Вечно твой

1

Началото на юни беше горещо и сухо. Ярката дневна светлина сякаш се излъчваше от космически неонови лампи. Човек се нуждаеше от слънчеви очила, за да може изобщо да различи нещо наоколо. Хибискусът на терасата на Юдит бе изгубил и последните си червени цветове, но затова пък огромният фикус, подарен й от Ханес, растеше неконтролируемо. Колкото и да не й се искаше, Юдит трябваше да го подреже преди настъпването на есента.

Тя седеше на каменните стълби със затворени очи и се опитваше да прочете скритите послания, които слънцето изписваше от вътрешната страна на клепачите й. Беше си поставила амбициозната задача веднъж завинаги да си изясни какво се бе случило с нея през последните седмици и как се бе озовала в подобна ситуация.

Искаше ли да има мъж? (Не непременно.) Човек, с когото да сподели живота си? (Само при определени условия.) Не познаваше ли вече всякакви категории мъже? (Преди няколко седмици би казала „да“.) Нима не бе в съзвучие със себе си? (Напротив. Само когато се напиваше, звуците ставаха повечко.) Не държеше ли всичко под контрол? (Да, понякога. Предимно по време на работа в магазина за лампи.)

Преди около три месеца се бе запознала с някого. Всъщност той не беше просто „някой“, а Ханес Бергталер! Архитект. И в момента планираше общото им бъдеще. Основите вече бяха положени. Ако зависеше от него, двамата щяха да живеят и под открито небе.

Този мъж притежаваше забележителна, необятна, спираща дъха способност да обича. Той разпръскваше любов около себе си. И кой беше обектът на неговите чувства? Тя, Юдит. Колко я обичаше? Ужасно много. Повече от всичко.

Внимавай, Юдит! Може би само се преструва, сигурно постъпва така с всички жени. Навярно се влюбва на всеки няколко месеца, като същински Дон Жуан. Не, не и Ханес. Ханес е искрен. Той не е играч. Не е въздух под налягане. Именно това го отличаваше от предишните мъже в живота й. В начина, по който я обичаше, имаше нещо окончателно, някакъв неразгадаем стремеж към вечността. Ханес беше напълно вглъбен в своята отдаденост, изключително последователен в действията си и естествен в засвидетелстването на любовта си. И през цялото време мислеше за нея. Това й се струваше ужасно… очарователно. Всъщност не знаеше дали е улучила правилната дума, но беше съвсем близо. Струваше й се толкова, толкова…

Учудваше се на себе си. Искаше ли да бъде носена на ръце? (Само от баща си.) Копнееше ли някой да я постави в центъра на Вселената? (Не, не го очакваше дори от баща си.) Жадуваше ли да бъде нечия избраница? (Не, обикновено тя държеше да избира.) Да, точно там се криеше проблемът. Ханес не й даваше право на избор. Винаги я изпреварваше с няколко крачки и я поставяше пред свършен факт. А тя само изоставаше от събитията, без да успее да достигне емоционалните му висини.

Опасяваше се, че няма да може да го следва още дълго. Пътеката, по която я водеше, беше прекалено стръмна. Юдит трудно щеше да издържи на темпото. Не й достигаше въздух. Трябваше да спре за малко. Нуждаеше се от почивка.

От три седмици се виждаха всеки ден. ВСЕКИ ДЕН. През няколко часа той се отбиваше в магазина, за да пият кафе или просто да гледат крушките. Когато Юдит имаше клиенти, Ханес чакаше смирено тя да се освободи. Междувременно бе научил наизуст целия каталог за лампи, а стажантката го бе осведомила кои са стоте „най-яки дискотеки“. Вечер двамата излизаха да хапнат нещо и ходеха на кино, театър или концерт — всъщност за него мястото нямаше никакво значение. Стига да беше с Юдит, би проявил интерес дори към бунища, автоморги и военни учения.

И да, вече прекарваше нощите при нея, което означаваше, че тя спеше, а той я наблюдаваше. Или поне всеки път, когато Юдит отвореше очи, Ханес беше буден и я съзерцаваше. Като дете тя напразно се бе опитвала да открие своя ангел хранител, който да бди над съня й. Но ето че в зряла възраст, когато всички илюзии би трябвало да са изчезнали, в леглото й изведнъж се бе появил Ханес Бергталер.

Разбира се, правеха и секс. Може би не толкова често, колкото му се искаше, но все пак повече от достатъчно. За нея сексът беше… хубав, да, съвсем нормален. А той изпитваше върховна наслада. Самата тя се опияняваше от удоволствието, което предизвикваше у него.

Нима това беше лошо? Дали не проявяваше прекален нарцисизъм? Нуждаеше ли се от Бергталер, за да може отново да повярва, че е красива и желана? Трябваше ли да бъде с такъв човек, за да възвърне своята самоувереност? Толкова ли много се бе подценявала досега? Колко зле се бе чувствала, без дори да го забележи? А в момента по-добре ли й беше? И какво щеше да се случи по-нататък?

Отговорите изчезнаха. Светложълтите послания, които слънцето изписваше върху клепачите й, потъмняха. Юдит отвори очи. На небето бе излязло малко безобидно облаче.

2

В петък преди Петдесетница Юдит за пръв път посети жилището му на Ниселгасе. Часове преди нейната поява той си бе отишъл вкъщи, за да „подреди“, както сам се бе изразил. Тя не можеше да си представи, че в живота му съществува нещо неподредено, още по-малко апартаментът му.

Ханес се държа особено при пристигането й. Открехна колебливо входната врата, сякаш се боеше от неканени гости. Щом Юдит влезе, той веднага заключи и дръпна резето.

— Какво ти става? — попита тя.

— Обичам те! — отвърна той.

— А иначе? Изглеждаш ужасно напрегнат.

— Разбира се, че съм напрегнат. Нали си в моя дом.

По обзавеждането Юдит веднага разбра колко бегло го познава. Същевременно всичко й се стори съвсем логично. Всеки един предмет, включително и множеството ценни мрачни антики, си знаеше добре мястото. От старомодното канапе се разкриваше прекрасна гледка към грамадната дървена маса, разположена в средата на стаята. Над нея висеше грозна светлокафява лампа, която се състоеше от няколко груби стъклени топки. Кухнята беше тясна и стерилна — като извадена от каталог. Съдовете се криеха зад витрини от страх да не бъдат използвани. Юдит и бездруго искаше само чаша вода.

Единственото помещение, което загатваше за признаци на живот, беше работният му кабинет. Именно тази стая подсказваше, че обитателят на жилището всъщност е архитект, а не пенсиониран адвокат, специализиран в завещанията. Навсякъде се виждаха планове и скици — по стените, на бюрото, на пода. Миришеше на моливи, гумички и изключително прецизна работа.

Вратата към спалнята беше затворена и спокойно можеше да си остане така. Ханес я открехна съвсем леко, сякаш двете единични легла с карирани кувертюри не биваше да бъдат обезпокоявани в хилядолетния си сън. От тавана висеше бяла кръгла лампа. Юдит знаеше добре, че кръглите лампи никога не представят нещата в подходящата светлина.

— Да, хубаво е — казваше тя на всеки трийсет секунди. — Не съвсем мой стил, но е хубаво.

През цялото време Ханес я водеше за ръка, все едно прекосяваха труднодостъпен терен или минно поле.

— Много ли жени са минавали през това жилище? — попита Юдит.

— Не съм сигурен. Знам само, че предишните наематели са били двойка зъболекари — отвърна Ханес.

Той владееше изкуството да разбира погрешно въпроси, които не съдържаха и най-малкото двусмислие.

В края на обиколката двамата застанаха до дървената маса, потънали в неловко мълчание. Скоро обаче на лицето на Ханес изгря познатата слънчева усмивка. Той я прегърна и целуна, след което я поведе към канапето. Преди да се стоварят върху него, Юдит успя да прошепне в ухото му:

— Скъпи, имаш ли нещо против да отидем в моето жилище?

3

— Какво ще правим през уикенда? — попита Ханес.

Минаваше един часът след полунощ и осветлението в спалнята на Юдит (което идваше от нетрадиционния месингов полилей на някаква млада пражка дизайнерка) бе изключено. Тя беше будна, лежеше върху корема на Ханес и усещаше силните му пръсти, които нежно масажираха главата й.

Въздъхна дълбоко и измъчено, както само тя умееше.

— Трябва да отида на село при брат ми Али. Не мога да пропусна голямата семейна среща. Хеди има рожден ден. Ще бъде доста натоварващо. Хеди е бременна и скоро ще ражда. Майка ми, разбира се, също ще присъства. А както знаеш, двете с Хеди не се спогаждат особено. Трудно ще издържа изпитанието.

За да засили ефекта, Юдит въздъхна отново.

— Заедно ще го преодолеем — каза той, след като леко се надигна в леглото.

— Не, Ханес, моля те! — извика тя, но бързо се овладя и смекчи тона. — Виж, скъпи, трябва сама да се справя. Няма да е много приятно изживяване. Не мога да ти го причиня. Не познаваш роднините ми.

Тя нежно прокара нокти по ръката му.

— Тъкмо ще се запозная с тях. Убеден съм, че ще ми харесат.

— Не мисля, че е добра идея да виждаш всички заедно. Повярвай ми, ще ти дойде в повече. Брат ми е доста странен. Поканили сме и едно приятелско семейство с две деца. Едва ли ще има достатъчно място. Не, Ханес, много мило от твоя страна, но този път сама ще изпия горчивия хап.

Двамата вече седяха един до друг в леглото. Юдит бе скръстила ръце.

— Не, скъпа, и дума да не става — продължи да упорства той. — Няма да те оставя сама. Естествено, че ще те придружа. Ако сме заедно, всичко ще мине като по вода.

Юдит не беше на същото мнение. Тя включи лампата, за да му покаже решителността в погледа си.

— Стига, Ханес. Не и този път. Разбери, че дори няма да има легло за теб. Ще се върна в неделя вечерта. Тогава ще научиш как е минало. Съгласен ли си?

Тя го погали по бузата. Той не отговори нищо и промени изражението си. Юдит за пръв път го виждаше такъв. Явно бе стиснал здраво зъби, тъй като челюстите му бяха изпъкнали. Бръчиците около очите му се очертаваха ясно, но без усмивката на лицето му приличаха по-скоро на мрачни бразди. Накрая Ханес й обърна гръб и се отпусна на възглавницата.

— Лека нощ, скъпа — измърмори той след дълга пауза. — Ще го обсъдим пак утре.

4

Рано на следващата сутрин, след дълга безсънна нощ, Юдит долови аромата на кафе. От радиото се носеше класическа музика. Ханес, който беше почти напълно облечен, се приведе усмихнат над нея и я целуна.

— Майка ти се обади — заяви той.

— Защо?

Всъщност искаше да разбере защо е вдигнал слушалката, вместо да я събуди.

— Попита кога ще минем да я вземем.

— Ние? — изкрещя Юдит.

Вече беше съвсем будна и ужасно ядосана.

— Обясних й, че най-вероятно няма да те придружа.

— Аха.

— Тя остана разочарована и изрази надежда, че все пак ще променя мнението си. Щяла да се радва да се запознаем. Каза, че си й говорила много за мен.

— И?

Юдит не бе отваряла и дума за Ханес. Очевидно майка й отново не бе разбрала за кой мъж става дума.

— Няма да дойда, ако не искаш. В никакъв случай не желая да се натрапвам. Може би наистина е прекалено рано да се срещам със семейството ти.

— Да.

Юдит въздъхна и го погали по врата.

— Но все пак бих се радвал. Майка ти страшно ми допадна. Звучеше толкова любезно по телефона. Гласовете ви си приличат. Искам да дойда. Скъпа, ще видиш, че ще се получи чудесно. Харесвам семейството ти. Харесвам всичко, свързано с теб.

— Да, знам.

— Обещавам ти, че ще бъде страхотно. Мога да спя на пода, не е проблем. Имам топъл спален чувал. Обожавам да прекарвам времето си с теб, скъпа. Обичам те. Много ми се идва. Нали нямаш нищо против?

Юдит се засмя. Ханес приличаше на добре дресиран санбернар, надушил сочна пържола. Тя го докосна по върха на носа и го целуна по челото.

— Само да не кажеш, че не съм те предупредила.

5

Той излезе след закуска, тъй като трябваше да купи някои неща. Юдит реши да навакса пропуснатите часове сън. В късния следобед, когато навън започна да вали, двамата отидоха (с белия й ситроен) да вземат майка й.

— Ще се кача за малко, можеш да ни изчакаш в колата — предложи Юдит.

Естествено, той я придружи. В дясната си ръка държеше голям лилав чадър, а в лявата — букет божури, които връчи на майка й с театрален поклон. Тя веднага го хареса. В крайна сметка Ханес се обличаше като от времето на нейната младост. После прегърна дъщеря си по-сърдечно от обикновено. Най-сетне желанието й се бе сбъднало — да види Юдит с мъж, с когото си допадат. Имаше предвид себе си, не Юдит.

— Какво работите? — попита тя, докато пътуваха.

— Архитект съм, уважаема госпожо.

— О, архитект!

— Малкото ми проектантско бюро е специализирано в изграждане и преустройство на аптеки.

— О, аптеки, чудесно!

— Ако искаш, ще построи една и за теб, мамо — пошегува се Юдит.

След два часа и половина път стигнаха до скромното старо стопанство, намиращо се в една изолирана местност на Мюлфиртел. Хеди се занимаваше с производство на биопродукти. Али работеше като пейзажен фотограф, но рядко правеше снимки, освен ако самият пейзаж не му се примолеше. Материалната страна на нещата не беше важна за тях и те безпроблемно се лишаваха дори от фризьорски услуги.

— Аз съм Ханес — представи се придружителят на Юдит с типичната за него еуфория и енергично подаде ръка на Али.

Брат й инстинктивно се отдръпна назад.

— Ханес е моят приятел — обясни Юдит.

Али се втренчи в него така, сякаш виждаше осмото чудо на света.

— Той е архитект — добави майка й възторжено, като зашари с поглед между Али и Хеди.

Ханес подари на домакините трилитрова кутия с биовино и заяви:

— Според мен е най-доброто от този регион.

Али мразеше вино. Юдит изпита желание да си тръгне още сега. Навярно никой нямаше да забележи.

Вечерта се нижеше изключително бавно. Всички бяха седнали около огромната селска маса, огряна от светлината на грозния рустикален абажур. Главното занимание на Юдит беше да си играе с разтопения восък на свещта пред нея. Оформяше красиви топчета, смачкваше ги с палец върху плота на масата, отделяше ги с нож и отново започваше да вае топчета.

Ханес държеше едната си ръка върху коляното й, което ставаше все по-топло. С другата жестикулираше, докато обясняваше на семейството за архитектурата, любовта (към Юдит) и света като цяло. Той несъмнено беше най-разговорливият и най-енергичен човек в тази компания.

Само веднъж на масата се разрази спор. Хеди изрази намерението си да роди вкъщи с помощта на някаква акушерка от Чехия, а майката на Юдит твърдо настояваше това да се случи в сигурната обстановка на една определена болница във Виена. Според нея там се предлагаха далеч по-подходящи условия — най-вече по отношение на хигиената. Докато говореше, тя не пропусна да хвърли изпепеляващ поглед на снаха си. Ханес прекрати дискусията, като реши да поднесе личния си подарък за бъдещата майка (той вече бе дал известна сума пари за бебето, както изискваше традицията). Извади два комплекта ританки — един в розово и един в светлосиньо. Очевидно ги бе купил по-рано днес.

— Не знаехме дали ще е момиче или момче — поясни той и намигна на Юдит.

Майка й се засмя. Али остана безмълвен.

— Ще бъде момиче — заяви Хеди. — Ще запазим синята дрешка за вас.

Майката продължи да се усмихва блажено. Али мълчеше. Ханес сияеше. Юдит леко избута ръката му от коляното си. Трябваше спешно да отиде до тоалетната.

6

Късно вечерта пристигна и семейство Винингер. Някога Юдит бе имала връзка с Лукас, най-добрия приятел на брат й — приятен, чувствителен и интелигентен мъж. По онова време той бе работил за представителството на една книжарница в Германия, като по този начин се бе превърнал в пълен антипод на Ханес — никога не се задържаше достатъчно дълго около Юдит. Едва когато срещна Антония, която беше студентка по английска филология в Линц и изглеждаше като негова близначка, Лукас изостави кариерата си и започна работа в градската библиотека. Имаха две деца — Виктор на осем години и Сибиле на шест.

Али отиде с малките в градината, за да ги научи как да стрелят с лък, въпреки че навън валеше дъжд. Може би просто искаше да си измие косата. Лукас измъкна Юдит от восъчните й скулптури и двамата се впуснаха в интимен разговор за стари и по-нови събития, за пропуснати възможности и твърде прибързани решения. Виното допълваше идеално обстановката.

По някое време тя забеляза, че ръката е изчезнала от коляното й. Ханес го нямаше. След дълго търсене най-накрая го откри навън. Седеше стоически върху купчина дърва в отдалечения край на градината. Явно не обръщаше внимание на дъжда.

— Какво правиш тук? — попита Юдит.

— Размишлявам — отвърна той, без да я погледне.

— За какво?

— За теб.

— И по-точно?

— За теб и Лукас.

— Лукас ли?

— Да не мислиш, че не забелязвам?

Той се опитваше да шепне и думите му звучаха накъсано.

— Какво имаш предвид?

— Начина, по който те гледа.

— Хората обикновено се гледат, докато разговарят. Или бъркам?

— Въпросът е как го правят.

— Ханес, недей, моля те! Познавам Лукас от двайсет години. Ние сме стари приятели. Преди много, много време бяхме…

— Не ме интересува какво се е случило в миналото. За мен е важно настоящето. Излагаш ме пред семейството ти.

Тя се наведе и се втренчи в лицето му. Целият трепереше. Юдит въздъхна демонстративно, след което заговори бавно и отчетливо — така както човек обяснява принципни въпроси.

— Ханес, стига вече! Този път наистина прекали. Водих съвсем нормален разговор с Лукас. Ако това представлява проблем за теб, значи имаш проблем с мен. Изобщо не мога да понасям подобни сцени. Още в пубертета спрях да ги толерирам. Нямам никакво намерение тепърва да свиквам с тях.

Без да каже нищо, Ханес зарови лице в дланите си.

— Смятам да вляза вътре — продължи Юдит. — Съветвам те да направиш същото. Вали дъжд, ако не си забелязал.

— Почакай един момент, скъпа — извика той след нея. — Нека да влезем заедно.

Гласът му отново звучеше сравнително нормално.

7

Викове и звучен смях откъм градината събудиха Юдит на следващата сутрин. Синият спален чувал на пода беше празен. Очевидно Ханес си бе легнал, след като тя бе заспала, и бе станал преди нея. До възглавницата си Юдит намери бележка, на която с молив бе изрисувано несъразмерно сърце. Отдолу пишеше: „Скъпа, не знам какво ме прихвана вчера. Държах се като някой петнайсетгодишен. Обещавам ти, че никога повече няма да се повтори. Моля те, прости ми. Поведението ми може да се обясни единствено с безпределната ми любов към теб. Твой Ханес“.

Навън беше слънчево. Тя погледна през прозореца и го видя. Беше в чудесно настроение и си играеше с децата. От време на време хващаше някое от тях и го завърташе във въздуха. Лукас и Антония стояха отстрани и се шегуваха с него. Щом зърна Юдит, той ентусиазирано й помаха.

На терасата вече ги чакаше закуската.

— Явно през нощта в къщата е шетало работливо джудже — каза Хеди на Юдит.

Купищата съдове от предишната вечер бяха измити и прибрани, а подът — безупречно изметен. Кухнята не приличаше на себе си — от години не бе изглеждала толкова чиста. Дори безнадеждно изцапаната готварска печка сияеше от белота.

— Може ли да ми преотстъпваш Ханес през седмицата? — пошегува се Хеди.

Юдит се опита да се усмихне.

Ханес отказваше да приеме каквито и да е комплименти.

— Когато имам проблеми със съня, се залавям за домакинска работа — обясни той. — Това ми е нещо като тик. А за закуската ми помогна… мама.

Тя, разбира се, седеше до него. Ханес леко я докосна по рамото.

— О, само извадих няколко чаши — подметна тя и кокетно примигна.

Докато Ханес се занимаваше с децата, Юдит успя да изкопчи няколко думи от мълчаливия си брат Али. Антидепресантите му понасяха по-добре и на моменти той дори преливаше от енергия. Очакваше с нетърпение бебето и се заклеваше (пред себе си и пред Хеди), че ще бъде идеален баща. Само че нямаше постоянна работа. Пейзажната фотография не им носеше никакви доходи. За съжаление Али не умееше да прави друго, но и не желаеше да сменя професията си.

— Какво мислиш за Ханес? — попита Юдит.

— Очевидно умее да разтребва.

— А иначе?

— Ами не знам. Струва ми се… ужасно… ужасно мил.

— Да, такъв е.

— И вече е част от семейството.

— Всичко се случи толкова бързо. Все още не мога да го проумея!

— По-различна си, когато си с него.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Юдит.

— Все едно си наполовина себе си.

— Звучи доста страшно от твоята уста.

— Е, щом го обичаш.

Юдит не отговори нищо. Настъпи кратко мълчание.

— Обичаш ли го?

— Не знам.

— Човек би трябвало да е наясно дали обича някого.

8

Юдит се страхуваше от последния етап на пътуването им към къщи. Току-що бяха закарали майка й. Ханес, естествено, бе качил багажа й до вратата на апартамента. Вероятно тя вече попълваше формуляра за осиновяване.

— Знаеш ли, Ханес…

Юдит трябваше да му каже на всяка цена. Искаше да прекара нощта сама. Освен това спешно се нуждаеше от няколко дни „за себе си“, тоест „без него“. Копнееше да си върне изгубената половина. Без нея й се струваше безсмислено да продължава връзката си с Ханес.

Той обаче я прекъсна.

— Скъпа, реших да оставя лошата новина за накрая. Нарочно я отлагах. Днешният ден беше толкова хубав и хармоничен. Точно както си го бях представял. Имаш страхотно семейство. И много симпатични приятели. А децата бяха ужасно сладки.

Изглеждаше гузен.

— Каква лоша новина? — попита Юдит.

— Няма да можем да се виждаме една седмица.

— Една седмица?

За щастие тя бе твърде концентрирана върху шофирането, за да си позволи какъвто и да е емоционален изблик.

— Да, знам, че е ужасно. Трудно ще издържим, но…

Ханес й обясни, че трябва да отиде на някакъв архитектурен семинар в Лайпциг.

— Да, разбирам — отвърна Юдит. — Щом се налага, ще заминеш. Няма как.

Тя се опитваше да запази сериозния тон.

— Може би ще ни се отрази добре — заяви той.

Юдит се обърна към него. В погледа му нямаше и следа от цинизъм.

— В какъв смисъл? — попита предпазливо тя.

— Необходима ни е известна дистанция, за да подредим мислите си. Така ще запазим тръпката помежду си.

— Да, Ханес, имаш право!

Трудно й беше да сдържи радостта си.

— И най-голямата любов се нуждае от въздух, за да вирее — продължи той.

— Да, вярно е, несъмнено.

Тя го целуна, зави надясно към паркинга и заяви:

— Но тази нощ ще останеш да спиш вкъщи.

— Ако може.

Бръчиците му отново засияха.

— Не може, а трябва.