевременно я хвърляше в смут.) А може би след четиримесечното им познанство, връзка или както там се наричаше Юдит за пръв път трябваше да предприеме сама следващата стъпка?

Беше десет и половина вечерта. Тя лежеше на тъмножълтото канапе, огряна от нежната светлина на любимия й лампион. Скучният летен ден отиваше към своя край, съпроводен от монотонния глас на телевизионния водещ. Изведнъж Юдит реши да напише съобщение на Ханес: „Ако още си буден, не заспивай. Ако още искаш да дойдеш при мен, ела!!!!!“ Тя все пак изтри три удивителни, преди да го изпрати.

Две минути по-късно пристигна неговият отговор: „Скъпа, днес няма да успея. Но утре може да вечеряме заедно. Ако ТИ искаш!!!“ Разочарованието й продължи само няколко минути и не помрачи радостното настроение, с което смяташе да си легне. Юдит определено държеше да опознае по-добре новия Ханес, който не чакаше на повикване като предшественика си. Нямаше търпение да се срещне с него за първи път.

7

Сигурно току-що бе завършил ускорен курс по безгрижност. Поздравът му беше твърде мимолетен и се състоеше от кратко ръкостискане и бегла целувка по бузата. Освен това Ханес закъсня с цели девет минути — време, през което Юдит наистина го очакваше с копнеж.

— Още шест минути, и щях да си тръгна — излъга тя.

Той леко се усмихна. Ако пред нея не стоеше проектантът на аптеки Ханес Бергталер, Юдит спокойно можеше да си помисли, че усмивката му излъчва превъзходство.

Държеше да го види в най-хубавата светлина. Ето защо бе избрала маса до прозореца, огрявана от лъчите на залязващото слънце. Бръчиците около очите му сияеха. Скоро и зъбите на баба му разкриха своя блясък — наподобяваха снежнобял хамак, разпрострял се от едното му ухо до другото. Жалко, че Юдит не носеше фотоапарат. Искаше й се да запечата момента завинаги.

Тя се учуди, че този път не е гладна. Също така й се стори странно, че той отделя твърде много внимание на менюто. В резервираното му поведение нямаше и следа от бурните чувства, с които я бе заливал през последните месеци. Юдит усети, че я обзема несигурност.

— Променило ли се е нещо? — попита тя след цял час, прекаран в забавни, но безсмислени приказки.

(За щастие не изрече на глас въпроса, който се въртеше в главата й: „Не ме ли обичаш вече?“)

— Да — отговори Ханес, — промених нагласата си.

Съобщи го със същия тон, с който преди малко й бе препоръчал ягодовия сладкиш.

— Опитвам се да подходя предпазливо — продължи той. — Искам да се чувстваш добре с мен. Не желая да те задушавам с любовта си.

— Това е много хубаво и аз го оценявам, скъпи.

Тя понечи да улови ръката му, но той рязко се отдръпна.

— Но? — попита Ханес.

— Няма „но“.

— Напротив, виждам, че има.

— Но не бива напълно да спираш да ми показваш, че все още означавам нещо за теб — отвърна Юдит.

— Съжалявам, за мен не съществува средно положение.

— Радвам се, че си откровен, но не мисля, че постъпваш справедливо. Как си се държал в предишните си връзки?

— Не ми се говори за това. Каквото се е случило в миналото, си остава там.

Междувременно слънцето бе залязло.

— Да тръгваме ли? — попита той.

— Добра идея — съгласи се тя.

8

Искаше й се да го целуне още по пътя към къщи — всъщност едва се сдържаше да не го направи, — но Ханес вървеше толкова отмерено и целеустремено, че Юдит не посмя да наруши ритъма му. Когато тя отвори входната врата на жилищната сграда, той изведнъж спря и заяви:

— Е, аз съм дотук.

— Моля?

— Няма да се кача с теб.

— Но защо?

Юдит положи огромни усилия да прикрие разочарованието си.

— Смятам, че така е по-добре.

Всъщност никога не е добре, когато някой използва тази отвратителна, банална фраза, помисли си тя. После попита:

— А ако ти кажа, че непременно искам да спя с теб?

— Ще се зарадвам.

— Но няма да се възбудиш.

— Напротив.

— Но?

— Няма „но“.

— Виждам, че има.

— Но сексуалната възбуда не е всичко.

— Добре, Ханес, ще направя последен опит. Искам да прекараш тази нощ с мен. Искам го ужасно много!

— Това е страхотно.

— Но?

— Но аз не искам да прекарвам само отделни нощи с теб.

— А какво?

— Целия си живот!

Кратката пауза беше повече от необходима.

— Е, добър вечер, господин Бергталер, за малко нямаше да ви позная.

Той не каза нищо.

— Между другото, нека те информирам, че е трудно да прекараш цял живот с една жена, ако не си прекарал с нея отделни нощи. Първо идват нощите, после целият живот. Питам те последно: ще дойдеш ли, или не?

Ханес мълчеше. Юдит бавно пристъпи навътре и понечи да затвори външната врата. Той не помръдна от мястото си.

— Лека нощ! — каза ядосано тя през пролуката на вратата.

— Моето пожелание за лека нощ се намира в чантата ти, скъпа! — провикна се след нея Ханес.

В продължение на няколко неспокойни часа Юдит се въртя в леглото, като се стараеше да пренебрегне чуждото тяло в чантата си. Знаеше, че може да очаква от Ханес всичко — от салфетка с надпис „Сладки сънища!“ или „Обичам те!“ до брат близнак на отвратителния кехлибарен пръстен. Към три сутринта тя все пак реши да погледне, за да успее най-сетне да заспи. Пожеланието му за лека нощ обаче я държа будна още дълго време. Представляваше пощенски плик със самолетни билети — Венеция, три дни, двама души, три нощи, нейното и неговото име. Тръгване в петък, вдругиден. Върху плика бе изрисувано голямо сърце, а с почерка на Ханес бе написано: „Изненада!“

9

Венеция нямаше вина. Градът направи всичко по силите си, за да оправдае романтичната си слава. Но още от самото начало пъстрите гондоли и зелените канали се оказаха неравностоен противник на Ханес Бергталер. Неговият трескав изследователски поглед, екскурзоводската му целувка за поздрав и грижливо подредените му куфарчета дадоха на Юдит да разбере, че е допуснала грешка, като е приела подаръка. Единствената й утеха беше, че за последен път е проявила подобно лекомислие.

Двамата отседнаха в малък апартамент с балкон в четиризвезден хотел, който се намираше до един от 426-те исторически моста в града. Ханес знаеше имената на всички, така че Юдит не трябваше да се старае да ги запомня. Човек би помислил, че той е отраснал във Венеция. Ханес обаче я уверяваше, че никога не е бил там преди.

Във всеки случай познаваше града по-добре от самия себе си. И искаше непременно да предаде тази информация на Юдит, което съвсем скоро се очерта като по-дълбокият (и основен) смисъл на пътуването. Тя дори не се опита да протестира. Нищо не бе в състояние да отклони Ханес от мисията му — да положи света (под формата на Венеция) в краката й.

Сексът неизменно се отлагаше от една вечер за друга заради (нейната) умора, а и защото и без това нямаше да допринесе за онагледяването на (неговата) Венеция. По цял ден те се придържаха към изключително строга географска система за посещение на музеи, разглеждане на (не)забележителности и кратки престои в различни кафенета, които Ханес използваше за сцена на своите частни архитектурни семинари. В програмата се включваха и разходки до периферията на града, където можеше да се усети духът на „потайната, но истинска Венеция“. И за трите вечери той бе запазил маси в известни ресторанти и бе осигурил билети за най-добрите концерти и театрални представления. Навярно дори местата за гардероб бяха предварително ангажирани. Юдит постепенно си даде сметка с какво се бе заминавал Ханес през последните две седмици.

За пореден път осъзна, че чувствата й към него са свързани с безброй задължения. Сега му дължеше благодарност и признание. Та Ханес беше прекрасен екскурзовод и вадеше всякакви козове от ръкава си, само и само да докаже любовта си към нея! Но когато човек трябва да демонстрира възторга си в продължение на три дни, и то на всеки кръгъл час, той бързо губи търпение. След втория ден Юдит се пресити от изнервящите обиколки из Венеция и започна да се оправдава с мигрена.

В третата последна нощ от престоя им тя се стресна от някакъв кошмар и видя, че е притисната по гръб между ръцете и краката му. Всичките и опити да се измъкне от хватката му, без да го събуди, се увенчаха с неуспех. Юдит прокле себе си, задето бе изпаднала в подобно положение. Състоянието и прерастна в паника, която се сля с дълбокото чувство на тъга, подсилено от тишината и мрака наоколо. Със свободната си ръка тя се пресегна настрани, за да включи елегантния полилей в стаята. Кристалните висулки заблестяха в познатите и от детството цветове. Но съвсем скоро контурите им се разкривиха и постепенно потънаха в напиращите в очите й сълзи. Накрая изчезнаха напълно в буйните потоци, които се стекоха по лицето й.

Юдит се помъчи да сподави хлипанията си. Налагаше й се да изтърпи тази ужасна обездвижена поза поне още няколко часа. След Венеция смяташе да направи необходимото. Трябваше да му каже. И то така, че да я разбере. Трябваше да се раздели с него в дух на разбирателство. Самата мисъл я накара да настръхне.